Здравейте, фрау Крафт!
Това писмо сигурно никога няма да стигне до вас. Няма да стигне- буквално и метафорично! Защото вие сте толкова, толкова далече от мен- някъде там в приказно красивите планини на Австрия. В малкото, кокетно курортно селце-Росбах, което сякаш не е действително. Срамежливо сгушено в мълчанието и поезията на Алпите, сред бялата тишина на снега и коледния уют на горящата камина, която весело пращи с дъх на смола… А аз съм в разкаляната от току-що стопилият се сняг България! В едно село, което тихо умира и се обезлюдява. Превръща се в призрак, в гротеска на това, което беше някога. На едно “някога”, което безвъзвратно си отиде, с отчаяно наведена глава…
Вие дори не подозирате, че съществувам. Но, представете си, аз съм новият собственик на вашата кола, която вие сте продали преди 2 години. На някого- не ви е интересувало кой. Вие просто сте искали да се освободите от старата си кола, която е станала много демоде в сравнение с новите коли, а пък сигурно е започнала и да създава проблеми. Затова сте си купили нова кола и сте си я паркирали пред малката островърха хижа. Влезли сте, за да сложите дърво в камината, налели сте си чаша ароматен чай и животът ви е продължил- тих и спокоен. Уреден. Със само една грижа- да не угасне огънят в камината ви!
А ето ме мен, за който вие дори и не подозирате- угрижен за вашата бивша, моя настояща кола. Угрижен дали ще запали двигателят сутрин на минусови температури. Дали ще събера пари за нови гуми, защото вашите гуми вече се изтъркаха. Дали ще издържи окачването след жестоките пропадания в дълбоки дупки по пътищата. Дали вятърът няма да ми отнесе ламарините на навеса, под който е колата. Дали някоя нощ ще остана без акумулатор, защото колата е без аларма и някой може си го свали необезпокояван… И така да не мога да закарам жена си до родилния дом, че да я израждам във вашата бивша, моя настояща кола!
Не, не искам да ви карам да се чувствате виновна за всичко това. Просто ви споделям като на роднина. Защото аз много си обичам коленцето-то ми е като дете. Малка четирицилиндрова, бензинова душичка! Която вие сте отгледала през детските й години. На мен тя ми е първата кола в живота-на нея се научих да карам. Тя е първата кола, която влиза в нашият двор. Заради нея счупихме оградата, за да може да влиза, а не да стои, немила-недрага на улицата. С нея отидохме чак на морето-1000 километра! Пет човека и багаж до горе. Но тя не трепна-не ни изостави в толкова напрегнати моменти. Минахме през тъмна нощ, апокалиптичен порой, нечовешки горещини. И се върнахме-живи и здрави…
Направо не разбирам- защо сте се отказала от тази чудесна кола. Защото е стара и малка ли?! Защото е “Форд” ли?! Защото сте имала пари и сте искала някъде да си ги похарчите ли?
Всъщност, аз почти нищо не знам за вас. Знам само името и адреса ви от сервизната книжка на колата. Но вече знам нещо много важно за вас- вие не разбирате нищо от коли. И няма как да разберете, докато не изживеете това, което изживявам аз с вашата кола- моите грижи и тревоги, изстрадана радост и автомобилна любов…
Затова писмото ми няма никога да стигне до вас. Защото няма да ме разберете- ще ме помислите за автомобилен маниак. За тъмен балкански субект, който ви търси с някаква криминална цел. Или за отнесен мечтател-Дон Кихот, който вярва във вятърни мелници и одушевени автомобили…
Ще ви помогна в предположенията. Последното е най-близко до истината… На мен и фамилията ми е подобна на Дон Кихот- Донкин!
Но скоро ще ме разберете още по-добре. Нали сме заедно в общият Европейски дом. Вече не само ще си пишем, но и ще се виждаме. Ще си ходим на гости с колите- с нашите настоящи, бивши ваши коли! И много добре ще се разбираме! Чудесно дори…
С уважение: П. Донкин
Няма коментари:
Публикуване на коментар