Пролетта е неизбежна

Много зими сме изкарвали на открито по строежите, но никоя досега не

беше успявала да сломи смеха ни. Ние сме млада бригада- млади сме,

живи сме, смее ни се...Но леденият студ на тази зима скова всичко,

дори смеха ни. Зимата ни победи, изтощи ни- посърнахме, смълчахме се,

състарихме се сякаш, борейки се да оцелеем. Но днес за първи път изгря

слънце- топло, лазурно и омайно като младо вино.

След толкова свирепи виелици и брутално жесток студ, това слънце ни караше да се чувстваме освободени, сякаш ефирно леко откъснали се от земната гравитация- в състояние на блажена безтегловност. Въобще не ни беше до работа. Едва дочакахме обедната почивка, за да се излегнем кой, където намери- по кофражи, по брезенти, по колички, а Жоро багериста в кофата на багера.

 

Легнахме и се запрепичахме на слънцето. Никога не съм предполагал, че

щастието може да бъде толкова банално просто и леснодостижимо- всички

бяхме неизразимо щастливи. Ласкаво милващата топлина на слънчевите

лъчи разстапяше не просто леда около нас, но и в самите нас. Всички

усещахме, че смехът започва да напира като вода на буйна река, която е

възпирана от дебелите стените на язовирен бент. Само трябваше нещо да

се случи, за да се отпуши този бент. Обаче всички бяхме толкова изнемощели от приятната омара на слънцето, че на никой не му се говореше, за да направи шега. Но шегата сама си дойде- леко и непринудено, както беше изгряло слънцето през този ден.

 

Стана съвсем неочаквано, но това беше искрата, която взриви дълго потисканият смях в нас- Жоро багериста си свали каската и от главата му започна да излиза гъста като дим пара. Все едно главата му беше скара за кюфтета- топло спарена от носенето на каската, димеше, та пушек се вдигаше. Всички изригнахме: "Ха- ха- ха!" Това беше буен като отприщен бент смях- неудържимо блъскащ се, скачащ и помитащ всичко по пътя си. Всеки започна да си сваля каската- от главите ни излизаше същата гъста пара, която още повече сгъстяваше смеха на площадката. Сочехме се един друг с пръст и се заливахме от смях. Притеснен какво става, бригадирът

дойде да ни види. Но как можехме да му обясним, като смехът ни задавяше. Само му сочехме каската. Той си помисли, че има нещо върху нея и я свали, за да види. И неговата глава запуши- това вече беше капакът! Добре, че бяхме легнали, иначе щяхме да изпопадаме от смях.

 

Бригадирът не разбираше на какво точно се смеем, но и той се разсмя. А слънцето продължаваше да грее така, сякаш и то се смее на нашата шега. В този миг всички бяхме убедени, че щом вече се смеем- пролетта е неизбежна!