29 октомври 2009

Да ви се оплача, приятели...


Случи ми се. Не ден, не два – цяла седмица без Интернет. Представяте ли си какъв кошмар -сядам пред компютъра, щраквам върху синята буквичка „е” и ... о, не...! Няма Интернет! Ужас, ами сега?!

Естествено, главният виновник е компанията –доставчик. Ей сегичка ще звънна. Каква безотговорност от тяхна страна! Номерът беше... Оп-паа, ами ... не го знам. Всички справки правех по Нета. Ужас, ами сега?! Изравям всички възможни бележки и фактури /слава богу, че не се регистрирах за електронна фактура/ и откривам някъде в едно ъгълче „аварийния”номер. Бълвайки огън и жупел хващам телефонната слушалка и... о-о-о, не! Ни звук, ни вопъл, ни стон! Нямам телефонна линия. Компанията е друга. Набирам от мобилния телефон /на трета компания/.

Започвам един дълъг „диалог” с автоматичен оператор – „Ако сте клиент – натиснете 1, ако не сте -2... Ако искате да се информирате...Ако искате справка ... Ако...Ако...” Когато най-после получавам достъп до „жив” оператор, вече съм достатъчно изморена от натискане на бутони и нямам сили да споря и крещя. Строго обяснявам какъв е проблемът, а отсреща топъл, мек глас ми говори напевно, че „проблемът не е в техния телевизор”. Да съм звъннела на телефонната компания, те са само наематели на линията. Ами че мен какво ме интересува – да си се оправят те с „хазяите”. Да, ама не – аз съм „титуляр”.

Телефонният номер на „Повреди” го знам наизуст. Процедурата е същата – „Ако..натиснете 1, ако...натиснете 2...” Мек любезен глас... „Да, госпожо, записваме за техник... Оставете номер на мобилен телефон и веднага ще се свържем с Вас...”

Веднага, ама друг път! Техникът ми се обади на другия ден, за да ме осведоми, че работят по отстраняване на повредата. Остраняваха я цели 5 дена, като се налагаше всеки ден да ги подсещам, че все още нямам телефонна линия. Оправданието им за аварията беше странно, но най-сетне... Тууууут... Доживях да чуя този приятен звук в телефонната слушалка.

Щастливо и нетърпеливо сядам пред компютъра, щраквам върху синята буквичка „е” и ... о, не...! Няма Интернет! Рутерът ще е, казвам си. Трябва да се конфигурира. Да, ама пак не! Звъня отново на компанията-доставчик. Познатите реплики :„Да, госпожо, записваме за техник... Оставете номер на мобилен телефон и веднага ще се свържем с Вас...Ще Ви компенсираме с отстъпка във фактурата”. Пак проблеми – наематели, хазяи... Кризата ще да е виновна, решавам аз. Едните – монополисти, другите конкуренция... Но моята вина каква е?! Не искам отстъпка, искам връзка със света!

След два дни и 5-6 разговора с любезни оператори и техници все още нямам Интернет. Тръшкам се на стола, забивам поглед в монитора и се разплакам. От яд .

Ужас! Как сме живели преди?! Стоя си така, откъсната от света цели 8 дена.Все едно че съм затворена в стая без прозорци – не знам какво се случва навън, не мога да надникна тук-там, не мога да чувам и виждам. Компютърът ми се струва само една безполезна машина за разглеждане на снимки...Е, и да напиша тези редове, за да споделя колко ми е тежко без Интернет. И без вас, приятели!
П.С. Ако сте прочели това мое виртуално оплакване, значи всичко е наред. ВЕЧЕ ИМАМ ИНТЕРНЕЕЕЕТ! На линия съм.

28 октомври 2009

Кучешка работа

Тази сутрин реших да закуся в градинката на театър "София". Седнах на една пейка и извадих ароматно топлия тутманик. Отворих устата си и още неотхапал залък, пред мен се спря една немска овчарка. Гледаше ме типично по кучешки- право в очите, опитвайки се да ми се усмихне с изплезен до земята език. "Мая, Мая, не притеснявай баткото!", викаше по кучето си някаква млада дама, която най- накрая реши да се намеси, когато вече Мая правеше опити да се покатери с огромните си лапи върху мен, за да дегустира тутманика ми. Имах сили само да извикам някъде изпод туловището на Мая, която всеки момент очаквах да ме изнасили: "Не, не, няма проблем, не ме притеснява!" Нали съм кавалер, запазих вежливия тон...Дамата започна да дърпа Мая, за да я откъсне от мен, но то куче ли беше като куче- цяло добиче! Наложи се да хвърля парче от тутманика, за да накарам Мая да се махне. Дамата смутено се извини, че Мая още не била закусвала тази сутрин, та затова...едва не закуси с мен! Минути след като се оттървах от Мая, пред мен се спря някакъв нисък, клепоух дакел с остра муцуна, който започна да души и ръмжи срещу моя тутманик. "Антоан, тук! Антоан, тук!", викаше господарката му. Ма къде ти да я чуе Антоан с тия клепнали до земята уши. Беше като кон с капаци- виждаше само моя тутманик и се спускаше да ми ръфа панталона. Инстинктивно го подритнах, а той, завалията, нали беше дребен, изхвърча на метри от мен, летейки с разперени уши. Приземи се с тежко тупване на земята, готов да се оплаче със скимтене на господарката си. За да купя мълчанието му, хвърлих голямо парче тутманик и всички бяха доволни. Както се казва- и Антоан сит, и аз цял. А господарката му, трогната от моята безгранична щедрост, се опита да ми направи комплимент, като обясни, че по принцип Антоан не приемал от непознати храна. Съгласих се- Антоан наистина не приемаше, а направо си вземаше от непознати храна...
...И те така половината тутманик ми отиде! Накрая към мен се запъти един стар, кривокрак булдог с тежък поглед, в който ясно се четеше безмълвното послание "Дай ми тутманика!". Вече без никаква съпротива, някак безразлично и унило, му хвърлих парче от тутманика- само да има мир, то се виждаше, че няма да закусвам тази сутрин. Но булдокът не удостои и с грам внимание моя тутманик. Отмина ме с аристократично пренебрежение. Тоя па!? Как не го беше срам!? Кучешка работа...
...Потърсих с поглед господаря му, за да се оплача!

24 октомври 2009

Аре бе, бидон!

