Здравей, приятелю!
Дните ми отлитат толково незабележимо еднообразно, че започвам да се притеснявам за безсмислието на живота си. Напоследък имам доста свободно време и често се отбивам в един български бар.
В началото, преди години, се чувствах много странно там - много хора, голяма шумотевица. Дразнех се от непоносимото мрънкане или надменните хвалби за емигрантско благополучие и въпреки това изпитвах нужда от тези срещи. Наслаждавах се на различните български диалекти. Шарен свят, хора разни... Кимах с глава като играчка-кученце на задно стъкло на „Москвич”, докато преглъщах кафето с мляко, после плащах набързо корите за баница, бурканчето с лютеница и буцата сирене /все деликатесни стоки/ и се отправях към моята крепост – моят дом. Уморено захвърлях униформата, пропита с миризмата на испанска кухня и се впусках в кроенето на амбициозни планове за бъдещето. Необходими са постоянство и търпение, казвах си. Наивни глупости! Но това е друга тема, приятелю.
Впоследствие се сприятелихме със собственика на бара. Освен изключителният му търговски усет, който му помагаше в работата , той притежаваше едно твърде неестествено за българския емигрант качество - изпитваше чисто и неподправеното желание да обединява българите, да помага на всеки с каквото може. Не очакваше благодарност от никого, просто се явяваше като един вид координатор на добрите дела - този има нужда от помощ, онзи пък може да му помогне. Звънне на този, помоли онзи – дай да помогнем, наш човек е...Та така, приятелю, отнесох се. Друго исках да ти споделя.
Миналата седмица пак се отбих там – ей, така, да си поприказваме. Барът беше полупразен. Кризата, приятелю, нали разбираш... Покрай дългата редица от свободни маси имаше огромен куп с големи пътнически сакове и опаковани кашони. Лепенки с адреси, български телефонни номера... Адреси от цяла България – големи градове, села , за които не съм и чувала... „Връщат се – отговори ми бармана, проследил учуденият ми поглед – Хората се връщат в България. Не издържат вече тук и хващат самолета . Багажа си изпращат по товарен бус. Тръгнаха си, много си тръгнаха, цели семейства...”
Докато пиех неизменното си кафе с мляко влизаха и излизаха познати физиономии, по които нямаше и следа от предишната напереност и увереност. Умълчани, унили, угрижени... Питаха кога ще се товари буса, има ли място за още малко багаж, умножавайки килограми по евро. Нямаха сили дори да пуснат пиперливата българска фраза, поздравяваща майката на кризата и безработицата. Безизходицата им е оставила само един-единствен спасителен процеп –да се върнат там, откъдето са тръгнали преди години - с един сак багаж, със страх от неизвестното и с много, много надежди. Сега отново трябва да събират багажа си.
Тогава се запитах, приятелю, лесно ли се съберат всички прекършени мечти в една торба?! Как се пакетират любимите вещи и ненужни предмети заедно с изгубените надежди, болката, разочарованието?! Колко ли тежат пет, осем или десет години от живота ни?! Каква цена се заплаща за пренасянето на наранена душа през граница ?! Облага ли се с мито чувството за провал!?
Кръговратът на живота, казват. Колко е коварен ! Напускаш един дом, започваш отначало, създаваш сламка по сламка ново гнездо и изведнъж те връхлита стихиен ураган. Казват също, че винаги се намира обратния път към дома. Обаче има и една песен... „Не е лесно у дома да се връщаш бездомен...”
Въпроси, приятелю, глупави въпроси! Зададох си ги, без да потърся отговори. Поне за сега.
До скоро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар