Смях и сълзи под един покрив

Наближаването на Коледа винаги ми навява спомени за... клане на прасета. Някога татко гледаше прасета и винаги организираше сложния ритуал на тяхното умъртвяване точно в дните преди Коледа, за да има прясно свинско месо на празничната трапеза. Бяха славни дни! Времена, в които Дивият Запад беше на Изток. Сещам се за една истинска уестърн история от онези времена... Това е историята на Бодо Илгнер! Така се наричаше прасето на татко. Беше кръстено на западногерманския футболен вратар - Бодо Илгнер. Бодо беше 200 килограма прасе. Истински тевтонски внушителен колос, с рунтаво гъсти руси вежди. Но Бодо беше една нежна свинска душа в груба обвивка. Той кротко си грухтеше, докато се разхождаше в двора, гледайки изпод русите си вежди с влажен поглед на текезесарско теле. Който и да се доближеше до него, той веднага лягаше в краката му с умоляващ поглед да получи нежна ласка по челото. Докато получаваше погалване, Бодо тихичко скимтеше от блажено удоволствие и очите му бяха преизпълнени с дълбока благодарност и признание за човешкото разбиране. Душица! Как да я убиеш?! Как да забиеш нож в гърба на приятел?! Татко очакваше със свито сърце Коледа. А времето безмилостно отброяваше последните часове живот на Бодо. Затова татко реши да не използва нож. Реши, че ще бъде по-хуманно Бодо да бъде застрелян. Така смъртта му щеше да бъде мигновена. Имаше броени дни до Коледа - татко рече и отсече: "ЩЕ ЗАСТРЕЛЯМ ПРАСЕТО!" Гласът му прозвуча твърдо непоколебимо като в уестърн с Клинт Истуд. Всички бяхме заразени от твърдата решимост на татко и приехме неговата иновативна идея. В уречения ден дойде стрелец...
... Той се доближи до Бодо, изправен лице в лице с него, и стреля. Бум! Последва миг космическа тишина, в който се чуваше само как всички присъстващи преглъщат стаеното напрежение. Но Бодо не падаше - стоеше прав. Стрелецът погледна към татко с очи, разширени от мистичен ужас, в които беше изписано с едър шрифт "ЕГАТИ ПРАСЕТО БЕЗСМЪРТНО!" Той отстъпи назад, разколебан от чутовната морално-волева сила на животното. Не смееше и да произведе нов изстрел, защото Бодо вече напълно оправдаваше германското си име - гледаше като старши надзирател в немски концентрационен лагер. Свиреп, готов да минава през трупове! Но изстреляният куршум най-накрая задейства смъртоносния си ефект върху Бодо и когато всички очаквахме Деня на страшния съд, краката му се подгънаха и той се свлече с глухо тупване на земята. Легна по същия начин, по който лягаше, когато очакваше да получи ласка по челото си. Татко се разплака, защото Бодо го гледаше право в очите. Но го гледаше не с укор, а с мило очакване да бъде погален за последно по челцето. Татко плачеше и го галеше, докато Бодо издъхваше. Още чувам гласа му, треперещ от плач: "Боде, Боде, боли ли го момчето?!"...
... Очакванията на татко не се сбъднаха - смъртта на Бодо не беше по-лека. Но пък беше героична и поетична. Красива като в уестърн!
... Това се случи толкова отдавна. Преди много години - когато Дивият Запад беше на Изток.

- Обичал ли си някога?
- Да, обичам всеки ден.
- Какво обичаш?
- Обичам да мразя!

- Как изглеждаш?
- Погледни се в огледалото и ще видиш...

- Къде живееш?
- Само на едно изкушение разстояние от теб.

- Искаш ли да се промениш към добро?
- Да, искам да стана по- добър...в работата си на дявол!

- Вярваш ли в Господ?
- Ако не вярвах, щях ли да стана дявол!?

- Чел ли си Библията?
- Всеки ден я чета...
- Защо?
- Защото трябва да познавам добре закона, за да знам как да го нарушавам.

- Кой ти е любимият стих от Библията?
- "Обичай ближния си "...
- Защо пък точно този стих?
- Защото всеки обича ближния си, но никой- далечния си!

- Има ли поне капчица добро в теб?
- Да, добър съм в работата си!.

