25 ноември 2009

10 алтернативни форми на психотерапия

В депресия сте? В нервна криза? Умора, отчаяние и безразличие?... Оставете психотропните хапчета, психотерапевтите, санаториумите, билките, екстрасенсите, източната медицина и всичко, което сте опитвали досега. Опитайте с моите 10 алтернативни форми на психотерапия.
1. Терапия "детски сън": Да слушаш дете, което спи. Да чуваш тишината на неговия сън, която се нарушава само от някоя лека, нежна въздишка. Да усетиш този безкраен покой, тази невинност, тази чиста съвест, тази мила, спяща детска душа - това е изключителна терапия! Толкова ще се успокоите, че ще заспите и ще сънувате безкрайни зелени поляни, огласяни от звънлив детски смях и жужене на пчели...
2. Терапия "60 километра в час": 60 километра в час е "златната среда" за всеки автомобилен двигател. Това е скорост, при която двигателят "заспива" - работи тихо и леко, без напрежение. Да се кара автомобил с такава скорост на път с първокласна асфалтова настилка, какъвто е пътят Хасково - Бургас - това не е просто терапия, това е (извинявам се за думата) кеф! Колата се плъзга плавно по пътя, без да трепне. А в душата ви трепва усещането за мир със себе си и целия свят...
3. Терапия "Are you ready for a war?!": "Are you ready for a war?!" ("Готови ли сте за война?!") - това е реплика от филма "Смело сърце". Мел Гибсън със своя дрезгав мъжки глас, крещи: "Are you ready for a war?!" И неговата бунтовническа армия от яки, дългокоси шотландски мъжаги, реве еуфорично: "Йе-е-е-е!"... Войната започва!
Да гледаш и чуеш тази реплика е голяма терапия. Но още по-терапевтичен ефект ще има, ако изревете и вие с цял глас заедно с Мел Гибсън: "Are you ready for a war?!" Така ще си изкрещите цялата депресия, докато нищо не остане от нея.
4. Терапия "billy jean": Тази песен на Майкъл Джексън има толкова завладяващ ритъм, че може да вдигне на крак и човек, изпаднал в дълбока кома. Ритъмът на баса и барабаните се инжектира венозно в тялото, в кръвта и започва да пулсира в кръвоносната система, от което сърцето се събужда за живот. За танц! И точно това е терапията - да танцуваш на "billy jean". Независимо дали можеш или не, но да се счупиш от кълчене, подобно на Майкъл. Депресията ще си падне от смях, като ви види как нелепо танцувате, ще махне с ръка и ще се откаже от вас!
5. Терапия "студена вода": Хапвате нещо солено, после шоколад. И така, докато ожаднеете до умопомрачение. Тогава наливате от чешмата една стъклена чаша много студена вода. Толкова студена, че чашата да се изпоти - така, че да ви потекат лигите, като я видите. Изпивате чашата ритуално бавно, с наслада - до дъно! Завършвате с едно звучно, варварски грубо: "А-а-а-а!" Е това е терапия!
6. Терапия "Дързост и красота": Има нещо много успокояващо в гледането на сапунения сериал "Дързост и красота". Може би, защото гледаш, без да се замисляш. Гледаш като теле. А телетата са спокойни животинки - какви грижи имат?!
7. Терапия "Титаник": Морето трябва да е бурно. Или поне силно развълнувано - да има вълни и вятър. Намирате някоя висока, остра скала, вдадена навътре в морето. Изправяте се на скалата със затворени очи, с разперени като за полет ръце и... Нали знаете репликата?! "Аз съм кралят на света-а-а-а!" Може и на английски да го извикате, както Леонардо Ди Каприо. Морето ще ви разбере. И то е гледало "Титаник" - на живо при това! Извикайте и ще ви олекне. А пък може и някой Оскар да спечелите.
8. Терапия "мравки": Намирате мравуняк. Навеждате се над него и започвате да наблюдавате животът на мравките... Пет мравки носят огромен черен бръмбар. Други носят по единично семена. Трети пък не носят нищо - просто тичат насам-натам, влизат-излизат от лабиринта от дупки. Така неусетно ще се пренесете в техния свят и ще видите как ще ви олекне, защото ще разберете, че ние, хората, с нашите грижи и тревоги, сме като мравки на фона на планетата, вселената и вечността. И само си въобразяваме, че проблемите ни са толкова големи. Те са просто нищо и никакви мравешки проблеми... Затова си повтаряйте тихо и хипнотично: "Аз съм мравка, аз съм мравка..."
9. Терапия "кибритена клечка": Кибритената клечка, която гори. И мигът, в който изгасва с тънък като конец дим. Сякаш угасва животът на човек и душата му излита като дим нагоре. Това успокоява. Защото знаем, че имаме цял кибрит на разположение. Имаме още толкова много клечки... Но животът ни е само един. И трябва да го изживеем бавно и спокойно - иначе ще изгорим бързо и безследно!
10. Терапия "пазаруване": Всеизвестният "шопинг" наистина действа безотказно. Особено на жените. Освен това, скоро чух по телевизията, че от шопинга се и отслабвало... Което много не ми се вярва, защото моята жена често пазарува и го прави толкова въодушевено и с плам, че по тази логика тя би трябвало да е отслабнала до положението на руски военнопленник в немски концентрационен лагер. А то не е така. Въпреки това, определено шопингът действа психотерапевтично. Но действа и финансово разоряващо...
... И, все пак, пробвайте! Желая ви успех!

