Да влезеш в нечии чужди крачки

Снегът беше натрупал към десетина сантиметра и тротоарите на София още не бяха разчистени в този ранен час. Ходех мълчаливо по своя обичаен път към работата. Гледах в краката си, когато видях нечии чужди стъпки, които бяха минали преди мен по снега. Бяха малки стъпки. Може би стъпки на жена- бяха деликатни, някак леки, сякаш само бяха докоснали повърхността на снега. Започнах да ги следвам плътно, стъпвайки върху тях, за да вървя по- лесно. Така неусетно влязох не просто в тези чужди стъпки, а и в този чужд ритъм, този чужд пулс, този чужд живот. За миг изгубих чувството, че съм себе си. Това не бяха моите крачки, моят вървеж. Правех чувствително по- малък разкрач- жената не беше бързала. Това бяха бавни, обмислени крачки. Дори някак мечтателни- на човек, който е съзерцавал красотата на снежните картини по пътя. Неусетно и аз забавих хода си, гледайки заснежените корони на дърветата.Чуждите крачки ме възпираха като с юзди да не бързам, укротяваха моя ритъм, изпълваха ме с търпение, което нямаше да имам, ако бях следвал собствения си ход. На едно пък място чуждите крачки бяха стъпили несигурно, бяха се подхлъзнали. И аз усетих неподправената изненада и трепет на сърцето, когато стъпките ми приповториха подхлъзването. Съпреживях го с жената, минала преди мен. Усетих нейния човешки страх, нейната женска уязвимост. И някак вече, накрая когато стъпките тръгваха в друга посока, различна от моята, те започнаха да ми липсват. Може би, защото вече не бяха чужди стъпки, а стъпки на човек като мен.

Спри само за 5 минути литература!

Знам,че много бързаш.Чувам задъханият ти ход,който бърза за работа,за важна среща,за автобуса.Бързаш за следващия миг,за утрешния ден.Тичаш,за да ги догониш.За да догониш и изпревариш самият себе си.Надпреварваш се с времето-този алчен скъперник,който не иска да ти даде назаем дори една свободна минута.Надпреварваш се с часовниковата стрелка-тичаш редом с нея по пистата на циферблата.Но стрелката никога не спира и не се уморява,а ти вече се задъхваш и силите ти предателски те напускат.Закъсняваш за работа.Закъсняваш за среща.Закъсняваш за автобуса.Имаш поне 5 минути до следващият.Защо пък тези 5 минути да не бъдат 5 минути литература?!Ще ти засичам.Само 5 минути.Няма да ти отнемат никакво време.Обещавам!...
Първа минута:
"...Никога няма да мога да ти се отблагодаря за всичко,което внесе в живота ми.Почувствах се като истинска зряла жена и за първи път не изпитвах страх от нищо.Чувствам се по-невинна,отколкото вярвах,че е възможно.Ти си прекрасен художник и човек.Толкова съм щастлива,че бях благословена да видя картините ти.Доказателство за невинността е да виждаш "ясно",а не да бъдеш ограничаван само с онова,което е пред очите ти."Уилям Уортън,"Последна любов"
Втора минута:
"...Той видя черното отверстие на цевта.То растеше.Гребер искаше да извика високо,имаше още толкова неща да каже...Не почувства куршума.Изведнъж видя пред себе си само трева-някакво цвете близо до очите си,полусмачкано,с червеникаво венче и нежни листенца,което ставаше все по-голямо и по-голямо.Цветето трептеше,самотно изправено пред стеснилия се хоризонт на отпуснатата му глава,безмълвно,само за себе си,излъчващо последна утеха и целия мир на света,и то ставаше все по-голямо и по-голямо,докато изпълни цялото небе-и очите му се затвориха."Ерих Мария Ремарк,"Време да се живее и време да се мре"
Трета минута:
"...А забравяме,че децата са по-голяма истина от нас.Винаги ще има един Виетнам,едно дете,за да ни се противопоставя лице срещу лице.За да ни разкрива колко е слаба силата?"Блага Димитрова,"Страшния съд"
Четвърта минута:
"Татко наш,ти който си цялата природа,който си дарил с издръжливост койота,обикновения кафяв плъх,врабчето,къщната муха и молеца,ти сигурно си изпитвал силна и невъобразима любов към негодниците и към черните овци на града,към пройдохите и към Мак и момчетата,към добродетелите и милосърдието,и лентяйството,и насладите."Джон Стайнбек,"Улица Консервна"
Пета минута:
"-Васко Да Гама,как пък не!-каза гневно Фори.
-Васко Да Гама е мореплавател!-кресна му в лицето Васко.
-Не на мене тия!-отвърна Фори.-Мореплавател!А Христофор Колумб да не е кифладжия!?"
Братя Мормареви,"Васко Да Гама от село Рупча"
Стоп!Твоите безсценни 5 минути изтекоха.Тъкмо навреме,защото автобусът ти идва.Този път няма да закъснееш.Как,като спечели цели 5 минути преднина пред времето и пространството!?5 минути,в които настигна себе си и не поиска да се изпревариш-остана там,където си.В тези 5 минути подарена Вечност!

