24 ноември 2010

Да им имаме фалита на ирландците!

Ирландия била пред фалит!?...Е, не мога да го разбера това! Ако Ирландия е пред фалит, то тогава пък какво да кажем ние...Можем само да им кажем: "Да ви имаме фалита!" Били ПРЕД фалит! Ние сме ПРЕД, та дори и ЗАД фалит, но пак си траем, а те вече горко реват. И откога са пред фалит? От вчера. Ако ние бяхме от вчера пред фалит, сигурно щяхме да тънем в блажен разкош, а тези чак помощи искат. Вчерашни ирландци! Знаят ли те какво е да си от 681- ва година във фалит?! Знаят ли те какво е от 681- ва година да ти казват само едно- "Пари нема, действайте!"?! Знаят ли те, че ако времето е пари, то ние още не сме се родили, защото нямаме никакви пари?! Знаят ли те, че ако парите са мръсни, то ние сме най- чистата нация в света, защото няма как да се изцапаме от нещо, до което не се докосваме?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече няма какво да губим, защото нямаме нищо за губене, което да ни е останало- дори и себе си?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече от това не можем да фалираме и така, макар да е криза и всички да фалират, ние- не?! Знаят ли те какво е да не знаеш как да обясниш на децата си, че си пред фалит и затова не можеш да ги заведеш на море?! А знаят ли те какво е, въпреки това да ги заведеш на море и да се чувстваш като най- щастливия фалирал човек на света?!...
...Няма как да знаят! Защото са ирландци, а не българи. Защото са вчерашни! Защото едва от вчера са пред фалит. И не знаят, че когато фалираш, тогава губиш всичко. А когато изгубиш всичко, тогава вече нямаш нищо за губене и можеш да бъдеш свободен. Можеш да бъдеш истински българин. Можеш да бъдеш истински мечтател...Мечтаейки да им имаш фалита на ирландците!

22 ноември 2010

Един милион неща, които искат жените

Задължително предварително уточнение: Жените никога не знаят какво точно искат, но го искат на момента! Тик- так- тик- так- времето започва да тече. А вие имате да изчетете най- малко един милион неща, които искат жените. Затова четете бързо...

1- во нещо: Внимание

Жена лишена от достатъчно внимание е като ръчна противопехотна граната с изваден предпазен щифт- взривоопасна! Тя всеки момент ще избухне с въпроса "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", който има радиус на смъртоносно действие най- малко един дерби мач от Шампионската лига, гледан от мъжа.

2- ро нещо: И пак внимание

Мъже, нима си мислите, че ще минете само с едно леко обръщане на главата и отклоняване на взора за миг от екрана, докато Кристиано Роналдо си наглася топката за изпълнение на пряксвободния удар?! Това не е малко, а никакво внимание. Така че- очаквайте пряксвободен удар...Но изпълнен не от Кристиано Роналдо, а от жена ви. Право в десетката!

3- то нещо: И пак, и пак внимание!

...Последен съдийски сигнал. Мачът свършва, но вниманието- не! То продължава...

4- то нещо: И пак...внимание!

Стига де! Колко внимание?!

5- то нещо: Цялото внимание!

На всека един език по света, женският въпрос "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", в контекстуален превод означава винаги едно- цялото внимание. Нещо, което някога за мъжа се е наричало...автобиография. Ама някога.

6- то нещо: Пари

Ако за мъжът е "Моят дом- моята крепост!, то за Жената е- "Моите пари- моя крепост!" И колкото по- дебел е женският портфейл- толкова по- дебел е крепостният вал.

7- мо нещо: Много пари!

...Защото онова, което не се купува с пари, жените го купуват с много пари...

8- мо нещо: Магазини

Това е екзистенциалната драма на всяка Жена- "КОЛКО МНОГО МАГАЗИНИ, А КОЛКО МАЛКО ВРЕМЕ!"

9- то нещо: И още магазини!

