Ако Фройд коментира мача Кличко - Пулев

Начален гонг на мача. Двата психологически субекта дислоцират физиологическото си присъствие в центъра на ринга, където започват активно да реализират агресивно- инвазивната линия на своя моментен поведенчески статус, нанасяйки си тежки удари в една от най- уязвимите области на човешката анатомия - главата. В тези начални минути Кубрат Пулев издава подсъзнателно прикривания досега синдром на провинциална малоценност и респект към противника, демонстрирайки на жестомимично  ниво чрез неточните движения на ръцете и сковаността на краката своята несигурност на ринга. Докато Кличко стои авторитарно стабилно и сигурно, движенията му са физически икономични, изчистени от излишен жестомимичен брак и театрален мелодраматизъм. Пулев решава да компенсира чувството си на несигурност със стратегически рискова и хаотична активност в инвазивен план, целяща бързо намиране на конкретни фактологични аргументи в полза на неговата повече емоционална, отколкото рационална убеденост, че е способен да победи. Това отваря полета за контраатаки в защитата на Пулев, които Кличко умело използва, за да реализира пълния спектър на деструктивния ефект от своите удари. Един от ударите попада право в целта и запознава Пулев с безотказността на действие на гравитационните закони, изпращайки го на близка среща с пода. Българският боксьор бързо се изправя и с гротескно иронична театралност, заставайки в балетна стойка на един крак, демонстрира своето неглижиране на постигнатия от Кличко нокдаун. Но Кличко светкавично затвърждава постигнатия плацдарм на доминиращо поведение в мача, като с едно круше принуждава Пулев отново да изпробва действието на гравитационните сили върху себе си. Това поредно падане има повече психологически, отколкото чисто физически измерения за Пулев. Той изправя тялото си, но не и духа си. Затова неслучайно, след като се изправя, започва да търси клинча. В тези все по- чести клинчове започва да има образно красноречива символика на вътрешно безсилие и изчерпаност в опитите на Пулев да се задържи на краката си. Вербалната подкрепа на публиката в залата не е достатъчна, за да върне съпротивителните сили на българина. Напротив даже - колкото е по- акустично силна тя, толкова е  по- трудно поносимо нейното въздействие върху психиката на Пулев, вменявайки му тежкото бреме на исторически отдавна изгубената национално -  патриотичната кауза. Така освен на бой, Пулев е принуден да носи и на свръхочакванията, които той не може да оправдае с оглед развоя на мача. В този смисъл - Пулев е нокаутиран и пада, смазан под тежестта не толкова на противниковите крушета, колкото под непосилното бреме на националните комплекси за малоценност, които са му медийно вменени. Накрая той пада, смазан и под тежестта на болезнено нокаутиращата истина, че ако Кличко прощава грешки, то България - не. И коментарите след мача, независимо дали са положителни, или отрицателни, доказват именно това - че в този двубой противник на Пулев не е Кличко, а българският робски манталитет, който е по- непобедим, по- безмилостен и по- тежка категория от всеки шампион по бокс в историята.

Дневникът на един Опел, попаднал в Ада

Ден първи:

Скъсах ангренажен ремък, избиха ми буталата и бързо предадох Богу двигател! В първия момент, като започнах да се възнасям на Небето, помислих, че ме вдигат на крик в някой сервиз, но монтьорите около мен имаха някак подозрително чистобели работни гащеризони и не псуваха на майка, докато ми вадеха двигателя от коша...Оказа се, че това са  ангели, които ме вдигаха за Оня свят. Видях само как купето ми остава там, долу на земята да гние в моргата, а двигателят ми се понесе към Небето. На Небесната порта ме посрещна Свети Петър с ключове в ръка и строго изпитателен поглед. Така някога с ключове в ръка и строго изпитателен поглед ме посрещна и първия ми собственик, след като ме купи от магазина. Е, това със сигурност беше не първият, а последният ми собственик! Тръпки ме побиха - първият собственик ми взе здравето, последният щеше да ми вземе душата! Той само попита съпровождащите ме ангели: "Марка!?" Отговориха му в един глас: "Опел!" Присъдата последва мигновено: "Щом е Опел, значи е за Ада - в Рая не влиза нищо гнило!"... 

Ден втори:

И ето ме в Ада. Последните години от живота си прекарах в България, така че Ада ми се видя като Рай пред нея. Вярно, и тук пътищата бяха като българските - целите в дупки, но поне нямаше катаджии, а дяволи, които бяха много по- малко алчни и нагли от тях...Първите дяволи, които ме посрещнаха, ми се заканиха: "Ще те смажем!" Отговорих им:"А дано ме смажете, карам с едно масло от сто хиляди километра!" Други пък ми се заканиха, че ще ме горят в огън - тези типове знаеха ли един Опел в България колко пъти му завира антифриза и прегрява двигателя!? Други се провикваха: "Ще ти отровим душата!" Но скоро и те се отказаха, като разбраха, че фабрично двигателят ми е без катализатор за отработените газове... 