Заплатата ми закъсняваше с цели три дни. Три дни, през които на всеки час проверявах картата си на банкомата. Отговорът всеки път беше един- "Недостатъчна наличност". След което банкоматът вежливо ми благодареше, че съм му ползвал услугите, та чак ме канеше да заповядам отново, ламарината му с ламарина! Не знаех какво да правя...Стоех като бездомно куче до банкомата и гледах индиански умно. Когато един тийнейджър се доближи до мен и попита: "Ще ползвате ли банкомата?!" Погледнах го изпитателно и се наежих: "Тоя пък какво иска!?" А момчето просто искаше да ползва банкомата, но как можеше да го направи, като аз му пречех. Извиних се и се подместих. Момчето ми кимна в знак на благодарност и си сложи картата. Банкоматът пое пластината и се "замисли". Тогава тийнейджърът припряно го чукна с юмрук и подвикна:"Аре бе, бидон!" И в този момент "бидона" започна да брои парите. Тррррррррррррррр! Момчето си ги взе и си отиде. Ха! "Защо пък да не опитам и аз така?!", помислих си. Това щеше да бъде последният ми отчаян опит. Приближих се и сложих плахо картата- вече имах страхов синдром от надписа "Недостатъчна наличност". Банкоматът пак се "замисли". Сигурно в момента изписваше моята присъда- "Недостатъчна наличност"! Но аз бях отчаяно решителен на всичко, дори и на ирационални методи на въздействие. Чукнах го леко и изрекох вълшебната реплика:"Аре бе, бидон!" Дали пък на мен бидона нямаше отнякъде да ми удари обидено един клавиш по челото. Но не! Чух само заветният звук на отброяване на пари- трррррррррррррррррр! Идваше ми да разцелувам по монитора своенравния бидон...Преводът точно в този момент беше станал готов за теглене. Или пък банкоматът просто имаше проблем със личностната си самоидентификация и се възприемаше за бидон, вместо за АТМ- машина. Не знам! Истината остана някъде там, между рационалното и ирационалното обяснение. Обаче оттогава тегля ли пари на банкомат, винаги ползвам тази форма на обръщение- Бидон!...
...И? И действа! Сериозно. Но не ме издавайте на полицейските органи, че ще ме вкарат или в затвора, или, по- вероятно, в лудницата. Заради един най- обикновен бидон!

22 октомври 2009

Татяна Сергеевна, милая моя!



Случайно я открих- Мемориалната гробница на загиналите съветски бойци. Беше ранна утрин. Едва се развиделяваше. Нямаше никой по улиците. Само вятърът влачеше с тихо стържене окапалите есенни листа по асфалта. Гъстата мъгла покриваше с призрачния си воал София. Когато неочаквано пред очите ми изплува Мемориалната плоча. Бях уморен от изкачването на наклона и се спрях да почина. Малко ме стресна пресилената патетичност на надписа върху белия мрамор- "Вечна слава на геройски загиналите за свободата съветски бойци!"...Но вместо слава, изпод мраморните плочи бяха пробили бурените на вечната забрава. Зачетох се в списъка с имената на загиналите. Дълъг списък с руски имена на мъже. Мъже, мъже и пак мъже. До предпоследното място, където се четеше името на една жена- Татяна Сергеевна. Не знам защо, но някак ми стана мило от това толкова женско руско име. Беше толкова тихо, че ясно чух мисления си задочен монолог с тази жена: "Ех, Татяна Сергеевна, милая моя! Може ли да има толкова поезия в твоето име и тя да е била пречупена точно тук, далече от вкъщи, по този жесток начин, във война?!" Опитах се да си я представя. Как може да изглежда жена на име Татяна Сергеевна!? Пред очите ми изплува образ на руса жена със съсредоточен нежно син поглед. Образ на дъщеря, очаквана да се завърне жива от родителите си. Образ на сестра, очаквана да се завърне жива от братята и сестрите си. Образ на приятелка, на любима, на съпруга, на бъдеща майка...Образ на всичко онова, което може да бъде една жена в живота. И което тя не е успяла да бъде, защото просто не се е завърнала от фронта. Защото крехката нишка на нейния анонимен живот е била скъсана от вихъра на войната. Защото е била просто една малка Татяна Сергеевна в една голяма световна война. Защото нейното място не е било там, във войната, а във мира. Нейната работа не е била да отнема , а да дава живот; не е била да мрази, а да обича. Така, както може да обича само една Татяна Сергеевна...
...Тръгнах си. И вече се развиделяваше. В светлината на изгрева виждах още по- ясно мисленият образ на тази руска жена. Тя не беше герой, беше просто Татяна Сергеевна, милая моя!

21 октомври 2009

Двубой

Беше време за обяд,но бригадата не тръгваше.Всички се бяха събрали около изкопа и мълчаливо наблюдаваха.Багерът продължаваше да копае.На пътя му-там,където трябваше да бъде изкопан канал за водопроводните тръби-се беше изпречила голяма скала,която упорито не помръдваше.Цяла сутрин кофата на багера дращеше с железните си зъби по челото на скалата.Бригадирът два пъти казваше на багериста да я заобиколи,но той не се отказваше.Всички го познаваха-беше вдовец,жена му беше починала в адски мъки от рак и от тогава не се усмихваше.Мъката го беше отчуждила от колегите му и беше престанал да говори с тях.В началото те го разбираха,съчувстваха му,но после го намразиха.Защото това вече не беше техният приятел,а някакъв друг човек-студен камък!Затова всички гледаха мълчаливо двубоят му със скалата и злорадстваха,когато се счупи единият от зъбите на кофата.Очакваха бригадирът да не издържи и да го изгони от обекта,твърдоглавецът му с твърдоглавец.Но бригадирът не реагираше.Свъсил вежди,наблюдаваше как багерът се напряга с всички сили и когато скалата леко помръдна,изкрещя:"Какво гледате бе,мамка ви?!Вземайте лостовете и лопатите и помагайте!"Всички се хвърлиха в изкопа и започнаха да копаят.Бяха забравили,че са в обедна почивка,че са уморени,че мразят багериста и че тази скала може просто да бъде заобиколена,вместо да бъде извадена.Копаеха трескаво,злобно въодушевено,с някакво неистово чувство за мъст.Докато копаеха,започваха истински да разбират своя колега-багерист-неговата непреодолима тъга,заседнала като тежък камък в душата му.И разбираха,че този двубой не трябва да бъде изгубен,каквото и да им струва това.

