Здравей, приятелко!
Чета писмо ти и си мисля, че колкото българи има, толкова и Българии има. Ето, за теб България е последната крачка назад, на която имаш право, която можеш да си позволиш. Последната крачка назад до стената на безизходицата. Докато за мен България е самата стена на безизходицата, до която съм опрян и няма място за отстъпление. Приличаме си по това, че и двамата имаме зад гърба си България, но на различно разстояние- ти на една крачка назад, аз на нито една крачка назад. Не знам кой от двамата е по- добре. Може би ти, че имаш място за отстъпление, че имаш завръщане (а смисълът на всяко заминаване е именно завръщането). Или може би аз, че нямам никакви илюзии, никакви надежди, никакво завръщане- имам само едната България, гола и боса, но родна- роден ми е всеки камък, пък бил той и някъде на майната си по дивите чукари на Странджа планина, където никога не съм стъпвал и не искам да стъпвам. А може пък и двамата да не сме добре- ти, защото си отишла на майната си в чужбина, аз, защото съм останал на майната си в България. Остава ни да изберем как ще сме, както и къде ще сме, за да сме така или иначе. Важното е обаче, че за България винаги ще има място в багажа ни- та тя е "земя като една човешка длан"- можем да я занесем там, където отиваме, както и да я върнем там, където се завръщаме...На мястото й!
03 юни 2010
01 юни 2010
Писмо до поискване: Писмо от Испания
Здравей, приятелю!
Дните ми отлитат толково незабележимо еднообразно, че започвам да се притеснявам за безсмислието на живота си. Напоследък имам доста свободно време и често се отбивам в един български бар.
В началото, преди години, се чувствах много странно там - много хора, голяма шумотевица. Дразнех се от непоносимото мрънкане или надменните хвалби за емигрантско благополучие и въпреки това изпитвах нужда от тези срещи. Наслаждавах се на различните български диалекти. Шарен свят, хора разни... Кимах с глава като играчка-кученце на задно стъкло на „Москвич”, докато преглъщах кафето с мляко, после плащах набързо корите за баница, бурканчето с лютеница и буцата сирене /все деликатесни стоки/ и се отправях към моята крепост – моят дом. Уморено захвърлях униформата, пропита с миризмата на испанска кухня и се впусках в кроенето на амбициозни планове за бъдещето. Необходими са постоянство и търпение, казвах си. Наивни глупости! Но това е друга тема, приятелю.
Впоследствие се сприятелихме със собственика на бара. Освен изключителният му търговски усет, който му помагаше в работата , той притежаваше едно твърде неестествено за българския емигрант качество - изпитваше чисто и неподправеното желание да обединява българите, да помага на всеки с каквото може. Не очакваше благодарност от никого, просто се явяваше като един вид координатор на добрите дела - този има нужда от помощ, онзи пък може да му помогне. Звънне на този, помоли онзи – дай да помогнем, наш човек е...Та така, приятелю, отнесох се. Друго исках да ти споделя.
Миналата седмица пак се отбих там – ей, така, да си поприказваме. Барът беше полупразен. Кризата, приятелю, нали разбираш... Покрай дългата редица от свободни маси имаше огромен куп с големи пътнически сакове и опаковани кашони. Лепенки с адреси, български телефонни номера... Адреси от цяла България – големи градове, села , за които не съм и чувала... „Връщат се – отговори ми бармана, проследил учуденият ми поглед – Хората се връщат в България. Не издържат вече тук и хващат самолета . Багажа си изпращат по товарен бус. Тръгнаха си, много си тръгнаха, цели семейства...”
Докато пиех неизменното си кафе с мляко влизаха и излизаха познати физиономии, по които нямаше и следа от предишната напереност и увереност. Умълчани, унили, угрижени... Питаха кога ще се товари буса, има ли място за още малко багаж, умножавайки килограми по евро. Нямаха сили дори да пуснат пиперливата българска фраза, поздравяваща майката на кризата и безработицата. Безизходицата им е оставила само един-единствен спасителен процеп –да се върнат там, откъдето са тръгнали преди години - с един сак багаж, със страх от неизвестното и с много, много надежди. Сега отново трябва да събират багажа си.