19 ноември 2009

Дребните неща, които ни правят щастливи

Търпелива съм, много търпелива. Ама положението вече ставаше непоносимо. Не чувах музиката, но усещах всеки такт. Под краката си. Подът се тресеше в синхрон с вибрациите на тонколоната. Препирни на висок глас, после – неудържимо кикотене.

Не, не , край! Влизам в действие. Бутнах със замах клавиатурата, подпрях длани на бюрото и решително се изправих. После свих юмруци и със застрашително тежки стъпки изминах краткото разстояние по коридора. До детската стая. Как е възможно, големи момичета, а са се разлигавили като бебета! Бутнах с гръм и трясък вратата и едва не се спънах в захвърлената на пода възглавница.

По нищо не личеше, че са забелязали моето присъствие. Стаята приличаше на нещо средно между стадион след рок-концерт , градска библиотека, в която стадо маймунки са ходили на организирано посещение и бойно поле след битка с възглавници. Как да повярвам, че си пишели домашните?!

Взех възможно най-високият тон от гласовите ми възможности и креснах с цяло гърло: „Тишина!”. Да, ама нямаше кой да ме чуе. Стоях си там ,на вратата – незабелязана и нечута.

Наблюдавах ги. Две пораснали момичета, почти жени. Говореха едновременно, дори не се изслушваха. Боричкаха се весело, гонеха се в кръг, бутаха се... И се превиваха от смях, та чак се захласваха.

Усмихнах се и аз. И затворих тихичко вратата. От външната страна. Но не помръднах оттам. Продължавах да се усмихвам. След малко музиката и гласовете утихнаха. Започнах да дочувам някакви определения и граматични правила. Ядът ми беше отминал. Изтеглих се тихичко, на пръсти.

Бях щастлива.Не, не за това, че най-сетне са седнали да учат. Честно да си призная много повече ми хареса моментът, в който моите дъщери се забавляваха. Безгрижно, по детски, по сестрински.

Само крачка ги дели от онзи трудният, истински живот. И аз ще бъда най-щастливата майка, ако и тогава, оплетени в грижи и проблеми,съумеят да намерят време да се забавляват. Двете заедно.