Една Жена не би се очудила толкова , ако астрономите открият края на Вселената, колкото, ако тя открие края на магазините по главната улица. А?????

10- то нещо: Разбиране

Разбирането на Жената за Разбиране е много трудно за разбиране! Защото не изисква разбиране, а ирационално мислене.Така, ако Жената попита: "Разбираш ли ме?!" С удивителен знак след въпросителния. То тогава този въпрос трябва да се разбира като упрек- "Ти не ме разбираш!" И обратното- упрекът "Ти не ме разбираш!", е въпросът "Разбираш ли ме?!"...

...Разбрахте ли нещо?! Не? Е, няма време да ви обяснявам, защото...Тик- так- тик- так- времето изтича. А има цели един милион неща, които искат жените. Затова направете поне едно нещо от всички един милион неща. Обърнете им поне малко внимание, вместо да ги пренебрегвате, четейки този текст.

19 ноември 2010

Темпо, темпо, че окъсняхме!

Бай Радко Темпото умря по същия начин, по който цял живот зидаше- скоростно! През Социализма беше скоростник, през Демокрацията също, та оставаше и през Смъртта да не е. Беше скоростник до последно- инфаркт и край. За броени минути си отиде. Не случайно му викаха Темпото. Докато редеше тухли, постоянно подвикваше на общите работници: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Така и умря- с темпо, сякаш щеше да окъснее за Онзи свят. Всичко стана толкова бързо- момчетата от бригадата още не можеха да повярват, че се беше случило. Малкият Сашко, който цели три години забъркваше кофите с вар и подаваше тухлите на бай Радко, така беше свикнал със своя майстор, че докато го гледаше как лежи безжизнен в ковчега със скръстени ръце, очакваше всеки момент той да му подвикне обичайното: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Сашко не беше свикнал да гледа бай Радко така- да бездейства, със скръстени ръце. Как!? По- скоро Земята щеше да спре да се върти, но не и бай Радко да легне със скръстени ръце и да бездейства. В съзнанието на всички той се беше превърнал в символ на вечното, нестихващо и несломимо Движение. Символ на Живота. Затова всички бяха унили на погребението, защото ги беше напуснал не просто бай Радко, а нещо повече- тайната надежда, че нищо не може да спре Живота да продължи, дори и Смъртта. И сигурно това погребение щеше да бъде като всички други погребения- пълно с безнадеждност. Ако не се беше случило нещо, което никой след това не искаше да повярва, че беше просто сляпа случайност. В същия ден имаше още едно погребение и затова гробарят бързаше, защото наближаваше часът на следващото. По тази причина той се обърна към момчетата от бригадата, които носеха ковчега: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Чувайки тези толкова познати думи, които точно сега всички имаха неистовата нужда да чуят, момчетата спряха стъписани. Та чак се наложи гробарят да ги опомни, повтаряйки им същите думи, но още по- сприхаво настоятелно: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" След това толкова категорично подтвърждение на тези думи, се случи немислимото- всеки да се усмихне на погребение. И как да не се усмихне?! Беше си смешно, защото тези думи, сякаш излизаха не от устата на гробаря, а от устата на техния приятел, който отново бързаше и не можеше да понася каквото и да е забавяне, по каквато и да е причина. Та било и тази причина да е Смъртта. И наистина- имаше работа да се върши. Имаше още толкова вар неизмазана, още толкова тухли ненаредени, още толкова строежи. Животът продължаваше. Нямаше време за губене. В съзнанието на всички звучаха с ехо думите на бай Радко, изречени неслучайно случайно от гробаря: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Тези думи, изказани троснато от бързащия гробар, като че нахокваха момчетата защо се бавят да тъжат и да се отчайват. Всички много ясно го разбраха. Затова на другия ден, когато отидоха на работа, момчетата повече не коментираха загубата на бай Радко. Казаха си само неговите думи: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" И продължиха.