04 октомври 2009

Живеейки пеейки

Понякога съм сърдита. Много сърдита. Тогава изговарям хиляди думи, за които после /може би/ съжалявам.. Иска ми се да замълча, да си прехапя езика, но... не мога. А колко много неща мога да кажа мълчейки. Или ... пеейки. Пея фалшиво, затова при поредното ми сърдито настроение просто пуснах песента, съдържаща думите, които бих искала да кажа... Оставаше само другите да се вслушат в тях. Ефектът беше поразителен.

За всяко настроение си имам мелодия или песен. Музиката ме успокоява, вдъхновява, дава ми сили...И винаги се вслушвам в текста... Дойде ми наум, че мога да опиша дните си чрез песните, които слушам. Ето например вчера...

Сутринта „осъмваш безпътен и търсещ, обосял от заключени пътища.И няма къде да се върнеш. И изобщо няма връщане...Като сцена от някакъв странен спектакъл... и дори не можеш да плачеш...”
Той: „Толкова си твърдоглава...Започват да се промъкват съмнения дали те обичам... Студена си като водата, която се спуска свободно от планината...И си различна и същата - като буря, отнесла живота ми..
Аз: „В чудо се видях с теб, човече! Какво да правя вече аз не знам. Не знам, не знам! Бялото е черно и обратно-повтаряш многокротно с опак нрав...И все си прав...”
Той: „Може би ще ти е трудно...Повтаряй ми, че ме обичаш. Този свят така ме плаши и навява ужас в мен... Думи много, хора малко... Повтаряй ми, че ме обичаш ...През реки от хорска злоба, повтаряй ми, че ме обичаш...”
Аз: „Мога да чувствам лека вина... Мога да пазя до теб тишина, мога да те променя...Мога да убивам с поглед... Мога да летя, мога и да спра на ръба. Мога да не спя и да се науча да плача... Мога хиляди неща.. мога да спра дотук.. .И без тебе мога, само че... искам с теб.!”

В колата съм сама. Само аз, слънчевите ми очила и ...радиото. Започвам да се самоанализирам.
„Не искам, не искам, не мога да се променя...А трябва ли да съм такава?...Мисля си да ли съм силна...Моля се...Да бъда себе си избрах!”
„ Искам да живея, искам да крещя, искам да чувствам Космоса над мен,искам да тичам на свобода, искам да плача от щастие...Искам да открия своето място...Искам само да открия своето място...”
„ Знам какво искам, знам коя съм, знам какво продавам и какво подарявам.Знам, че има такива, които са нещастни с това, което имат.Има такива, които имат каквото могат. И такива, които мечтаят и търсят това, което искат. Ще мечтая, ще мечтая!”

Припомням си, че трябва да проведа телефонен разговор с мама. „Всяка есен се заричам да се върна там...Мама чака... Дълго, дълго тя се взира в пътната врата. Чака стъпките ми леки в есента... Някой ден ще я целуна, но кога - не знам... Мама тихо се прибира в есента...”

В такива моменти, „когато нещата вървят наобратно, когато наистина чувстваш се зле...” знам , че насреща са старите приятели:
- „Здравей, как си , приятелко? Как, добре ли я караш?”
- „Добре съм , карам я някакси...Даже добре си я карам...Пресичам чужди площади и търся вас, търся вас...” „ Болка внезапна гърдите раздира, спира сърцето да бие дори. Очите ми въглени, в душата ми рана...”
- „Аз знам как боли. ..”
- „Тогава, приятел, вземи телефона. Номерът стар е, до болка познат. Надеждата наша последна умира - така е отдавна, така е добре."
- "Няколко думи и всичко е точно. Кажи ми сега, по-добре ли си брат. Дните ни дълги, животът ни кратък...Налей и на мен едно питие.”

Вечерта дъщерята „ се завръща по лунно време в къщи, понесла във ръцете си обувки и мечти. Промъква се на пръсти, баща й да не чуе, но тази нощ нарочно той я чака и не спи...Мърмори сърдито.. Колко крив му е света!...”
„Татенце, няма как , приеми това, друг обича тя , твойта малка дъщеря! Ах нима, нима си забравил, как под същото небе изпращал си момиче с обувки във ръце...!”