19 октомври 2009

Цената на "Форд Ескорт"


Ама как ми докривя тези дни! Причинно и безпричинно, локално и глобално, галактически и вселенски. Една такава поетично- съзерцателно- меланхолична по яворовски тъга ме обхвана...И от мъка реших да си купя "Форд Ескорт"! Защото то от мъка какво друго да си купиш, освен "Форд Ескорт". Само той е толкова нещастен, колкото бях аз. Иначе нямаше да е произведен 1999 година и да струва някакви си 1500 лева по обявите в Интернет, заедно с 4 нови зимни гуми "Континентал" и напълно обслужен. Сиромашкият! "Гледаше" ме с фаровете си, пълни със същата поетично- съзерцателно- меланхолична по яворовски тъга като моята. И макар да беше кола, "гледаше" по човешки разбиращо ме без думи. От което взе, че ми олекна- причинно и безпричинно, локално и глобално, галактически и вселенски. Но така и не си купих "Форд Ескорт". И по- добре, че не го купих. Защото утре пак ще ми докривее и ще имам кола, която да искам да си купя, ей така, само за едната утеха и за единият разбиращ поглед без думи, които струват много повече от 1500 лева. И които всъщност нито се купуват, нито се продават, а просто ги има- там, където най- малко ги очакваш, дори в един нещастен "Форд Ескорт"...Напълно обслужен, с 4 нови зимни гуми!

17 октомври 2009

Те са винаги около нас

Не ви ли се струва, че цял живот около вас присъстват едни и същи особени персонажи - от ученическата скамейка, през университетските аули , до колегите в работата. Различни лица, различни възрасти, но еднакви прояви на характерите и типични начини на поведение.

Амбициозният индивидуалист. Самоуверен, горд, симулиращ енергична дейност. Не е глупак, но не е и с блестящи умствени способности. Ориентира се отлично в обстановката, галантно измъква резултатите от труда на другите, представя ги като свои постижения и приема аплодисментите с просълзени от умиление очи, подобно на актьор,спечелил „Оскар” за главна роля. И подхвърляйки снизходителни благодарности към „помощния” екип. Миг по-късно , зад кулисите и пред подходящите висшестоящи, обвинява същият този екип в некадърност. Скоро след това и горките висшестоящи са застигнати от същата съдба. И вече не стоят толкова високо, защото са изместени от главния герой.

Безочливият хитрец. Незабележимо закъснява или си тръгва по-рано, докато другите си блъскат главите над задачи и проблеми. Абсолютен непукист . Способен е, има умения, но не си дава зор, защото е „случайно преминаващ”, който преследва далеч по-високи цели. Целеустремено, по своя си начин, търси трамплина, който ще го изстреля по-нависоко. Ако случайно стане трън в очите на някого, винаги съумява хлъзгаво да се измъкне между капките. Благодарение на завидното си постоянство и търпение в преследване на своята единствена, макар и неразбираема за другите мечта, успява да я постигне. Намества се на тихичко, скътано и удобно местенце и си остава незабележим. Той не е е много опасен. Само от време навреме ни кара да се замислим дали пък не е било по-добре да избягаме от часа, в който са ни учили, че успехът се постига с труд. Неизвиненото ни отстъсвие би било оправдано.

Загубенякът-дървен философ. Никога на е „ в час”. Докато всички разгорещено обсъждаме устройството на космическа совалка, той с компетентно изражение пита какъв е грайферът на гумите на волската каруца. После опира показалец в бузата си и с вид на древен мислител започва да се терзае над въпроса „А имаше ли каруцата колела?”. При всички опити да му помогнем, убеждавайки го , че нещата са прости като „две и две равно четири”, той недоверчиво поглаща глава, търсейки конспирацията в това равенство. И го оборва с неопровержеми доказателства за цвета на ланшния сняг. Поради непрекъсната заангажираност на съзнанието му в търсене на нелогични определения на логичните неща, той не се социализира с другите. А и не иска. Ние, от своя страна, първоначално го съжаляваме, после /за кратко/ се забавляваме, но накрая бягаме от него като от заразна досада. Но той успява да застане до нас и потупвайки ни напористо по рамото с опакото на ръката си, да ни застави да изслушаме неопровержимата му теория за това, дали Земята се върти надясно или наляво... Или дали изобщо се върти?!

Това е положението! Те са постоянно около нас. Тези същите персонажи и още десетина техни вариации.
Учение и труд му е майката! А пък това, че в живота не сме отличници, само доказва, че от постоянно присъствие в час, сме проспали теорията за практическото приложение на ... нещата от живота.

Врели- некипели

Вратата на външната тоалетна зееше отворена, сякаш ме подканваше да вляза. И аз влязох, за да освободя "напрежението" от бирата, която бях изпил в селската кръчма. Бях заел разкрачена поза, когато някъде изпод краката ми се чу зловещо скърцане, сякаш излязло от английски филм на ужасите. Тогава се загледах в подробностите на мястото- беше някаква стара външна тоалетна, построена от набързо и небрежно сковани дъски, които се намираха в напреднал стадий на процес на гниене. На много места с невъоражено око се виждаха зеещи дупки, причинени от активната храносмилателна дейност на поколения дървояди. В резултат на тази амортизация на строителния материал, постройката, като разположение спрямо земната повърхност, удивително напомняше на наклонената кула в Пиза. С тази разлика, че кулата си стои наклонена и не пада от векове, а тази тоалетна имаше всички шансове да рухне при някой по- настоятелен порив на вятъра. Ситуацията допълнително се утежняваше и от моето наднормено тегло, което идваше в повече спрямо товароемните възможности на дъсченият под, разделящ краката ми от зейналата черна паст на септичната яма. Всеки грам от анатомията ми предизвикваше гравитационните сили да работят усърдно по практическото доказване на своето съществуване и закономерно действие спрямо телата. Застинах като паметник на незнайния войн, защото усещах, че всяко мое помръдване би имало сеизмичен ефект на въздействие върху крехкия баланс, на който се крепеше архитектурната цялост на санитарния възел. Гледах с изцъклено празен поглед на глиган, чиято трофейна глава е закачена на стена в ловно- рибарско дружество. А краката ми продължаваха да бъдат разкрачени като на каубой, който е яздил 10 дена през прерията, без да слиза от коня. Едра капка пот се стече по лицето ми и полетя към бездната, която отговори с ехо, когато капката падна на дъното: "Шлюпппппппппппп!" След което настана тишина. Космически ледена тишина в очакване на Апокалипсиса. Изведнъж някъде от много далече извъня GSM. Мелодията ми беше позната. Същата като тази, с която се будех сутрин за работа. Ха?! Нима всичко това беше сън? Усмихнах се и ми олекна. Въздъхнах дълбоко от облекчение. Но въздухът, който изкарах беше достатъчно силен, за да срине тоалетната с гръм и трясък върху мен...