Мъж под чехъл

Моят съпруг е „мъж под чехъл”.Всеки път в присъствието на негови приятели натрапчиво затвърждава картинката. Примерна ситуация - разположила съм се удобно на дивана, кръстосала крак връз крак, и умело прехвърлям телевизионните програми, а той страхливо подхвърля: „Жена, няма ли да направиш салатка?...И нещо за мезе?”. Отговорът ми е мълчалив убийствен поглед, а той , горкият, свива безпомощно рамене, поглежда свенливо приятелите си /”Нали съм си мъж под чехъл!”/ и се отправя към кухнята... подсмихвайки се.

И се започва... „Скъпа, къде са ножовете?...А дъската за рязане? ...Имаме ли лук?...Кои чинии да използвам?...Жено, солта къде е?”... Тъй като обясненията ми на висок глас явно не му помагат да се ориентира в кухнята, се налага да се надигна от дивана със сумтене на сумист...Приятелите му се споглеждат многозначително и използвайки моето отсъствие въртят глави,цъкат с език и състрадателно шушукат: „Горкият мъж! Ако мойта ми каже така...!” ... Връщайки се с чиниите, подредени с моя помощ, „неволно”вметва, че „жените трябва да се слушат”, което предизвиква масово несъгласие и гореща дискусия на тема „Непоклатимата фигура на мъжа в къщата и неговата твърда ръководна роля при изграждане авторитета на семейството пред съседите и приятелите”.

Точно в апогея на разгорещения спор започват да звънят мобилните телефони на „по-по-най”-мъжете... Следват едни тихи и кротки отговори: „Да, скъпа, тръгвам си, ей сегичка.” „Мило, не се притеснявай, да, да,ще разходя кучето..”, „Да, котенце...” След разотиването на мъжкарите моят „мъж под чехъл” се оттегля на пръсти към спалнята, без да разчисти масата...

Да, моят съпруг определено е „мъж под чехъл”. Не си позволява да закачи картина, защото без мен не смее да пробие дупка в стената. Чувства се по-сигурен, ако аз държа пирона, а той удря с чука.Оххх! А когато го поканят на гости, никога не взима едностранно решение.”Чакай да питам жената...Нали знаеш, каквото тя каже...” Захлупва слушалката с длан и разтапящо-нежно се обръща към мен „Скъпа, канят ни на гости.Е, недей така! Не казвай „не”, нуждая се от теб...Все някой трябва да шофира!”

Моят съпруг не знае кога се плащат фактурите, ипотеката, застраховките, но като истински „мъж под чехъл” не крие парите си. „Ето, жена, това е всичко. Виж какво трябва да се плаща.Ако не достигат,добави ти.Разчитам на теб.”

Веднъж на /горе-долу/ десетина години успява да ме изненада.Като тази вечер например... Тази вечер,прибирайки се в къщи, заварих съпруга си...Ау,още съм шокирана... Съпругът ми миеше чиниите! И на всичкото отгоре ми се усмихваше нежно и любвеобвилно.Спуснах се веднага към него, докоснах притеснено челото му...Не, нямаше температура. Съвзех се бързо и започнах да го наблюдавам подозрително, а той продължаваше старателно да търка с дунапренената гъбичка. Търкаше до блясък, та чак до „скърцане”. Неприятният звук ме отрезви. Днес трябваше да смени маслото на колата, а той седнал чинии да мие.Какво беше станало „с мъжът под чехъл”?!
Все още усмихвайки се, започна да ми разяснява ситуацията: „На етикета на препарата за миене на съдове пише, че съдържа балсам,който предпазва кожата на ръцете и я омекотява. Реших да проверя дали е вярно.” Вярно е, я! Ама сега с тези негови чистички ръце как да позная дали е сменил маслото на колата...

Моят съпруг е „мъж под чехъл”. Така твърди той. Ако ме питате мен, изобщо не е вярно -той сам си избра тази роля,защото така му изнася. Ама че хитрец! Но мен не може да ме заблуди...Още утре ще си купя чехли с по-дебели подметки!

"Мария се завръща"

Музикален поздрав за един анонимен посетител на блога, както и за всички бащи и техните "малки" дъщери.