Тогава се запитах, приятелю, лесно ли се съберат всички прекършени мечти в една торба?! Как се пакетират любимите вещи и ненужни предмети заедно с изгубените надежди, болката, разочарованието?! Колко ли тежат пет, осем или десет години от живота ни?! Каква цена се заплаща за пренасянето на наранена душа през граница ?! Облага ли се с мито чувството за провал!?
Кръговратът на живота, казват. Колко е коварен ! Напускаш един дом, започваш отначало, създаваш сламка по сламка ново гнездо и изведнъж те връхлита стихиен ураган. Казват също, че винаги се намира обратния път към дома. Обаче има и една песен... „Не е лесно у дома да се връщаш бездомен...”
Въпроси, приятелю, глупави въпроси! Зададох си ги, без да потърся отговори. Поне за сега.
До скоро.
Дните ми отлитат толково незабележимо еднообразно, че започвам да се притеснявам за безсмислието на живота си. Напоследък имам доста свободно време и често се отбивам в един български бар.
В началото, преди години, се чувствах много странно там - много хора, голяма шумотевица. Дразнех се от непоносимото мрънкане или надменните хвалби за емигрантско благополучие и въпреки това изпитвах нужда от тези срещи. Наслаждавах се на различните български диалекти. Шарен свят, хора разни... Кимах с глава като играчка-кученце на задно стъкло на „Москвич”, докато преглъщах кафето с мляко, после плащах набързо корите за баница, бурканчето с лютеница и буцата сирене /все деликатесни стоки/ и се отправях към моята крепост – моят дом. Уморено захвърлях униформата, пропита с миризмата на испанска кухня и се впусках в кроенето на амбициозни планове за бъдещето. Необходими са постоянство и търпение, казвах си. Наивни глупости! Но това е друга тема, приятелю.
Впоследствие се сприятелихме със собственика на бара. Освен изключителният му търговски усет, който му помагаше в работата , той притежаваше едно твърде неестествено за българския емигрант качество - изпитваше чисто и неподправеното желание да обединява българите, да помага на всеки с каквото може. Не очакваше благодарност от никого, просто се явяваше като един вид координатор на добрите дела - този има нужда от помощ, онзи пък може да му помогне. Звънне на този, помоли онзи – дай да помогнем, наш човек е...Та така, приятелю, отнесох се. Друго исках да ти споделя.
Миналата седмица пак се отбих там – ей, така, да си поприказваме. Барът беше полупразен. Кризата, приятелю, нали разбираш... Покрай дългата редица от свободни маси имаше огромен куп с големи пътнически сакове и опаковани кашони. Лепенки с адреси, български телефонни номера... Адреси от цяла България – големи градове, села , за които не съм и чувала... „Връщат се – отговори ми бармана, проследил учуденият ми поглед – Хората се връщат в България. Не издържат вече тук и хващат самолета . Багажа си изпращат по товарен бус. Тръгнаха си, много си тръгнаха, цели семейства...”
Докато пиех неизменното си кафе с мляко влизаха и излизаха познати физиономии, по които нямаше и следа от предишната напереност и увереност. Умълчани, унили, угрижени... Питаха кога ще се товари буса, има ли място за още малко багаж, умножавайки килограми по евро. Нямаха сили дори да пуснат пиперливата българска фраза, поздравяваща майката на кризата и безработицата. Безизходицата им е оставила само един-единствен спасителен процеп –да се върнат там, откъдето са тръгнали преди години - с един сак багаж, със страх от неизвестното и с много, много надежди. Сега отново трябва да събират багажа си.
Тогава се запитах, приятелю, лесно ли се съберат всички прекършени мечти в една торба?! Как се пакетират любимите вещи и ненужни предмети заедно с изгубените надежди, болката, разочарованието?! Колко ли тежат пет, осем или десет години от живота ни?! Каква цена се заплаща за пренасянето на наранена душа през граница ?! Облага ли се с мито чувството за провал!?
Кръговратът на живота, казват. Колко е коварен ! Напускаш един дом, започваш отначало, създаваш сламка по сламка ново гнездо и изведнъж те връхлита стихиен ураган. Казват също, че винаги се намира обратния път към дома. Обаче има и една песен... „Не е лесно у дома да се връщаш бездомен...”
Въпроси, приятелю, глупави въпроси! Зададох си ги, без да потърся отговори. Поне за сега.
До скоро.
Абонамент за:
Публикации (Atom)