21 декември 2010

Да умориш Дядо Коледа


Ако си затрупан с тестове и изпити покрай Коледа, на кого би си изкарал яда? Естествено, че на Дядо Коледа! И най-вече когато за пореден път за домашно трябва да пишеш весела историйка в негова чест.
А пък аз междувременно очаквам обаждането на училищния психолог. Защо ли? Ами защото дъщеря ми уби Дядо Коледа. Ето част от нейната шеговита коледна приказка:
„Навън времето е страховито, но улиците са пълни с хора. Настроението е приповдигнато, а децата с нетърпение очакват коледната вечер, в която белобрадият старец ще остави подаръците под елхата.
...
В къщи е топло. Огънят в камината е чудесен за карамелизиране на гумени бонбони.

18 декември 2010

3 в 1- рецепта за коледно настроение!

Необходими продукти:
- Сняг на парцали, довят от средиземноморски циклон;
- Стар и патологично мързелив, лоено дебел котарак;
- Печка на дърва ( за предпочитане турска, или- циганска, ихтиманска изработка).
Начин на приготовление:

16 декември 2010

Ошубена история

Зимата знае, ама и аз знам. Навън е минус 10 градуса, но за всеки градус аз съм облякъл съответно по един кат дрехи. Общо 10 ката! Непробиваем съм! С руска тежка картечница да ме стрелят, само ще усетя леко, приятно гъделичкане от куршумите. Единствено малко ми е затруднено ходенето- пристъпвам като американски космонавт на Луната. Тежат ми 10- те ката дрехи на мен. То са ризи, пуловери, фланели, шуби. Едно 20- тина кила доспехи нося на гърба си. Не е леко да се носи тежко! А не е леко и за околните...
...Днес на път за работа, влязох по диагонал през вратата на купето, питайки пътуващите: "Едно свободно място?" Те ме погледнаха слисано, защото извънгабаритните ми размери очевидно изискваха не едно, а две места. Жална им майка на съседите ми по място! Ама какво да правят нещастните хорица, показаха ми кротко примирени със съдбата си единственото свободно място в купето. Отидох и седнах. Шубата ми скърцаше тежко като амортесьорите на руски самосвал, който е пълен догоре с мокър чакъл. Скръъъъъъц- скръъъъъъц! Някак се паркирах на мястото си, изтласквайки околните съгласно закона на Архимед, според който- "на всяко тяло, потопено във течност (напълно или частично) действа вертикална сила с посока отдолу нагоре и големина, равна на големината на теглото на обема на изместената от него течност. Тази сила се нарича сила на Архимед или Архимедова сила"...В моя случай течността бяха съседите ми по място, а силата ми не знам как се наричаше, но беше смазваща. Нещастната женица до мен се залепи на прозореца, притисната от менгемето на мойта шуба. А аз й се усмихвах плахо, чак мило извинително за създаденото неудобство. Обаче по едно време ми стана топло- парното в купето работеше сериозно. И започнах да се разсъбличам. Шуба, шапка, ръкавици, горен пуловер...Половин час се събличах, произвеждайки богата гама от сложно- абстрактни звуци, сякаш излезли от психедиличен албум на Пинк Флойд. Къде, каквото имаше заспал човек в купето се пробуди да види какво става. А аз им се усмихвах плахо, чак мило извинително за неудобството. Докато се събличах- половината път кажи- речи мина, настана време да се обличам, че гарата ми наближаваше. Хорицата бяха току, леко- меко пак позадремали, когато аз отново започнах да шумоля с шубата. Скръъъъъц- скръъъъъц! Егати, чак на мен ми стана жал за тезии клети същества! Ама, какво да се прави- усмихвах им се плахо, чак мило извинително. А на излизане им пожелах лек ден. Не чух никой да ми отговаря..Шубата беше много шумна. Но може и да са ми отговорили ...по някакъв мил начин.

08 декември 2010

Апокалипсисът на българското коледно чревоугодие

Коледната трапеза - каква богата и сложна, чудна география има тя! На длъж и на шир щедро са се разгърнали необятни равнини от тави с вита баница. Равнини, равнини, равнини - до линията на хоризонта, където гордо се издигат планини от кюфтета, пържоли и пуешки кълки. Искрящо оросени от собствен сос, те отразяват слънчевите лъчи с ласкаво мек блясък. Най-високо в планините се вдига благоуханна пара, която загръща с нежен воал от мъгла очертанията на върховете. А някъде там в тъмните дълбини на планинските клисури текат с тих, напоителен ромон реки от меко топла ракия. Тя тече ли, тече - вие се между гънките на стръмните урви от оглозгани кокали. И накрая се влива със смирено покорство в безкрайната тъмна шир на морето от бира и вино. Там морските вълни я поемат с валсова грация и я отвеждат до далечните тучно зелени брегове на салатата от краставици. Те идват като утеха след дълго, изморително пътуване - със спокойствието на зеления си цвят, който сякаш е събрал в себе си целият мир на Вселената...

Каква богата и сложна, чудна география, нали?!Сътворена с такава любов и търпение. Красива като обещанието за Вечността. Но толкова болезнено мимолетна. Днес я има, утре я няма - изправена пред зиналата паст на българският чревоугоднически Апокалипсис, седнал като за последно на празничната трапеза. Мазно потен, с хищнически блясък в очите - той е отворил широко устата си, за да излапа цялата география, целият прекрасен свят на коледната трапеза - равнините от баница, планините от кюфтета, пържоли и пуешки кълки, реките от ракия и морето от бира и вино. За да остави след себе си развалини от коледен дух и естетика, развалини от здравословен живот-пустиня! Сред тишината, на която изгрява утрото на новият ден - ден първи от остатъка на Апокалипсиса ни...

01 декември 2010

На голлинията на Живота

Превключвах безцелно телевизионните канали, без да знам какво точно искам да гледам. Спрях се на мач от испанското първенство. Играеха Реал Мадрид. Загледах ей така, защото вече не ми се търсеше друг канал. От скука! Толкова ми беше скучно, че започнах да наблюдавам единствено играта на вратаря- Икер Касиас. Колко ли трябва да му е скучно на човек, че да гледа играта на един вратар?! Вместо да гледам играта на халфовете и нападателите, головете, изпуснатите положения, аз бях като кон с капаци- гледах само вратаря на Реал. Той следеше топката с напрегнат поглед, крещеше нещо на защитниците пред себе си, ръкомахаше, заставаше ту в средата на голлинията, ту вдясно или вляво. Опитаваше се да предположи посоката на удара, да покрие най- уязвимите места на своята врата... А топката оставаше далече от него. Но той дерзаеше, бдеше, целият превърнал се в обтегната до скъсване пружина, която всеки един момент е готова да се изстреля напред, настрани или нагоре. На няколко пъти топката профучаваше към вратата. Икер задържаше до последния миг експлозията на инстинкта си, импулса на реакцията си. Сякаш беше стрелец, който е сложил пръста си на хладния спусък, изчаквайки точния момент, в който да го натисне. Но една топка беше неспасяема. Летеше със страшна скорост. Наближаваше вратата- ставаше все по- голяма и по- голяма. Икер се хвърли, протегна неистово ръка. Очите му бяха конпресирали в себе си целият безмълвен крясък на предусещането за неспасяем гол. И наистина- топката мина на някакви си милиметри от пръстите на Икер. Само на един жесток малшанс разстояние! Мрежата се опъна до скъсване зад гърба на още летящият в плонж вратар. Край! Миг празнина. Пустиня в мъртвите очи на вратаря, гледащи в безмислието на Нищото. Безпомощно отпуснати ръце, с тъжно големи ръкавици...
...Камерите показаха лудата радост на голмайстора, а след това за миг самосъжалението на вратаря. Камерите бяха цинично хищни, жадни за болка- показаха в безмилостно близък план лицето на Икер. Очите му, блестящи като след сълзи. Вгледах се в тях и сякаш видях не телевизионен, а огледален образ на себе си. Това не бяха просто очите на Икер- бяха и моите очи. Бяха очите на всеки, който някога в живота си е фатално закъснявал, непростимо пропускал, жестоко разминавал се с шанса си. Защото всеки понякога играе на този скучен пост в Живота- вратарският. Когато трябва да опази вратата на своята душа, на своята нежност и невинност, любов и вяра. Когато трябва да се хвърля с плонж за тях, за да ги спаси, за да ги улови точно на голлинията. Но ги е изпускал за някакви си милиметри. Гол след гол! Грешка след грешка...
...Изгасих телевизора. И заспах. А на сутринта отново бях там, където и Икер. На голлинията на Живота!

24 ноември 2010

Да им имаме фалита на ирландците!

Ирландия била пред фалит!?...Е, не мога да го разбера това! Ако Ирландия е пред фалит, то тогава пък какво да кажем ние...Можем само да им кажем: "Да ви имаме фалита!" Били ПРЕД фалит! Ние сме ПРЕД, та дори и ЗАД фалит, но пак си траем, а те вече горко реват. И откога са пред фалит? От вчера. Ако ние бяхме от вчера пред фалит, сигурно щяхме да тънем в блажен разкош, а тези чак помощи искат. Вчерашни ирландци! Знаят ли те какво е да си от 681- ва година във фалит?! Знаят ли те какво е от 681- ва година да ти казват само едно- "Пари нема, действайте!"?! Знаят ли те, че ако времето е пари, то ние още не сме се родили, защото нямаме никакви пари?! Знаят ли те, че ако парите са мръсни, то ние сме най- чистата нация в света, защото няма как да се изцапаме от нещо, до което не се докосваме?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече няма какво да губим, защото нямаме нищо за губене, което да ни е останало- дори и себе си?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече от това не можем да фалираме и така, макар да е криза и всички да фалират, ние- не?! Знаят ли те какво е да не знаеш как да обясниш на децата си, че си пред фалит и затова не можеш да ги заведеш на море?! А знаят ли те какво е, въпреки това да ги заведеш на море и да се чувстваш като най- щастливия фалирал човек на света?!...
...Няма как да знаят! Защото са ирландци, а не българи. Защото са вчерашни! Защото едва от вчера са пред фалит. И не знаят, че когато фалираш, тогава губиш всичко. А когато изгубиш всичко, тогава вече нямаш нищо за губене и можеш да бъдеш свободен. Можеш да бъдеш истински българин. Можеш да бъдеш истински мечтател...Мечтаейки да им имаш фалита на ирландците!

22 ноември 2010

Един милион неща, които искат жените

Задължително предварително уточнение: Жените никога не знаят какво точно искат, но го искат на момента! Тик- так- тик- так- времето започва да тече. А вие имате да изчетете най- малко един милион неща, които искат жените. Затова четете бързо...

1- во нещо: Внимание

Жена лишена от достатъчно внимание е като ръчна противопехотна граната с изваден предпазен щифт- взривоопасна! Тя всеки момент ще избухне с въпроса "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", който има радиус на смъртоносно действие най- малко един дерби мач от Шампионската лига, гледан от мъжа.

2- ро нещо: И пак внимание

Мъже, нима си мислите, че ще минете само с едно леко обръщане на главата и отклоняване на взора за миг от екрана, докато Кристиано Роналдо си наглася топката за изпълнение на пряксвободния удар?! Това не е малко, а никакво внимание. Така че- очаквайте пряксвободен удар...Но изпълнен не от Кристиано Роналдо, а от жена ви. Право в десетката!

3- то нещо: И пак, и пак внимание!

...Последен съдийски сигнал. Мачът свършва, но вниманието- не! То продължава...

4- то нещо: И пак...внимание!

Стига де! Колко внимание?!

5- то нещо: Цялото внимание!

На всека един език по света, женският въпрос "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", в контекстуален превод означава винаги едно- цялото внимание. Нещо, което някога за мъжа се е наричало...автобиография. Ама някога.

