17 май 2017

Бабината стара къща

Тихо тлее на луната светлината слаба,
в сянката ѝ сгушена е къщата на баба.
Останала сама като сираче,
тъжно приведена, сякаш плаче.
Прозорците ѝ тъмни, по-мъртви от очи на сляп,
в кухнята отдавна не ухае на изпечен хляб.
Бурени са скрили пътеката на двора,
оградата е паднала, сякаш от умора.
Вратата на входа скърца унило,
лястовиче мъничко гнездо е свило.
И само то е живинка последна,
която стопля тази стряха бедна.
Само то, макар и да отлита есен,
се завръща пролетта с песен.
Но именно защото лястовичето се завръща,
продължава да е жива бабината стара къща!
Защото всяка къща не умира,
когато има кой в ней да се прибира...

16 май 2017

Назад, черешите са скъпи!

Крадец в черно, с маска се предреши,
за да краде с взлом от скъпите череши.
Излезе на пазара въоръжен с пушка
и взе една от бабите на мушка.
"Избирай - черешите или живота,
решавай бързо, недей се мота"
Бабата гледа като Рамбо, без да мига
и автомат изпод престилката повдига.
"Назад, черешите са скъпи,
ако ти е мил живота, тръпи!"...
...Ей, този свят морално хептен се омеша,
щом животът струва колкото една череша!

Не желая пред името си титла и чин

Не желая пред името си титла и чин,
достатъчно ми е едно звание кратко,
да чувам от моите дъщеря и син
с любов да ме наричат татко!




Достатъчно ми е, без да бъда генерал,
накрая с орден на гърди да се окича,
затова че всяка тяхна болка съм разбрал
и съм ги научил как да се обича!

Има ли кой?

Има ли кой душата ми да прочете до последната страница,
за да може с разбиране в нея да вникне!?
Има ли кой да стигне на душата ми най- далечната граница,
за да може безгранично да я обикне!?



Има ли кой душата ми да прочете до последната страница,
за да може след това да я допише!? 
Има ли кой да стигне на душата ми най- далечната граница,
за да я докосне свише?!

03 май 2017

Поезия без думи

Нямам силни думи поезия да пиша,
но в мълчанието ми бурен вятър диша.
Всяка премълчана дума, всяка мисъл моя,
е вълна, разбиваща се с грохот в прибоя.
Всяко мое изказано без думи изречение,
е като стихията на речното течение,
всяка моя ненаписана точка и запетая,
е пълна с тишина самотна стая,
всяко мое тревожно многоточие,
е дуло, насочено в слепоочие,
всяко мое междуредие и пауза,
е изгубена, красива кауза.
Затова поезията ми, макар със знаци необозрими,
ще бъде написана с най- истинските рими.
Защото поезия не се пише с думите мастилни,
а с делата и стихиите на чувствата ни силни!

Ще си отида

Ще си отида уморен като залеза  тих,
бавно догарящ с трепетен пламък,
ще си отида, шепнейки най- нежния стих,
който да стопли сърца по- студени от камък.
Ще си отида като ехо на птича песен,
огласила небесата слънчево сияйни,
ще си отида като листо от тъжна есен,
отнесено от вятъра по пътища незнайни.
Ще си отида като вик на душа свободна,
избягала от затвора на човешкото тяло,
ще си отида с радост от болката прободна,
че сърцето ми с ритъм на поезия е туптяло!