08 юли 2010

Завръщане у дома

На Тибурон, която ще разбере най- добре написаното...


Момчетата от бригадата веднага разбраха, че са преминали границата и вече са в България. Разбраха, въпреки че беше посред нощ и всички спеха дълбоко, уморени от дългия път. Защото някак им стана родно. Необяснимо родно, макар и насън. Може би всеки усети толкова познатото друсане на осеяните с неравности и дупки български пътища, каквито не бяха тези в Испания, откъдето идваха. Може би всеки чу далечно долитащото в съня им, все по- често и по- цветисто псуване на майка от шофьора, който се възмущаваше от неправилното изпреварване на колите, каквото по целият им път през Европа нямаше. Може би всеки разбра по някакъв неведом път на интуицията си, че вече е у дома, където всичко е толкова родно и познато- и дупките, и псувните. Затова, въпреки че сънят оловно тежеше върху клепачите им- всички се събудиха, за да се убедят, че това не е просто сън и вече наистина са в България. Убедиха се и с очите си- бусът навлизаше в тяхната родна, горчиво иронично наричана СеверозападнаЛа България. Виждаха малките, обезлюдени от безработицата, унило самотни селца. Това бяха техните
родни селца, от които бяха избягали далече- чак в Испания, за да търсят препитание в строителството. Сега те се завръщаха след година и шест месеца работа на строеж в Мадрид. След година и шест месеца под жаркото слънце на Испания, което превръщаше строителната площадка в нагорещена до непоносимост пещ, а дишането в мъчително търсене на глътка свеж въздух. След година и шест месеца в един толкова голям и толкова чужд град, в който никой не искаше да познава никого, дори и себе си. След година и шест месеца спане в пренаселена квартира, в която дори не можеше нощем тайно да си поплачеш от носталгия по вкъщи, защото е легло до легло и всеки ще те чуе. След година и шест месеца с единствено забавление играене до късно на карти и гледане на мачове от испанското първенство по телевизията. След година и шест месеца чуване за кратко по телефона на родните детски гласчета, които разказват за своите оценки и игри в училище. След година и шест месеца да нямаш от преумора какво да си кажеш с колегите вечерите след работа. След година и шест месеца сънуване как се завръщаш у дома, как отваряш вратата и как прекрачваш родния праг... След цялата тази година и шест месеца, броени ден по ден и ограждани с кръгче в календарчетата, както някога дните в казармата- сега беше дошъл часът на завръщането. Бусът спираше от село на село, за да завърне вкъщи толкова очакваните съпрузи, бащи, братя и синове. Макар че точно в този среднощен час никой не ги очакваше, защото бусът успя да измине разстоянието, преди да се съмне и да дойде утрото. Но дали, защото нямаше никакви посрещачи. Дали, защото часът беше среднощен. Дали, защото беше толкова тихо, че се чуваха само щурчетата в листата на дърветата. Всичко това превръщаше завръщането на момчетата от бригадата в още по- съкровено лично изживяване. Защото необезпокоявани от никого, те можеха да слязат от буса и да вдишат дълбоко от родния въздух, напоен с ухание на узрели череши и прясно окосена трева. Защото можеха спокойно да погледнат осеяното с едри,закачливо намигващи звезди небе- същото като онова небе, което мечтателно съзерцаваха някога с детските си очи. Защото можеха да усетят деликатното докосване на вятъра по загрубялата кожа на лицата си, който носеше свежа прохлада, вместо топъл лъх, както беше дори и нощем в Испания. Защото можеха да видят родните си къщи така, както никога не ги бяха виждали досега- като единственото място на света, където са добре дошли дори и посред нощ. Където са чакани дори и нечакани! Само трябваше да направят последната крачка на завръщането- да разберат, че цялото заминаване си е заслужавало не заради спечелените пари в евро зад граница, а заради това завръщане у дома.

3 коментара:

tiburon каза...

Първата година е най-тежката:)
Да, разбирам - завръщането у дома предизвиква чувства, които понякога не могат да се опишат с думи.

Ранни записвания каза...

Много трогателна статия и една история на човек,който е бил толкова далеч от своето родно място и най вече от хората които обича и го обичат.Много е трудно, но добре че има телефони като и интерент от където поне можем да си кажеме че сме добре или да се оплачем или просто ей така да си поговорим с хора,които ще ни разберат.Неприятно е когато си на друго място заобиколен от хора които не говорят твоят език и не се интересуват от нищо освен да си гледат своят живот.Надявам се че си е струвало да бъдеш там, че си научил много нови неща и за себе си.Но по мило от родината няма нали?

Строителни материали каза...

Домът е най милото и скъпоценно нещо.Това много лесно се усеща когато се прибираме от път или дори от тежък работен ден и още пред врата усещаме едно леко облекчения и радост, че вече сме с у дома и никой и нищо повече няма да ни притеснява.Много е тъжна и трогателната историята ви и се радвам, че я споделихте с нас.Имам страшно много приятели,които са в чужбина и колкото в началото да им харесваше липсата на приятелите и роднините е много трудно.Надявам се да ни пишете пак.