6- то нещо: Пари

Ако за мъжът е "Моят дом- моята крепост!, то за Жената е- "Моите пари- моя крепост!" И колкото по- дебел е женският портфейл- толкова по- дебел е крепостният вал.

7- мо нещо: Много пари!

...Защото онова, което не се купува с пари, жените го купуват с много пари...

8- мо нещо: Магазини

Това е екзистенциалната драма на всяка Жена- "КОЛКО МНОГО МАГАЗИНИ, А КОЛКО МАЛКО ВРЕМЕ!"

9- то нещо: И още магазини!

Една Жена не би се очудила толкова , ако астрономите открият края на Вселената, колкото, ако тя открие края на магазините по главната улица. А?????

10- то нещо: Разбиране

Разбирането на Жената за Разбиране е много трудно за разбиране! Защото не изисква разбиране, а ирационално мислене.Така, ако Жената попита: "Разбираш ли ме?!" С удивителен знак след въпросителния. То тогава този въпрос трябва да се разбира като упрек- "Ти не ме разбираш!" И обратното- упрекът "Ти не ме разбираш!", е въпросът "Разбираш ли ме?!"...

...Разбрахте ли нещо?! Не? Е, няма време да ви обяснявам, защото...Тик- так- тик- так- времето изтича. А има цели един милион неща, които искат жените. Затова направете поне едно нещо от всички един милион неща. Обърнете им поне малко внимание, вместо да ги пренебрегвате, четейки този текст.

19 ноември 2010

Темпо, темпо, че окъсняхме!

Бай Радко Темпото умря по същия начин, по който цял живот зидаше- скоростно! През Социализма беше скоростник, през Демокрацията също, та оставаше и през Смъртта да не е. Беше скоростник до последно- инфаркт и край. За броени минути си отиде. Не случайно му викаха Темпото. Докато редеше тухли, постоянно подвикваше на общите работници: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Така и умря- с темпо, сякаш щеше да окъснее за Онзи свят. Всичко стана толкова бързо- момчетата от бригадата още не можеха да повярват, че се беше случило. Малкият Сашко, който цели три години забъркваше кофите с вар и подаваше тухлите на бай Радко, така беше свикнал със своя майстор, че докато го гледаше как лежи безжизнен в ковчега със скръстени ръце, очакваше всеки момент той да му подвикне обичайното: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Сашко не беше свикнал да гледа бай Радко така- да бездейства, със скръстени ръце. Как!? По- скоро Земята щеше да спре да се върти, но не и бай Радко да легне със скръстени ръце и да бездейства. В съзнанието на всички той се беше превърнал в символ на вечното, нестихващо и несломимо Движение. Символ на Живота. Затова всички бяха унили на погребението, защото ги беше напуснал не просто бай Радко, а нещо повече- тайната надежда, че нищо не може да спре Живота да продължи, дори и Смъртта. И сигурно това погребение щеше да бъде като всички други погребения- пълно с безнадеждност. Ако не се беше случило нещо, което никой след това не искаше да повярва, че беше просто сляпа случайност. В същия ден имаше още едно погребение и затова гробарят бързаше, защото наближаваше часът на следващото. По тази причина той се обърна към момчетата от бригадата, които носеха ковчега: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Чувайки тези толкова познати думи, които точно сега всички имаха неистовата нужда да чуят, момчетата спряха стъписани. Та чак се наложи гробарят да ги опомни, повтаряйки им същите думи, но още по- сприхаво настоятелно: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" След това толкова категорично подтвърждение на тези думи, се случи немислимото- всеки да се усмихне на погребение. И как да не се усмихне?! Беше си смешно, защото тези думи, сякаш излизаха не от устата на гробаря, а от устата на техния приятел, който отново бързаше и не можеше да понася каквото и да е забавяне, по каквато и да е причина. Та било и тази причина да е Смъртта. И наистина- имаше работа да се върши. Имаше още толкова вар неизмазана, още толкова тухли ненаредени, още толкова строежи. Животът продължаваше. Нямаше време за губене. В съзнанието на всички звучаха с ехо думите на бай Радко, изречени неслучайно случайно от гробаря: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Тези думи, изказани троснато от бързащия гробар, като че нахокваха момчетата защо се бавят да тъжат и да се отчайват. Всички много ясно го разбраха. Затова на другия ден, когато отидоха на работа, момчетата повече не коментираха загубата на бай Радко. Казаха си само неговите думи: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" И продължиха.

25 октомври 2010

Любовта- ръководство за употреба

Уважаеми клиенти,
Благодарим искрено и Ви поздравяваме за Вашия избор да обичате. Ние сме убедени, че Любовта- този модерен, функционален и практичен уред,ще отговори най-пълно на Вашите потребности.
Моля, преди употребата на уреда за първи път, да прочетете внимателно и детайлно това ръководство за употреба, за да бъдат предотвратени фатални последствия, причинени от невежество .

Ръководство за употреба.

- Любовта е уред, съдържащ изцяло фина механика, която не издържа на силни удари и сътресения.
- Не се препоръчва прекалено дългото държане на уреда в условията на температури под нулата. За оптималното му функциониране е необходимо поддържане на постоянна средна работна температура, без резки амплитуди.
- От съображения за експлоатационна и противопожарна сигурност, уредът не бива да се оставя да работи без наблюдение. Внимание: Уредът е силно запалим и взривоопасен!
- Не се препоръчва докосването на ОСТРИТЕ режещи ръбове на приставките, особено когато уредът е включен в контакта.
- Забранено използването аксесоари или части от други производители, освен ако не са специално оторизирани. Гаранцията на уреда става невалидна, ако такива аксесоари или части са били използвани по нерегламентиран начин, в нерегламентирано време и на нерегламентирано място.
- За избягване на преждевременната и необратима амортизация на елементите на уреда, се изисква тяхното своевременно почиствне и сервизна поддръжка.
- Уредът има изключително сложна конструкция, в чийто състав влизат голям брой невидими с просто око елементи, които остават скрити почти докрая на експлоатационния му живот. Тези елементи могат да бъдат видени само при разглобяване на съставните части, което е силно непрепоръчително, предвид невъзможността след това да бъдат върнати в първоначалните им места на сглобка.
- Елементите на уреда имат високо ниво на антикорозионна защита. Но на места, където емайловата покривка на елементите е наранена от нанесени удари, е възможно възникването на огнища на необратими корозионни процеси.
- Продължителността на експлоатационния живот на уреда зависи изцяло от субективните фактори на неговата употреба.Или злоупотреба.
- Рекламации по отношение на качеството на уреда- само на касата!
- Взет уред може да бъде върнат обратно, но доставката е възможно да се забави поради фактора на ограничена наличност за сметка на неограничено потребителско търсене...

Предварително Ви молим да ни извините за което!

08 октомври 2010

На лов за половинки

Казват,че било трудно да намериш своята половинка в живота, но рано или късно всеки я откривал. Половинка плюс половинка прави едно цяло. Чиста математика! Да, ама не съвсем!

Дори и без половинка, ти пак си едно цяло. Друг път пък с половинката до теб се чувстваш кръгла нула. Когато ти писне, теглиш чертата на тази нула и пак се получават две половинки. Тези две половинки /от нулата!/ отново се преобразуват в самостоятелни единици. И всяка единица тръгва да търси нова половинка. Никаква, ама никаква логика!

Връзката „мъж-жена” е толкова сложно понятие, че дори и при елементарно зададени условия и многопластови познания по математика, физика, химия, биология, психология и темподобни науки, не бихме намерили точно, логично или дори що-годе нормално определение.

През последните години живота ме сблъска с много нови познати, повечето около моята /улегнала/ възраст – 40-50. Чисто и просто човешки отношения, да не ви минават някакви „половинки” през главата! С някои от тях се сприятелихме, с други само се поздравявахме. Семейният им статус / като в една известна социална мрежа/ варираше от „семейни”, „пред развод”, „разведени”, „обвързани”, „необвързани” до „сложно е”. Без да искам, с времето станах свидетел на промяната в някои от тези статуси.

Семейните - скучна работа. Особено тези, дето са едно цяло - дом, прехрана, деца, училище, някоя и друга биричка и... пак същото. При тези, дето клоняха към нулата, имаше малко разнообразие откъм интриги, защото все пак им предстоеше развод.

Мъжкарите или печените женски със „сложното положение” си усложняваха сами живота – съпруг/а в България, любовник/ца в чужбина. Обикновено се държаха наперено и самоуверено, а всъщност, заровили главите си като щрауси, се оплитаха в лъжи и облекчаваха вината си с парични преводи към своите „законни половинки”. Страхливци!

Някои от разведените все още си ближеха душевните рани, но други гледаха трезво на живота, чувстайки се самостостоятелна силна единица. При тях преминаването от „обвързани” към „необвързани” и обратно беше най-безболезнено и най-често на принципа „проба-грешка”. Все пак /ще се повторя/ не е лесно да намериш своята половинка, а пък и след като веднъж си зачеркнал една нула, ставаш по-взискателен и мним към новата половинка, с която евентуално би могъл да си едно цяло.

От женска гледна точка донякъде дори се възхищавах на дамската част от разведените заради борбеността и смелостта им. Любовта няма възраст, всеки има право на щастие и на нов шанс. Радвах се, когато бяха лудо влюбени, критикувах ги, когато се държаха пубертетски глупаво, бях добър слушател. На чашка кафе.

Но...в един момент нещата се промениха. Дали кризата, дали прагматизмът - нещо накара тези уж силни и самостоятелни жени да се впуснат в лов за половинки. Вече не се говореше за любов, харесване, привличане, характер, ценности, а се правеха сметки. Промяната ме изненада и споделих каквото чувствах и мислех.

Според мен, взети самостоятелно, мъжът и жената не са блуждаещи половин човеци, лутащи се в търсене на липсващата си половина. Всеки един от тях е пълноценна личност с характер, интереси, ценности и слабости. Непрекъснато се срещат и разминават. Съвсем случайно, в неопределен момент от времето и пространството, срещат човека, който им харесва. Човекът, който ги допълва. Човекът, с когото се чувстват още по-пълноценни. И ако са съсредоточени в лов на половинки, насочили мерника си в целите числа и нулите на банковите им сметки, ще пропуснат истинския човек.

Тогава се промени и моят статус. Вече не бях добрият и разумен „слушател”, а наивна „глупачка” без проблеми. Омъжена, направо за завиждане! Лесно ми било – спокойна и осигурена!

Знам, че на определена възраст не е лесно да си сам. Нямаше никакъв смисъл да ги убеждавам, че на същата възраст не е лесно и да не си сам. Докато сме по-млади понасяме по-леко както самотата, така и капризите на човека до нас. И ако в един момент сме успели да остареем заедно, това означава, че зад гърба си сме оставили не само весели и приятни моменти, а и много компромиси, тежки моменти и неуспехи. Нямаше смисъл да ги убеждавам, че „моята половинка” е с празна банкова сметка и въпреки това сме едно цяло.

***
А казват също, че когато свършат парите, свършвала и любовта. Уфффф...какво да правя, като ми е крив мерника!

Наслука!

.

26 август 2010

Уличница!