14 октомври 2009

10 неща, които могат да изкарат една жена от равновесие!

Жените - нежната половина на човечеството! Половината, без която не можем, която ни допълва, която ни балансира, която ни изпраща и посреща, която е нашият дом - нашата крепост, нашето семейство, уют, обич и надежда в този безнадежден свят!...

Дотук добре, нали?! Като доклад на партиен секретар от едно време, написан по повод 8-ми март. Звучи гладко, поръбено, спретнато, без контекстуални уловки и драматични обрати. Удобно и комфортно като возене в Мерцедес S класа...

Жените, които са прочели първия абзац, вече са се настанили удобно и са се настроили за една приятно безметежна статия, за лек гъдел по ниското им самочувствие, за една романтична разходка из уличките на необятната и красива женска душевност...

...Но, не! Тук, ще натисна внезапно спирачките, рязко ще завъртя волана, газ и ще тръгнем в друга посока...
Статията ще започне да "друса", защото ще мине по тъмните, осеяни с дупки, улички на женската душевност. Ще мине през 10-те неща, които могат да изкарат една жена от душевно равновесие...

Дръжте се! Започваме!

Първо нещо: МЕНСТРУАЛНИЯТ ЦИКЪЛ

Добре, че е цикъл! Иначе жените щяха да бъдат не нежната, а... истеричната половина на човечеството!... Ако, въобще, оцелее нещо от човечеството, след пристъп на женска менструална истерия...

Не случайно, психолозите говорят за синдром на менструалния цикъл, който се окачествява като невинна форма на психично отклонение, от рода на циклофрениите...
А колко е невинна формата, зависи от това, дали ще успеете навреме да си наведете главата, за да избегнете летящия кухненски нож, хвърлен от менструално "полудялата" ви жена...

Второ нещо: МЪЖЪТ

Само един мъж, може да постигне най-високи показатели по количество и качество, на изкарване на една жена от душевно равновесие. Мъжът е универсалния виновник за всичко, което по някакъв пряк или косвен, или дори никакъв начин, засяга негативно душевният мир на жената. Мъжът, и нищо да не прави, пак ще е виновен!
Ще е виновен, че нищо не прави. Ако пък го направи..., тогава ще чуе до болка познатото: "Ти нищо не правиш, както трябва!"

...Не е лесно да си мъж в този неуравновесен женски свят!

Трето нещо: ПРЕКАЛЕНО МАЛКОТО ИЛИ ПРЕКАЛЕНО МНОГОТО ПАРИ В ЖЕНСКОТО ПОРТМОНЕ

Принцип: Една жена, за каквото и да ви говори, става въпрос за пари! Но, когато тези пари са прекалено малко или прекалено много, тогава жената излиза от душевно равновесие.
По причина, че и в двата случая, тя не знае какво да прави с парите... И затова ги похарчва! До последната стотинка. До тотален банкрут. Докато накрая, останала без една стотинка в портмонето, стигне до пълен покой и мир със себе си !

Четвърто нещо: КИЛОГРАМИТЕ

Когато една жена е спокойна, тя започва да яде. Толкова е спокойна, че не забелязва как продължава да яде. Ядейки, става още по-спокойна и вече не се спира да яде!... Накрая се наяжда, става от масата и се отправя към леглото да отпочине спокойно. Но случайно, се вижда в огледалото и... Край на спокойствието!
Един нищо и никакъв килограм се е лепнал на ханша й. "Ужас! Напълняла съм!" И гледай, какво става! Жената започва да гладува, за да свали въпросния килограм. Но гладната жена е по-опасна и от пилот на "Ал Кайда", който насочва самолет срещу Световния търговски център! Затова се пазете, че иначе самолетът ще се удари във вас. А после - от него ще слезе една жена и... ще ви изяде с парцалите!

Глад!

Пето нещо: АВТОМОБИЛ, КОЙТО ИЗГАСВА НАСРЕД ОЖИВЕНО КРЪСТОВИЩЕ

Това може да се случи и на мъж, разбира се.
Но случи ли се на жена!... Край на душевното й равновесие. Тогава, ако не сте гледали филмите "Писък", "Умирай трудно" и "Армагедон" - ще ги изгледате там, на кръстовището... На живо! А може и на умряло - зависи, колко бързо ще дойде Полицията, Жандармерията, Пътна помощ, Гражданска защита, Армията и... Бойко Борисов, разбира се! Може ли?!

Шесто нещо: ИТАЛИАНСКИ ФУТБОЛИСТ

Една жена да види италиански футболист и да остане равнодушна - значи, или е болна, или фригидна, или има хомосексуално съзнание, или не знам какво!
Или е станало объркване - не е жена, а някой хеви метал с дълга коса и голобрадо, женствено лице...

Внимавайте в картинката!

Седмо нещо: ЗАБРАВЕН МЪЖКИ ЧОРАП, НАСРЕД ХОЛА

Представете си следната сцена. Жена се връща от работа. Поканила е колежка на гости - на по едно кафе, да й се похвали с новия шкаф в хола. Сигурна е, че холът блести от чистота, защото вечерта два часа е търкала с парцала и е мела с прахосмукачката. Но...Шок! Вижда насред хола, забравен мъжки чорап, който драматично се откроява на фона на целия ред и чистота. А за капак - чорапът е и мръсен! По тази причина, той излъчва недвусмислен и безкомпромисно ясен сигнал за неприятна миризма, който достига до мозъчните рецептори за мирис на жената.
Оттам, този сигнал се предава по веригата от рецептори до гласните струни, където се трансформира в звук. Звукът поема щафетата и продължава през гърлото, където обира цялата налична акустика там. Влиза неудържимо в устната кухина и събира още децибели... И така, този звук, напомпан с толкова много децибели акустика, накрая излиза навън под формата не на вик, не на крясък, а на тихоокеански ураган, който помита всичко пред себе си...
Включително и чорапът!

Осмо нещо: ГЛАГОЛЪТ "ИСКАМ!"

Жената винаги иска нещо. И никога не знае, какво точно иска. Но го иска веднага! На момента! И, ако не стане на момента... Душевно равновесие ли?!... На момента се изнасяйте по-далече! Че душевното равновесие става опасно!

"Няма не Искам, няма недей! Щом се ядосам - ставам злодей!"

Девето нещо: СРЕБРО И ЗЛАТО

Гледайте внимателно...
Снимка номер едно: типична японка, с типичните японски, присвити очи.

Снимка номер две: същата типична японка, но с нетипично за нея, широко отворени, изцъклени, огромни очи!

На какво се дължи разликата между двете снимки ли?... Много просто.
Между първия и втория кадър, в кратката пауза между двете снимки, на японката са й показали сребро и злато. Една сергия със сребърни и златни пръстени и синджири... И нищо, че е тиха и покорна японка, на която глас не й се чува в ежедневието. Сега ще й изпаднат очите по това сребро и злато... Все пак е жена, нали?!
Десето нещо: ТАЗИ СТАТИЯ

Тази статия, сигурно ще изкара от душевно равновесие много от жените, които ще я прочетат.Но, ще побързам да уточня, че всичко, написано дотук, е написано с най-добри чувства и симпатия към нежната половина от човечеството.
Симпатия дори към нейните малки-големи душевни неравновесия, без които жените нямаше да бъдат жени и светът щеше да бъде много скучно място за живеене...

Посвещавам тази статия на всички жени, които ще имат силата, да приемат със чувство за хумор написаното. И ще продължат да бъдат такива, каквито са - понякога неуравновесени, но все така жени!

Песента на майстора

Тази сутрин на обекта беше някак по- тихо.Не се чуваха обичайните звуци на човешкото присъствие на един строеж-викове,смях,говор.Чуваше се само бученето на багерите,на камионите,на крана-все едно машините работеха сами,без да има хора.А те бяха там-цялата бригада.Без един.От тази сутрин вече без един,който предишния ден беше починал.Той беше стар майстор-мазач.Душата на бригадата-като запееше "Кога зашумят шумите,буките" със силния си балканджийски глас,ток минаваше през всички и работата тръгваше.Голям мъж беше,едър и як като родопска мечка-удряше със замах цимента в стените и мажеше,размазваше плавно,уверено и в очите му имаше онова лирично съзерцание,което имат художниците,когато рисуват картина.Всички се заразяваха за работа от него,дори и най-мързеливите.Защото той работеше мъжки и сърцато,като че ли го прави не за пари,а за самата работа,за кеф.Та чак си и пееше.Все македонски,хайдушки песни,които са за маса,но не и за работа.Затова и колегите му,като запееше,се смееха и казваха:"Майсторе,от тези песни ни се припива!"Той се засмиваше гърлено и отговаряше:"Само за пиене мислите,ей!Трайте до довечера,аз черпавам!"И ги черпаваше.До зори пееха заедно с него-"Кога зашумят шумите,буките"...Докато тази сутрин,когато дойдоха на работа,техническият им съобщи,че майсторът внезапно е починал-инфаркт.Всички се смълчаха.Някой тихо напсува живота на майка и работният ден започна.Но работата не тръгваше,не вървеше,само я мъчеха-те нея и тя тях.И беше толкова неловко тихо-без викове,без смях,без говор и...без песен.Всички чакаха денят да свърши,за да отидат да се сбогуват с починалият им колега.Обаче един от закъснелите за работа младоци,не разбрал за смъртта на майстора,беше решил да го подсети за неговата песен,която още не запява тази сутрин:"Кога зашумят шумите плачат за войводата,капетано..."Младокът пееше и не разбираше защо майсторът не го чува от някъде по етажите на строежа,за да запее с него.А останалите от бригадата нямаха сили да му извикат да спре.

12 октомври 2009

Приятелството

Аз имам три приятелки.
Познаваме се отдавна, работехме на едно и също място, преди приватизаторката да ни разпръсне в различни посоки. Едната от нас все още не е омъжена, другата е успяла да се разведе, а двете сме семейни.

Понякога се виждаме веднъж на месец, друг път – по-често. Когато се видим, става някаква магия. Образуваме някакъв чудесен кръг. Енергиите ли си допълваме - не знам, но ни е много, много хубаво и топло. Не можем да се наприказваме. Всяка иска да разкаже какво й се е случило, да вметне нещо и не ни стигат пет-шест часа обикновено. Тръгваме си с усмивка и мисълта, че утре пак ще е добре да се видим, за да продължим.

Сядаме в някое заведение на открито, под дървета, ако е топло или в нашия любим китайски ресторант, ако е студено. Ресторантът е само фон, сервитьорките ни познават вече и ни се радват. И се почва...Не е имало случай хората от съседните маси да не са надавали ухо за интересните ни разговори, все едно нямат какво да си кажат. А ние говорим за всичко – за история, за семействата си, за гаджета, за козметика, за парфюми, за живота и смъртта, за книги и автори, за политика, за чужди държави и пътешествията, които е направила някоя от нас, за служебни проблеми, за кредити, за децата, за майките си, за всичко. Няма тайни между нас, дори споделяме неща, които в къщи не знаят близките ни. Пълно отваряне на душите и мислите, пълно отпускане!
А как се заливаме от смях!
Ние сме толкова различни и като физика, и като светоусещане. И четирите сме хубави и умни жени, но по различен начин. Едната вярва, че животът свършва със смъртта, две мислим, че има прераждане, а четвъртата e още млада. Едната е пълничка и с пищни форми, другите сме слаби; едната се облича само с маркови дрехи, втората – класически, неизменно с висок ток, третата – спортно, четвъртата – младежки свежо и красиво.
Дори не гласуваме еднакво на изборите, дори не сме еднакви по финансов статус. Понякога спорим разгорещено.
Всички ние обичаме красотата, обичаме природата, обичаме България, искаме София да е една модерна, красива и чиста столица, искаме младите да пишат грамотно, искаме отговорни и честни министри и съдии, искаме да тръгне напред страната ни, искаме толкова неща.
И обичаме да пишем, всяка твори по своему.
Готови сме да си помогнем една на друга. Знам, че ще звънна и ще получа разбиране, помощ, съвет и съчувствие при нужда. Всички го знаем. И никога, никоя не е предала другите. И никоя не мисли лошо на останалите. Ние сме опора, късмет, самочувствие една за друга.
Понякога си подаряваме малки подаръчета, друг път – не. Винаги празнуваме рождените си дни заедно, това просто е традиция.
Можем да не се видим цяло лято, защото всяка нанякъде е тръгнала, но щом се видим – все едно сме се разделили преди пет минути.
Много неща са изписани за приятелството, всички сме ги чели.
Ние искаме да сме приятелки.
Променяме се с годините и пак сме заедно. Щом една от нас се погледне в очите на другите три, се вижда млада, хубава и желана.
Обичам ги!

Какво чудесно нещо е приятелството! Дано винаги да го има!

07 октомври 2009

Защо пък да бъда невероятен?!