1. Жените, както колите, при първата среща изглеждат без забележка - все едно не са карани, никой дори не е влизал в тях, не се е качвал!
2. Жените, както колите, след третата година ползване започват да показват слабостите си - бързо гаснат, трудно палят, когато е по-студено.
3. Жените, както колите, след петата година ползване започват да работят по- шумно - ръмжат, стържат, пилят, хлопат им разни неща.
4. Жените, както колите, след десетата година ползване вече имат нужда от козметични намеси по купето за прикриване на драскотините - китосване, пастиране, боядисване.
5. Жените, както колите, след петнадесетата година ползване започва да ги хваща ръждата и да изглеждат очукани.
6. Жените, както колите, след двадесетата година ползване вече искат постоянно да лежиш под тях и да ги човъркаш, за да запалят.
7. Жените, както колите, след тридесетата година ползване вече плачат за майстор - по възможност млад!
8. Жените, както колите, след четиридесетата година ползване е опасно да ги вдигнеш на крик, защото може да се разпаднат от ръждата.
9. Жените, както колите, след петдесетата година ползване престават да палят...
10. Жените, както колите, дори след цяла вечност ползване няма да им се случи всичко описано по- горе, ако бъдат истински обичани. Защото и при жените и при колите старата любов ръжда не хваща и не угасва!

1. Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от финансовата криза ...да нямаш Цветан Цветанов, освен Бойко Борисов.

2. Не си прави кумир и никакво изображение...Просто отиди в централата на "Герб"- изображенията са отпечатани и се раздават безплатно.

3. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог...Бойко, че специалните служби всичко чуват и записват.

4. Помни съботния ден, за да го светиш...и гледаш премиера по новините на всички телевизии

5. Почитай баща си и майка си, защото са цели два електорални гласа.

6. Не убивай, че от МВР ще кръстят на твойто име показна акция.

7. Не прелюбодействувай- това Държавата по- добре го може.

8. Не кради, а просто стани депутат.

9. Не лъжесвидетелствувай против ближния си- само изкарай наяве досието му .

10. Не пожелавай нищо, което е на ближния ти, след като можеше да му го вземеш под формата на данъци и такси. Не пожелавай дома на ближния си- остави го без работа и банката ще му го вземе...

Разхождахме се из стария град на Созопол. За първи път бях тук и очаквах да усетя същата ренесансова атмосфера като в Несебър, но нещо ми липсваше. Може би автентичните възрожденски къщи, които тук бяха по- малко на брой и повечето от тях комерсиално реновирани. Бях на ръба на пълното разочарование, когато видях една много възрастна баба, която продаваше бурканчета с домашно сладко пред своята къща. А нейната къща изглеждаше точно като нея- библейски стара. Това беше напълно автентична възрожденска къща- малка и тихо сгушена сред новите къщи. Имаше нещо детски мило в нейните мънички прозорчета, които отразяваха със закачлив блясък синия цвят на морето. Погледнах къщата, а след това бабата- наистина си приличаха. Така, както възрастната баба беше още млада в очите си, така и старата къщата беше още нова в прозорчетата си. Бабата живееше с очите си, които се усмихваха по майчински всепрощаващо на любопитството ми. А къщата живееше с прозорчетата си, които блестяха на слънцето. Точно това ме прикова- тези очи и тези прозорчета, които бяха останали неподвластни на времето. Затова попитах: "На колко години е тази къща, бабо?" Бабата ми отговори: "На 250 години!" Каза го така, сякаш не къщата, а самата тя беше на 250 години. За миг лицето й посърна- може би от тиха носталгия по неусетно отминалия живот. Къщата сякаш също посърна заедно с бабата- премина сянка на облак по нейния кирпичен покрив. Бабата сигурно си спомняше за младостта, за любовта и за ръцете, които копнежно са я милвали. А къщата за майсторите, които с толкова любов я бяха построили. За ръцете, които с трепет бяха изваяли извивките на еркерите, които търпеливо бяха облицовали стените й отвън с тънки дървени дъсчици, които красиво бяха инкрустирали декоративни орнаменти около прозорчетата й. В този момент думите бяха излишни, затова останах безмълвен, докато бабата отново не ме погледна с усмихнати очи. Взех си довиждане с нея и продължих по улицата. Преди да завия на следващата пресечка, погледнах за последно към къщата- някой беше отворил едно от прозорчетата й. Вятърът, който идваше откъм морето, си играеше с бялото перденце на прозореца- то се вееше навън и за миг ми заприлича на ръка, която маха за раздяла. Тази "ръка" изглеждаше толкова далечна- сякаш ми махаше не от една пресечка, а от цели 250 години разстояние. Помахах и аз, но не за раздяла. Нима можех да се разделя с нещо, което 250 години не бяха успели да отделят от мен?!