Не смея да я погледна, защото ще съгреша.
Но знам, че тя е там, на улицата.
Уличница!
Виждам я, без да гледам.
Усещам я с всичките си сетива, дори с кожата си, защото настръхвам.
Тих копнеж минава като вълна през цялото ми тяло- залива ме нежната топлина на талазите кръв, които сърцето ми изтласква.
Искам да я докосна копринено трепетно, с върха на пръстите си.
Да плъзна ръце по нежната линия на нейните извивки.
Да извая склупторно и най- интимния детайл от релефа на нейните форми.
Да вляза ритуално бавно в нея.
Да я хвана страстно с едната ръка, а с другата да направя контакт.
Да замълча за миг, преди да запаля "огъня" в нея.
И накрая нежно да...завъртя ключа...
А след това- да дам газ до ламарина! Първа, втора, трета, четвърта, пета- докато й скъсам скоростната кутия! Докато достигна предела на възможностите й- там, където се крие нейната съкровена различност. Която не може да се означи със сериен номер. Защото духът няма номер. Защото духът не е серийно производство. Той е изкуство. А изкуството може да бъде дори една най- обикновена кола, паркирана на улицата...
...Уличница!

08 август 2010

Ти пък кой си?!

Тъкмо беше успяла да привърши лакирането на ноктите на лявата си ръка, когато очакваната атака започна. Бомбите, заредени с детски рев, съпружеско мрънкане и родителски упреци, падаха от всички страни.
ПУФ! „Мамоо, не искам тази блуза!”
ИИИУУ, ПУФ! „Скъпа, къде ми е вратовръзката?”
ПУФ,ПУФ! „Мамиии, шнолатаа... Любиматааа...Счупи сеее.”
ИИИИИУУУУ...ПУФ-ПУФ! „ Дъще, така ли ще оставиш пералнята, дрехите ще се измачкат!”
Офанзивата приключи със заповедта на старшият в къщата: „Стига си мърморила, жено! Побързайте всички!”

След пет минути цялата фамилия стоеше в разгънат строй в коридора. Всички наконтени, сресани, напарфюмирани, но .... замръзнали, с отворени уста и разширени от ужас очи. И бяха вперили погледи в нея. Осъдителни погледи! О, не, пак ще закъснеят! И пак заради нея! Никога не е готова! Все нея ли трябва да чакат?!

Тя погледна сконфузено раздърпаната си тениска, но само след миг се съвзе, разтърси рошавата си коса и присви застрашително очи ... и юмруци. Само навременното отстъпление към стълбищната площадка спаси най-милите й същества от нейния гняв. „Ще те чакаме долу!” - долетя приглушен глас от асансьорната кабинка.

„Писна ми, писна ми, писна ми! Мен чакали!”- нареждаше през зъби тя, докато се опитваше да захване косите си в елегантен кок. Фибите се изплъзваха от ръката й, докато най-накрая полетяха, захвърлени в неизвестна посока. И днес ще е със спусната коса. В момента, в който настървено разресваше гъстата си коса, забеляза ноктите на дясната си ръка. Уф, не е довършила лакирането! „Не ме оставят на мира, а пък накрая...мен чакали!” Посегна към шишенцето лак, а то се извъртя като живо и пльокна на пода, оформяйки красива цветна локвичка. „Не сега, моля те, не и това!”. Прибягна до употребата на ацетон – както за пода, така и за лявата си ръка. И днес ще е без лак на ноктите...

„Писна ми, писна ми, писна ми!”- повтаряше почти на глас, докато затръшваше последователно вратата на апартамента... и тази на асансьора... и тази на входа... Елегантните членове на нейната фамилия я чакаха на тротоара, но тя с гордо изправена глава премина като фурия покрай тях и се отправи към паркираният наблизо тъмно-син автомобил. Да , много добре си спомняше всички точки от стройната организация на вечерта – тя трябваше да пътува в колата на брат си и той вече я чакаше, седнал зад волана. Тръшна се шумно на седалката до него, като останалия си заряд от нерви изсипа при затварянето на вратата.

- Какво, и ти ли само МЕН чакаш?! ...Хайде, пали!... – нервните думи изригваха от устата й с унищожителната мощ на врящ гейзер - Уж бързаха, а пък сега... Гледай ги как са ме зяпнали! ... Мене чакали! Всеки ме дърпа... Дай ми това, дай ми онова!... – имитираше ги нервно, докато се бореше със закопчалката на колана - Какво сте ме зяпнали така!... – провикна се тя, размахвайки заканително ръце... - Писна ми, писна ми... Ама, хайде де,ти пък какво чакаш, не знаеш ли как се пали тази кола?! – тропна настоятелно по арматурното табло.

Мъжката фигура до нея не помръдваше и не издаваше ни дума, ни звук. Тя рязко се изви на ляво и отново размаха ръце.

- Братко, поне ти не ме изнервяй, че... – думите и увиснаха във въздуха, подобно на долната й челюст. Погледът й се спря върху лицето на младият мъж, отдръпнал се на безопасна дистанция, доколкото това е възможно в купето на един стандартен автомобил. Абсолютно непознат млад мъж.

- Ти пък кой си?! – учудено-назидателно изсъска тя, а мъжът предвидливо приповдигна свити в лактите ръце, приготвяйки се не за нападение, а за защита.

Бяха й необходими само три секунди, за да свери фактите. Цветът и моделът съвпадат, но това не е колата на брат й. Очевидно и зад волана не седи брат й, защото в този момент той стои отсреща и се превива от смях, заедно с всички останали роднини, които „чакаха само нея!”.

- Ммдаа!...- усмихна се тя накриво. После, възвърнала самообладание, потупа наставнически рамото на младия непознат мъж - Браво! Смело момче си ти! Точно така се постъпва с разярени жени – никакво опълчване. Юнак си ти, юнак!

Измъкна се леко от чуждия автомобил, изправи гръб, пое дълбоко въздух, изпусна го с шума на парен локомотив и с елегантната походка на Кралицата на вечерта се отправи към тъмно-синята кола на брат си. Дори не удостои с поглед „всички, които я чакаха”. Преминавайки покрай тях, само подхвърли строго през рамо: „Хайде, по колите! Докога ще ви чакам!”.

/По действителен случай/
.

17 юли 2010

Опасно изпреварване

Слънцето вече беше адски напекло и затова усилих крачка, за да се добера по- бързо до колата. Представях си как се качвам в нея и пускам климатика, който ме докосва със спасително свеж полъх. Чак преглътнах стеклата се в устата ми слюнка на изкушение и натиснах по- силно крачката си- имах някакви стотина метри. Когато пред мен се изпречи една огромна лелка. Тя запъхтяно бавно и мъчително вървеше, клатейки целия излишен холестерол по себе си. Беше като Съветския съюз по времето на Сталин- "страна огромная"! Толкова огромна, че беше изпълнила целия тротоар- за изпреварване имаше една тясна ивица, през която можеше да се промъкне само човек с тежка форма на булимия. А пък и аз не съм много силен в изпреварванията. Когато карам кола и ми се наложи да изпреваря, целият се изпотявам. Та и сега ме обхвана едно такова чувство на обреченост да кретам цял час в жегата след този хипопотам пред мен. И закретах. Женището пред мене пъшкаше, а аз след нея. Приличахме на пуфтяща влакова композиция от тези с парните локомотиви от едно време. Пуф- паф, пуф- паф...По едно време в мен се надигна безмълвен ропот срещу нерадостната ми съдба на роб и се мобилизирах за атака.Леко, деликатно се изкашлях, което стратегически целеше да накара жената пред мен да се обърне назад, за да види кой кашля и така да освободи коридор за изпреварване- белким в профил да беше по- малогабаритна. Опасявах се, че така е възможно коремът й да ми се препречи, изпъквайки в профилно- релефно положение, но бях готов на всичко- дори да мина с лазене под него. Или да го прескачам с летящ плонж. Но къде ти да ме чуе жената от собственото си хриптене и пъшкане. Затова тръгнах на щурм отдясно, откъдето ми се виждаше да има повечко сантиметри място. Обаче- грешка. Отдясно имаше къща, та се набутах като в менгеме между туловището на жената и стената. Заорах в стената, повлечен от мощната тяга. Жената, докато разбере какво става, докато реши да спре, докато й свършат крачките спирачен път... Влачихме се един до друг като преследващи се коли в холивудски екшън. Само успях да кажа със сетни сили "Извинете!" и се измъкнах от менгемето. Жената ми се усмихна с добродушно разбиране- така, както само дебелите жени умеят да се усмихват. Дали въобще разбра какво стана, или просто усети лек гъдел отдясно- както кон усеща муха на гърба си. А аз пак се върнах на изходна позиция- отзад. И продължих послушно да кретам подобно на теле след крава. Даже чак ми стана някак телешки спокойно- гледах като хипнотизиран в поклащащата се походка на лелката. Тялото й се поклащаше ту наляво- ту надясно като метроном, с някаква плавно тромава, почти валсова грация, от която започна да ми се придремва. Вече ми изчезна всякакво желание да изпреварвам. Напълно доброволно и безропотно влязох в ритъма и крачката на жената. Как само и аз не започнах да се поклащам...И да си повтарям в тих транс: "Аз съм теле, аз съм теле!" Мууууууууууу!

08 юли 2010

Завръщане у дома

На Тибурон, която ще разбере най- добре написаното...


Момчетата от бригадата веднага разбраха, че са преминали границата и вече са в България. Разбраха, въпреки че беше посред нощ и всички спеха дълбоко, уморени от дългия път. Защото някак им стана родно. Необяснимо родно, макар и насън. Може би всеки усети толкова познатото друсане на осеяните с неравности и дупки български пътища, каквито не бяха тези в Испания, откъдето идваха. Може би всеки чу далечно долитащото в съня им, все по- често и по- цветисто псуване на майка от шофьора, който се възмущаваше от неправилното изпреварване на колите, каквото по целият им път през Европа нямаше. Може би всеки разбра по някакъв неведом път на интуицията си, че вече е у дома, където всичко е толкова родно и познато- и дупките, и псувните. Затова, въпреки че сънят оловно тежеше върху клепачите им- всички се събудиха, за да се убедят, че това не е просто сън и вече наистина са в България. Убедиха се и с очите си- бусът навлизаше в тяхната родна, горчиво иронично наричана СеверозападнаЛа България. Виждаха малките, обезлюдени от безработицата, унило самотни селца. Това бяха техните
родни селца, от които бяха избягали далече- чак в Испания, за да търсят препитание в строителството. Сега те се завръщаха след година и шест месеца работа на строеж в Мадрид. След година и шест месеца под жаркото слънце на Испания, което превръщаше строителната площадка в нагорещена до непоносимост пещ, а дишането в мъчително търсене на глътка свеж въздух. След година и шест месеца в един толкова голям и толкова чужд град, в който никой не искаше да познава никого, дори и себе си. След година и шест месеца спане в пренаселена квартира, в която дори не можеше нощем тайно да си поплачеш от носталгия по вкъщи, защото е легло до легло и всеки ще те чуе. След година и шест месеца с единствено забавление играене до късно на карти и гледане на мачове от испанското първенство по телевизията. След година и шест месеца чуване за кратко по телефона на родните детски гласчета, които разказват за своите оценки и игри в училище. След година и шест месеца да нямаш от преумора какво да си кажеш с колегите вечерите след работа. След година и шест месеца сънуване как се завръщаш у дома, как отваряш вратата и как прекрачваш родния праг... След цялата тази година и шест месеца, броени ден по ден и ограждани с кръгче в календарчетата, както някога дните в казармата- сега беше дошъл часът на завръщането. Бусът спираше от село на село, за да завърне вкъщи толкова очакваните съпрузи, бащи, братя и синове. Макар че точно в този среднощен час никой не ги очакваше, защото бусът успя да измине разстоянието, преди да се съмне и да дойде утрото. Но дали, защото нямаше никакви посрещачи. Дали, защото часът беше среднощен. Дали, защото беше толкова тихо, че се чуваха само щурчетата в листата на дърветата. Всичко това превръщаше завръщането на момчетата от бригадата в още по- съкровено лично изживяване. Защото необезпокоявани от никого, те можеха да слязат от буса и да вдишат дълбоко от родния въздух, напоен с ухание на узрели череши и прясно окосена трева. Защото можеха спокойно да погледнат осеяното с едри,закачливо намигващи звезди небе- същото като онова небе, което мечтателно съзерцаваха някога с детските си очи. Защото можеха да усетят деликатното докосване на вятъра по загрубялата кожа на лицата си, който носеше свежа прохлада, вместо топъл лъх, както беше дори и нощем в Испания. Защото можеха да видят родните си къщи така, както никога не ги бяха виждали досега- като единственото място на света, където са добре дошли дори и посред нощ. Където са чакани дори и нечакани! Само трябваше да направят последната крачка на завръщането- да разберат, че цялото заминаване си е заслужавало не заради спечелените пари в евро зад граница, а заради това завръщане у дома.