Невероятен ли?! Е, как да бъда невероятен?! Откакто Бог създаде
Жената, математиците измислиха Теорията на вероятностите, а накрая се появи и Google.com - грънци да си невероятен! Колкото и да се напъвам да съм невероятен, жена ми винаги казва:"Ясен си ми!" Което, в контекста на темата, означава: "Вероятен си ми!" За математиците пък сигурно ще съм още по-лесно вероятен. Ще ме вкарат в някое уравнение с едно неизвестно, ще въртят, ще сучат, докато накрая им стана напълно известно неизвестно! Ще ми изчислят всички вероятни невероятности, на които съм способен. Даже ще измислят теорема на мое име, с която всеки да може да ми изчислява вероятните невероятности, без да се бави и да си блъска главата излишно. Ще бъде математически бързо и лесно - хикс плюс игрек е
равно на Донкин! А, ако пък на някой не му се занимава с
математика - тогава има Google.com! В http://google.com има всичко - от вероятно до най-невероятно. Достатъчно е да наберете
ключова дума, например "Донкин" и може да научите всичко за мен, дори неща, които аз самият не знам за себе си...

Та затова пак питам. Е, как да бъда невероятен в този толкова вероятен свят?! В този свят, който има готов отговор на всеки въпрос, готово обяснение на необяснимото и изчислена вероятност на невероятното... Как?!

Ще се направя на невероятен и точно накрая на статията ще сменя въпроса. Вместо "как?", ще задам въпроса "защо?". Защо пък да бъда невероятен? Жена ми си ме харесва и такъв - банално, тривиално вероятен! Даже точно по тази причина ме обича и
ми вярва безрезервно. Защото да си вероятен - това означава да стоиш на мястото си. И всеки да знае, че съществува 100 процентова вероятност да те намери там и да разчита на теб и твоята непоклатима вероятност в случай на нужда!

Затова в заключение бих казал на онези, на които им липсва някой постоянно да им казва: "Ти си невероятен!" Или, които никога не са чували подобно нещо за себе си. На тях бих им казал: "Ти си вероятен! И на твоята вероятност се крепи крехката сигурност и доверие в този свят!"

Да бъда или да не бъда еколог?!

Какви времена настанаха! Една обелка от бонбон да няма къде да изхвърлиш. Не, то има де, ама... кофа за пластмаса, кофа за хартия, кофа за стъкло. И трите в различен цвят, със стилен дизайн - да ти е жал да хвърлиш боклук в тях! А пък и тази обелка от бонбон - нито е от хартия, нито от пластмаса, нито от стъкло. Разглеждам я внимателно, изучавам я, но не мога да преценя къде точно да я хвърля. Силно се колебая между кофата за хартия и кофата за пластмаса. Ако бях инженер-химик, щях да знам какво е естеството на материята, от която е направена бонбонената обелка. И нямаше да имам никакви колебания. А сега стоя пред двете кофи и се разкъсвам от хамлетовската дилема - да бъда или да не бъда... еколог?! Изкушавам се да не бъда и да изхвърля досадната бонбонена обелка на улицата. Какво пък, от "Чистота"-та ще пометат. Нали за това им плащат?!

Но във въображението ми се появява образът на едни огромни везни. Везните на световното екологично равновесие, които са се закрепили в крехък баланс. Двете теглилки са застанали на една линия и не трепват. Перфектният баланс! Но една обелка от бонбон лети във въздуха с валсова грация и приближава везните на световното екологично равновесие. Приближава ги със страшна сила! И накрая пада върху тях... Следва миг на тягостна тишина. Везните в първия момент остават балансирани, но се чува тежко, зловещо скърцане. Боклуците натежават и накланят везните. Направо ги късат. Всичко се срива с трясък и цялата планета се покрива с дебел слой от боклуци, на върха на който стои моята малка, най-обикновена и невзрачна обелка от бонбон!...

Ей, какви времена настанаха! Да не смееш да хвърлиш обелка от бонбон на улицата. Веднага се нарушава световното екологично равновесие, засилва се глобалното затопляне, разширява се озоновата дупка, зелени активисти от цял свят протестират, антиглобалистите се обявяват в тяхна подкрепа, крайните квартали на Париж се вдигат на бунт, "Ал Кайда" нанася нов терористичен удар, САЩ отговарят с военен контраудар, пиян руски майор, без да иска, падайки от стола, натиска ядреното копче в дежурната стая в Москва и стотина ядрени ракети земя-въздух политат към различни точки на света, синът ми става послушен и не ми дрънчи през 5 минути пари за сладолед... Настава Апокалипсис!

Затова, майната му къде ще хвърля обелката - дали в кофата за хартия или в кофата за пластмаса. Само да не е на улицата, че не ми се занимава с апокалипсиси! Вдигам ръцете и се предавам - ще бъда еколог!

04 октомври 2009

Живеейки пеейки

Понякога съм сърдита. Много сърдита. Тогава изговарям хиляди думи, за които после /може би/ съжалявам.. Иска ми се да замълча, да си прехапя езика, но... не мога. А колко много неща мога да кажа мълчейки. Или ... пеейки. Пея фалшиво, затова при поредното ми сърдито настроение просто пуснах песента, съдържаща думите, които бих искала да кажа... Оставаше само другите да се вслушат в тях. Ефектът беше поразителен.

За всяко настроение си имам мелодия или песен. Музиката ме успокоява, вдъхновява, дава ми сили...И винаги се вслушвам в текста... Дойде ми наум, че мога да опиша дните си чрез песните, които слушам. Ето например вчера...

Сутринта „осъмваш безпътен и търсещ, обосял от заключени пътища.И няма къде да се върнеш. И изобщо няма връщане...Като сцена от някакъв странен спектакъл... и дори не можеш да плачеш...”
Той: „Толкова си твърдоглава...Започват да се промъкват съмнения дали те обичам... Студена си като водата, която се спуска свободно от планината...И си различна и същата - като буря, отнесла живота ми..
Аз: „В чудо се видях с теб, човече! Какво да правя вече аз не знам. Не знам, не знам! Бялото е черно и обратно-повтаряш многокротно с опак нрав...И все си прав...”
Той: „Може би ще ти е трудно...Повтаряй ми, че ме обичаш. Този свят така ме плаши и навява ужас в мен... Думи много, хора малко... Повтаряй ми, че ме обичаш ...През реки от хорска злоба, повтаряй ми, че ме обичаш...”
Аз: „Мога да чувствам лека вина... Мога да пазя до теб тишина, мога да те променя...Мога да убивам с поглед... Мога да летя, мога и да спра на ръба. Мога да не спя и да се науча да плача... Мога хиляди неща.. мога да спра дотук.. .И без тебе мога, само че... искам с теб.!”

