20 март 2017

Любовното обяснение на един математик

О, по- прекрасна от теорема на Питагор,
Когато ви видях за първи път, бях толкова аналитично объркан от съвършено пропорционалната, геометрична красота на тялото ви, че за миг душата ми се превърна във величина, която може да се изрази само с ирационално число. Линиите на лицето ви очертаваха красива окръжност; очите ви изразяваха пленителна асоциативност; краката ви бяха прави като бедра на равнобедрен триъгълник; гърдите ви имаха съвършен обем и площ, с нежен овал и едва доловими остри ъгли в центъра ореола им. Наистина, вашата красота беше толкова извън всяко познато ми матрично уравнение, че се опитах чрез Теорията на вероятностите да ви докажа, да ви дефинирам, за да съм убеден във вашето реално съществуване и възможност за емоционално решение. Но вие бяхте по- абстрактна и трудна за дефиниране и от Теорията на хаоса. Опитах се да ви параметризирам и да ви докажа чрез прости и рационални числа, но вие бяхте отвъд тях – сякаш сте обратна на всичко тригонометрична функция; обратна матрица, неподвластна на линейни комбинации. Затова се отказах да ви решавам, да ви доказвам и обяснявам – та нима има открита формула за решаване на любовния логаритъм!? Нима има открита Теория на любовта?! Не, няма! И не трябва да има, защото тогава Любовта ще се превърне в суха математика с готови отговори, която всеки може да решава. Тогава  Любовта ще бъде много лесен и логичен сбор от  рационални числа, който може да се постави под общ знаменател с всички останали чувства на човека. Тогава Любовта няма да бъде безкрайна окръжност, а правоъгълен триъгълник, в който всички ъгли на гледни точки и чувства могат да се изчислят до последният им градус. А аз не искам да ви обичам правоъгълно и праволинейно, не искам да ви обичам матрично и метрично. Искам просто да открия медицентъра на вашата душа, искам да открия сечението на вашето сърце, сборът на вашите уникални качества, за да ги умножа по безкрайност. Така накрая дори между нас да има деление, аз ще бъда удовлетворен, че поне с малко съм умножил любовта между хората и съм доказал,  че тя има константно присъствие и дълбок корен квадрат във всеки човек!
Алгебрично и геометрично ваш: Питагор Донкин

17 март 2017

Да можеше Ботев и Левски да са кандидат - депутати

Ех, да можеше Ботев и Левски да са кандидат - депутати,
та народът в парламента днес да ги изпрати.
Та да се изправи Левски пред парламентарната публика
и да потърси сметка къде му е чистата и свята република?!
Та да се изправи Ботев пред депутатите подобно арбитър
и да попита за кого умря в мъки Хаджи Димитър?!
И да напише Левски: "Народе???" - с въпросителни тревожни,
погнусен от депутатите ни алчни и безбожни.
И да покаже Ботев пред аудиторията суетно шумна,
как още му кърви на чело раната куршумна.
Ех, да можеше хъшове да са кандидат - депутати,
та Ботев вскички политици на "Майце си" да прати!...
 

01 март 2017

IT готварска рецепта

 Задушена платка на бавен рестарт
Необходими продукти: 

- Дънна платка -  1 бр.; 
 - Компютърни вируси - 2- 3 бр.; 
- Твърд диск - 1 бр,;
- Прах от LED монитор на вкус;
- Оптични кабели  - 1 кг.
- Клавиши от стара клавиатура 20- 30 бр.
 


Начин на приготвяне:  

Един ден предварително изключваме антивирусната програма на персоналния си компютър, за да се улесни безпрепятственото влизане на вируси, които така да натоварят процесора, че той да загрее до температурата, необходима ни за задушаване на дънната платка. В момента, в който вентилаторът на охлаждането се включи, задушаването е започнало и затова към платката можем да добавим за гарнитура твърдия диск, като е необходимо да засечем час и половина до неговото пълно омекване. След час и половина топлинна обработка, платката и твърдия диск се разкашкват, объркват и поставят да къкрят на бавен рестарт. За целта трябва да оставим отворени всички възможни програми от контрол панела, та рестартът да бъде допълнително забавен от необходимото му технологично време за затваряне на програмите. Тук е моментът, в който кашата може да се посоли с натрупан прах от LED монитор на вкус и в нея да се разхвърлят крутони от клавиши на стара, непотребна клавиатура, с изпръхнала от времето пластмаса. Докато получената консистенция къкри на бавен рестарт, сваряваме оптичните кабели, докато омекнат, след което леко ги запържваме върху нагорещен тъчскрийн на Самсунг Галакси. Кабелите се пържат, докато станат еластични, подобно на спагети и се оставят да изстинат в сървърно помещение, а след това да съхнат в РАК шкаф. През това време рестартът трябва да е приключил и задушената каша от твърд диск и дънна платка, в която разбъркваме спагетите от оптични кабели, се сервира върху китайски лап топ, за да може ястието да бъде допълнително по китайски овкусено и всеки да лапа и топи, колкото му процесор иска! Да ви е вкусно! 