02 юли 2010

10 неща, които изкарват мъжете от душевно равновесие

Теоретично мъжете са силният пол. Но на практика те отдавна не са толкова силен пол, колкото са били или им се иска да бъдат. Иначе нямаше да ги има тези най- малко 10 неща, които могат да изкарат един мъж от душевно равновесие...

Първо нещо: БЕРБАТОВ ИЗПУСКА ДУЗПА, НО ПРОДЪЛЖАВА ДА ГЛЕДА ВСЕ ТАКА МЕЛАНХОЛИЧНО РАВНОДУШНО В ЕДНА ТОЧКА
Бирата е извадена вече от хладилника, капките конденз сладострастно се стичат по изпотените бутилки, от гърлата им излиза онзи звук подобен на тиха въздишка на облекчение при отварянето на капачките, чашите са сложени на масата, устните са отворени, за да освободят събиращият децибели в гърлото победен вик...Само Бербатов трябва да вкара дузпата. Но..."Какъв пропуск, какъв пропуск на Бербатов!!!", крещи коментаторът. А Бербатов продължава да гледа все така меланхолично равнодушно в една точка. Да беше напсувал на "мамата", както правеше Стоичков. Да беше се изплюл с гняв върху тревата. Да беше направил някакъв неприличен жест с ръцете. Да беше реагирал по някакъв начин, какъвто и да е. А той стои така, сякаш ако го боднеш с игла по задника, няма да каже и едно "Ох!"...Е, това може да изкара всеки мъж от душевно равновесие.

Второ нещо: ДОСАДНО ХРОНИЧНИЯТ ЖЕНСКИ ВЪПРОС "А НИЕ С ТЕБ КОГА ЩЕ СЕ ВИДИМ?!"
Отборите вече са излезли на терена и са се построили, за да изслушат националните химни. Трибуните реват. Камерата показва в драматично близък план лицата на главните герои в тази "истинска футболна драма". Емоциите са нажежени до парещо червено, когато се излива кофата студена вода на досадно хроничния женски въпрос: "А ние с теб кога ще се видим?!"...

Трето нещо:НОВАТА КОЛА НА КОМШИЯТА
Вълшебна утрин! Слънцето грее като детска усмивка. Вятърът нежно довява омайно ухание на събуждаща се природа. Как да не отвориш широко прозореца, за да вдишаш и попиеш с всичките си сетива и пори от това утринно вълшебство!? Как!? Кккккк- ка- ка- как!? Не можете да си изкашляте въпроса, защото в гърлото ви засяда облака мръсна газ от новата кола на комшията. Но майната му и на облака, друго засяда, което не може да се преглътне лесно- тия проклети четири кръга от емблемата на Ауди А 8, облещили ли се най- безсрамно и безмилостно на лъскаво черния заден капак!


Четвърто нещо: КОЛА, КАРАНА ОТ ЖЕНА НА ОЖИВЕНО КРЪСТОВИЩЕ
Що е то?! Дава ляв мигач, а свива надясно. Дава десен мигач, а свива наляво. Забива спирачки на зелен светофар. Дава предимство, когато има предимство на пътя. И отнема предимство, когато няма предимство. Не, не е самоубиец. Нито холивудски каскадьор Това е Жената, на която няма да й стигнат всички майки, лели и стринки до девето коляно, за да се попълни дългия списък от вербално декларирани сексуално- възмездни закани на мъжете- шофьори.

Пето нещо: НЕВИННИЯТ,НО ИЗНЕНАДВАЩ ДЕТСКИ ВЪПРОС "ТАТЕ, МОГА ЛИ ДА СПЯ ПРИ ВАС С МАМА, ЧЕ МЕ Е СТРАХ САМ?!", ЗАДАДЕН В ИНТИМНО МНОГО ДЕЛИКАТНА СИТУАЦИЯ
На това в армията, когато има стрелби с автомат по статична или подвижна цел, му казват "засечка". А във въпросната интимно деликатна ситуация- шок и ужас!

Шесто нещо: ЕМАНЦИПИРАНИТЕ ЖЕНИ
Жена с панталон- никаква реакция. Жена с униформа- никаква реакция. Жена с цигара в устата, докато ходи- никаква реакция. Жена с мотика в ръце- никаква реакция. Ноооо...Жена с Мерцедес, с пари, с висок пост- РЕАКЦИЯ! Душевна и не толкова душевна.

Седмо нещо: ДЕРБИТО ЛЕВСКИ- ЦСКА
Това дерби стимулира апетита- или ядеш семки, или нокти, или съдията, заедно с майка му...Или себе си. От яд!

Осмо нещо: ПО- БЪРЗА КОЛА НА МАГИСТРАЛАТА
По действителен случай...Някога през социализма. Москвич изпреварва Вартбург. Преизпълнен с гордост от този чутовен подвиг, баща се обръща към малкия си син: "Сине, изпреварихме немска машина!" Скоро обаче Мерцедес задминава Москвича. Синът, който всъщност не е толкова малък, задава своя съкрушително резонен въпрос: "Тате, а тая немска машина можеш ли да я изпревариш?!" Чува се само скърцане на зъби.
.
Девето нещо: ОТИВАНЕ НА ДЪЩЕРЯТА НА ПЪРВА СРЕЩА С МОМЧЕ
Момиченцето на татко. С розовите, пухкави бузки и крехкото гласче, което зове за помощ при всяка по- несигурна крачка след прохождането. Ех, спомен мил! Кога това момиченце неусетно порастна?!...И ето го как пак прохожда, ама вече по гаджета- с оня пъпчив ръб от съседния блок.

Десето нещо: ТЪЩАТА

Тъщата! Само думата, чисто фонетично, звучи така, както изглежда немски танк от Втората световна война в атака- свирепо! Затова всеки мъж, дори и най- коравият, може да потрепне от мистичен ужас. Пък какво остава да се изправи лице в лице срещу самата дума от плът и кръв!

03 юни 2010

Писмо до поискване: Писмо от България

Здравей, приятелко!

Чета писмо ти и си мисля, че колкото българи има, толкова и Българии има. Ето, за теб България е последната крачка назад, на която имаш право, която можеш да си позволиш. Последната крачка назад до стената на безизходицата. Докато за мен България е самата стена на безизходицата, до която съм опрян и няма място за отстъпление. Приличаме си по това, че и двамата имаме зад гърба си България, но на различно разстояние- ти на една крачка назад, аз на нито една крачка назад. Не знам кой от двамата е по- добре. Може би ти, че имаш място за отстъпление, че имаш завръщане (а смисълът на всяко заминаване е именно завръщането). Или може би аз, че нямам никакви илюзии, никакви надежди, никакво завръщане- имам само едната България, гола и боса, но родна- роден ми е всеки камък, пък бил той и някъде на майната си по дивите чукари на Странджа планина, където никога не съм стъпвал и не искам да стъпвам. А може пък и двамата да не сме добре- ти, защото си отишла на майната си в чужбина, аз, защото съм останал на майната си в България. Остава ни да изберем как ще сме, както и къде ще сме, за да сме така или иначе. Важното е обаче, че за България винаги ще има място в багажа ни- та тя е "земя като една човешка длан"- можем да я занесем там, където отиваме, както и да я върнем там, където се завръщаме...На мястото й!

01 юни 2010

Писмо до поискване: Писмо от Испания

Здравей, приятелю!

Дните ми отлитат толково незабележимо еднообразно, че започвам да се притеснявам за безсмислието на живота си. Напоследък имам доста свободно време и често се отбивам в един български бар.

В началото, преди години, се чувствах много странно там - много хора, голяма шумотевица. Дразнех се от непоносимото мрънкане или надменните хвалби за емигрантско благополучие и въпреки това изпитвах нужда от тези срещи. Наслаждавах се на различните български диалекти. Шарен свят, хора разни... Кимах с глава като играчка-кученце на задно стъкло на „Москвич”, докато преглъщах кафето с мляко, после плащах набързо корите за баница, бурканчето с лютеница и буцата сирене /все деликатесни стоки/ и се отправях към моята крепост – моят дом. Уморено захвърлях униформата, пропита с миризмата на испанска кухня и се впусках в кроенето на амбициозни планове за бъдещето. Необходими са постоянство и търпение, казвах си. Наивни глупости! Но това е друга тема, приятелю.

Впоследствие се сприятелихме със собственика на бара. Освен изключителният му търговски усет, който му помагаше в работата , той притежаваше едно твърде неестествено за българския емигрант качество - изпитваше чисто и неподправеното желание да обединява българите, да помага на всеки с каквото може. Не очакваше благодарност от никого, просто се явяваше като един вид координатор на добрите дела - този има нужда от помощ, онзи пък може да му помогне. Звънне на този, помоли онзи – дай да помогнем, наш човек е...Та така, приятелю, отнесох се. Друго исках да ти споделя.

Миналата седмица пак се отбих там – ей, така, да си поприказваме. Барът беше полупразен. Кризата, приятелю, нали разбираш... Покрай дългата редица от свободни маси имаше огромен куп с големи пътнически сакове и опаковани кашони. Лепенки с адреси, български телефонни номера... Адреси от цяла България – големи градове, села , за които не съм и чувала... „Връщат се – отговори ми бармана, проследил учуденият ми поглед – Хората се връщат в България. Не издържат вече тук и хващат самолета . Багажа си изпращат по товарен бус. Тръгнаха си, много си тръгнаха, цели семейства...”

Докато пиех неизменното си кафе с мляко влизаха и излизаха познати физиономии, по които нямаше и следа от предишната напереност и увереност. Умълчани, унили, угрижени... Питаха кога ще се товари буса, има ли място за още малко багаж, умножавайки килограми по евро. Нямаха сили дори да пуснат пиперливата българска фраза, поздравяваща майката на кризата и безработицата. Безизходицата им е оставила само един-единствен спасителен процеп –да се върнат там, откъдето са тръгнали преди години - с един сак багаж, със страх от неизвестното и с много, много надежди. Сега отново трябва да събират багажа си.

Тогава се запитах, приятелю, лесно ли се съберат всички прекършени мечти в една торба?! Как се пакетират любимите вещи и ненужни предмети заедно с изгубените надежди, болката, разочарованието?! Колко ли тежат пет, осем или десет години от живота ни?! Каква цена се заплаща за пренасянето на наранена душа през граница ?! Облага ли се с мито чувството за провал!?

Кръговратът на живота, казват. Колко е коварен ! Напускаш един дом, започваш отначало, създаваш сламка по сламка ново гнездо и изведнъж те връхлита стихиен ураган. Казват също, че винаги се намира обратния път към дома. Обаче има и една песен... „Не е лесно у дома да се връщаш бездомен...”

Въпроси, приятелю, глупави въпроси! Зададох си ги, без да потърся отговори. Поне за сега.

До скоро.