В колата съм сама. Само аз, слънчевите ми очила и ...радиото. Започвам да се самоанализирам.
„Не искам, не искам, не мога да се променя...А трябва ли да съм такава?...Мисля си да ли съм силна...Моля се...Да бъда себе си избрах!”
„ Искам да живея, искам да крещя, искам да чувствам Космоса над мен,искам да тичам на свобода, искам да плача от щастие...Искам да открия своето място...Искам само да открия своето място...”
„ Знам какво искам, знам коя съм, знам какво продавам и какво подарявам.Знам, че има такива, които са нещастни с това, което имат.Има такива, които имат каквото могат. И такива, които мечтаят и търсят това, което искат. Ще мечтая, ще мечтая!”

Припомням си, че трябва да проведа телефонен разговор с мама. „Всяка есен се заричам да се върна там...Мама чака... Дълго, дълго тя се взира в пътната врата. Чака стъпките ми леки в есента... Някой ден ще я целуна, но кога - не знам... Мама тихо се прибира в есента...”

В такива моменти, „когато нещата вървят наобратно, когато наистина чувстваш се зле...” знам , че насреща са старите приятели:
- „Здравей, как си , приятелко? Как, добре ли я караш?”
- „Добре съм , карам я някакси...Даже добре си я карам...Пресичам чужди площади и търся вас, търся вас...” „ Болка внезапна гърдите раздира, спира сърцето да бие дори. Очите ми въглени, в душата ми рана...”
- „Аз знам как боли. ..”
- „Тогава, приятел, вземи телефона. Номерът стар е, до болка познат. Надеждата наша последна умира - така е отдавна, така е добре."
- "Няколко думи и всичко е точно. Кажи ми сега, по-добре ли си брат. Дните ни дълги, животът ни кратък...Налей и на мен едно питие.”

Вечерта дъщерята „ се завръща по лунно време в къщи, понесла във ръцете си обувки и мечти. Промъква се на пръсти, баща й да не чуе, но тази нощ нарочно той я чака и не спи...Мърмори сърдито.. Колко крив му е света!...”
„Татенце, няма как , приеми това, друг обича тя , твойта малка дъщеря! Ах нима, нима си забравил, как под същото небе изпращал си момиче с обувки във ръце...!”

В полунощ, след тревогите и вечните грижи, пак оставаме аз и той.
Аз: „Не се сърди, не се сърди, винаги си бил дете голямо – капризен, гневен и ревнив, гледаш през сърдитото си рамо...” . „Умирам от желание да те изслушам – да кажеш нещата, които премълчаваш. ..Умирам от желание да те прегърна и ти да ме прегърнеш силно.... да знам за какво си мислиш,...да отворя всички твои врати и да овладея ураганите, които искат да ни разбият.... да съсредоточа в очите ти моя поглед, да пея с теб на зазоряване... Умирам от желание да ти обясня какво минава през главата ми ... Умирам от желание да те заинтригувам...и да продължавам да съм способна да те изненадвам... да чувствам всеки ден тръпката, че те виждам.... Да създавам, да мечтая, да оставя всичко да се случва внезапно...паркирала / някъде/ страха от страданието.
Той: „Страхувам се ,че някой ден и аз ще остарея, а ти едничка ще си с мен по тихата алея... Какво ли ще си мисля аз, какво ли ще си мислиш ти?... Далечен спомен от сега...Дано сме толкова добри, че просто се усмихнем, преди зелените искри да ни засипят тихо...”
Аз: „Невъзможно е, невъзможно .. да сме чужди, взаимност познали... Не останаха думи неказани, непосрещнати погледи няма. Между нас няма тайни запазени ...Аз и ти сме едно, а не двама.. Колко малко ни трябва понякога , за да можем да се обичаме- кратка сълза неочаквано от очите без глас да наднича...Твоето близко дихание в най-студения сън да ме стопли... И да слушаме свойто мълчание, пълно с нашите думи за обич...”
Той: „Още преди да те срещна в живота си теб аз обичах...Шумни площади и празни понятия ... Колко години без шум са сближавали двата маршрута, колко причини в света са създавали тази минута... Нежния сблъсък на влюбени атоми, вик на вселени .. Още преди да започне съдбата ми, ти си до мене. Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти ме възспираш... Моите кошмари и приказни сънища ти режисираш. Двама се лутаме в болка и истина, в гняв и сърдечност...Тази любов е миг като вечност...”
Аз: „ И всеки ден по нещо в тебе аз намирам...и всеки ден по малко аз те преоткривам...
Той: „Колко малко ни е нужно... Напук на всяка суета да замръкнем с надежда и с усмивка да посрещнем утринта..”
Аз: „Така че аз знам какво ще направя- ще мечтая! Ще натрупам богатство - от това, че много те обичам... Най-ценното в живота не се купува с пари! За да съм богата, това, че те обичам много, ми е достатъчно... Защото най-ценното в живота не се купува с пари! ”

Време е за сън. И за единствената молитва, която знам:
„Господи, който все още си в мене, дай ми кураж да остана неотмъстителна, неозлобена , както съм рана до рана. Силата дай ми последният залък с гладен на две да разчупя –само душата, щастлива от малко, никой не може да купи. Господи боже, недей ме наказва с лошият лоша да бъда...И да платя за омраза с омраза...и за обида – с непрошка... Искам безгрешна да бъда, никому зло да не сторя...”

Утре денят ще е друг, по-различен - слънчев или дъждовен, тих или ветровит. Утре ще пеем други песни, с други текстове, но в същото време ще повтарямеедин и същ припев... Животът е един рефрен.


Текстовете са извадки от песни, изпълнявани от Маргарита Хранова, Melendi, Тони Димитрова, Георги Христов и Росица Кирилова, Ирина Флорин, Антибиотика, Amaral, Rosana, Ваня Костова, Тоника, Alex Ubago, Михаил Белчев, Тодор Върбанов.

03 октомври 2009

Адът- това са найлоновите торбички!

