Да умориш Дядо Коледа

Ако си затрупан с тестове и изпити покрай Коледа, на кого би си изкарал яда? Естествено, че на Дядо Коледа! И най-вече когато за пореден път за домашно трябва да пишеш весела историйка в негова чест.

А пък аз междувременно очаквам обаждането на училищния психолог. Защо ли? Ами защото дъщеря ми уби Дядо Коледа. Ето част от нейната шеговита коледна приказка:

„Навън времето е страховито, но улиците са пълни с хора. Настроението е приповдигнато, а децата с нетърпение очакват коледната вечер, в която белобрадият старец ще остави подаръците под елхата.
...
В къщи е топло. Огънят в камината е чудесен за карамелизиране на гумени бонбони.

3 в 1- рецепта за коледно настроение!

Необходими продукти:

- Сняг на парцали, довят от средиземноморски циклон;

- Стар и патологично мързелив, лоено дебел котарак;

- Печка на дърва ( за предпочитане турска, или- циганска, ихтиманска изработка).

Начин на приготовление:

Ошубена история

Зимата знае, ама и аз знам. Навън е минус 10 градуса, но за всеки градус аз съм облякъл съответно по един кат дрехи. Общо 10 ката! Непробиваем съм! С руска тежка картечница да ме стрелят, само ще усетя леко, приятно гъделичкане от куршумите. Единствено малко ми е затруднено ходенето- пристъпвам като американски космонавт на Луната. Тежат ми 10- те ката дрехи на мен. То са ризи, пуловери, фланели, шуби. Едно 20- тина кила доспехи нося на гърба си. Не е леко да се носи тежко! А не е леко и за околните...
...Днес на път за работа, влязох по диагонал през вратата на купето, питайки пътуващите: "Едно свободно място?" Те ме погледнаха слисано, защото извънгабаритните ми размери очевидно изискваха не едно, а две места. Жална им майка на съседите ми по място! Ама какво да правят нещастните хорица, показаха ми кротко примирени със съдбата си единственото свободно място в купето. Отидох и седнах. Шубата ми скърцаше тежко като амортесьорите на руски самосвал, който е пълен догоре с мокър чакъл. Скръъъъъъц- скръъъъъъц! Някак се паркирах на мястото си, изтласквайки околните съгласно закона на Архимед, според който- "на всяко тяло, потопено във течност (напълно или частично) действа вертикална сила с посока отдолу нагоре и големина, равна на големината на теглото на обема на изместената от него течност. Тази сила се нарича сила на Архимед или Архимедова сила"...В моя случай течността бяха съседите ми по място, а силата ми не знам как се наричаше, но беше смазваща. Нещастната женица до мен се залепи на прозореца, притисната от менгемето на мойта шуба. А аз й се усмихвах плахо, чак мило извинително за създаденото неудобство. Обаче по едно време ми стана топло- парното в купето работеше сериозно. И започнах да се разсъбличам. Шуба, шапка, ръкавици, горен пуловер...Половин час се събличах, произвеждайки богата гама от сложно- абстрактни звуци, сякаш излезли от психедиличен албум на Пинк Флойд. Къде, каквото имаше заспал човек в купето се пробуди да види какво става. А аз им се усмихвах плахо, чак мило извинително за неудобството. Докато се събличах- половината път кажи- речи мина, настана време да се обличам, че гарата ми наближаваше. Хорицата бяха току, леко- меко пак позадремали, когато аз отново започнах да шумоля с шубата. Скръъъъъц- скръъъъъц! Егати, чак на мен ми стана жал за тезии клети същества! Ама, какво да се прави- усмихвах им се плахо, чак мило извинително. А на излизане им пожелах лек ден. Не чух никой да ми отговаря..Шубата беше много шумна. Но може и да са ми отговорили ...по някакъв мил начин.