21 май 2010

Класиците на футболната поезия

Двадесетина дни преди началото на Световното първенство по футбол, може ли да се мисли за нещо друго, освен за футбол?...
Съвременният футбол е тичане, тичане и пак тичане. 90 минути тичане, единоборства за всяка топка, за всеки метър от терена, тактическо надхитряне и пласиране на точния човек, на точното място, в точния момент, за да бъде нанесен решителният, неспасяем удар в противниковата врата. Хладно, изчислено, без емоция, без романтика, без поезия.
В съвременния футбол вече няма място за поезия. Футболните играчи, които сътворяваха истинска поезия от финтове, пасове и голове, останаха в миналото. Останаха в класиката. Понякога си спомням с носталгия за тях - класиците на футболната поезия...

1.ВАН БАСТЕН, ГУЛИТ и РИЙКАРД (Холандия): Те бяха едно неделимо цяло. Разбираха се, само с поглед. Дори и без поглед. Усещаха се почти свръхестествено, по интуиция. И си взаимодействаха с точността на часовников механизъм. Превръщаха играта наистина в игра - в нейния забавен, по детски витален смисъл. Допирът им с топката беше валсово елегантен, беше чувствен като ренесансов флирт на мъж с жена. Финтът им беше изчистен и точен, с красив рисунък. Пасовете им - дълги и къси, с едно докосване, извеждаха на чиста позиция за гол. А головете им... Това не бяха голове, а поезия! Всеки помни гола на Ван Бастен през лятото на 1988 година на финала на Европейското първенство в Германия, когато от невъзможен ъгъл, с елегантно прехвърляне, топката беше вкарана в противниковата врата.

2.Братята МИХАЕЛ и БРАЯН ЛАУДРУП (Дания): Те бяха турбо бързи и маневрени. Финтираха на скорост, с резки, неочаквани промени в посоката на водене на топката. Тялото им се накланяше надясно, но те тръгваха наляво. Спираха, тръгваха, промушваха се на зиг-заг в тесните "улички" между двама-трима противникови защитници. Играеха дръзко и красиво, предизвикателно, на ръба на ексцесията и екстремизма. Истински поети!

3.ЛОТАР МАТЕУС (Германия): "Не човек, а желязо!" Той беше на 38 години и още играеше в националния отбор на Германия. Не се предаваше и продължаваше да бъде въплъщение на несломимия немски боен дух. Не блестеше с техника, но "пишеше" поезия със своите оръдейни изстрели на топката, които достигаха до 120 километра в час скорост на летене (на Световното първенство в Италия 1990 година, при гола му във вратата на Югославия)... Да не си вратар, когато Матеус рита топката!

4.ДИЕГО МАРАДОНА (Аржентина):... Световното първенство в Мексико 1986 година. Четвъртфинален двубой между отборите на Аржентина и Англия. В един момент Марадона поема топката някъде от центъра и тръгва напред. Спринтира. Ляво - дясно - сменя главозамайващо посоките, минава като на шега през цялата английска защита и с фалцов удар вкарва гол-шедьовър... Това е Марадона! Той наистина можеше всичко и го правеше с лекотата на дете, което безгрижно се забавлява. Финтът му беше бароково изящен, с тънък усет за естетиката на детайла при докосване на топката. Тялото му притежаваше изумителна пластика на движението, което много драматично и непринудено се включваше в целия театър на финта, на лъжливото движение, симулиращо подвеждаща посока. Пасът му беше плавен и мек, с елегантен полет на топката, която винаги стигаше целта... Спирам, защото поезията не може да се разкаже с думи - тя трябва да се изживее!

5.ФРАНКО БАРЕЗИ (Италия): Почти плешив, откровено грозен, с груби черти на лицето, сякаш изсечени с длето от некадърен дърводелец, със свиреп поглед и релефно изпъкнали челюсти - Франко Барези внушаваше зловещ респект на всеки, който се изправяше срещу него на терена. Защото той играеше точно така, както изглеждаше - сурово! Беше "секирата", която "сечеше" безмилостно краката на противниковите нападатели, дръзнали да влязат в защитното поле. Въпреки това в цялата му игра имаше някаква поезия. Поезията на безкомпромисния боец, който е готов да жертва себе си и другите, но да отблъсне атаките на противника.

6.ПЕТЕР ШМАЙХЕЛ (Дания): Той беше образ безподобен! Едър и як като мечка. Исполински висок, с изумително дълги ръце, които като ги разпереше и футболната врата се скриваше зад гърба му. Петер Шмайхел, вратарят на датския национален отбор и "Манчестер Юнайдет", не просто пазеше - той умираше, но не пускаше гол във вратата си. Хвърляше се наляво-надясно, ставаше и пак се хвърляше. Пот се лееше от него. Излизаше с топката напред като полеви играч, без да му пука, че оставя вратата празна. Смееше се идиотски. Очите му искряха, пълни с чаровна лудост. Крещеше от гняв или възторг. Ръкомахаше прилично и неприлично. Всичко това беше той - Шмайхел, вратар, боец, викинг, поет!

...И още толкова много подобни футболисти пропускам да спомена. Играчи, които са вече безвъзвратно минало. Използвам думата "играчи", защото те наистина играеха, сякаш са деца на улицата или в задния двор на училището. А днес всички са състезатели, които тичат, тичат и пак тичат. И догонват топката, но никога няма да догонят и да настигнат поезията на футболното минало!

04 май 2010

С мъж на пазар

Приятелките ми споделят, че в приоритетно женската страст, наречена „пазаруване”, мъжът се явява необходим елемент по две причини – финансова и силова. Или иначе казано – като чекова книжка и като носач. Аз пък от опит знам, че доста често при пазаруване мъжът е „дразнещият” елемент.

Причината при поредното пазаруване да бъда придружена от моят съпруг е неговата безрезервна готовност да ми помогне при избора на радио-CD, след като дълго ме е убеждавал, че това не е просто един обикновен автоаксесоар, а предпазна мярка за безопасността на движението по пътищата. Имал впредвид моята страст към шофирането на приятен музикален фон... И непрестанното ми човъркане на пропадналият бутон... И заяждащият диск... И повредения регулатор на звука... Набързо направения баланс на семейния бюджет в краткосрочен план при променлива ситуация в условието на икономическа криза води до извода, че и с този разход, както и без него, положението е „жълто сигнално-мигащо”, в резултат на което посоката е близкият търговски център, а мъжкото присъствие е под прикритието „ консултант”.

При моето решение да паркирам на по-отдалечената, почти празна част на паркинга, той небрежно подлага на съмнение шофьорските ми умения, с единствената користна цел -да ме предизвика да се напъхам в трудно-проходимата зона, близо до входната врата, за да си спести ходенето пеша. За да опровергая несъстоятелността на неговете съмнения, хладнокръвно се строявам в предните редици, на милиметри от съседните коли. Изнизвайки се с лекота от шофьорското място, започвам миловидно да му подвиквам да побърза, докато той се бори да се измъкне през полуотворената врата - с усукване и извиване, подлагайки на изпитание гъвкавостта на тялото си. Моето сладко отмъщение за избраното от него място за паркиране!

Търговският е център е голям , с разнообразни щандове и практиката сочи, че вероятността да се загубим един друг вътре е твърде голяма. Като предпазна мярка пред входа всеки от нас проверява дали е налице мобилният му телефон, зареден и с покритие.

Основната цел на пазаруването е осигуряване на хранителните запаси на семейството за приблизително една седмица. Супермаркетът ми е до болка познат и затова направеният от мен списък за покупки е съобразен с разположението на отделните секции и щандове. Така си спестявам лутането между рафтовете. Но още на първа точка от прецизния ми план стратегията е нарушена. Обръщайки се да оставя кофичките с кисело мляко, пакета масло и буцата сирене установявам, че количката е изчезнала. Заедно със съпруга ми. Обхванала избраните продукти с две ръце и прикрепяйки ги с брадичка, се спускам в бесен слалом между дългите редици. Откривам го в сектора с инструменти, подпрял удобно лакти върху дръжката на количката, бавно и безгрижно оглеждащ различни размери гаечни ключове. Раздразнено дърпам количката, сякаш ми принадлежи по право и окончателно го зарязвам, предупреждавайки го да се вслушва в звъна на телефона си.

След половин час си уговаряме среща пред „тексилната” секция, близо до касите. Пръв на уговореното място е пристигнал съпруга ми . Доволен и ухилен до ушите, пуска няколко дребни пакетчета в количката и проследява любопитно погледа ми . Бански костюми! Изведнъж започва въодушевено да ме убеждава - да, време е за плаж, тези са с добро качество, на поносима цена... Зная си аз, че всичко това е тактика с цел да отвлече вниманието ми от неговите покупки, но той упорито продължава...Заслужава си, трябва да ги пробвам. Не, не този размер, а следващият, една мярка по-голям. Е, това вече не съм го очаквала! Нима иска да намекне, че съм напълняла?! Вземам и двата комплекта и се насочвам към пробната. Сега ще му докажа, че ... е прав.

Мълчаливо, но с високо вдигната глава, се отправям към близката каса. Започвам да нареждам покупките върху гумената лента и нито убийственият ми поглед, нито гневните ми въздишки подсещат съпруга ми, че е желателно и той да влезе в действие. Гледайки го в позната поза – подпрян удобно върху дръжката на количката, в главата ми настойчиво нахлуват идеи за рационализация и подобряване дизайна на тази дръжка. Например гумената изолация може да се покрие с малки еластични топчета, които да масажират дланите, но при по голям натиск - от мъжки лакти примерно, отвътре се появяват малки иглички...Ох!

Връщам се към действителността и плащам сметката, защото на мен е поверено управлението на семейния бюджет. Подканвам сърдито съпруга си да се включи в прибирането на покупките в торбите, минута след което горчиво съжалявам – в първата торбичка поставя пакета яйца и върху тях картофите...

Поемаме краткия преход към паркинга. В името на добрия семеен тон, стискам зъби и се опитвам да не мисля за предстоящето подреждане на покупките в багажника на колата. Твърдо съм решена да не допусна мъжка намеса в тази деликатна операция, за да не ми се налага по-късно да изваждам обезформени рула тоалетна хартия изпод чувалчето с пясък за котката.

П.С. Купихме и радио-СD + ... хидравличен крик с товароподемност 3 тона – на оферта! Следващият път, когато съпругът ми настоява да ме придружи при пазаруване, ще преглеждам внимателно офертите от рекламните листовки на търговския център, за да си спестя изненадите - при плащане и при товарене.

30 април 2010

...Преди много години в една далечна галактика

"...Преди много години в една далечна галактика" - така започва STAR WARS. На това изречение реагирам условно-рефлексно като експерименталното куче на академик Павлов - потичат ми лиги! Гледам втренчено в една точка и си отварям широко устата. Само където не си изплезвам езика съвсем по кучешки...
Когато ме види в това състояние, коментарът на жена ми винаги е психиатрично-диагностичен: "Ти не си добре!" Но аз не я чувам. Нито пък я виждам. Единственото нещо, което чувам и виждам, е огромният Имперски разрушител. Той прелита в брутално близък кадър на телевизионния екран, обстрелвайки с бластерните си оръдия преследвания бунтовнически кораб.

Класика! Идва ми да вия от кеф, но се съобразявам с децата, за които в тези първи минути на филма, все още не съм забравил, че съществуват - та гледам да не ги стресирам със звуковите си ефекти. Преглъщам с усилие напиращият ми екстазен вик и за да освободя напрежението, си позволявам само леко скимтене. Обаче при първата поява на Вейдър вече не издържам - ръмжа от варварско удоволствие! Като далечно ехо до мен долитат думите на жена ми, която повтаря вече категорично убедена, че наистина не съм добре. И пак се опитва да уточни бройката на всички пъти, в които съм гледал STAR WARS: "Колко пъти го гледаш това детско филмче?!" Акцентът е поставен с особено драматична сила върху финалът на въпросителното изречение - "детско филмче". Тембърът на гласа достига до най-рафинираният нюанс на женската язвителност, с цел да ми отмъсти в аванс за двата часа и половина филмово време, през което няма да забелязвам присъствието на жена си в стаята. Отминавам с джедайско самообладание тази закачка и отговарям на въпроса колко пъти съм гледал сагата: "Десетина!" Премълчавам поне още двадесет пъти, за които имам спомен и още толкова, за които нямам. Да беше мъж, да й кажа истинската бройка, защото всеки мъж ще ме разбере - "Мъжете знаят защо!" Но как ще ме разбере жена ми? Как да й обясня, че колкото и пъти да гледам STAR WARS, винаги ще го гледам така, сякаш ми е за първи път - по същия вълнуващ начин. Защото всичко, за което се разказва във филма, наистина се е случило.

Случило се е "преди много години в една далечна галактика". В далечната галактика на вече безвъзвратно отминалото детство, в сърцата и душите, в мечтите на цяло едно поколение момчета. Случило се е и продължава да се случва - вечният двубой между Вейдър и Люк, които се бият до смърт, до поезия, до прозрението, че доброто живее във всеки и още може да бъде спасено.

21 април 2010

На пощенските служители – с благодарност!

Към средата на месец март с огорчение писах за четири писма с мартенички, тръгнали от България и не стигнали до Испания. Три от тях все още са в неизвестност, но едното- най-дебелото и най-хубавото, се появи. И то, придружено с двупосочна история.

Моята леля, която въпреки изминалите години все още не може да се примири с нашето емигриране, повече от месец се тюхкаше и вайкаше, че не сме получили нейният плик. Звънеше ми през ден и натъжено ми обясняваше как е избирала мартеничките, колко хубави били, как ги е нарекла за всеки от нас. Сигурна съм, че си е поплакала. Аз пък от своя страна я нахоках /нежно/, че не го е изпратила препоръчано.

Днес, отваряйки пощенската си кутия, леля ми с изненада открива открива същият голям пощенски плик, който е изпратила в края на февруари. Изпратила го е обаче на старият ни адрес. Адрес, на който живеехме преди повече от пет години.

Писмото пристига в Испания. На посочения адрес. Предполагам, че някой от живеещите там си е направил труда да отиде до пощенската станция и да върне писмото. А можеше и да не го направи, защо да се притеснява заради някакви си непознати чужденци. Но за втори път през емигрантския ми живот намирам повод да се възхитя от отношението на испанците към чуждата кореспонденция. Или просто от човешкото им отношение. Благодаря им от сърце!

Испанските пощенски служители връщат писмото в България. Благодаря им от сърце!
Българските пощенски служители връщат писмото в пощенската кутия на подателя. Благодаря им от сърце!

И въпреки, че три писма с верен адрес все пак не пристигнаха, съжалявам за съмненията си. Едно обикновено писмо, изпратено с толкова любов и надежда, не се е изгубило.

Може би ще си кажете, че придавам голямо значение на едно нищо и никакво писмо.
Не, не отдавам значение на самото писмо, а на хората, които създадоха неговата история. Тези хора затвърдиха вярата ми в човещината.

15 април 2010

Коремчето като мъжка забележителност

Неусетно станах забележителен. До вчера- я ме забелязал някой, я не Но сега всеки ме забелязва. По- точно- не мен, а...коремчето ми. Което по форма и размери прилича на класическо бирено коремче. Ама държа веднага да уточня, че то не е такова, защото аз бира почти не вкусвам. Моето коремче има друг, още недоказан исторически произход. По който въпрос мненията са диаметрално противоположни. Според жена ми- коремчето ми, както и всичко останало в моя живот, е резултат от солта. Защото съм бил ял много солено, та от солта се задържало вода в организма ми и това едва ли не било по- скоро воден мехур, отколкото корем. Но жена ми просто прекалено задълбочено и убедено чете вестник "Доктор", та ако слушам нея, досега десет пъти да съм умрял от десет различни болести- коя от коя по- тежки. А според синът ми- щом имам корем, значи съм...бременен! Завалията, той пък на бебе се надява- на братче или ново сестриче! Детски му акъл- бременен! Обаче, като се погледнах в профил на голямото огледало, видях, че вярно съм някъде в деветия месец...И то- с близнаци! Леле, майко! Добре, че майка си е майка- само тя ме утеши, че на мъжете в нашия род такава им била стойката. Просто коремът изпъквал напред от стойката, не от друго. Демек- коремът ми е зрителна илюзия. Иначе съм си втален като фиданка. "Ще вървиш по- изпънат и коремът ще се скрие!", посъветва ме тя. И аз веднага пробвах- тръгнах изпънат като струна. Май вярно беше от стойката- коремът се глътна, та изчезна безследно. Зрителна илюзия! Обаче илюзия, илюзия, ама ме видя един познат и направо ми разби всичките илюзии..."Как си?, попита ме. "Добре съм!", отговорих му. "Личи ти!", закопа ме той. Веднага разбрах по какво ми личи- гледаше ме в корема. Как само не родих преждевремено...близнаците! Обаче после се замислих върху тези думи- "Личи ти!" Коремчето всъщност беше моя отличителен белег за добруване и щастие. Така де, щом не беше мехур с вода, близнаци или зрителна илюзия, значи тогава оставаше да е щастие. И наистина беше щастие. Щастие, че не ми пука дали съм с корем, или без корем, защото и в двата случая има кой да ме обича! Останалото е зрителна илюзия...

08 април 2010

Технически данни: „220 V, 1460 W, СЕКСИ”


“Убедете ни, че Вашата майка, Вашата половинка или най-добрата ви приятелка заслужава най-секси кафе-машината на света и ние ще им я подарим.”
(Реклама)


В тези забързани дни, когато общуваме все по-рядко, идеята да накараш някого да напише мили думи за любим човек е прекрасна. Та дори и крайната цел да е чисто материална – нов домакински уред. Всяка майка заслужава най-доброто, всяка „половинка” е най-обичаната, а с всяка най-добра приятелка се споделят тайни на чашка кафе.

Определението „най-секси” е ключовата дума за високата функционалност на дадения домакински уред и ни предоставя широка възможност за развинтване на въображението. Представете си как тази машина би променила тотално нашето ежедневие!

С приятелките ни ще има да се чудим , ще оглеждаме тази “секси”кафе-машина, забравили всички злободневни неволи, и като застаряващи капризни и злобни лелки ще се питаме възмутено: “Е, какво пък й е сексито на тази?!”

А какво мислите че биха обсъждали нашите майки-пенсионерки, събрани на сутрешната чашка кафе. Може би поредната мистериозна завръзка на иначе правилно построения любовен n-ъгълник или оплетената развръзка на реципрочно повтарящата се, но недоказуема житейска формула на страданието в името на любовта, което задължително довежда до дългоочокваният „неочаквано-щастлив” край в в текущия сериал. Неее!
Нашите майки ще сърбат с наслада от чашките димящо кафе, коментирайки качествата на новата кафе машина. С опитно око ще оглеждат, ще преценяват и благодарение на богатия си житейски опит ще отсъдят: „Да, определено има нещо ...Нещо различно...Тя е...закръглена, с румени бузи. Определено е секси! Не като дебелото пробито джезве или бледата кафеварка с болнав вид! Да, да! Опредлено е секси!”.

Но от друга страна при по-младите представителки на женския пол това определение би довело до известни неприятни асоциации и крие известен риск за сътресение на семейното щастие. Представете си, че мъжът ви, който е голям почитател на хубавото кафе,иска да улесни живота ви и донася в къщи подарък. Кафе машина. Но не просто модерна, удобна и функционална, ами „най-секси кафе-машината на света”. Фатална грешка, граничеща с егоистична проява на наглост от негова страна!Това е недопустимо! Във вашата собствена кухня да се мъдри нещо, което било „най-секси ”.Че вие „по” ли сте! Я като е „най-секси”, тя да му сервира кафето!

Скъпи жени, бъдете нащрек! Днес секси кафе-машина, а утре ... Както е тръгнало, в скоро време ще бъдем толкова секси, колкото е магнитната лепенка, която придържа бележката върху вратата на хладилника: „Секси-пералнята отиде при секси-ютията. Секси-печката изтича до съседката за сол, а секси-миялната счупи любимата ти чаша. А пък аз цял ден си мислех дали съм секси. Лека нощ, скъпи! Не си и помисляй... Боли ме главата!”

30 март 2010

Не просто дърводелец

Бай Христо спря буса пред каменната ограда на църквата и свали сандъка си с дърводелски инструменти. Беше дошъл точно в уречения час, но никой не го посрещаше, освен веселото чуруликане на птичките, които се радваха на утринните лъчи, огрели над малкото родопско селце. Бай Христо се усмихна непринудено при вида на идилията, която се разкриваше пред очите му. Малката църква беше ниска, сякаш старчески приведена под тежестта на достолепната си 150- годишна история, заобиколена от стари лозници, оплели лабиринта си от филизи по нейните стени и стрехи. Под дебелата сянка на висок и строен бор, засаден от стари времена, течеше чистата вода на чешмичка от объл камък с плоча, на която беше гравиран Архангел Михаил, държащ копие в ръка, как тъпче дявола с крака. Монотонното шуртене на водата, която падаше с ехо в каменното корито, очертаваше с фин щрих тишината на пасторалната картина. Бай Христо не беше свикнал с такава тишина и с такова спокойствие. Той идваше от шума и хаоса големия град и големите строителни обекти, на които работеше с неговата бригада. Затова сега, когато беше попаднал тук, сред тихата самовглъбеност на това отдалечено родопско селце и неговата малка, стара църква, той се чувстваше някак неловко. Но славата му на майстор- дърводелец беше стигнала и до тук, затова точно него го бяха извикали да поправи вратата на църквата. Как точно дядо поп се беше свързал с шефа на строителната фирма, в която работеше бай Христо, така и не беше станало ясно- това селце изглеждаше откъснато от всякакви комуникации. Но май наистина бяха неведоми пътищата божии, които бяха свързали дядо поп с шефа. Една сутрин той просто каза на бай Христо, че за него има специална задача- да поправи вратата на тази църква. По време на великденските празници, от многото отваряне- затваряне на вратата, пантите се били разхлабили и вратата спаднала до земята- триела пода със скърцане и как само още не била паднала. А била стара врата, оцеляла още от предишната църква на селото, която била разрушена при настъплението на османците в този край. Затова било срамота тази врата да оцелее под огъня на нашествието, та да падне днес, в мирно време, защото няма кой да я ремонтира. Дядо поп не можел, защото бил стар. И наистина беше така- бай Христо се убеди в това още като видя как белобрадия старец бавно, с усилие, подпирайки се на бастуна си, го посрещна в двора на църквата. Дядо поп изглеждаше точно така, както и самата църква- библейски стар и свят. Посрещна го с онази блага усмивка, с която бащата от библейската притча сигурно е посрещнал своя завърнал се у дома блуден син. В известен смисъл това наистина беше така- бай Христо отдавна не беше влизал в християнски храм. Дори на Великден не отиде на църква, защото не беше вярващ. Не вярваше, че един обикновен дърводелец, какъвто е бил Исус, е Бог. Но, когато се изправи пред вратата на тази малка църква, нещо трепна в него. Вратата беше направена от масивно дърво, потъмняло от времето. Ръката на майстор- дърводелец беше гравирала образа на Разпятието. Дълбока резка разсичаше лицето на Исус. Дядо поп поясни със старчески треперещ глас, че според легендата това е следа от удар с ятаган, който се е счупил и е накарал османците да избягат, изплашени от светотатството, което са извършили. Изплашени били, колкото от счупването на ятагана, толкова и от лицето на Исус, което се изкривило от болката на удара. Бай Христо щеше да си помисли, че това е просто легенда, ако наистина не беше видял това лице. Лице, изкривено от жестока болка и очи, които крещят: "Отче, прости им, те не знаят какво вършат!" Сега тези очи сякаш се взираха дълбоко в него, който стоеше пред вратата. А тя беше все така здрава и на мястото си, само пантите й се бяха разхлабили. Трябваше да се повдигне и да се стегнат винтовете- работа за 10 минути. Но докато вдигаше вратата, бай Христо почувства сякаш тежестта не на вратата, а на самия кръст на разпятието, гравиран върху нея. И затова на тръгване, когато си свърши работата, той вече знаеше, че тази врата е оцеляла до днес, защото Исус от Назарет не е бил просто дърводелец...