Жена ми започна да се разплаща, а на мен ми каза да слагам стоките в найлонови торбички. Взех рулото с торбичките и задърпах да откъсна една. Но още тук проклетите торбички се заинатиха. Не се късаха и не се късаха- найлонът им започна да се разтяга, да се изтънява като макарон, който се впиваше болезнено в кожата на ръцете ми. А опашката ме наблюдаваше с нарстващ интерес. Към десетина чифта очи с хищно злорадство проследяваха борбата ми с рулото найлонови торбички. Купът със закупените наши стоки стоеше непокътнат на плота до касата и блокираше конвейра на търговския процес, който кипеше в магазина. Изведнъж сякаш планетата спря да се върти, стрелките на часовниците също застинаха на едно място и целият свят се втренчи в моите ръце, които най- накрая бяха успели да откъснат една торбичка от рулото. Но сега пръстите ми се опитваха да разтворят слепеният найлон на заветната торбичка. С всяка изминала секунда движенията ми ставаха все по- тромаво непохватни и безпомощни. Придобивах натрапчиво реалното усешане, че имам не ръце, а лапи на родопска мечка. Пръстите ми се пипкаха в трескаво търсене на малка цепнатинка между плътно слепените страни на торбичката. Но бяха мечешки дебели, за да захванат тънките ръбчета на найлона. А купът с нашите продукти стоеше, настръхнал подобно на планински склон преди падането на лавина. Издигаше се и ставаше все по- голям и по- голям- планина от хранителни продукти, които само един трепет във въздуха, причинен от поемането с уста на дъх, би я сринал до основи върху мен. Очите на хората от опашката също сюрреалистично се уголемяваха и ставаха неистово широки, разкъсани до кръв от безмълвен писък. Цялата тишина се нагнетяваше до взрив с ударна вълна на атомна бомба. Беше нужна само една искра, само един миг, за да се освободи барутната енергия на гнева. Когато се чу онзи звук от разтварянето на слепения найлон- нежен като разлистване на пролетен цвят. "Цък!"- ръцете ми отвориха торбичката. Как не се разплаках от силни чувства на бащинско умиление пред вида на разтворената торбичка. Роди се! А жена ми, неразбрала за всичко изживяно от мен, някак вяло попита: "Готов ли си?"...
...Готов съм!

02 октомври 2009

Последен работен ден на крана

Двамата мъже се изкачваха към върха на крана. За единият това беше последния работен ден преди пенсия. За другият- първи ден на тази работа. Старият мъж мълчеше. Младият говореше. За пари. "Аз за 800 лева няма да им се катеря по тия стълби всеки ден и да ме вее тоя, дето клати дърветата! На други обекти дават двойно повече!" Старият почти не го чуваше. Слушаше вятъра- така, както обичаше да прави това през всичките 30 години работа на крана. Духаше от север и всеки следващ порив носеше предчувствие за приближаваща есен. И това наистина беше последният му работен ден, преди да се пенсионира- есента на живота му...Младият продължаваше да хленчи за парите, псуваше, че въобще се е съгласил да започне на този "ръждясал кран". Някакъв негов приятел го бил подлъгал, като му казал, че плащат добри пари, пък то това пари ли са, където ги дават за тази работа. А старият гледаше хоризонта, пламнал в експлозия от преливащи се нюанси на червеното, останали като кървава следа от раждането на утрото. Клепачите на очите му се присвиваха срещу греещите последни летни лъчи на слънцето. И дали от слънцето, дали от силния вятър, дали от нещо друго- очите му се насълзиха. Незабележимо. Младият нямаше как да види тези сълзи, защото се изкачваше след него. А пък и беше улисан в говорене. Но вятърът духна по-силно, когато вече изкачиха върха на крана и изчисти насълзените очи. Старият видя ясно целия строеж долу, крана, слънцето,белите облаци и леко се усмихна. През цялото време беше мълчал. Обаче сега искаше нещо да каже. Преди да се пенсионира. Обърна се към младия и му каза:"Връщай се обратно, не ставаш за тази работа!" Младият го гледаше глупаво недоумяващо- не очакваше да чуе тези думи от стария кранист. Не и точно този ден- последният му на крана. Очакваше старият само да му сдаде формално работата и да си отиде в пенсия. Какво можеше да му пука вече за този стар кран, който до година- две щеше да се превърне в купчина желязо за скрап. Затова младият в първия момент не знаеше как да реагира- усмихваше се, опитвайки се да разбере странният майтап на стария. Но старият кранист му даде да се разбере, че говори съвсем сериозно, като каза сухо и отсечено:"Марш!" Направи кратка пауза и повтори, но вече с вик: "Марш!" Гласът му трепереше от вълнение и в същото време звучеше сигурно. Силно!...
...Вятърът понесе този негов вик над строежа. Слънцето, макар и предесенно, грееше още по-силно. За миг изчезна усещането за приближаваща есен.

Старото куче от строежа

Големите му кучешки очи гледаха празно в една точка,пълни с ленива меланхолия и мъдро разбиране.Събрали в себе си цялата библейска мъдрост на един 15 годишен кучешки живот,изживян по строежите.Като куче пазач-гвардейски вярно и достолепно.Всички го наричаха Макс и го уважаваха.Защото Макс беше не просто куче,той беше легенда.Легендарна беше неговата възраст-никой не знаеше на колко години е.По този въпрос бригадирът казваше:"Това куче е по-старо от Библията!"...И сигурно наистина беше така,щом бригадирът го казваше-макар че той не вярваше в Господ и Библията.Но вярваше на пълните със старозаветно страхопочитание думи на двамата възрастни майстори,които бяха довели Макс на този строеж от някакъв друг строеж,разказвайки му,че това куче било по-старо от Библията.Бригадирът винаги цитираше тези техни думи,без да уточнява това,защото искаше те да звучат така,сякаш са излезли от неговата уста.Легендарни бяха и подвизите на Макс като пазач по строежите.Бригадирът и по този въпрос имаше дежурен коментар:"Това куче е като Трифон Иванов 94-та у Щатите-пиле не дава да прехвръкне!"Този коментар още по-убедително излизаше от устата му,защото той можеше от Библия и Християнство да не разбира,но от футбол разбираше.И знаеше,че само корав футболен защитник като Трифон Иванов може да послужи за достойно сравнение със стария Макс.Старото куче слушаше думите на бригадира и от монотонността на неговия глас,примесена с приятно галещата топлина на пролетното слънце,задремваше блажено под уважителните погледи на насъбралите се работници.А те дори не подозираха,че не навъртащите се наоколо котки,които бяха прогонили сутринта с камъни,а лично той им беше измъкнал печеното агне,приготвено от тях за Гергьовден.Но кой би се усъмнил в святостта на Библията и коравата непоколебимост на Трифон Иванов?!Това Макс много добре го разбираше с мъдрия си кучешки ум и затова спокойно задремваше-сит от излапаното агнешко печено.Блажено щастлив,в мир със себе си...И по-стар от Библията,която нямаше как да прочете,защото беше куче.Старото куче от строежа!