17 юли 2010

Опасно изпреварване

Слънцето вече беше адски напекло и затова усилих крачка, за да се добера по- бързо до колата. Представях си как се качвам в нея и пускам климатика, който ме докосва със спасително свеж полъх. Чак преглътнах стеклата се в устата ми слюнка на изкушение и натиснах по- силно крачката си- имах някакви стотина метри. Когато пред мен се изпречи една огромна лелка. Тя запъхтяно бавно и мъчително вървеше, клатейки целия излишен холестерол по себе си. Беше като Съветския съюз по времето на Сталин- "страна огромная"! Толкова огромна, че беше изпълнила целия тротоар- за изпреварване имаше една тясна ивица, през която можеше да се промъкне само човек с тежка форма на булимия. А пък и аз не съм много силен в изпреварванията. Когато карам кола и ми се наложи да изпреваря, целият се изпотявам. Та и сега ме обхвана едно такова чувство на обреченост да кретам цял час в жегата след този хипопотам пред мен. И закретах. Женището пред мене пъшкаше, а аз след нея. Приличахме на пуфтяща влакова композиция от тези с парните локомотиви от едно време. Пуф- паф, пуф- паф...По едно време в мен се надигна безмълвен ропот срещу нерадостната ми съдба на роб и се мобилизирах за атака.Леко, деликатно се изкашлях, което стратегически целеше да накара жената пред мен да се обърне назад, за да види кой кашля и така да освободи коридор за изпреварване- белким в профил да беше по- малогабаритна. Опасявах се, че така е възможно коремът й да ми се препречи, изпъквайки в профилно- релефно положение, но бях готов на всичко- дори да мина с лазене под него. Или да го прескачам с летящ плонж. Но къде ти да ме чуе жената от собственото си хриптене и пъшкане. Затова тръгнах на щурм отдясно, откъдето ми се виждаше да има повечко сантиметри място. Обаче- грешка. Отдясно имаше къща, та се набутах като в менгеме между туловището на жената и стената. Заорах в стената, повлечен от мощната тяга. Жената, докато разбере какво става, докато реши да спре, докато й свършат крачките спирачен път... Влачихме се един до друг като преследващи се коли в холивудски екшън. Само успях да кажа със сетни сили "Извинете!" и се измъкнах от менгемето. Жената ми се усмихна с добродушно разбиране- така, както само дебелите жени умеят да се усмихват. Дали въобще разбра какво стана, или просто усети лек гъдел отдясно- както кон усеща муха на гърба си. А аз пак се върнах на изходна позиция- отзад. И продължих послушно да кретам подобно на теле след крава. Даже чак ми стана някак телешки спокойно- гледах като хипнотизиран в поклащащата се походка на лелката. Тялото й се поклащаше ту наляво- ту надясно като метроном, с някаква плавно тромава, почти валсова грация, от която започна да ми се придремва. Вече ми изчезна всякакво желание да изпреварвам. Напълно доброволно и безропотно влязох в ритъма и крачката на жената. Как само и аз не започнах да се поклащам...И да си повтарям в тих транс: "Аз съм теле, аз съм теле!" Мууууууууууу!

08 юли 2010

Завръщане у дома

На Тибурон, която ще разбере най- добре написаното...