21 март 2010

Счупи гипса!

Бях много малък, но го запомних. Играехме футболен мач на улицата, когато някакъв чичко от публиката се провикна гневно по мой адрес: "Ей, гипс!" Поводът беше моята отчайващо слаба игра. Бях малък и наивно доверчив - лесно повярвах, че освен плът, кръв и кости, в организма ми има и субстанция от този строителен материал. В момента, в който повярвах - гипсът започна да действа, сякаш съм го смесил с вода. Втвърди се бързо и безвъзвратно. Скова ме целия. И всичко ми стана гипсово - мислите, чувствата, думите, жестовете, мечтите, надеждите. Целият ми живот! Пълен гипс!

А гипсът си е гипс - строителен материал. Затова и много хора започнаха да ме използват по предназначение - като строителен материал. Вземат ме, такъв, какъвто съм - гипс, и ме замазват някъде по грапавините на характера си, за да си го изгладят, да го запълнят. За пълнеж ме ползваха - тук гипс - там гипс. Обаче, ето ти чудо! Какво стана? Този ме вземе за гипс, онзи ме вземе за гипс - от много вземане накрая ме счупиха.Ама не мен, а гипса. Счупиха ми гипса, грубияните му с грубияни! Някой ме натисна малко по силно и го счупиха. Оказа се, че гипсът е лесно трошлив при по-груб натиск. В началото ме заболя, защото бях свикнал с гипса като с жива плът. Но после се почувствах приятно освободен и дишащ. Без гипс!... Той си беше свършил работата - нали е строителен материал, построи ми характера. Без него характерът ми въобще нямаше да го има. Защото, ако го нямаше добрият стар гипс, вместо той, при външният натиск щяха да се счупят останалите съставни части от мен - плътта, кръвта и костите ми. Животът ми... Тук ще спра, че вече прекалено разводних онова просто нещо, което исках да ви кажа и което побързах да ви кажа още в заглавието: "Счупи гипса!" Не се бойте - чупете го или нека ви го счупят. Това, което ще остане, е животът ви - непречупен...

14 март 2010

Емигрантска мартеничка

Чаках мартенички тази година, чаках, но те така и не пристигнаха. Проверявах по няколко пъти пощенската кутия, но с всеки изминал ден надеждата ми намаляваше. И то не защото никой не се е сетил за нас, напротив , близките ми непрекъснато звъняха – пристигнаха ли, получихте ли ги...? Да, ама не.

Днес ми се обади една приятелка, която живее на другия край на Испания. Оказа се, че тя също очаква... мартенички от България. Дори една обща позната е изпратила писма и на двете ни. Да предположим, че единият адрес е объркан, ама пък двата – почти невероятно. Тя поне беше получила мартеничките, изпратени й от моите родители. Аз пък – не.

Тюхкахме се, вайкахме се и определено се ядосахме. Лесно е да хвърлим обвинения, но все пак не можем да сме сигурни какво се е случило.

С испанските пощи досега никога не сме имали проблеми. Дори и с дебелите “мартенски” пликове. Пощальоните вече знаят какво съдържат те. За тях тези мартенички не означавят нищо, но със сигурност знаят колко очаквани са от получателите си.

Българските пощи, е, и те са наясно какво има в тези дебели пликове. Може би и техните служители се отнасят достатъчно отговорно, за да могат тези писма да достигнат до техните сънародници навсякъде по света.

Какво се е случило с тазгодишните ни мартенички, можем само да гадаем. И да се съмняваме. От пет писма, пуснати в две различни софийски пощенски станции, от двама различни податели за два различни испански адреси, пристига само едно ... Дали някой е объркал адреса, дали писмото просто някъде се е изгубило... Малко вероятно –да беше само едно, а то цели четири.

Другото съмнение, което ни обхваща, ни води до неприятното дори за нас заключение –някъде някой пощенски служител ... ги е взел. Не ни се иска да е така. Това съмнение ни разяжда отвътре, от него ни заболява много.

Защото за нас, емигрантите, мартеничката няма нищо общо с търговската си цена. За нас мартеничката е безценна. Очакваме този български символ с трепет и с радост, независимо от възрастта ни. Тези български мартенички са поставени в пощенските пликове с много любов, с много чувство и дори с мъка от нашите най-близки хора в България. Те са пуснали дебелите пликове в пощенските кутии с надпис „Чужбина”, мислейки за децата, внуците или приятелите, които са надалеч. Това не са просто обикновени писма –те пренасят през хиляди километри пожелания за здраве, за радост, родителска любов, приятелски поздрав. Те пренасят частичка от България.

Ако причината тези писма да не достигнат до своите получатели е една глупава, недомислена кражба на дребно..., то извършителят й е жалък нещастник, който не осъзнава, какво ни е причинил.Какво пък толкова ?!
Тази година нашите мартенички са усукани от съмнение и разочарование.

17 февруари 2010

Да изповядаш Левски


София,19 февруари 1873 година...
Тъмно и студено.Стъпки.Някой чука на портите на поп Тодор Стоянов Митов-учител и свещеник.Тишината на нощта отговаря със самотно ехо-"Чук-чук-чук!"Поп Тодор отваря-пред него стои турско заптие.Изтръпва!Първата мисъл,която му минава през главата е,че го арестуват-той се е познавал добре с Левски и е бил съмишленик на комитетското дело.Но причината да го потърсят властите е друга."...Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му.Отидох заедно със заптието до мястото,гдето щеше да бъде обесен В.Левски."На мястото има много заптиета.Посреща го мютесарифинът Мазхар паша.Поп Тодор продължава да трепери и очаква най-лошото."Ами,ако Левски издаде,че ме познава?!"-с тази мисъл поглежда Мазхар паша в очите и вижда там,изписана собствената си смъртна присъда.Но на мютесарифинът достатъчно му се спи в този ранен час,за да забележи с отчегчения си поглед,че попът е пребледнял от страх.Сочи му Левски и казва:"Иди там,та според вярата ви извършете вашето."И отстъпва няколко крачки,за да ги остави насаме.Поп Тодор доближава Левски.Не смее да го погледне в очите,защото вече се срамува от собственото си малодушие.Левски с нищо не показва,че го познава."Стоеше вързан до стълба на бесилката,слаб и блед."Изповедта започва.Първо се прекръства.След това казва,че всичко,каквото е правил,е мислел,че е за народа.И моли за прошка Бога и народа.Признава,че е убил едно момче.Поп Тодор го изслушва и започва да чете молитва,но Левски го прекъсва."Той ме пресече и каза:"Споменавай ме в молитвите си,отче попе,с името "йеродякон Игнатий"-и след малко мълчание прибави:-Моли се,отче,не за мен,а за отечество България"...Докато изрича тези думи, "беше хладен,но малко заплака(очите му се напълниха със сълзи)",както отбелязва в записката си поп Тодор.Изповедта свършва.Поп Тодор си тръгва...
В паметта му остават завинаги последните изповедни думи на Левски "Споменавай ме в молитвите си,отче попе..."Вижда насълзените му очи.Чува тихият му изповеден глас.Студеният февруарски вятър докрай му напомня за ледения полъх на Смъртта,която приближава...Тя го настига на 6 декември 1891 година.Умира на 55 години.И сигурно от тази последна среща с Левски разбира,че всеки рано или късно умира,но не всеки живее.Свободно!

14 февруари 2010

Прошка и любов

Ден за прошка...
Прости ми, мамо - за болката , за сълзите, за егоизма ми. Прости ми, бабо, прости ми, лельо - за лъжата, че скоро ще се върна. Простете ми, близки мои, че днес съм далеч от вас. Прости ми, братко, че виждах само моите грижи. Прости ми, че все още ти си моята опора. Простете ми, приятели, за моите внезапни изчезвания. Простете ми...



Ден на любовта...
Честит празник на всички влюбени! Даже и на тези, които са влюбени само в себе си. И на тези, които все още търсят своята любов. И на тези, които се питат дали тя наистина съществува. И на тези, които си мислят, че знаят всичко за любовта.

30 януари 2010

Да влезеш в нечии чужди крачки

Снегът беше натрупал към десетина сантиметра и тротоарите на София още не бяха разчистени в този ранен час. Ходех мълчаливо по своя обичаен път към работата. Гледах в краката си, когато видях нечии чужди стъпки, които бяха минали преди мен по снега. Бяха малки стъпки. Може би стъпки на жена- бяха деликатни, някак леки, сякаш само бяха докоснали повърхността на снега. Започнах да ги следвам плътно, стъпвайки върху тях, за да вървя по- лесно. Така неусетно влязох не просто в тези чужди стъпки, а и в този чужд ритъм, този чужд пулс, този чужд живот. За миг изгубих чувството, че съм себе си. Това не бяха моите крачки, моят вървеж. Правех чувствително по- малък разкрач- жената не беше бързала. Това бяха бавни, обмислени крачки. Дори някак мечтателни- на човек, който е съзерцавал красотата на снежните картини по пътя. Неусетно и аз забавих хода си, гледайки заснежените корони на дърветата.Чуждите крачки ме възпираха като с юзди да не бързам, укротяваха моя ритъм, изпълваха ме с търпение, което нямаше да имам, ако бях следвал собствения си ход. На едно пък място чуждите крачки бяха стъпили несигурно, бяха се подхлъзнали. И аз усетих неподправената изненада и трепет на сърцето, когато стъпките ми приповториха подхлъзването. Съпреживях го с жената, минала преди мен. Усетих нейния човешки страх, нейната женска уязвимост. И някак вече, накрая когато стъпките тръгваха в друга посока, различна от моята, те започнаха да ми липсват. Може би, защото вече не бяха чужди стъпки, а стъпки на човек като мен.

26 януари 2010

Спри само за 5 минути литература!

Знам,че много бързаш.Чувам задъханият ти ход,който бърза за работа,за важна среща,за автобуса.Бързаш за следващия миг,за утрешния ден.Тичаш,за да ги догониш.За да догониш и изпревариш самият себе си.Надпреварваш се с времето-този алчен скъперник,който не иска да ти даде назаем дори една свободна минута.Надпреварваш се с часовниковата стрелка-тичаш редом с нея по пистата на циферблата.Но стрелката никога не спира и не се уморява,а ти вече се задъхваш и силите ти предателски те напускат.Закъсняваш за работа.Закъсняваш за среща.Закъсняваш за автобуса.Имаш поне 5 минути до следващият.Защо пък тези 5 минути да не бъдат 5 минути литература?!Ще ти засичам.Само 5 минути.Няма да ти отнемат никакво време.Обещавам!...
Първа минута:
"...Никога няма да мога да ти се отблагодаря за всичко,което внесе в живота ми.Почувствах се като истинска зряла жена и за първи път не изпитвах страх от нищо.Чувствам се по-невинна,отколкото вярвах,че е възможно.Ти си прекрасен художник и човек.Толкова съм щастлива,че бях благословена да видя картините ти.Доказателство за невинността е да виждаш "ясно",а не да бъдеш ограничаван само с онова,което е пред очите ти."Уилям Уортън,"Последна любов"
Втора минута:
"...Той видя черното отверстие на цевта.То растеше.Гребер искаше да извика високо,имаше още толкова неща да каже...Не почувства куршума.Изведнъж видя пред себе си само трева-някакво цвете близо до очите си,полусмачкано,с червеникаво венче и нежни листенца,което ставаше все по-голямо и по-голямо.Цветето трептеше,самотно изправено пред стеснилия се хоризонт на отпуснатата му глава,безмълвно,само за себе си,излъчващо последна утеха и целия мир на света,и то ставаше все по-голямо и по-голямо,докато изпълни цялото небе-и очите му се затвориха."Ерих Мария Ремарк,"Време да се живее и време да се мре"
Трета минута:
"...А забравяме,че децата са по-голяма истина от нас.Винаги ще има един Виетнам,едно дете,за да ни се противопоставя лице срещу лице.За да ни разкрива колко е слаба силата?"Блага Димитрова,"Страшния съд"
Четвърта минута:
"Татко наш,ти който си цялата природа,който си дарил с издръжливост койота,обикновения кафяв плъх,врабчето,къщната муха и молеца,ти сигурно си изпитвал силна и невъобразима любов към негодниците и към черните овци на града,към пройдохите и към Мак и момчетата,към добродетелите и милосърдието,и лентяйството,и насладите."Джон Стайнбек,"Улица Консервна"
Пета минута:
"-Васко Да Гама,как пък не!-каза гневно Фори.
-Васко Да Гама е мореплавател!-кресна му в лицето Васко.
-Не на мене тия!-отвърна Фори.-Мореплавател!А Христофор Колумб да не е кифладжия!?"
Братя Мормареви,"Васко Да Гама от село Рупча"
Стоп!Твоите безсценни 5 минути изтекоха.Тъкмо навреме,защото автобусът ти идва.Този път няма да закъснееш.Как,като спечели цели 5 минути преднина пред времето и пространството!?5 минути,в които настигна себе си и не поиска да се изпревариш-остана там,където си.В тези 5 минути подарена Вечност!

12 януари 2010

Мъж под чехъл

Моят съпруг е „мъж под чехъл”.Всеки път в присъствието на негови приятели натрапчиво затвърждава картинката. Примерна ситуация - разположила съм се удобно на дивана, кръстосала крак връз крак, и умело прехвърлям телевизионните програми, а той страхливо подхвърля: „Жена, няма ли да направиш салатка?...И нещо за мезе?”. Отговорът ми е мълчалив убийствен поглед, а той , горкият, свива безпомощно рамене, поглежда свенливо приятелите си /”Нали съм си мъж под чехъл!”/ и се отправя към кухнята... подсмихвайки се.

И се започва... „Скъпа, къде са ножовете?...А дъската за рязане? ...Имаме ли лук?...Кои чинии да използвам?...Жено, солта къде е?”... Тъй като обясненията ми на висок глас явно не му помагат да се ориентира в кухнята, се налага да се надигна от дивана със сумтене на сумист...Приятелите му се споглеждат многозначително и използвайки моето отсъствие въртят глави,цъкат с език и състрадателно шушукат: „Горкият мъж! Ако мойта ми каже така...!” ... Връщайки се с чиниите, подредени с моя помощ, „неволно”вметва, че „жените трябва да се слушат”, което предизвиква масово несъгласие и гореща дискусия на тема „Непоклатимата фигура на мъжа в къщата и неговата твърда ръководна роля при изграждане авторитета на семейството пред съседите и приятелите”.

Точно в апогея на разгорещения спор започват да звънят мобилните телефони на „по-по-най”-мъжете... Следват едни тихи и кротки отговори: „Да, скъпа, тръгвам си, ей сегичка.” „Мило, не се притеснявай, да, да,ще разходя кучето..”, „Да, котенце...” След разотиването на мъжкарите моят „мъж под чехъл” се оттегля на пръсти към спалнята, без да разчисти масата...

Да, моят съпруг определено е „мъж под чехъл”. Не си позволява да закачи картина, защото без мен не смее да пробие дупка в стената. Чувства се по-сигурен, ако аз държа пирона, а той удря с чука.Оххх! А когато го поканят на гости, никога не взима едностранно решение.”Чакай да питам жената...Нали знаеш, каквото тя каже...” Захлупва слушалката с длан и разтапящо-нежно се обръща към мен „Скъпа, канят ни на гости.Е, недей така! Не казвай „не”, нуждая се от теб...Все някой трябва да шофира!”

Моят съпруг не знае кога се плащат фактурите, ипотеката, застраховките, но като истински „мъж под чехъл” не крие парите си. „Ето, жена, това е всичко. Виж какво трябва да се плаща.Ако не достигат,добави ти.Разчитам на теб.”

Веднъж на /горе-долу/ десетина години успява да ме изненада.Като тази вечер например... Тази вечер,прибирайки се в къщи, заварих съпруга си...Ау,още съм шокирана... Съпругът ми миеше чиниите! И на всичкото отгоре ми се усмихваше нежно и любвеобвилно.Спуснах се веднага към него, докоснах притеснено челото му...Не, нямаше температура. Съвзех се бързо и започнах да го наблюдавам подозрително, а той продължаваше старателно да търка с дунапренената гъбичка. Търкаше до блясък, та чак до „скърцане”. Неприятният звук ме отрезви. Днес трябваше да смени маслото на колата, а той седнал чинии да мие.Какво беше станало „с мъжът под чехъл”?!
Все още усмихвайки се, започна да ми разяснява ситуацията: „На етикета на препарата за миене на съдове пише, че съдържа балсам,който предпазва кожата на ръцете и я омекотява. Реших да проверя дали е вярно.” Вярно е, я! Ама сега с тези негови чистички ръце как да позная дали е сменил маслото на колата...

Моят съпруг е „мъж под чехъл”. Така твърди той. Ако ме питате мен, изобщо не е вярно -той сам си избра тази роля,защото така му изнася. Ама че хитрец! Но мен не може да ме заблуди...Още утре ще си купя чехли с по-дебели подметки!

07 януари 2010

"Мария се завръща"

video

Музикален поздрав за един анонимен посетител на блога, както и за всички бащи и техните "малки" дъщери.

"Мария се завръща"- музика Иван Михайлов,текст Сашка Александрова, изпълнява Ваня Костова

06 януари 2010

Фадромата

Техническият беше млад инженер, дошъл отскоро на строежа. Толкова отскоро, че още не познаваше повечето от работниците.За много от тях само чуваше и ги знаеше като имена и прякори, но не и като лица. Така беше и с Фадромата. За него техническият абсолютно нищо не знаеше, нито пък го беше виждал. Само можеше да предполага как изглежда човек, наричан от всички Фадромата. Представяше си го като едър мъжага, който е груб и як като фадрома. Нямаше начин да не е така. Защото техническият беше разбрал поне едно за работниците на този строеж- техните прякори напълно съответстваха на външния им вид. Какъвто беше случаят с Клечо, който се оказа наистина слаботелесен като клечка. Или пък Снайпера, който носеше очила с толкова голям диоптер, сякаш бяха лупи на снайперски мерник. По тази логика се очакваше и Фадромата да е човек, който дължи прякора си на своя външен вид. Но техническият си имаше достатъчно работа и задължения, за да тръгне да сверява съответствието между прякор и външен вид на всеки един от работниците. За него в момента по- важно беше да следи за точното и бързо изпълнение на поставените работни задачи, както и за безопасността на труда. Очакваше се да мине комисия, проверяваща за условията на безопасен труд по строежите в района. Затова техническият обикаляше обекта с бригадира, за да провери дали хората му работят с каски- искаше всичко да бъде изрядно. И наистина беше така- накъдето и да погледнеше, се виждаше жълтият цвят на работническите каски. Но на този жълт фон контрастно изпъкваше една глава без каска. Техническият погледна въпросително към бригадира, а той веднага го успокои: " Това е Фадромата, на него не му трябва каска, докато кара... " Бригадирът продължаваше нещо да обяснява, но техническият вече не го слушаше- стоеше и гледаше с отворена от силна изненада уста. В този момент рухваше неговата теория за пълното съответствие между прякора и външния вид на човека. Защото при Фадромата имаше драматично несъответствие между тези две неща. Той имаше фината и грациозна фигура на човек, който ей сега ще се повдигне на върха на краката си и ще започне да танцува балет по музика на Чайковски. Но вместо това, с балетно леки стъпки се качваше в кабината на огромната фадрома, на която именно дължеше своя прякор. Обезмълвен от този сблъсък между очаквано и неочаквано, между въображаем и реален образ- техническият не можеше да артикулира членоразделна реч, с която да направи забележка на Фадромата за липсата на каска. А пък и по всичко изглеждаше, че не толкова Фадромата, колкото той имаше нужда от каска, тъй като всеки момент, шокиран, щеше да..."падне от коня"!

Часовникарят

На обяд бригадата се беше събрала във фургона. Всички бяха дошли да хапнат и да се стоплят около голямата чугунена печка, която гореше, разпалвана от бай Христо- пазачът на обекта. Навън камък се пукаше от студ. Вятърът свиреше със свиреп фалцет в големите водопроводни тръби, наредени на площадката до крана. А във въздуха прехвърчаха самотни снежинки. "Това е от лютеж!", коментираше снежинките бай Христо, докато хвърляше едрите букови цепеници в зейналата паст на горящата печка. Цепениците се разгаряха с пращене и заревото на огъня весело играеше със светлосенки по тавана на фургона. Тенджерата със сърми на бай Христо вече завираше- фургонът се изпълваше с аромат на зеле. Пазачът щеше да остава за нощно дежурство, а предстоеше Бъдни вечер. Предстоеше тихата и свята нощ, която старият пенсионер от армията щеше да посрещне сам на работното си място. Затова беше донесъл сърми да свари, баклава, буркан с ошаф, орехи и всичко останало, както си му е редът. Даже и Библията си беше взел, за да прочете "Отче наш"- Господната молитва, която все не можеше да научи наизуст. Гледайки го как се подготвя за вечерта, архитектът, който не вярваше в Господ, а само в точността на своята инженерна мисъл, попита с нескрита ирония: "Бай Христо, знаеш ли какво е казал френският астроном Баланд?" Старият пазач дори не беше чувал за този астроном, та оставаше пък да знае и какво е бил казал той. Архитектът очакваше, че бай Христо, неукият старшинка в пенсия, няма откъде да знае и затова с цялото си чувство за интелектуално превъзходство цитира какво е казал Баланд: "С моя телескоп аз претърсих цялата Вселена и никъде не намерих Бога". Архитектът беше от онези млади всезнайковци, които от Университета имаха готов заучен цитат за всяка тема. Докато бай Христо си използваше само своите думи, макар и най- обикновени, простички, но взети от живота. И точно с такива свои думи, без да осъзнава, че в тях ще има толкова метафоричен смисъл, той отговори на архитекта: "Оня ден и аз си отворих моя часовник, но не видях в него часовникар!" Архитектът не знаеше как да продължи теологичната си закачка, тъй като този отговор му дойде изненадващо логичен- часовникът на бай Христо наистина си имаше своя часовникар. Така, както и този бъдещ МОЛ, строящ се в полето край София си имаше своя архитект. Своя Творец...
...Архитектът леко се усмихна и излезе замислен от фургона. Беше си намерил майстора- за първи път нямаше заучена фраза, с която да отговори. За първи път нямаше готов отговор. А от небето вече се сипеха безброй снежинки, грациозно танцуващи с вятъра. Точно като в картина от коледна картичка. Дванадесетият час на Коледа приближаваше. Архитектът погледна да види колко е часа. Часовникът му работеше. А това означаваше, че Часовникарят, макар и да не го познава, си е свършил добре работата. И го има!