Здравей, приятелко!
Чета писмо ти и си мисля, че колкото българи има, толкова и Българии има. Ето, за теб България е последната крачка назад, на която имаш право, която можеш да си позволиш. Последната крачка назад до стената на безизходицата. Докато за мен България е самата стена на безизходицата, до която съм опрян и няма място за отстъпление. Приличаме си по това, че и двамата имаме зад гърба си България, но на различно разстояние- ти на една крачка назад, аз на нито една крачка назад. Не знам кой от двамата е по- добре. Може би ти, че имаш място за отстъпление, че имаш завръщане (а смисълът на всяко заминаване е именно завръщането). Или може би аз, че нямам никакви илюзии, никакви надежди, никакво завръщане- имам само едната България, гола и боса, но родна- роден ми е всеки камък, пък бил той и някъде на майната си по дивите чукари на Странджа планина, където никога не съм стъпвал и не искам да стъпвам. А може пък и двамата да не сме добре- ти, защото си отишла на майната си в чужбина, аз, защото съм останал на майната си в България. Остава ни да изберем как ще сме, както и къде ще сме, за да сме така или иначе. Важното е обаче, че за България винаги ще има място в багажа ни- та тя е "земя като една човешка длан"- можем да я занесем там, където отиваме, както и да я върнем там, където се завръщаме...На мястото й!
Няма коментари:
Публикуване на коментар