Момчетата от бригадата веднага разбраха, че са преминали границата и вече са в България. Разбраха, въпреки че беше посред нощ и всички спеха дълбоко, уморени от дългия път. Защото някак им стана родно. Необяснимо родно, макар и насън. Може би всеки усети толкова познатото друсане на осеяните с неравности и дупки български пътища, каквито не бяха тези в Испания, откъдето идваха. Може би всеки чу далечно долитащото в съня им, все по- често и по- цветисто псуване на майка от шофьора, който се възмущаваше от неправилното изпреварване на колите, каквото по целият им път през Европа нямаше. Може би всеки разбра по някакъв неведом път на интуицията си, че вече е у дома, където всичко е толкова родно и познато- и дупките, и псувните. Затова, въпреки че сънят оловно тежеше върху клепачите им- всички се събудиха, за да се убедят, че това не е просто сън и вече наистина са в България. Убедиха се и с очите си- бусът навлизаше в тяхната родна, горчиво иронично наричана СеверозападнаЛа България. Виждаха малките, обезлюдени от безработицата, унило самотни селца. Това бяха техните
родни селца, от които бяха избягали далече- чак в Испания, за да търсят препитание в строителството. Сега те се завръщаха след година и шест месеца работа на строеж в Мадрид. След година и шест месеца под жаркото слънце на Испания, което превръщаше строителната площадка в нагорещена до непоносимост пещ, а дишането в мъчително търсене на глътка свеж въздух. След година и шест месеца в един толкова голям и толкова чужд град, в който никой не искаше да познава никого, дори и себе си. След година и шест месеца спане в пренаселена квартира, в която дори не можеше нощем тайно да си поплачеш от носталгия по вкъщи, защото е легло до легло и всеки ще те чуе. След година и шест месеца с единствено забавление играене до късно на карти и гледане на мачове от испанското първенство по телевизията. След година и шест месеца чуване за кратко по телефона на родните детски гласчета, които разказват за своите оценки и игри в училище. След година и шест месеца да нямаш от преумора какво да си кажеш с колегите вечерите след работа. След година и шест месеца сънуване как се завръщаш у дома, как отваряш вратата и как прекрачваш родния праг... След цялата тази година и шест месеца, броени ден по ден и ограждани с кръгче в календарчетата, както някога дните в казармата- сега беше дошъл часът на завръщането. Бусът спираше от село на село, за да завърне вкъщи толкова очакваните съпрузи, бащи, братя и синове. Макар че точно в този среднощен час никой не ги очакваше, защото бусът успя да измине разстоянието, преди да се съмне и да дойде утрото. Но дали, защото нямаше никакви посрещачи. Дали, защото часът беше среднощен. Дали, защото беше толкова тихо, че се чуваха само щурчетата в листата на дърветата. Всичко това превръщаше завръщането на момчетата от бригадата в още по- съкровено лично изживяване. Защото необезпокоявани от никого, те можеха да слязат от буса и да вдишат дълбоко от родния въздух, напоен с ухание на узрели череши и прясно окосена трева. Защото можеха спокойно да погледнат осеяното с едри,закачливо намигващи звезди небе- същото като онова небе, което мечтателно съзерцаваха някога с детските си очи. Защото можеха да усетят деликатното докосване на вятъра по загрубялата кожа на лицата си, който носеше свежа прохлада, вместо топъл лъх, както беше дори и нощем в Испания. Защото можеха да видят родните си къщи така, както никога не ги бяха виждали досега- като единственото място на света, където са добре дошли дори и посред нощ. Където са чакани дори и нечакани! Само трябваше да направят последната крачка на завръщането- да разберат, че цялото заминаване си е заслужавало не заради спечелените пари в евро зад граница, а заради това завръщане у дома.

02 юли 2010

10 неща, които изкарват мъжете от душевно равновесие

Теоретично мъжете са силният пол. Но на практика те отдавна не са толкова силен пол, колкото са били или им се иска да бъдат. Иначе нямаше да ги има тези най- малко 10 неща, които могат да изкарат един мъж от душевно равновесие...

Първо нещо: БЕРБАТОВ ИЗПУСКА ДУЗПА, НО ПРОДЪЛЖАВА ДА ГЛЕДА ВСЕ ТАКА МЕЛАНХОЛИЧНО РАВНОДУШНО В ЕДНА ТОЧКА
Бирата е извадена вече от хладилника, капките конденз сладострастно се стичат по изпотените бутилки, от гърлата им излиза онзи звук подобен на тиха въздишка на облекчение при отварянето на капачките, чашите са сложени на масата, устните са отворени, за да освободят събиращият децибели в гърлото победен вик...Само Бербатов трябва да вкара дузпата. Но..."Какъв пропуск, какъв пропуск на Бербатов!!!", крещи коментаторът. А Бербатов продължава да гледа все така меланхолично равнодушно в една точка. Да беше напсувал на "мамата", както правеше Стоичков. Да беше се изплюл с гняв върху тревата. Да беше направил някакъв неприличен жест с ръцете. Да беше реагирал по някакъв начин, какъвто и да е. А той стои така, сякаш ако го боднеш с игла по задника, няма да каже и едно "Ох!"...Е, това може да изкара всеки мъж от душевно равновесие.

Второ нещо: ДОСАДНО ХРОНИЧНИЯТ ЖЕНСКИ ВЪПРОС "А НИЕ С ТЕБ КОГА ЩЕ СЕ ВИДИМ?!"
Отборите вече са излезли на терена и са се построили, за да изслушат националните химни. Трибуните реват. Камерата показва в драматично близък план лицата на главните герои в тази "истинска футболна драма". Емоциите са нажежени до парещо червено, когато се излива кофата студена вода на досадно хроничния женски въпрос: "А ние с теб кога ще се видим?!"...

Трето нещо:НОВАТА КОЛА НА КОМШИЯТА
Вълшебна утрин! Слънцето грее като детска усмивка. Вятърът нежно довява омайно ухание на събуждаща се природа. Как да не отвориш широко прозореца, за да вдишаш и попиеш с всичките си сетива и пори от това утринно вълшебство!? Как!? Кккккк- ка- ка- как!? Не можете да си изкашляте въпроса, защото в гърлото ви засяда облака мръсна газ от новата кола на комшията. Но майната му и на облака, друго засяда, което не може да се преглътне лесно- тия проклети четири кръга от емблемата на Ауди А 8, облещили ли се най- безсрамно и безмилостно на лъскаво черния заден капак!


Четвърто нещо: КОЛА, КАРАНА ОТ ЖЕНА НА ОЖИВЕНО КРЪСТОВИЩЕ
Що е то?! Дава ляв мигач, а свива надясно. Дава десен мигач, а свива наляво. Забива спирачки на зелен светофар. Дава предимство, когато има предимство на пътя. И отнема предимство, когато няма предимство. Не, не е самоубиец. Нито холивудски каскадьор Това е Жената, на която няма да й стигнат всички майки, лели и стринки до девето коляно, за да се попълни дългия списък от вербално декларирани сексуално- възмездни закани на мъжете- шофьори.

Пето нещо: НЕВИННИЯТ,НО ИЗНЕНАДВАЩ ДЕТСКИ ВЪПРОС "ТАТЕ, МОГА ЛИ ДА СПЯ ПРИ ВАС С МАМА, ЧЕ МЕ Е СТРАХ САМ?!", ЗАДАДЕН В ИНТИМНО МНОГО ДЕЛИКАТНА СИТУАЦИЯ
На това в армията, когато има стрелби с автомат по статична или подвижна цел, му казват "засечка". А във въпросната интимно деликатна ситуация- шок и ужас!

Шесто нещо: ЕМАНЦИПИРАНИТЕ ЖЕНИ
Жена с панталон- никаква реакция. Жена с униформа- никаква реакция. Жена с цигара в устата, докато ходи- никаква реакция. Жена с мотика в ръце- никаква реакция. Ноооо...Жена с Мерцедес, с пари, с висок пост- РЕАКЦИЯ! Душевна и не толкова душевна.

Седмо нещо: ДЕРБИТО ЛЕВСКИ- ЦСКА
Това дерби стимулира апетита- или ядеш семки, или нокти, или съдията, заедно с майка му...Или себе си. От яд!

Осмо нещо: ПО- БЪРЗА КОЛА НА МАГИСТРАЛАТА
По действителен случай...Някога през социализма. Москвич изпреварва Вартбург. Преизпълнен с гордост от този чутовен подвиг, баща се обръща към малкия си син: "Сине, изпреварихме немска машина!" Скоро обаче Мерцедес задминава Москвича. Синът, който всъщност не е толкова малък, задава своя съкрушително резонен въпрос: "Тате, а тая немска машина можеш ли да я изпревариш?!" Чува се само скърцане на зъби.
.
Девето нещо: ОТИВАНЕ НА ДЪЩЕРЯТА НА ПЪРВА СРЕЩА С МОМЧЕ
Момиченцето на татко. С розовите, пухкави бузки и крехкото гласче, което зове за помощ при всяка по- несигурна крачка след прохождането. Ех, спомен мил! Кога това момиченце неусетно порастна?!...И ето го как пак прохожда, ама вече по гаджета- с оня пъпчив ръб от съседния блок.

Десето нещо: ТЪЩАТА

Тъщата! Само думата, чисто фонетично, звучи така, както изглежда немски танк от Втората световна война в атака- свирепо! Затова всеки мъж, дори и най- коравият, може да потрепне от мистичен ужас. Пък какво остава да се изправи лице в лице срещу самата дума от плът и кръв!