Апокалипсисът на българското коледно чревоугодие

Коледната трапеза - каква богата и сложна, чудна география има тя! На длъж и на шир щедро са се разгърнали необятни равнини от тави с вита баница. Равнини, равнини, равнини - до линията на хоризонта, където гордо се издигат планини от кюфтета, пържоли и пуешки кълки. Искрящо оросени от собствен сос, те отразяват слънчевите лъчи с ласкаво мек блясък. Най-високо в планините се вдига благоуханна пара, която загръща с нежен воал от мъгла очертанията на върховете. А някъде там в тъмните дълбини на планинските клисури текат с тих, напоителен ромон реки от меко топла ракия. Тя тече ли, тече - вие се между гънките на стръмните урви от оглозгани кокали. И накрая се влива със смирено покорство в безкрайната тъмна шир на морето от бира и вино. Там морските вълни я поемат с валсова грация и я отвеждат до далечните тучно зелени брегове на салатата от краставици. Те идват като утеха след дълго, изморително пътуване - със спокойствието на зеления си цвят, който сякаш е събрал в себе си целият мир на Вселената...

Каква богата и сложна, чудна география, нали?!Сътворена с такава любов и търпение. Красива като обещанието за Вечността. Но толкова болезнено мимолетна. Днес я има, утре я няма - изправена пред зиналата паст на българският чревоугоднически Апокалипсис, седнал като за последно на празничната трапеза. Мазно потен, с хищнически блясък в очите - той е отворил широко устата си, за да излапа цялата география, целият прекрасен свят на коледната трапеза - равнините от баница, планините от кюфтета, пържоли и пуешки кълки, реките от ракия и морето от бира и вино. За да остави след себе си развалини от коледен дух и естетика, развалини от здравословен живот-пустиня! Сред тишината, на която изгрява утрото на новият ден - ден първи от остатъка на Апокалипсиса ни...

На голлинията на Живота

Превключвах безцелно телевизионните канали, без да знам какво точно искам да гледам. Спрях се на мач от испанското първенство. Играеха Реал Мадрид. Загледах ей така, защото вече не ми се търсеше друг канал. От скука! Толкова ми беше скучно, че започнах да наблюдавам единствено играта на вратаря- Икер Касиас. Колко ли трябва да му е скучно на човек, че да гледа играта на един вратар?! Вместо да гледам играта на халфовете и нападателите, головете, изпуснатите положения, аз бях като кон с капаци- гледах само вратаря на Реал. Той следеше топката с напрегнат поглед, крещеше нещо на защитниците пред себе си, ръкомахаше, заставаше ту в средата на голлинията, ту вдясно или вляво. Опитаваше се да предположи посоката на удара, да покрие най- уязвимите места на своята врата... А топката оставаше далече от него. Но той дерзаеше, бдеше, целият превърнал се в обтегната до скъсване пружина, която всеки един момент е готова да се изстреля напред, настрани или нагоре. На няколко пъти топката профучаваше към вратата. Икер задържаше до последния миг експлозията на инстинкта си, импулса на реакцията си. Сякаш беше стрелец, който е сложил пръста си на хладния спусък, изчаквайки точния момент, в който да го натисне. Но една топка беше неспасяема. Летеше със страшна скорост. Наближаваше вратата- ставаше все по- голяма и по- голяма. Икер се хвърли, протегна неистово ръка. Очите му бяха конпресирали в себе си целият безмълвен крясък на предусещането за неспасяем гол. И наистина- топката мина на някакви си милиметри от пръстите на Икер. Само на един жесток малшанс разстояние! Мрежата се опъна до скъсване зад гърба на още летящият в плонж вратар. Край! Миг празнина. Пустиня в мъртвите очи на вратаря, гледащи в безмислието на Нищото. Безпомощно отпуснати ръце, с тъжно големи ръкавици...
...Камерите показаха лудата радост на голмайстора, а след това за миг самосъжалението на вратаря. Камерите бяха цинично хищни, жадни за болка- показаха в безмилостно близък план лицето на Икер. Очите му, блестящи като след сълзи. Вгледах се в тях и сякаш видях не телевизионен, а огледален образ на себе си. Това не бяха просто очите на Икер- бяха и моите очи. Бяха очите на всеки, който някога в живота си е фатално закъснявал, непростимо пропускал, жестоко разминавал се с шанса си. Защото всеки понякога играе на този скучен пост в Живота- вратарският. Когато трябва да опази вратата на своята душа, на своята нежност и невинност, любов и вяра. Когато трябва да се хвърля с плонж за тях, за да ги спаси, за да ги улови точно на голлинията. Но ги е изпускал за някакви си милиметри. Гол след гол! Грешка след грешка...
...Изгасих телевизора. И заспах. А на сутринта отново бях там, където и Икер. На голлинията на Живота!