30 април 2010

...Преди много години в една далечна галактика

"...Преди много години в една далечна галактика" - така започва STAR WARS. На това изречение реагирам условно-рефлексно като експерименталното куче на академик Павлов - потичат ми лиги! Гледам втренчено в една точка и си отварям широко устата. Само където не си изплезвам езика съвсем по кучешки...
Когато ме види в това състояние, коментарът на жена ми винаги е психиатрично-диагностичен: "Ти не си добре!" Но аз не я чувам. Нито пък я виждам. Единственото нещо, което чувам и виждам, е огромният Имперски разрушител. Той прелита в брутално близък кадър на телевизионния екран, обстрелвайки с бластерните си оръдия преследвания бунтовнически кораб.

Класика! Идва ми да вия от кеф, но се съобразявам с децата, за които в тези първи минути на филма, все още не съм забравил, че съществуват - та гледам да не ги стресирам със звуковите си ефекти. Преглъщам с усилие напиращият ми екстазен вик и за да освободя напрежението, си позволявам само леко скимтене. Обаче при първата поява на Вейдър вече не издържам - ръмжа от варварско удоволствие! Като далечно ехо до мен долитат думите на жена ми, която повтаря вече категорично убедена, че наистина не съм добре. И пак се опитва да уточни бройката на всички пъти, в които съм гледал STAR WARS: "Колко пъти го гледаш това детско филмче?!" Акцентът е поставен с особено драматична сила върху финалът на въпросителното изречение - "детско филмче". Тембърът на гласа достига до най-рафинираният нюанс на женската язвителност, с цел да ми отмъсти в аванс за двата часа и половина филмово време, през което няма да забелязвам присъствието на жена си в стаята. Отминавам с джедайско самообладание тази закачка и отговарям на въпроса колко пъти съм гледал сагата: "Десетина!" Премълчавам поне още двадесет пъти, за които имам спомен и още толкова, за които нямам. Да беше мъж, да й кажа истинската бройка, защото всеки мъж ще ме разбере - "Мъжете знаят защо!" Но как ще ме разбере жена ми? Как да й обясня, че колкото и пъти да гледам STAR WARS, винаги ще го гледам така, сякаш ми е за първи път - по същия вълнуващ начин. Защото всичко, за което се разказва във филма, наистина се е случило.

Случило се е "преди много години в една далечна галактика". В далечната галактика на вече безвъзвратно отминалото детство, в сърцата и душите, в мечтите на цяло едно поколение момчета. Случило се е и продължава да се случва - вечният двубой между Вейдър и Люк, които се бият до смърт, до поезия, до прозрението, че доброто живее във всеки и още може да бъде спасено.

21 април 2010

На пощенските служители – с благодарност!

Към средата на месец март с огорчение писах за четири писма с мартенички, тръгнали от България и не стигнали до Испания. Три от тях все още са в неизвестност, но едното- най-дебелото и най-хубавото, се появи. И то, придружено с двупосочна история.

Моята леля, която въпреки изминалите години все още не може да се примири с нашето емигриране, повече от месец се тюхкаше и вайкаше, че не сме получили нейният плик. Звънеше ми през ден и натъжено ми обясняваше как е избирала мартеничките, колко хубави били, как ги е нарекла за всеки от нас. Сигурна съм, че си е поплакала. Аз пък от своя страна я нахоках /нежно/, че не го е изпратила препоръчано.

Днес, отваряйки пощенската си кутия, леля ми с изненада открива открива същият голям пощенски плик, който е изпратила в края на февруари. Изпратила го е обаче на старият ни адрес. Адрес, на който живеехме преди повече от пет години.

Писмото пристига в Испания. На посочения адрес. Предполагам, че някой от живеещите там си е направил труда да отиде до пощенската станция и да върне писмото. А можеше и да не го направи, защо да се притеснява заради някакви си непознати чужденци. Но за втори път през емигрантския ми живот намирам повод да се възхитя от отношението на испанците към чуждата кореспонденция. Или просто от човешкото им отношение. Благодаря им от сърце!

Испанските пощенски служители връщат писмото в България. Благодаря им от сърце!
Българските пощенски служители връщат писмото в пощенската кутия на подателя. Благодаря им от сърце!

И въпреки, че три писма с верен адрес все пак не пристигнаха, съжалявам за съмненията си. Едно обикновено писмо, изпратено с толкова любов и надежда, не се е изгубило.

Може би ще си кажете, че придавам голямо значение на едно нищо и никакво писмо.
Не, не отдавам значение на самото писмо, а на хората, които създадоха неговата история. Тези хора затвърдиха вярата ми в човещината.