Малката софийска уличка беше утринно притихнала в очакване на новия работен ден. По нея вървяхме само аз и двама- трима по- ранобудни работници от наблизо строящата се жилищна кооперация, които идваха за първа смяна. Беше толкова необичайно тихо за София, че отнякъде се чуваха дори птичета да чуруликат. Но изведнъж тишината беше буквално взривена от могъщия рев на тежък товарен камион, който идваше зад гърба ми. Обърнах се и спрях на място. Онемях от приятна изненада- така, сякаш срещах стар приятел от детството, с който не сме се виждали от цяла вечност. Срещу мен идваше "Роман дизел"- един от онези стари румънски самосвали, които ги имаше само в детстките ми години. После бяха дошли модерните "Мерцедеси", "Скании" и "Дафове" и те изместиха "Романите" от строителните площадки. Затова не бях виждал "Роман дизел" от едно време на село, когато те минаваха, пълни догоре с чакъл за близкия строеж. Спомням си как всички момчета от махалата чакахме да мине "Роман", защото такова зрелище нямаше. Той се чуваше още отдалече с дрезгавия си дизелов рев. А щом наближеше, ставаше страховито- от пълният му догоре с чакъл самосвал течеше на едри капки кафява вода, двигателят му така тежко бучеше, че въздухът започваше да трепери, от ауспуха му излизаше черен пушек с пронизително съскане, всичко започваше да се тресе и да скърца заедно с амортесьорите на камиона. Истински праисторически звяр! Приветствахме го с бурни викове и се радвахме, когато някой от шофьорите успяваше да ни чуе сред целия тътен, отговаряйки на поздрава ни с натискане на клаксона. Спомням си, че всеки шофьор караше с дясната си ръка, която беше на волана, а лявата му небрежно висеше през прозореца с догаряща цигара между пръстите. Кой ти е искал тогава да става адвокат, лекар или компютърен специалист?! Всички искахме само това- да станем шофьори на "Роман дизел" и да го караме с една ръка!...Но някак неусетно строежите на село свършиха, свършиха "Романите", свърши и...детството ни. И всички станахме адвокати, лекари и компютърни специалисти. Всички станахме много костюмирани и много сериозни. Но, когато отново видях "Роман дизел"- този забравен герой от детството, разбрах едно- че всеки един от нас, колкото и да е порастнал, колкото и да е костюмиран и сериозен, би дал всичко, за да седне зад волана, държейки го с една ръка, а другата- небрежно висяща през отворения прозорец!

Как ли минава един работен ден на Господ? Сигурно става още преди изгрев слънце, за да провери дали слънцето ще изгрее и този ден, защото може и да не изгрее. Подобно на автомеханик Той запретва ръкави и започва профилактика на цялата вселена. Преглежда на канала всички закони на математиката, физиката, химията и биологията, от които зависи Живота. Затяга тук- там, където има хлабини. Заслушва се в земната ос- леко потропва и стърже- сменя веднага шарнир, сипва масло. На Слънцето са му изгорели аварийните светлини и мигачи- сменява ги. Запълва озоновите дупки с алфалт, за да не пропадне планетата в тях и да счупи някой носач или амортесьор. Сменя сегментите на гравитацията, че й е паднала компресията. И така вече слънцето може да изгрее. След това Господ сяда да почине, но докато седи, си преглежда мейлите- 2 милиарда! Всички искат нещо от Господ. И всички не знаят какво точно искат, но го искат на момента. Само едно дете знае какво точно иска- да дойде края на света, защото не му се тръгва на училище от 15- ти септември. Може ли Господ да откаже на едно дете?! Разбира се, че не! "Учебната 2012 година е близо, потърпи, мое дете!"- отговаря му Той. След това Господ отива на среща със Смъртта, за да обсъдят колко човешки живота ще свършат днес и защо. Отново всички, които трябва да умрат, ще умрат, защото са престанали да живеят по време на живот. Други пък въобще не са започвали да живеят, защото отлагат за утре- днес са много заети . Жалко- такива и Господ не може да ги спаси, затова Смъртта получава разрешение да действа. Но с уговорката, ако някой осъзнае, че днес е ден първи от остатъка на живота му, от остатъка на любовта му, от остатъка на нежността му, Смъртта да го отмине. Никой не го осъзнава- затова и днес Смъртта отново е неизбежна. Както и Живота. Точно с него неизбежно се среща и Господ, за да решат кой и защо ще се роди днес. Решават да се родим аз и ти...Да, точно аз и ти. Но защо? Дори само защото аз и ти, макар и въобще да не се познаваме, един ден може да се разминем на улицата, казвайки си "Добър ден!", от което денят ни да стане наистина добър. За Господ и Живота това е достатъчна причина да ни има! След срещата с Живота, Господ отива до Съда, където има милиони съдебни дела. От толкова много ангажименти, Той закъснява за обвинението на Главния обвинител по делата- Дявола, но не закъснява за оправданието. А оправданието е самият Той, даже има и веществени доказателства- един дървен кръст и две прободени длани. В края на деня, когато започва да се свечерява, Господ отива при децата, за да послуша техните молитви преди сън. Колкото и да уморен от деня, Той никога не се уморява да слуша по детски искрени молитви, затова ги изслушва всички. И си записва всяка едно желание, за да го сбъдне. Така- някъде там в края на деня, в края на бележника Му остават записани Неговите думи: "Едно дете ме помоли 15- ти септември никога да не идва. Защо пък не?! Така и на мен ще ми останат само още 6 работни дни, а на 7- мия ще си почина. Точно като при Сътворението!"...