На пощенските служители – с благодарност!

Към средата на месец март с огорчение писах за четири писма с мартенички, тръгнали от България и не стигнали до Испания. Три от тях все още са в неизвестност, но едното- най-дебелото и най-хубавото, се появи. И то, придружено с двупосочна история.

Моята леля, която въпреки изминалите години все още не може да се примири с нашето емигриране, повече от месец се тюхкаше и вайкаше, че не сме получили нейният плик. Звънеше ми през ден и натъжено ми обясняваше как е избирала мартеничките, колко хубави били, как ги е нарекла за всеки от нас. Сигурна съм, че си е поплакала. Аз пък от своя страна я нахоках /нежно/, че не го е изпратила препоръчано.

Днес, отваряйки пощенската си кутия, леля ми с изненада открива открива същият голям пощенски плик, който е изпратила в края на февруари. Изпратила го е обаче на старият ни адрес. Адрес, на който живеехме преди повече от пет години.

Писмото пристига в Испания. На посочения адрес. Предполагам, че някой от живеещите там си е направил труда да отиде до пощенската станция и да върне писмото. А можеше и да не го направи, защо да се притеснява заради някакви си непознати чужденци. Но за втори път през емигрантския ми живот намирам повод да се възхитя от отношението на испанците към чуждата кореспонденция. Или просто от човешкото им отношение. Благодаря им от сърце!

Испанските пощенски служители връщат писмото в България. Благодаря им от сърце!
Българските пощенски служители връщат писмото в пощенската кутия на подателя. Благодаря им от сърце!

И въпреки, че три писма с верен адрес все пак не пристигнаха, съжалявам за съмненията си. Едно обикновено писмо, изпратено с толкова любов и надежда, не се е изгубило.

Може би ще си кажете, че придавам голямо значение на едно нищо и никакво писмо.
Не, не отдавам значение на самото писмо, а на хората, които създадоха неговата история. Тези хора затвърдиха вярата ми в човещината.