27 февруари 2017

IT прочит на "Дядо вади ряпа"

Преди много Уиндоус версии, през девет дънни платки в десета живеел един стар и беловлас системен администратор, известен с никнейма "Дядото", който всички юзъри наричали така, тъй като бил дядо по права оптична линия на Правец 82. Някога "Дядото" архивирал дълбоко в харддиска на компютъра си работна папка, наречена "Ряпа", която в началото била само едно килобайтче - малко и леко като семенце на ряпа. Но с годините в тази папка се натрупали толкова записи от системните регистри, грешки и темпови файлове, че тя пораснала до няколко терабайта и станала трудна за изтегляне от RAM паметта. Започнал да тегли старецът папката, но не му достигала мощност на процесора и тя не помръднала и с един килобайт навън. Затова "Дядото" извикал на помощ своя колежка с никнейм "Бабата", която също била от старата генерация системни администратори от времето на Правец 82. Тя се свързала в мрежа с "Дядото" и започнала да тегли заедно с него тежката папка. Напъвали се с всичките си гигахерци процесорите, загрявали хардовете, включвали им се вентилаторите на охлаждането, но не и не - папката не помръдвала. На помощ им дошла внучката - млада геймърка, която започнала да дърпа "Ряпата" на торенти през Замунда, но скоро и нейната операционна система започнала да се товари и да забива. Така "Ряпа" вместо да се тегли, забивала. Изглеждала така, сякаш се е забила по- надълбоко и от дъното на дънната платка. А до там можели да стигнат само хакери като "Кучето" и "Котката", чиито никнейми не били случайно такива - те лесно откривали шорткъти, надушвали заобиколни драйвери и се добирали със зъби и нокти до всяка апетитна информация. Започнали да дърпат, като подобно на куче и котка разкъсвали папката на отделни файлове, за да се тегли по- лесно. Оставало им още един клик до пълното изтегляне. Но как да кликнат без мишка?! Затова накрая включили и една оптична мишка. Без никакво усилие, тя само кликнала десен бутон, опция "Open" и...папката излязла на повърхността на десктопа!

25 февруари 2017

Прошката ми сякаш е творение

Ще те погледна с най- свирепите очи,
защото идвам да получа отмъщение...
Само с поглед съвестта ти ще те изобличи,
но вместо мъст, ще раздавам опрощение!

И ще ме погледнеш с разплакани очи,
с най- човешкото възможно зрение.
А съвестта ти удивена ще мълчи
пред прошката ми, сякаш е творение...

18 февруари 2017

Смело сърце

Нарисувах очите ти с лятно - нощен черен цвят,
с нюанс от светлината на залез в притихнал свят.

Нарисувах устните ти с пламъка на изгрева далечен,
с нюанс от тъжно - жълтото на лист на смърт обречен.

Нарисувах ръцете ти с линиите на нежен щрих,
със светлосянка грацията на пръстите разкрих...

....Нарисувах те със слова,
за да запазя всичко това
за онзи сетен миг, когато...
ще отмине и последното лято.
Тогава, останал сам със смъртта,
ще си спомня пак любовта-
твоите устни, очи и ръце...
и ще умра със смело сърце.

16 февруари 2017

Най- бащиният звук

Тази нощ сънувах татко,
милият му бащин лик,
дошъл от Оня свят за кратко,
да се видиме за миг.

Усмихнат, мъжки ме прегърна,
като че ми даваше кураж,
когато от съня се върна,
на дома да бъда страж.

Събудих се и нямаше го вече,
но бях сигурен, че той е тук,
защото Оня свят не е далече,
щом чувах от гласа му звук.

Чувах как мило ме нарича,
така, както никой друг,
отново казваше, че ме обича
на гласа си с най- бащиния звук.

И мъжете плачат понякога, повече от жените дори...

