17 май 2017

Бабината стара къща

Тихо тлее на луната светлината слаба,
в сянката ѝ сгушена е къщата на баба.
Останала сама като сираче,
тъжно приведена, сякаш плаче.
Прозорците ѝ тъмни, по-мъртви от очи на сляп,
в кухнята отдавна не ухае на изпечен хляб.
Бурени са скрили пътеката на двора,
оградата е паднала, сякаш от умора.
Вратата на входа скърца унило,
лястовиче мъничко гнездо е свило.
И само то е живинка последна,
която стопля тази стряха бедна.
Само то, макар и да отлита есен,
се завръща пролетта с песен.
Но именно защото лястовичето се завръща,
продължава да е жива бабината стара къща!
Защото всяка къща не умира,
когато има кой в ней да се прибира...

1 коментар:

Неви каза...

Чудесна публикация... С интерес я прочетох! Пожелавам Ви успех с развитието на този блог!
А ти интересуваш ли се от Дигитален маркетинг? Имаме решение за ВАС! Запчонете от тук:


VISEO