"Мария се завръща"- музика Иван Михайлов,текст Сашка Александрова, изпълнява Ваня Костова

Фадромата

Техническият беше млад инженер, дошъл отскоро на строежа. Толкова отскоро, че още не познаваше повечето от работниците.За много от тях само чуваше и ги знаеше като имена и прякори, но не и като лица. Така беше и с Фадромата. За него техническият абсолютно нищо не знаеше, нито пък го беше виждал. Само можеше да предполага как изглежда човек, наричан от всички Фадромата. Представяше си го като едър мъжага, който е груб и як като фадрома. Нямаше начин да не е така. Защото техническият беше разбрал поне едно за работниците на този строеж- техните прякори напълно съответстваха на външния им вид. Какъвто беше случаят с Клечо, който се оказа наистина слаботелесен като клечка. Или пък Снайпера, който носеше очила с толкова голям диоптер, сякаш бяха лупи на снайперски мерник. По тази логика се очакваше и Фадромата да е човек, който дължи прякора си на своя външен вид. Но техническият си имаше достатъчно работа и задължения, за да тръгне да сверява съответствието между прякор и външен вид на всеки един от работниците. За него в момента по- важно беше да следи за точното и бързо изпълнение на поставените работни задачи, както и за безопасността на труда. Очакваше се да мине комисия, проверяваща за условията на безопасен труд по строежите в района. Затова техническият обикаляше обекта с бригадира, за да провери дали хората му работят с каски- искаше всичко да бъде изрядно. И наистина беше така- накъдето и да погледнеше, се виждаше жълтият цвят на работническите каски. Но на този жълт фон контрастно изпъкваше една глава без каска. Техническият погледна въпросително към бригадира, а той веднага го успокои: " Това е Фадромата, на него не му трябва каска, докато кара... " Бригадирът продължаваше нещо да обяснява, но техническият вече не го слушаше- стоеше и гледаше с отворена от силна изненада уста. В този момент рухваше неговата теория за пълното съответствие между прякора и външния вид на човека. Защото при Фадромата имаше драматично несъответствие между тези две неща. Той имаше фината и грациозна фигура на човек, който ей сега ще се повдигне на върха на краката си и ще започне да танцува балет по музика на Чайковски. Но вместо това, с балетно леки стъпки се качваше в кабината на огромната фадрома, на която именно дължеше своя прякор. Обезмълвен от този сблъсък между очаквано и неочаквано, между въображаем и реален образ- техническият не можеше да артикулира членоразделна реч, с която да направи забележка на Фадромата за липсата на каска. А пък и по всичко изглеждаше, че не толкова Фадромата, колкото той имаше нужда от каска, тъй като всеки момент, шокиран, щеше да..."падне от коня"!

Часовникарят

На обяд бригадата се беше събрала във фургона. Всички бяха дошли да хапнат и да се стоплят около голямата чугунена печка, която гореше, разпалвана от бай Христо- пазачът на обекта. Навън камък се пукаше от студ. Вятърът свиреше със свиреп фалцет в големите водопроводни тръби, наредени на площадката до крана. А във въздуха прехвърчаха самотни снежинки. "Това е от лютеж!", коментираше снежинките бай Христо, докато хвърляше едрите букови цепеници в зейналата паст на горящата печка. Цепениците се разгаряха с пращене и заревото на огъня весело играеше със светлосенки по тавана на фургона. Тенджерата със сърми на бай Христо вече завираше- фургонът се изпълваше с аромат на зеле. Пазачът щеше да остава за нощно дежурство, а предстоеше Бъдни вечер. Предстоеше тихата и свята нощ, която старият пенсионер от армията щеше да посрещне сам на работното си място. Затова беше донесъл сърми да свари, баклава, буркан с ошаф, орехи и всичко останало, както си му е редът. Даже и Библията си беше взел, за да прочете "Отче наш"- Господната молитва, която все не можеше да научи наизуст. Гледайки го как се подготвя за вечерта, архитектът, който не вярваше в Господ, а само в точността на своята инженерна мисъл, попита с нескрита ирония: "Бай Христо, знаеш ли какво е казал френският астроном Баланд?" Старият пазач дори не беше чувал за този астроном, та оставаше пък да знае и какво е бил казал той. Архитектът очакваше, че бай Христо, неукият старшинка в пенсия, няма откъде да знае и затова с цялото си чувство за интелектуално превъзходство цитира какво е казал Баланд: "С моя телескоп аз претърсих цялата Вселена и никъде не намерих Бога". Архитектът беше от онези млади всезнайковци, които от Университета имаха готов заучен цитат за всяка тема. Докато бай Христо си използваше само своите думи, макар и най- обикновени, простички, но взети от живота. И точно с такива свои думи, без да осъзнава, че в тях ще има толкова метафоричен смисъл, той отговори на архитекта: "Оня ден и аз си отворих моя часовник, но не видях в него часовникар!" Архитектът не знаеше как да продължи теологичната си закачка, тъй като този отговор му дойде изненадващо логичен- часовникът на бай Христо наистина си имаше своя часовникар. Така, както и този бъдещ МОЛ, строящ се в полето край София си имаше своя архитект. Своя Творец...
...Архитектът леко се усмихна и излезе замислен от фургона. Беше си намерил майстора- за първи път нямаше заучена фраза, с която да отговори. За първи път нямаше готов отговор. А от небето вече се сипеха безброй снежинки, грациозно танцуващи с вятъра. Точно като в картина от коледна картичка. Дванадесетият час на Коледа приближаваше. Архитектът погледна да види колко е часа. Часовникът му работеше. А това означаваше, че Часовникарят, макар и да не го познава, си е свършил добре работата. И го има!