Дребните неща, които ни правят щастливи

Търпелива съм, много търпелива. Ама положението вече ставаше непоносимо. Не чувах музиката, но усещах всеки такт. Под краката си. Подът се тресеше в синхрон с вибрациите на тонколоната. Препирни на висок глас, после – неудържимо кикотене.

Не, не , край! Влизам в действие. Бутнах със замах клавиатурата, подпрях длани на бюрото и решително се изправих. После свих юмруци и със застрашително тежки стъпки изминах краткото разстояние по коридора. До детската стая. Как е възможно, големи момичета, а са се разлигавили като бебета! Бутнах с гръм и трясък вратата и едва не се спънах в захвърлената на пода възглавница.

По нищо не личеше, че са забелязали моето присъствие. Стаята приличаше на нещо средно между стадион след рок-концерт , градска библиотека, в която стадо маймунки са ходили на организирано посещение и бойно поле след битка с възглавници. Как да повярвам, че си пишели домашните?!

Взех възможно най-високият тон от гласовите ми възможности и креснах с цяло гърло: „Тишина!”. Да, ама нямаше кой да ме чуе. Стоях си там ,на вратата – незабелязана и нечута.

Наблюдавах ги. Две пораснали момичета, почти жени. Говореха едновременно, дори не се изслушваха. Боричкаха се весело, гонеха се в кръг, бутаха се... И се превиваха от смях, та чак се захласваха.

Усмихнах се и аз. И затворих тихичко вратата. От външната страна. Но не помръднах оттам. Продължавах да се усмихвам. След малко музиката и гласовете утихнаха. Започнах да дочувам някакви определения и граматични правила. Ядът ми беше отминал. Изтеглих се тихичко, на пръсти.

Бях щастлива.Не, не за това, че най-сетне са седнали да учат. Честно да си призная много повече ми хареса моментът, в който моите дъщери се забавляваха. Безгрижно, по детски, по сестрински.

Само крачка ги дели от онзи трудният, истински живот. И аз ще бъда най-щастливата майка, ако и тогава, оплетени в грижи и проблеми,съумеят да намерят време да се забавляват. Двете заедно.