Те бяха баща и син, но нямаха какво да си кажат. Затова пътуваха, мълчейки. Синът следеше съсредоточено пътя пред себе си, сякаш се страхуваше да не отмести поглед встрани към лицето на баща си. И това наистина беше така- той избягваше да гледа неговото лице. Болеше го да вижда траурно отчаяната занемареност, която придаваше гъсто наболата брада по лицето на баща му. Особено, като си спомняше какъв беше той преди смъртта на тяхната любима майка- бръснат, лъснат, като офицер на гергьовденски парад. Въпреки, че не беше офицер, а строител. Работата му на зидар беше мръсна- работеше с вар, с цимент, с тухли, с пясък- но никога не беше мръсен. И никога небръснат. Докато не почина стопанката на къщата. Тогава баща му се занемари. А след като излезе в пенсия, останал сам на село- още повече. Та затова синът го караше при себе си в града, защото вече се притесняваше.
Потънал в мисли за баща си, той се сепна от гласа му:"Спри за малко!" Спря и се огледа- пътят минаваше близо до отдавна изоставен строеж. Един от многото строежи от времето на социализма, започнат с тържествена първа копка и след това изоставен, без да е завършен поради липсата на средства след идването на демокрацията. Издигаше се унило самотен насред полето, целият обрасъл в бурени и потънал в тишина, нарушавана само от профучаването на минаващите коли по пътя. Сред тази тишина, стъпките на бащата, следван на няколко крачки от сина, отекваха със самотно ехо между високо издигнатите панелни стени на изоставения строеж. Синът не знаеше защо баща му иска да разгледа строежа, но го следваше, без да задава въпроси. Предполагаше, че е от някаква носталгия по миналото. Баща му беше работил на този строеж някога, преди да се пенсионира. Сигурно му беше мило да се срещне със собственото си минало. А едновременно с това и тъжно- на лицето му беше изписана мъчителна гримаса. Колко ли му беше тежко да вижда трудът на своята младост, обрасъл с бурените на забравата и нехайството?! Лицето му придобиваше още по- измъчен вид. Синът очакваше да потекат сълзите на носталгията. И беше готов да го прегърне, за да му каже, че го разбира, че животът продължава...Но баща му спря на място и извика въодушевено: "Мистрията!" На крачка от тях, захвърлена сред бурените, се виждаше една ръждясала мистрия. По реакцията на баща си синът разбра, че това беше неговата майсторска мистрия, която той някога беше изгубил. Сега вече разбра и за какво бяха спрели- за да потърси баща му за последно своята любима мистрия, с която беше работил цял живот. Която, странно, но беше изгубил по едно и също време заедно с любимата им майка. В денят, в който му бяха съобщили за смъртта й, баща му, шокиран, беше захвърлил мистрията, с която работеше. А после беше забравил къде точно я е захвърлил. Години наред я търсеше навсякъде. Накрая се беше отказал да я търси- така, както се беше отказал и да търси повече смисъл да продължава да живее. Просто дочакваше края на своя живот. Когато реши за последно да потърси мистрията и тук, на този крайпътен строеж, на който някога беше работил. Не очакваше да я намери, но я намери. Не очакваше и да се усмихне, но се усмихна. Синът отдавна не беше виждал баща си усмихнат. Усмихна му се и той. И се разбраха... По мъжки, като баща и син.
Когато се качиха на колата и тръгнаха, бащата се обърна назад. През задното стъкло видя как бурените на изоставения строеж, поклащани от вятъра, приличаха на ръце, махащи за сбогом. Сянка на носталгия премина през лицето му, но той се обърна напред, усмихна се на сина си и го заговори: "Да имаш нещо за замазване по апартамента?!" Отговорът не закъсня: "Имам, майсторе, имам!"...
... Те бяха баща и син. И вече имаха толкова много неща да си кажат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар