Една цигара свобода

Обичах да гледам как бай Кольо пуши цигара. Той пушеше така, както японките церемониално поднасят чай- бавно и плавно, с ритуално внимание към всеки детайл на жестовете при държането на цигарата и всмукването от нея. Това не беше нервното, сприхаво пушене на пушачите по улицата- това беше ренесансова поезия.

 Бай Кольо оставяше цялата си работа, целият си живот настрана и сядаше да запали цигара. В този момент за него сякаш времето спираше. Той обичаше да сяда някъде нависоко на скелето на строежа, на 10- 12- ти етаж, където поривите на вятъра бяха най- силни, провисваше краката си свободно, клатейки ги над зейналата под тях шеметна височина, и запалваше своята следобедна цигара.

 

Ама, че заразно блаженство! Всички спирахме за миг, за да видим и съпреживеем първото му всмукване от цигарата. Това не беше просто всмукване, а откъсване от законите на гравитацията и ограниченията на плътта. Един истински полет на духа, който се освобождаваше заедно с откъсналият се от устата дим и започваше свободно да се рее високо над строителната площадка. При това първо всмукване бай Кольо леко присвиваше очите си и дълбоко въздъхваше с облекчение, сякаш сваляше от себе си цялата умора на тежкия работен ден. След това поглеждаше право в слънцето, позволявайки на вятъра да си играе с косата му, запарена цял ден под каската. Следващото всмукване беше с ново дълбоко издишване на дим и притваряне на очите, придружено с едва доловима деликатна усмивка, радваща се на възможността да пуши на чист въздух и свобода. Затова и бригадира не можеше да намери сили да забрани на бай Кольо да пуши. Няколко пъти се опита да му извика отдолу да изгаси цигарата, че може да минат инспектори по контрола на забраната за пушене на работните места, но оставаше безмълвен.

 Може би, защото и бригадира искаше да съпреживее този миг, този отказ да се подчиниш, седейки на ръба на бездната и закона, усещайки само порива на вятъра, играта на слънчевите лъчи и сладкия вкус на една цигара свобода!