Песента на майстора

Тази сутрин на обекта беше някак по- тихо.Не се чуваха обичайните звуци на човешкото присъствие на един строеж-викове,смях,говор.Чуваше се само бученето на багерите,на камионите,на крана-все едно машините работеха сами,без да има хора.А те бяха там-цялата бригада.Без един.От тази сутрин вече без един,който предишния ден беше починал.Той беше стар майстор-мазач.Душата на бригадата-като запееше "Кога зашумят шумите,буките" със силния си балканджийски глас,ток минаваше през всички и работата тръгваше.Голям мъж беше,едър и як като родопска мечка-удряше със замах цимента в стените и мажеше,размазваше плавно,уверено и в очите му имаше онова лирично съзерцание,което имат художниците,когато рисуват картина.Всички се заразяваха за работа от него,дори и най-мързеливите.Защото той работеше мъжки и сърцато,като че ли го прави не за пари,а за самата работа,за кеф.Та чак си и пееше.Все македонски,хайдушки песни,които са за маса,но не и за работа.Затова и колегите му,като запееше,се смееха и казваха:"Майсторе,от тези песни ни се припива!"Той се засмиваше гърлено и отговаряше:"Само за пиене мислите,ей!Трайте до довечера,аз черпавам!"И ги черпаваше.До зори пееха заедно с него-"Кога зашумят шумите,буките"...Докато тази сутрин,когато дойдоха на работа,техническият им съобщи,че майсторът внезапно е починал-инфаркт.Всички се смълчаха.Някой тихо напсува живота на майка и работният ден започна.Но работата не тръгваше,не вървеше,само я мъчеха-те нея и тя тях.И беше толкова неловко тихо-без викове,без смях,без говор и...без песен.Всички чакаха денят да свърши,за да отидат да се сбогуват с починалият им колега.Обаче един от закъснелите за работа младоци,не разбрал за смъртта на майстора,беше решил да го подсети за неговата песен,която още не запява тази сутрин:"Кога зашумят шумите плачат за войводата,капетано..."Младокът пееше и не разбираше защо майсторът не го чува от някъде по етажите на строежа,за да запее с него.А останалите от бригадата нямаха сили да му извикат да спре.