Чиба, конче, чиба!

Седнал насред зелената полянка, съзерцавах как слънцето гали с лъчите си прасковено нежното мъхче по бузките на Невичка. Лъчите се отразяваха с игра от искрящи отблясъци в очите й, които разширени от детско очарование, наблюдаваха конят, пасящ трева на метри от нас. Тишината се разливаше заедно със сиянието на лъчите. Чуваше само тихото хрупане на тревата, която конят пасеше. Невичка гледаше лирично прехласната по коня, похапвайки от пликчето "Лото пица", а аз си сложих слушалките, за да пусна музика, която още повече да подсили идилията. В ушите ми зазвучаха нежните акорди от музиката към филма "Смело сърце"..."О, даааа!", въздъхнах и си затворих очите, откъсвайки се от действителността. Агрегатното състояние на тялото ми се променяше почти физически осезаемо- разстапях се от блаженство и се изпарявах, политайки към синьото небе, сред безкрайността на простора...Когато до мен, до широко отворените ми ноздри, дишащи свободно, достигна ухание на...КОН! А? Отворих очи и се срещнах очи в очи с коня, който преди малко пасеше на метри от нас. В очите му се четеше онова, което се опитваше да ми каже, но не можеше: "ДАЙ МАЛКО "ЛОТО ПИЦА", БЕ!" Замръзнах на място и не знаех какво да направя- главата на коня беше на сантиметри от мен. Никога не бях предполагал, че една конска глава може да бъде толкова голяма! Нито пък, че един кон може да гледа толкова умно- почти колкото умно гледах аз. Докато се гледахме по този начин умно един друг, аз се опитвах да се сетя какво се казваше на кон, за да бъде изгонен. Първото, което ми дойде на ум, беше: "Чиба!" Конят ме погледна някак въпросително, с леко подозрение, сякаш искаше да каже: "На мен ли говориш?!" Което ми беше достатъчно, за да загрея, че "чиба" е команда за куче. Майкоооо, досрамя ме чак от животинчето. Но пак по- добре, че не му казах "къш"- тогава можеше и да отнеса някой ритник с копито. През главата ми трескаво преминаха всички животински команди, които знаех- "псът", "ррррррр", тца- тца"...Обаче никоя от тях не беше предназначена за кон. Затова повторих "Чиба!". Но прибавих и "бе" за благозвучност- "Чиба бе!" Конят само как не свъси вежди, докато размишляваше върху моите думи. Опитваше се да анализира инплицитната семантика на емоционално- контекстуалният нюанс, който привнасяше употребата на "бе" във вече използвания императивен израз "чиба!" Размислите върху този литературен казус така го бяха погълнали, че той дори престана да преживя тревата в устата си и ушите му се наостриха от интелектуална превъзбуда. Използвах този момент на пълно мисловно вцепенение и леееко, леееко се измъкнах от опасната близост на коня, бутайки количката на Невичка пред себе си. Вече се бяхме отдалечили на 200- 300 метра от коня, а той продължаваше да стои в същата поза на самовглъбен размисъл. Сигурно бях объркал чувството за личностна идентификация на горкото животинче и то продължаваше да си блъска главата пред голямата екзистенциална дилема- "Аз кон ли съм или куче?!"...
...Следващият път обезателно ще му кажа "Дий!"- стига да не ме посрещне, лаейки като куче!