В полунощ, след тревогите и вечните грижи, пак оставаме аз и той.
Аз: „Не се сърди, не се сърди, винаги си бил дете голямо – капризен, гневен и ревнив, гледаш през сърдитото си рамо...” . „Умирам от желание да те изслушам – да кажеш нещата, които премълчаваш. ..Умирам от желание да те прегърна и ти да ме прегърнеш силно.... да знам за какво си мислиш,...да отворя всички твои врати и да овладея ураганите, които искат да ни разбият.... да съсредоточа в очите ти моя поглед, да пея с теб на зазоряване... Умирам от желание да ти обясня какво минава през главата ми ... Умирам от желание да те заинтригувам...и да продължавам да съм способна да те изненадвам... да чувствам всеки ден тръпката, че те виждам.... Да създавам, да мечтая, да оставя всичко да се случва внезапно...паркирала / някъде/ страха от страданието.
Той: „Страхувам се ,че някой ден и аз ще остарея, а ти едничка ще си с мен по тихата алея... Какво ли ще си мисля аз, какво ли ще си мислиш ти?... Далечен спомен от сега...Дано сме толкова добри, че просто се усмихнем, преди зелените искри да ни засипят тихо...”
Аз: „Невъзможно е, невъзможно .. да сме чужди, взаимност познали... Не останаха думи неказани, непосрещнати погледи няма. Между нас няма тайни запазени ...Аз и ти сме едно, а не двама.. Колко малко ни трябва понякога , за да можем да се обичаме- кратка сълза неочаквано от очите без глас да наднича...Твоето близко дихание в най-студения сън да ме стопли... И да слушаме свойто мълчание, пълно с нашите думи за обич...”
Той: „Още преди да те срещна в живота си теб аз обичах...Шумни площади и празни понятия ... Колко години без шум са сближавали двата маршрута, колко причини в света са създавали тази минута... Нежния сблъсък на влюбени атоми, вик на вселени .. Още преди да започне съдбата ми, ти си до мене. Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти ме възспираш... Моите кошмари и приказни сънища ти режисираш. Двама се лутаме в болка и истина, в гняв и сърдечност...Тази любов е миг като вечност...”
Аз: „ И всеки ден по нещо в тебе аз намирам...и всеки ден по малко аз те преоткривам...
Той: „Колко малко ни е нужно... Напук на всяка суета да замръкнем с надежда и с усмивка да посрещнем утринта..”
Аз: „Така че аз знам какво ще направя- ще мечтая! Ще натрупам богатство - от това, че много те обичам... Най-ценното в живота не се купува с пари! За да съм богата, това, че те обичам много, ми е достатъчно... Защото най-ценното в живота не се купува с пари! ”

Време е за сън. И за единствената молитва, която знам:
„Господи, който все още си в мене, дай ми кураж да остана неотмъстителна, неозлобена , както съм рана до рана. Силата дай ми последният залък с гладен на две да разчупя –само душата, щастлива от малко, никой не може да купи. Господи боже, недей ме наказва с лошият лоша да бъда...И да платя за омраза с омраза...и за обида – с непрошка... Искам безгрешна да бъда, никому зло да не сторя...”

Утре денят ще е друг, по-различен - слънчев или дъждовен, тих или ветровит. Утре ще пеем други песни, с други текстове, но в същото време ще повтарямеедин и същ припев... Животът е един рефрен.


Текстовете са извадки от песни, изпълнявани от Маргарита Хранова, Melendi, Тони Димитрова, Георги Христов и Росица Кирилова, Ирина Флорин, Антибиотика, Amaral, Rosana, Ваня Костова, Тоника, Alex Ubago, Михаил Белчев, Тодор Върбанов.

3 коментара:

Анонимен каза...

Съжалявам за може би тъпия въпрос, но от коя песен е следния откъс: "Татенце, няма как , приеми това, друг обича тя , твойта малка дъщеря! Ах нима, нима си забравил, как под същото небе изпращал си момиче с обувки във ръце...!"? Ще съм безкрайно благодарен :)

tiburon каза...

"Мария се завръща"-изп.Ваня Костова.Много приятна песен.

Анонимен каза...

Много благодаря! Убих се да я търся, но така и не успях да я намеря. Още веднъж благодарности. :)