Ти пък кой си?!

Тъкмо беше успяла да привърши лакирането на ноктите на лявата си ръка, когато очакваната атака започна. Бомбите, заредени с детски рев, съпружеско мрънкане и родителски упреци, падаха от всички страни.
ПУФ! „Мамоо, не искам тази блуза!”
ИИИУУ, ПУФ! „Скъпа, къде ми е вратовръзката?”
ПУФ,ПУФ! „Мамиии, шнолатаа... Любиматааа...Счупи сеее.”
ИИИИИУУУУ...ПУФ-ПУФ! „ Дъще, така ли ще оставиш пералнята, дрехите ще се измачкат!”
Офанзивата приключи със заповедта на старшият в къщата: „Стига си мърморила, жено! Побързайте всички!”

След пет минути цялата фамилия стоеше в разгънат строй в коридора. Всички наконтени, сресани, напарфюмирани, но .... замръзнали, с отворени уста и разширени от ужас очи. И бяха вперили погледи в нея. Осъдителни погледи! О, не, пак ще закъснеят! И пак заради нея! Никога не е готова! Все нея ли трябва да чакат?!

Тя погледна сконфузено раздърпаната си тениска, но само след миг се съвзе, разтърси рошавата си коса и присви застрашително очи ... и юмруци. Само навременното отстъпление към стълбищната площадка спаси най-милите й същества от нейния гняв. „Ще те чакаме долу!” - долетя приглушен глас от асансьорната кабинка.

„Писна ми, писна ми, писна ми! Мен чакали!”- нареждаше през зъби тя, докато се опитваше да захване косите си в елегантен кок. Фибите се изплъзваха от ръката й, докато най-накрая полетяха, захвърлени в неизвестна посока. И днес ще е със спусната коса. В момента, в който настървено разресваше гъстата си коса, забеляза ноктите на дясната си ръка. Уф, не е довършила лакирането! „Не ме оставят на мира, а пък накрая...мен чакали!” Посегна към шишенцето лак, а то се извъртя като живо и пльокна на пода, оформяйки красива цветна локвичка. „Не сега, моля те, не и това!”. Прибягна до употребата на ацетон – както за пода, така и за лявата си ръка. И днес ще е без лак на ноктите...

„Писна ми, писна ми, писна ми!”- повтаряше почти на глас, докато затръшваше последователно вратата на апартамента... и тази на асансьора... и тази на входа... Елегантните членове на нейната фамилия я чакаха на тротоара, но тя с гордо изправена глава премина като фурия покрай тях и се отправи към паркираният наблизо тъмно-син автомобил. Да , много добре си спомняше всички точки от стройната организация на вечерта – тя трябваше да пътува в колата на брат си и той вече я чакаше, седнал зад волана. Тръшна се шумно на седалката до него, като останалия си заряд от нерви изсипа при затварянето на вратата.

- Какво, и ти ли само МЕН чакаш?! ...Хайде, пали!... – нервните думи изригваха от устата й с унищожителната мощ на врящ гейзер - Уж бързаха, а пък сега... Гледай ги как са ме зяпнали! ... Мене чакали! Всеки ме дърпа... Дай ми това, дай ми онова!... – имитираше ги нервно, докато се бореше със закопчалката на колана - Какво сте ме зяпнали така!... – провикна се тя, размахвайки заканително ръце... - Писна ми, писна ми... Ама, хайде де,ти пък какво чакаш, не знаеш ли как се пали тази кола?! – тропна настоятелно по арматурното табло.

Мъжката фигура до нея не помръдваше и не издаваше ни дума, ни звук. Тя рязко се изви на ляво и отново размаха ръце.

- Братко, поне ти не ме изнервяй, че... – думите и увиснаха във въздуха, подобно на долната й челюст. Погледът й се спря върху лицето на младият мъж, отдръпнал се на безопасна дистанция, доколкото това е възможно в купето на един стандартен автомобил. Абсолютно непознат млад мъж.

- Ти пък кой си?! – учудено-назидателно изсъска тя, а мъжът предвидливо приповдигна свити в лактите ръце, приготвяйки се не за нападение, а за защита.

Бяха й необходими само три секунди, за да свери фактите. Цветът и моделът съвпадат, но това не е колата на брат й. Очевидно и зад волана не седи брат й, защото в този момент той стои отсреща и се превива от смях, заедно с всички останали роднини, които „чакаха само нея!”.

- Ммдаа!...- усмихна се тя накриво. После, възвърнала самообладание, потупа наставнически рамото на младия непознат мъж - Браво! Смело момче си ти! Точно така се постъпва с разярени жени – никакво опълчване. Юнак си ти, юнак!

Измъкна се леко от чуждия автомобил, изправи гръб, пое дълбоко въздух, изпусна го с шума на парен локомотив и с елегантната походка на Кралицата на вечерта се отправи към тъмно-синята кола на брат си. Дори не удостои с поглед „всички, които я чакаха”. Преминавайки покрай тях, само подхвърли строго през рамо: „Хайде, по колите! Докога ще ви чакам!”.

/По действителен случай/
.