26 август 2010

Уличница!

Не смея да я погледна, защото ще съгреша.
Но знам, че тя е там, на улицата.
Уличница!
Виждам я, без да гледам.
Усещам я с всичките си сетива, дори с кожата си, защото настръхвам.
Тих копнеж минава като вълна през цялото ми тяло- залива ме нежната топлина на талазите кръв, които сърцето ми изтласква.
Искам да я докосна копринено трепетно, с върха на пръстите си.
Да плъзна ръце по нежната линия на нейните извивки.
Да извая склупторно и най- интимния детайл от релефа на нейните форми.
Да вляза ритуално бавно в нея.
Да я хвана страстно с едната ръка, а с другата да направя контакт.
Да замълча за миг, преди да запаля "огъня" в нея.
И накрая нежно да...завъртя ключа...
А след това- да дам газ до ламарина! Първа, втора, трета, четвърта, пета- докато й скъсам скоростната кутия! Докато достигна предела на възможностите й- там, където се крие нейната съкровена различност. Която не може да се означи със сериен номер. Защото духът няма номер. Защото духът не е серийно производство. Той е изкуство. А изкуството може да бъде дори една най- обикновена кола, паркирана на улицата...
...Уличница!

08 август 2010

Ти пък кой си?!

Тъкмо беше успяла да привърши лакирането на ноктите на лявата си ръка, когато очакваната атака започна. Бомбите, заредени с детски рев, съпружеско мрънкане и родителски упреци, падаха от всички страни.
ПУФ! „Мамоо, не искам тази блуза!”
ИИИУУ, ПУФ! „Скъпа, къде ми е вратовръзката?”
ПУФ,ПУФ! „Мамиии, шнолатаа... Любиматааа...Счупи сеее.”
ИИИИИУУУУ...ПУФ-ПУФ! „ Дъще, така ли ще оставиш пералнята, дрехите ще се измачкат!”
Офанзивата приключи със заповедта на старшият в къщата: „Стига си мърморила, жено! Побързайте всички!”

След пет минути цялата фамилия стоеше в разгънат строй в коридора. Всички наконтени, сресани, напарфюмирани, но .... замръзнали, с отворени уста и разширени от ужас очи. И бяха вперили погледи в нея. Осъдителни погледи! О, не, пак ще закъснеят! И пак заради нея! Никога не е готова! Все нея ли трябва да чакат?!

Тя погледна сконфузено раздърпаната си тениска, но само след миг се съвзе, разтърси рошавата си коса и присви застрашително очи ... и юмруци. Само навременното отстъпление към стълбищната площадка спаси най-милите й същества от нейния гняв. „Ще те чакаме долу!” - долетя приглушен глас от асансьорната кабинка.

„Писна ми, писна ми, писна ми! Мен чакали!”- нареждаше през зъби тя, докато се опитваше да захване косите си в елегантен кок. Фибите се изплъзваха от ръката й, докато най-накрая полетяха, захвърлени в неизвестна посока. И днес ще е със спусната коса. В момента, в който настървено разресваше гъстата си коса, забеляза ноктите на дясната си ръка. Уф, не е довършила лакирането! „Не ме оставят на мира, а пък накрая...мен чакали!” Посегна към шишенцето лак, а то се извъртя като живо и пльокна на пода, оформяйки красива цветна локвичка. „Не сега, моля те, не и това!”. Прибягна до употребата на ацетон – както за пода, така и за лявата си ръка. И днес ще е без лак на ноктите...

„Писна ми, писна ми, писна ми!”- повтаряше почти на глас, докато затръшваше последователно вратата на апартамента... и тази на асансьора... и тази на входа... Елегантните членове на нейната фамилия я чакаха на тротоара, но тя с гордо изправена глава премина като фурия покрай тях и се отправи към паркираният наблизо тъмно-син автомобил. Да , много добре си спомняше всички точки от стройната организация на вечерта – тя трябваше да пътува в колата на брат си и той вече я чакаше, седнал зад волана. Тръшна се шумно на седалката до него, като останалия си заряд от нерви изсипа при затварянето на вратата.

- Какво, и ти ли само МЕН чакаш?! ...Хайде, пали!... – нервните думи изригваха от устата й с унищожителната мощ на врящ гейзер - Уж бързаха, а пък сега... Гледай ги как са ме зяпнали! ... Мене чакали! Всеки ме дърпа... Дай ми това, дай ми онова!... – имитираше ги нервно, докато се бореше със закопчалката на колана - Какво сте ме зяпнали така!... – провикна се тя, размахвайки заканително ръце... - Писна ми, писна ми... Ама, хайде де,ти пък какво чакаш, не знаеш ли как се пали тази кола?! – тропна настоятелно по арматурното табло.

Мъжката фигура до нея не помръдваше и не издаваше ни дума, ни звук. Тя рязко се изви на ляво и отново размаха ръце.

- Братко, поне ти не ме изнервяй, че... – думите и увиснаха във въздуха, подобно на долната й челюст. Погледът й се спря върху лицето на младият мъж, отдръпнал се на безопасна дистанция, доколкото това е възможно в купето на един стандартен автомобил. Абсолютно непознат млад мъж.

- Ти пък кой си?! – учудено-назидателно изсъска тя, а мъжът предвидливо приповдигна свити в лактите ръце, приготвяйки се не за нападение, а за защита.

Бяха й необходими само три секунди, за да свери фактите. Цветът и моделът съвпадат, но това не е колата на брат й. Очевидно и зад волана не седи брат й, защото в този момент той стои отсреща и се превива от смях, заедно с всички останали роднини, които „чакаха само нея!”.

- Ммдаа!...- усмихна се тя накриво. После, възвърнала самообладание, потупа наставнически рамото на младия непознат мъж - Браво! Смело момче си ти! Точно така се постъпва с разярени жени – никакво опълчване. Юнак си ти, юнак!

Измъкна се леко от чуждия автомобил, изправи гръб, пое дълбоко въздух, изпусна го с шума на парен локомотив и с елегантната походка на Кралицата на вечерта се отправи към тъмно-синята кола на брат си. Дори не удостои с поглед „всички, които я чакаха”. Преминавайки покрай тях, само подхвърли строго през рамо: „Хайде, по колите! Докога ще ви чакам!”.

/По действителен случай/
.