Пролетно пробуждане

Пролетта дойде и всичко на обекта се съживи- слънцето грейна, птичките се разпяха, тревата позеленя, работата тръгна с нови сили. Само старият багер стоеше до изкопа, мъртвешки застинал в последното си усилие да загребе пръст. Стоеше така, както беше спрял да работи преди три месеца.

 

Тогава, в една скована от студ зимна утрин, докато копаеше, той изведнъж изгасна и повече не можа да запали. Но никой не се изненада- всички очакваха сетния час на багера, защото беше много стар и караше на доизживяване. Бригадирът веднага прочете "присъдата" му: "Напролет ще го предадем за скрап!"

 

Шефът купи чисто нов багер и всички забравихме за стария. Всички, освен бай Данчо багериста. Той упорито се човъркаше в двигателя на "мъртвеца". Гледах го и се чудех защо го прави. На всяка обедна почивка, вместо да отиде на топло във фургона, той лягаше под стария багер и излизаше целият изцапан в черно масло. Бях отскоро в бригадата и много неща не ми бяха ясни, затова отговорът на въпроса, който ме терзаеше, дойде от случайно дочут коментар на колеги: "Не иска да приеме, че когато нещо остарее, отива за скрап, защото и той е пред пенсия!"

 

Поразпитах за бай Данчо- наистина беше пред пенсия. Щеше да се пенсионира напролет. И ето, че пролетта дойде, а заедно с нея и последния работен ден на бай Данчо. Оставаше му не просто един последен работен ден, но и един последен шанс да съживи своя събрат по съдба- багерът. Всички очаквахме този момент със свити сърца, защото не вярвахме, че той ще проработи. Бай Данчо щеше да си отиде с наведена глава- с чувството, че и той, както старата машина, си отива ненужен, за скрап. Но точно в края на работния ден, в края на надеждата всички чухме неистовият грохот от настъпената докрай газ на багера. Двигателят ревеше като ранен звяр, който умира, но не се предава без бой.

 

Разбира се, това, което се случи, не беше като във филм с щастлив край- багерът поработи малко и пак изгасна. Може би завинаги. Но бай Данчо слезе от него доволен, че го е пробудил за един последен миг, за един последен дъх живот, преди да отиде за скрап. И с това накара всички, особено себе си, да разберем, че има едно нещо, което не може да бъде хвърлено за скрап- човешкият дух!