Старата липа

Аристократично достолепна, старата липа издигаше стройният си ръст точно там, където по план се предвиждаше да бъде положена асфалтовата настилка за паркинг на бъдещия супермаркет. Досега тя все оцеляваше, защото още не идваше редът на паркинга и не пречеше на строителните работи. Работниците я обичаха- използваха нейната дебела сянка, за да се скрият от летните горещини. Тя беше като малък оазис на свежа прохлада, в който те идваха на обяд, за да хапнат и да подремнат, заслушани в омайния шепот на листата. Много често под старата липа сядаше и техническият. Той изпитваше особено чувство на близост към липата. Напомняше му за родния край. На село, в двора на бащината му къща също имаше липа, посадена някога от дядо му. Цялото му детство беше минало с тази липа- катереше се по нейните клони, представяйки си, че това са мачтите на пиратския кораб от "Островът на съкровищата", на нея си строеше къщичка от стари дъски, до която се качваше по въжена стълба. А през летните вечери, приседнал на пейката под липата, до късно слушаше старчески треперещият глас на дядо си, който за пореден път разказваше своите вероятни и невероятни истории като войник на фронта по време на Втората световна война. Затова, когато сядаше под старата липа до строежа, у него нахлуваха всички тези мили образи от черно- бялата лента на детските спомени. Но скоро дойде денят, в който трябваше да започнат подготвителните работи по асфалтирането на пространството около вече издигнатата сграда на супермаркета. Това означаваше да бъде премахната старата липа, защото за нея нямаше място на бъдещия паркинг- щеше да пречи на клиентите на магазина, докато маневрират при паркирането на колите си. А и възложителите се опасяваха, че липата е прекалено стара и при силен вятър клоните й могат да се прекършат и да паднат върху кола или човек. Една пък от интериорните дизайнерки изказа категоричното мнение, че липата изглежда прекалено архаично, за да "кореспондира с модерната стилова концепция на паркинговото пространство"...И с това си експертно становище тя реши окончателно съдбата на старата липа- до бригадата беше сведена заповед тя да бъде отрязана. Научил за тази заповед, техническият тръгна с наведена глава към липата, сякаш се боеше да я погледне. Но след като въздъхна тежко, вдигна главата си и се взря в нея. Тя изглеждаше по- красива от всеки друг път- разкошно разлистила се, нежно шумолеща, с широко разтворените си клони, приличащи на ръце готови за прегръдка. Техническият отново въздъхна и тихо напсува живота на майка. Гледаше липата и ядосано наум я питаше, сякаш говореше с жив човек:"Кажи ми какво да те правя сега?!" Работниците от бригадата мълчаливо го наблюдаваха и очакваха да видят какво ще направи- един от тях вече точеше зъбците на моторната резачка. А техническият поклати глава, обърна се и тръгна нанякъде. Работниците го изгледаха изненадано, но никой не посмя да го попита къде отива- имаше вид на камикадзе преди смъртоносен удар във вражески кораб. И той наистина беше решил да се разправя на живот и смърт с онази отракана дизайнерка, която толкова настояваше да се отреже липата. Но не се наложи- един от големите шефове, който следеше какво става на площадката, се беше трогнал от постъпката на техническия и отмени изпълнението на заповедта. А след това се обади на дизайнерката, за да й постави една малка креативна задача- проект за адекватно вграждане на липата в "модерната стилова концепция на паркинговото пространство"...Дизайнерката можеше само "въодушевено" да се съгласи с идеята на своя началник и вече си представяше прословутата липа като част от кокетен детски кът към паркинга, където децата се катерят по клоните й, представяйки си, че това са мачтите на пиратски кор

06 ноември 2009

Домашен любимец

Никога не съм мечтала за домашен любимец. Може би защото имах някакъв необясним страх от животните. Не съм лош човек, милостива съм, но при вида на дори дребно невинно пуделче бях готова да се кача на масата. А съпругът ми не спираше да мечтае за немска овчарка. „Категорично не! Куче в апартамент?! Не, не – или аз, или куче!”

Била съм доста смела с този ултиматум тогава . Днес не бих го поставила, защото знам в чия полза ще е изборът .Убеждаваше ме, милият, убеждаваше... Щяла съм да преодолея страха си, а пък и за детето щяло да бъде добре...Ако имаме домашен любимец щяло да се научи на грижовност и отговорност...

Уффф, склоних. Ама не на куче- на рибки. Голяма еуфория беше. Първо – аквариум. Обиколихме цяла София, докато намерим подходящия.После – помпички, маркучета, камъни-скали, водорасли. И накрая - рибки. Красота. И колко е успокоителна гледката! Плуват си малките красиви рибки измежду бълбукащи мехурчета и поклащащи се зелени водарасли. Тихичко и спокойно. Не лаят, не мяукат...Хубаво, но до първото чистене на аквариума. Падна ми се на мен. И второто ...И третото... Преди четвъртото почистване подарих аквариума на едно момченце, а съпругът ми продължаваше да си мечтае за немска овчарка.

Искам, не искам, мечтата му се сбъдна. Подариха му кученце. Само че не беше немска овчарка, ами доберман. Само при споменаването на породата бях готова да хукна... А кученцето – една малка черна топка, с едни влажни тъжни очи... Последва дълга поредица от увещания и обещания от страна на баща и дъщеря – „Мамооо, нямай грижа, ние ще чистим, ще го разхождаме...Мамооо, моля те!”. Как да устоя на детските сълзи!

Да, ама освен с кученце, се сдобихме и с второто си дете. Куче и бебе отрастнаха заедно. Съпругът ми беше щастлив и доволен. А мен не ме питайте! Доберманът определено беше по-кротък от децата. Горкият Доби, чудеше се къде да се скрие, когато дочуеше бясното детско топуркане...А по въпросът с чистенето и разхождането – е, пак на мен ми се падна... Нищо ново под слънцето! Цели 6 години. После ...доберманът изчезна. Откраднаха го от мястото, където го бяхме оставили на отглеждане, докато сме на почивка. Беше ни много тежко. И много тъжно.

