На нашата улица петел пропя. Ха?! Не бях чувал петел да пее от детските години. Тогава във всеки двор имаше кокошки с петел. Но сега- нито кокошки, нито петли. Този пък откъде се взе!? Пееше, та се късаше с дрезгав хард рок хрип, подобен на гласа на Браян Джонсън от Ей Си Ди Си. "Кукуригуууууууууу"! Сцепваше мрака по първи петли...
В началото идилия- идилия, ама накрая си стана един Ад. То не бяха първи, втори, трети и енти на брой петли. Абе и Ей Си Ди Си дерът гърла дерът, пък спрат. А тоя нашият фронтмен нямаше спирка. Не човек..., пардон-не петел, а желязо! Метал! "Кукуригуууууу!"- дереше се здраво, като финалното "у" го извиваше толкова истерично фалцетно, че дори и Димитър Бербатов в най- летаргичния си унес би възкликнал "Ох!"
"Абе, аз не мога ли да го хвана тоя петел за гласните му струни?!" - пъклени планове започнаха да минават през главата ми. Но реших с неговите камъни по неговата глава. Надух уредбата с Металика. "А, кукуригай сега!" Обаче тоя се не даваше. "Кукуригууууу!"- започна да надвиква и уредбата. Брех, това не беше човек! Отворих прозореца да го видя. Стоеше на оградата и ме гледаше с хипнотично втренчени петелски очи, които по своята твърда решителност напомняха на очите на Мел Гибсън, търсещи възмездие и мъст в "Смело сърце". Тръпки ме побиха! Това не беше човек, а...звяр! Затворих прозореца.
Беше един такъв дребен- японски петел. Знаех ли му кокошия японски акъл- можеше да се хвърли като камикадзе срещу мен. Затова дръпнах пердето и започнах да го наблюдавам през един тесен процеп. Ама ме видя. Започна да върти глава наляво- надясно, следвайки посоката на моя таен поглед. Мистика! Как ме виждаше!? Как ме усещаше!? Направо нечовешка работа! Лееееко отворих прозореца и му хвърлих пълнозърнест хляб. Дет се вика- корупция! Обаче- не! Петелът не помръдна. Стоеше като изсечен от гранит на оградата. Даже погледът му стана още по- страшен, гранитен. Нечовешки! Ноооо...Точно, когато щях да капитулирам пред несломимата сила на Бушидо, ме осени гениално подла идея. Идея, която може да роди само един български ум. Пуснах на уредбата, ще ме простите- Азис "Сен Тропе"! И петелът онемя. Повече не пропя. Глас му се не чу. Убих и последната човещинка у него. Стоеше на оградата и гледаше кокоши тъпо.
Вече не беше нито човек, нито животно- беше чалгар!
Няма коментари:
Публикуване на коментар