Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака

Живеели си спокойно някога човеците. Ден след ден, нощ след нощ. Срещали се и се разминавали. Запознавали се и се забравяли. Записвали телефонни номера и след това загубвали тефтера. Пишели дълги писма на лист хартия , но без адрес на получателя – нямало на кого да ги изпратят. Светът на човеците бил малък – всички съседи, цяло село, цял квартал, половин град ... Познавали се всички,но дали това им било достатъчно... Човеците имали чувство за хумор и често казвали: „Търкулнало се гърненцето, та си намерило похлупачето”. Лесно им било да се търкалят в малкия си свят, но трудно откривали подходящото капаче. ..

Един ден изневиделица се появило едно чудо. Понеже било незабележимо, човеците първоначално не му обърнали внимание. А то тихомълком се промъквало в къщите им и се настанявало удобно и...трайно. Омайвало ги с приказки за други малки светове, разказвало им за други човеци. Чудото било много умно – намирало отговор на всяка загадка. За добро или за лошо, то разбивало малкият им свят и ги пренасяло далече, далече... Срещало ги с други човеци отдалече, отдалeче... без да мърдат от стола си. Човеците така свикнали с него, че не забелязвали как то започнало да краде от съня и времето им. Вече не записвали телефонни номера и не пишели дълго пътуващи писма, а пък и чудото вече не било чудо. Било просто Интернет.

Но чудесата не свършвали до тук. Човеците се търкулвали в необятното пространство на „просто Интернет”...часове, дни, седмици...и с лекота откривали гърненца-двойници и хиляди подходящи капачета. Гърненцата носели различни имена, но един и същ прякор – „Блогове”. ..

...Тази безсмислена приказка няма край. ..Май няма и поука...Човеците продължават да се търсят, да търсят, да си пишат и да пишат...Или иначе казано: „Търкулнал се блогът, та си намерил последователи”.