Децата плачеха, баща им не говореше с дни. Облекчението за тях дойде, когато ни подариха хамстер. Ужас! Мишка в къщи! И то голяма! Една такава пухкава, рошава топка. Осигурихме му подходящи условия – стъклен дом-аквариум, въртележка, специална епруветка за вода, храна... Светът се въртеше около хамстера. Е, чистенето – познайте на кого се падна! Както и 3-дневното издирване на същия този пухкав „сладурчо”, когато реши да опознава потайностите на панелния ни апартамент. Но след година-две пак настъпи тежък момент - Рошко се спомина. Пак ред сълзи, ред детски сополи. И аз си поплаках. Най-вече докато убеждавах децата, че трябва да го изнесем от вкъщи и че не можем да чакаме „и тати да го види", защото тати е в командировка. Когато се върна, решението на семейния съвет беше : „За сега никакви домашни любимци, защото трагичният край разбива детската психика.”

Но явно детската психика не е чак толкова крехка и в един момент се оказа, че си имаме костенурка. И за да не й е скучно, тати донесе още една. Аз категорично обявих бойкот, имах си едно наум с чистенето на аквариуми. Ограничих задълженията си само до осигуряване на храна за костенурките. Но...наложи се да заминем надалеч. Намерихме на костенурките нови, грижовни стопани с опит .

На новото място ни трябваше време да се адаптираме и улисани в грижи и задачи за момент положението беше спокойно. В моя полза. Междувременно ми бяха направени няколко психологически атаки - децата ми донасяха ту улично коте, ту куцо кученце, което стопанинът му подарявал... Устоях геройски - вече пред мен не минаваха лъжливите обещания от типа „Ние ще чистим и ще разхождаме”. А и вече би трябвало да са научили урока – отглеждането на домашен любимец е сериозна отговорност и изисква всекидневни грижи. Домашният любимец не е играчка, която да захвърлиш, защото вече ти е омръзнала. И поняга изчезва от живота, което ни натъжава.

Години наред животът си течеше монотонно. Радвахме се на всяко куче , разхождащо стопанина си в близката градинка и на бездомните котета до контейнера. Но не се и замисляхме за домашен любимец. Допреди три месеца, когато съпругът ми спонтанно си „заплю” малкото черно коте от котилото на котката на едни приятели. Мен кой ме пита! А пък и да ме пита, вече е обещал - точка и край. Омръзнало му змия да си има /разбирай-аз/, друго е коте да мърка.

Приготовленията бяха все едно, че ще имаме бебе в къщи – кошче, купички, храна, мляко... Котешки играчки, котешки дрънкулки...Пякък и котешка тоалетна, разбира се... Кой каквото и където видял за котки –купил! Ами име? Как да наречем тази малка рошава черна топка? Блеки... Не, банално. Негро...Не - родено е в Испания, но ще се отглежда в български дом. Черньо. Да, Черньо ще се казва! /Да му мисли ветеринаря как ще му изпише името в картона./ Та Черньо вече няколко месеца е глезльото вкъщи. Тича, скача, прави бели ...Всички се грижат за него. И всички чистят. Никой не го разхожда – все пак е котка.

Аз вече нямам чак такъв страх от животните... И се изненадвам сама от себе си – не съм очаквала, че домашните любимци ще ме вдъхноват дотолкова, че да изпиша всички тези редове.

05 ноември 2009

Да поговориш на кравата

В болничната стая на майка ми имаше още две жени. И двете очакваха да бъдат оперирани. Разказваха си една на друга за своите болести. Едната беше много уплашена- лекарите я бяха предупредили, че операцията й ще бъде много тежка. Дори животоопасна. Гласът й трепереше от притеснение,докато говореше...Но в един момент телефонът й звънна. Тя прие обаждането, от другата страна на линията някой на висок глас обясняваше, че кравата не искала да яде. "Па тя ги яде тия трици!", зачуди се бабата. Отсреща пак започнаха да й обясняват, че отказва да ги яде. Бабата придоби по- притеснен вид, отколкото докато обясняваше преди малко, че й предстои тежка операция. Но изведнъж с грейнало лице, извика: "Първо ше й поговориш, че не те познава!" Онзи отсреща, или не чу, или не разбра, та бабата пак му обясни: "Да по- го- во- риш на кравата!" Иначе нямало да приеме храната. С това разговорът приключи. А бабата, сякаш повече го казваше на самата себе си, отколкото на нас, допълни: "Трябва да й поговори малко, та да яде!" Поклати угрижено главата си и замълча. В този момент тя беше зазбравила за операцията, за здравето си, за живота си. И се трвожеше за...КРАВАТА! На която, милата, нямаше кой да й поговори. И освен самотна, щеше да си остане и гладна, животинката клета...
...Дали пък това наистина не беше по- страшно и от смъртта!? Да няма кой да поговори на кравата, да й каже една блага, човешка дума!?

