Емигрантска мартеничка

Чаках мартенички тази година, чаках, но те така и не пристигнаха. Проверявах по няколко пъти пощенската кутия, но с всеки изминал ден надеждата ми намаляваше. И то не защото никой не се е сетил за нас, напротив , близките ми непрекъснато звъняха – пристигнаха ли, получихте ли ги...? Да, ама не.

Днес ми се обади една приятелка, която живее на другия край на Испания. Оказа се, че тя също очаква... мартенички от България. Дори една обща позната е изпратила писма и на двете ни. Да предположим, че единият адрес е объркан, ама пък двата – почти невероятно. Тя поне беше получила мартеничките, изпратени й от моите родители. Аз пък – не.

Тюхкахме се, вайкахме се и определено се ядосахме. Лесно е да хвърлим обвинения, но все пак не можем да сме сигурни какво се е случило.

С испанските пощи досега никога не сме имали проблеми. Дори и с дебелите “мартенски” пликове. Пощальоните вече знаят какво съдържат те. За тях тези мартенички не означавят нищо, но със сигурност знаят колко очаквани са от получателите си.

Българските пощи, е, и те са наясно какво има в тези дебели пликове. Може би и техните служители се отнасят достатъчно отговорно, за да могат тези писма да достигнат до техните сънародници навсякъде по света.

Какво се е случило с тазгодишните ни мартенички, можем само да гадаем. И да се съмняваме. От пет писма, пуснати в две различни софийски пощенски станции, от двама различни податели за два различни испански адреси, пристига само едно ... Дали някой е объркал адреса, дали писмото просто някъде се е изгубило... Малко вероятно –да беше само едно, а то цели четири.

Другото съмнение, което ни обхваща, ни води до неприятното дори за нас заключение –някъде някой пощенски служител ... ги е взел. Не ни се иска да е така. Това съмнение ни разяжда отвътре, от него ни заболява много.

Защото за нас, емигрантите, мартеничката няма нищо общо с търговската си цена. За нас мартеничката е безценна. Очакваме този български символ с трепет и с радост, независимо от възрастта ни. Тези български мартенички са поставени в пощенските пликове с много любов, с много чувство и дори с мъка от нашите най-близки хора в България. Те са пуснали дебелите пликове в пощенските кутии с надпис „Чужбина”, мислейки за децата, внуците или приятелите, които са надалеч. Това не са просто обикновени писма –те пренасят през хиляди километри пожелания за здраве, за радост, родителска любов, приятелски поздрав. Те пренасят частичка от България.

Ако причината тези писма да не достигнат до своите получатели е една глупава, недомислена кражба на дребно..., то извършителят й е жалък нещастник, който не осъзнава, какво ни е причинил.Какво пък толкова ?!
Тази година нашите мартенички са усукани от съмнение и разочарование.