И мъжете плачат понякога,
повече от жените дори,
макар и не със сълзи всякога,
в очите им мъка гори.

И мъжете плачат, признавам,
макар силни да са наречени,
но по сълзите им познавам,
че на човещина са обречени.

И мъжете плачат без срам,
когато душата им е унила,
но дори да плачеш сам,
да пророниш сълзи е сила.

Апостоле, ако днешна България можеш да я зърнеш

Апостоле, ако днешна България можеш да я зърнеш,
ако видиш как Свободата свободия стана,
сигурен съм, че на бесилото сам ще се върнеш


и ще се каеш, че за Свободата ни въстана.

Апостоле, ако днешна България можеш да я зърнеш,
ако видиш как робството съжителство стана,
сигурен съм, че на бесилото сам ще се върнеш,
и ще се каеш, че срещу съжителите си въстана.


Апостоле, ако днешна България можеш да я зърнеш,
ако видиш как българинът европеец стана,
сигурен съм, че на бесилото сам ще се върнеш
и ще се каеш, че за българщината въстана.

Апостоле, по- добре, че България не можеш да я зърнеш,
сигурно е по- добре, че на бесилото застана,
защото ако днес от Оня свят се върнеш,
ще кажеш тъжно: "Не искам тука да остана!"

Дневникът на един афганистански мигрант в България

Ден първи:
В Афганистан вече нямам поле за професионално развитие...Тук всички полета са минирани и не остана нищо за взривяване! Та това живот ли е – да не можеш да отнемеш ничий живот!? Затова си стягам багажа и мигрирам за Европа, където имат толкова много още невзривени жп. гари, летища и стадиони. Взимам си само вещи от първа необходимост за живот в миграция: автомат „Калашников“, патрони и пластичен взрив. Нещо да не забравя...А, да, четката за зъби – тя става на тактически нож при нужда!
Ден втори:
Днес заминавам – хващам първия танк за границата с Пакистан. Толкова ще ми липсва родната земя, пълна със заложени през три метра муджахидински мини; родните планини, огласяни от жизнерадостния крясък на лешояди, хранещи се с трупове на загинали талибани; родния въздух, напоен с омайния аромат на изгорели съветски танкове...На тръгване плача, защото ми е трудно да загърбя милия спомен от детските години, когато, играейки си с един гранатомет, децата от моето родно село спряхме настъплението на цяла съветска танкова дивизия! Ех, как искам да върна танковете, пардон  - детството и отново да стрелям по детски на воля срещу руснаците...
Ден трети:    
След дълъг преход съм на границата с България. Винаги съм бил емоционално свързан с тази страна – та нали първият ми автомат „Калашников“, който татко ми подари за седмия рожден ден, беше произведен в България! Той постоянно засичаше и биеше на десет метра встрани от целта, но аз си го обичах, защото благодарение на тези негови недостатъци, жена ми винаги оставаше жива след семейни конфликти...
Ден четвърти:
Искам да продължа за Германия, но засега оставам в България. Не се оплаквам, защото тук почти всичко е като в родния ми Афганистан: пътищата са надупчени, сякаш са стреляни от руски щурмови хеликоптер; преобладаващото население е от малцинствата и е мургаво като нашите муджахидини; младите мъже са с дълги бради подобно на талибани; бандитските закони са по- спазвани от юридическите; отношенията са на феодално – племенно ниво, всеки си краде, стреля и убива безнаказано...Чак се плаша - тук е по- афганистанско и от Афганистан!
Ден пети:   
Чувствам се добре в България, но как да се реализирам като терорист тук!? Как да разруша някоя гара, като гарите са толкова разрушени, че няма повече накъде?! Как да убия някой българин, като българинът е толкова убит, че няма повече накъде?! Как да обезчестя някоя българка, като българката е толкова обезчестена, че няма повече накъде?! Как да тормозя психически народа, като той е толкова изтормозен, че няма повече накъде?! Накъде, като тук няма как нито достойно да умреш, нито достойно да живееш! Тук цялата държава е един голям бежански лагер и българите са по- мигранти от мигрантите, мигрирайки всеки ден далече от всички и най вече от себе си.
Ден шести:
Отчаян съм! Искам да извърша смъртоносна атака, като мина с камион по пешеходна алея в София, но нафтата е замръзнала и двигателят не пали...Ето затова искам да избягам в Германия – там поне нафтата не замръзва и дизелът пали безотказно...