02 ноември 2009

Изгубената мистрия

Те бяха баща и син, но нямаха какво да си кажат. Затова пътуваха, мълчейки. Синът следеше съсредоточено пътя пред себе си, сякаш се страхуваше да не отмести поглед встрани към лицето на баща си. И това наистина беше така- той избягваше да гледа неговото лице. Болеше го да вижда траурно отчаяната занемареност, която придаваше гъсто наболата брада по лицето на баща му. Особено, като си спомняше какъв беше той преди смъртта на тяхната любима майка- бръснат, лъснат, като офицер на гергьовденски парад. Въпреки, че не беше офицер, а строител. Работата му на зидар беше мръсна- работеше с вар, с цимент, с тухли, с пясък- но никога не беше мръсен. И никога небръснат. Докато не почина стопанката на къщата. Тогава баща му се занемари. А след като излезе в пенсия, останал сам на село- още повече. Та затова синът го караше при себе си в града, защото вече се притесняваше.

Потънал в мисли за баща си, той се сепна от гласа му:"Спри за малко!" Спря и се огледа- пътят минаваше близо до отдавна изоставен строеж. Един от многото строежи от времето на социализма, започнат с тържествена първа копка и след това изоставен, без да е завършен поради липсата на средства след идването на демокрацията. Издигаше се унило самотен насред полето, целият обрасъл в бурени и потънал в тишина, нарушавана само от профучаването на минаващите коли по пътя. Сред тази тишина, стъпките на бащата, следван на няколко крачки от сина, отекваха със самотно ехо между високо издигнатите панелни стени на изоставения строеж. Синът не знаеше защо баща му иска да разгледа строежа, но го следваше, без да задава въпроси. Предполагаше, че е от някаква носталгия по миналото. Баща му беше работил на този строеж някога, преди да се пенсионира. Сигурно му беше мило да се срещне със собственото си минало. А едновременно с това и тъжно- на лицето му беше изписана мъчителна гримаса. Колко ли му беше тежко да вижда трудът на своята младост, обрасъл с бурените на забравата и нехайството?! Лицето му придобиваше още по- измъчен вид. Синът очакваше да потекат сълзите на носталгията. И беше готов да го прегърне, за да му каже, че го разбира, че животът продължава...Но баща му спря на място и извика въодушевено: "Мистрията!" На крачка от тях, захвърлена сред бурените, се виждаше една ръждясала мистрия. По реакцията на баща си синът разбра, че това беше неговата майсторска мистрия, която той някога беше изгубил. Сега вече разбра и за какво бяха спрели- за да потърси баща му за последно своята любима мистрия, с която беше работил цял живот. Която, странно, но беше изгубил по едно и също време заедно с любимата им майка. В денят, в който му бяха съобщили за смъртта й, баща му, шокиран, беше захвърлил мистрията, с която работеше. А после беше забравил къде точно я е захвърлил. Години наред я търсеше навсякъде. Накрая се беше отказал да я търси- така, както се беше отказал и да търси повече смисъл да продължава да живее. Просто дочакваше края на своя живот. Когато реши за последно да потърси мистрията и тук, на този крайпътен строеж, на който някога беше работил. Не очакваше да я намери, но я намери. Не очакваше и да се усмихне, но се усмихна. Синът отдавна не беше виждал баща си усмихнат. Усмихна му се и той. И се разбраха... По мъжки, като баща и син.

Когато се качиха на колата и тръгнаха, бащата се обърна назад. През задното стъкло видя как бурените на изоставения строеж, поклащани от вятъра, приличаха на ръце, махащи за сбогом. Сянка на носталгия премина през лицето му, но той се обърна напред, усмихна се на сина си и го заговори: "Да имаш нещо за замазване по апартамента?!" Отговорът не закъсня: "Имам, майсторе, имам!"...

... Те бяха баща и син. И вече имаха толкова много неща да си кажат.