15 април 2010

Коремчето като мъжка забележителност

Неусетно станах забележителен. До вчера- я ме забелязал някой, я не Но сега всеки ме забелязва. По- точно- не мен, а...коремчето ми. Което по форма и размери прилича на класическо бирено коремче. Ама държа веднага да уточня, че то не е такова, защото аз бира почти не вкусвам. Моето коремче има друг, още недоказан исторически произход. По който въпрос мненията са диаметрално противоположни. Според жена ми- коремчето ми, както и всичко останало в моя живот, е резултат от солта. Защото съм бил ял много солено, та от солта се задържало вода в организма ми и това едва ли не било по- скоро воден мехур, отколкото корем. Но жена ми просто прекалено задълбочено и убедено чете вестник "Доктор", та ако слушам нея, досега десет пъти да съм умрял от десет различни болести- коя от коя по- тежки. А според синът ми- щом имам корем, значи съм...бременен! Завалията, той пък на бебе се надява- на братче или ново сестриче! Детски му акъл- бременен! Обаче, като се погледнах в профил на голямото огледало, видях, че вярно съм някъде в деветия месец...И то- с близнаци! Леле, майко! Добре, че майка си е майка- само тя ме утеши, че на мъжете в нашия род такава им била стойката. Просто коремът изпъквал напред от стойката, не от друго. Демек- коремът ми е зрителна илюзия. Иначе съм си втален като фиданка. "Ще вървиш по- изпънат и коремът ще се скрие!", посъветва ме тя. И аз веднага пробвах- тръгнах изпънат като струна. Май вярно беше от стойката- коремът се глътна, та изчезна безследно. Зрителна илюзия! Обаче илюзия, илюзия, ама ме видя един познат и направо ми разби всичките илюзии..."Как си?, попита ме. "Добре съм!", отговорих му. "Личи ти!", закопа ме той. Веднага разбрах по какво ми личи- гледаше ме в корема. Как само не родих преждевремено...близнаците! Обаче после се замислих върху тези думи- "Личи ти!" Коремчето всъщност беше моя отличителен белег за добруване и щастие. Така де, щом не беше мехур с вода, близнаци или зрителна илюзия, значи тогава оставаше да е щастие. И наистина беше щастие. Щастие, че не ми пука дали съм с корем, или без корем, защото и в двата случая има кой да ме обича! Останалото е зрителна илюзия...

08 април 2010

Технически данни: „220 V, 1460 W, СЕКСИ”


“Убедете ни, че Вашата майка, Вашата половинка или най-добрата ви приятелка заслужава най-секси кафе-машината на света и ние ще им я подарим.”
(Реклама)


В тези забързани дни, когато общуваме все по-рядко, идеята да накараш някого да напише мили думи за любим човек е прекрасна. Та дори и крайната цел да е чисто материална – нов домакински уред. Всяка майка заслужава най-доброто, всяка „половинка” е най-обичаната, а с всяка най-добра приятелка се споделят тайни на чашка кафе.

Определението „най-секси” е ключовата дума за високата функционалност на дадения домакински уред и ни предоставя широка възможност за развинтване на въображението. Представете си как тази машина би променила тотално нашето ежедневие!

С приятелките ни ще има да се чудим , ще оглеждаме тази “секси”кафе-машина, забравили всички злободневни неволи, и като застаряващи капризни и злобни лелки ще се питаме възмутено: “Е, какво пък й е сексито на тази?!”

А какво мислите че биха обсъждали нашите майки-пенсионерки, събрани на сутрешната чашка кафе. Може би поредната мистериозна завръзка на иначе правилно построения любовен n-ъгълник или оплетената развръзка на реципрочно повтарящата се, но недоказуема житейска формула на страданието в името на любовта, което задължително довежда до дългоочокваният „неочаквано-щастлив” край в в текущия сериал. Неее!
Нашите майки ще сърбат с наслада от чашките димящо кафе, коментирайки качествата на новата кафе машина. С опитно око ще оглеждат, ще преценяват и благодарение на богатия си житейски опит ще отсъдят: „Да, определено има нещо ...Нещо различно...Тя е...закръглена, с румени бузи. Определено е секси! Не като дебелото пробито джезве или бледата кафеварка с болнав вид! Да, да! Опредлено е секси!”.

Но от друга страна при по-младите представителки на женския пол това определение би довело до известни неприятни асоциации и крие известен риск за сътресение на семейното щастие. Представете си, че мъжът ви, който е голям почитател на хубавото кафе,иска да улесни живота ви и донася в къщи подарък. Кафе машина. Но не просто модерна, удобна и функционална, ами „най-секси кафе-машината на света”. Фатална грешка, граничеща с егоистична проява на наглост от негова страна!Това е недопустимо! Във вашата собствена кухня да се мъдри нещо, което било „най-секси ”.Че вие „по” ли сте! Я като е „най-секси”, тя да му сервира кафето!

Скъпи жени, бъдете нащрек! Днес секси кафе-машина, а утре ... Както е тръгнало, в скоро време ще бъдем толкова секси, колкото е магнитната лепенка, която придържа бележката върху вратата на хладилника: „Секси-пералнята отиде при секси-ютията. Секси-печката изтича до съседката за сол, а секси-миялната счупи любимата ти чаша. А пък аз цял ден си мислех дали съм секси. Лека нощ, скъпи! Не си и помисляй... Боли ме главата!”