Часовникарят

На обяд бригадата се беше събрала във фургона. Всички бяха дошли да хапнат и да се стоплят около голямата чугунена печка, която гореше, разпалвана от бай Христо- пазачът на обекта. Навън камък се пукаше от студ. Вятърът свиреше със свиреп фалцет в големите водопроводни тръби, наредени на площадката до крана. А във въздуха прехвърчаха самотни снежинки. "Това е от лютеж!", коментираше снежинките бай Христо, докато хвърляше едрите букови цепеници в зейналата паст на горящата печка. Цепениците се разгаряха с пращене и заревото на огъня весело играеше със светлосенки по тавана на фургона. Тенджерата със сърми на бай Христо вече завираше- фургонът се изпълваше с аромат на зеле. Пазачът щеше да остава за нощно дежурство, а предстоеше Бъдни вечер. Предстоеше тихата и свята нощ, която старият пенсионер от армията щеше да посрещне сам на работното си място. Затова беше донесъл сърми да свари, баклава, буркан с ошаф, орехи и всичко останало, както си му е редът. Даже и Библията си беше взел, за да прочете "Отче наш"- Господната молитва, която все не можеше да научи наизуст. Гледайки го как се подготвя за вечерта, архитектът, който не вярваше в Господ, а само в точността на своята инженерна мисъл, попита с нескрита ирония: "Бай Христо, знаеш ли какво е казал френският астроном Баланд?" Старият пазач дори не беше чувал за този астроном, та оставаше пък да знае и какво е бил казал той. Архитектът очакваше, че бай Христо, неукият старшинка в пенсия, няма откъде да знае и затова с цялото си чувство за интелектуално превъзходство цитира какво е казал Баланд: "С моя телескоп аз претърсих цялата Вселена и никъде не намерих Бога". Архитектът беше от онези млади всезнайковци, които от Университета имаха готов заучен цитат за всяка тема. Докато бай Христо си използваше само своите думи, макар и най- обикновени, простички, но взети от живота. И точно с такива свои думи, без да осъзнава, че в тях ще има толкова метафоричен смисъл, той отговори на архитекта: "Оня ден и аз си отворих моя часовник, но не видях в него часовникар!" Архитектът не знаеше как да продължи теологичната си закачка, тъй като този отговор му дойде изненадващо логичен- часовникът на бай Христо наистина си имаше своя часовникар. Така, както и този бъдещ МОЛ, строящ се в полето край София си имаше своя архитект. Своя Творец...
...Архитектът леко се усмихна и излезе замислен от фургона. Беше си намерил майстора- за първи път нямаше заучена фраза, с която да отговори. За първи път нямаше готов отговор. А от небето вече се сипеха безброй снежинки, грациозно танцуващи с вятъра. Точно като в картина от коледна картичка. Дванадесетият час на Коледа приближаваше. Архитектът погледна да види колко е часа. Часовникът му работеше. А това означаваше, че Часовникарят, макар и да не го познава, си е свършил добре работата. И го има!