Да влезеш в нечии чужди крачки

Снегът беше натрупал към десетина сантиметра и тротоарите на София още не бяха разчистени в този ранен час. Ходех мълчаливо по своя обичаен път към работата. Гледах в краката си, когато видях нечии чужди стъпки, които бяха минали преди мен по снега. Бяха малки стъпки. Може би стъпки на жена- бяха деликатни, някак леки, сякаш само бяха докоснали повърхността на снега. Започнах да ги следвам плътно, стъпвайки върху тях, за да вървя по- лесно. Така неусетно влязох не просто в тези чужди стъпки, а и в този чужд ритъм, този чужд пулс, този чужд живот. За миг изгубих чувството, че съм себе си. Това не бяха моите крачки, моят вървеж. Правех чувствително по- малък разкрач- жената не беше бързала. Това бяха бавни, обмислени крачки. Дори някак мечтателни- на човек, който е съзерцавал красотата на снежните картини по пътя. Неусетно и аз забавих хода си, гледайки заснежените корони на дърветата.Чуждите крачки ме възпираха като с юзди да не бързам, укротяваха моя ритъм, изпълваха ме с търпение, което нямаше да имам, ако бях следвал собствения си ход. На едно пък място чуждите крачки бяха стъпили несигурно, бяха се подхлъзнали. И аз усетих неподправената изненада и трепет на сърцето, когато стъпките ми приповториха подхлъзването. Съпреживях го с жената, минала преди мен. Усетих нейния човешки страх, нейната женска уязвимост. И някак вече, накрая когато стъпките тръгваха в друга посока, различна от моята, те започнаха да ми липсват. Може би, защото вече не бяха чужди стъпки, а стъпки на човек като мен.