Ден трети:

Днес присъствах на жестоко наказание, което се извърши за назидание пред всички - сложиха ограничител на педала на газта за намаляване скоростта на едно BMW! Всички насъбрали се баварци в публиката заплакаха горко за мъченика. Да им имам проблемите баварски! 

Ден четвърти:

Дяволите още се чудеха с какво могат да накажат един Опел, след като той си е наказан по дифолт! Най- накрая решиха - щяха да ме накажат с италиански шофьор. Дадоха ме на един млад италианец, работил на земята като разносвач на пици в Милано. Италианецът ме форсираше, дрифтеше, не ми сменяше маслото и филтрите с години, но не ме сломи. Дяволите ме гледаха и се чувстваха по- наказани те от мен, отколкото аз от тях! Този поглед ми беше много познат - всеки, който ме караше досега, гледаше така... 

Ден пети:

Днес присъствах на още едно публично наказание - накараха един Форд Ескорт да запали и да заработи през зимата. О, чудо, той успя да запали от първия път! Така вместо назидание, наказанието предизвика всеобщо удивление пред този чутовен подвиг - гледахме на Форда като на възкръсналия Лазар. Дяволите се ядосаха и обрекоха клетата му фордска скоростна кутия на вечни мъки и издевателства - пратиха го на едно многодетно ромско семейство пазарджиклии!

Ден шести:

Днес пристигна един Фиат от България. Вкарали го в Ада, защото се беше възнесал на Небето...без винетка!  Мислил си, че тука е като в България и може да мине метър. Е, успя да мине...Адът е на един метър разстояние от Рая!

Ден седми:

Все повече се убеждавам, че Адът е място, сякаш създадено в завод на Опел - обречено на вечно гниене, клетви, подигравки и отрицание. Докато Раят сигурно е произведен от Мерцедес - всички разказват, че там е просторно, комфортно и уютно като в S класа, направо съвършено! Но дали един Опел би се чувствал на мястото си там!? Едва ли! А не е ли Раят точно това - място, на което да се чувстваш на мястото си!? Затова се чувствам райски в Ада - защото знам, че е по- добре, отколкото да се чувствам адски в Рая!

Ден осми:

Днес в Ада пристигна един Мерцедес S класа. Когато се видя заобиколен от тълпа Опели, цитира Жан Пол Сартр: "Адът - това са останалите хора!" Не го разбрахме какво искаше да ни каже, та ние не бяхме хора, а Опели...Най- райски щастливите Опели в Ада!

Кратка история на социалните мрежи, предшестващи Фейсбук в България

Фейсбук не е нито първата, нито последната социална мрежа в България. До масовото навлизане на Фейсбук в социалния (или по- скоро - асоциалния) живот на България, по нашите географски ширини през вековете се развиват най- различни форми на подобна комуникация между хората...

1. Социалната мрежа през праисторически времена: СКАЛНИТЕ РИСУНКИ 

Праисторическият първообраз на Фейсбук, това са скалните рисунки. Всяка една скала е била "стената", на която кроманьонският юзър е споделял статуси под формата на рисунки. Още от тези древни времена, юзърите в социалната мрежа са предпочитали споделянето на образи пред използването на писмено слово или друг по- интелектуален начин на комуникация. И тогава бутон "не харесвам" не е имало като опция, но всеки спокойно е можел да препикае нечий "статус" като израз на принципна позиция на несъгласие. Харесвани - нехаресвани, статусите са оставали за вечни времена поради липса на техническа опция за редакция и изтриване. Единствената редакционна намеса е била от страна на природата чрез ерозионните процеси, засягащи скалите с рисунките. В много случаи статуси и цели профили са били изтривани след природни катаклизми, а много юзъри са оставали завинаги офлайн след среща с агресивни потребители от животински вид...

2. Социалната мрежа през Античността и Средновековието: НАДПИСИТЕ ВЪРХУ КАМЕННИ ПЛОЧИ И КОЛОНИ

И до днес можем да прочетем знаменития статус "...Човек и добре да живее, умира и друг се ражда", копипейстнат с длето върху средновековна колона от юзър, подписал се под мисълта с никнейма хан Омуртаг. Някой се е опитал да изтрие статуса, като е хакнал колоната, за да я счупи не просто софт, а хардуерно. Но след преинсталиране на колоната, историческата рам памет е възстановена и статусът е сейфнат до наши дни. Той свидетелства, че юзърите от този период си чатят много активно на каменни плочи и колони, като използват уърдски програми на кирилица и латиница, играят активно на военно- стратегически игри онлайн и се тагват на най- различни места във Византия, най- често след екскурзии до стените на Константинопол. По това време командата за изтриване на профили се е изпълнявала не с клавиш Delete, а с...меч! 

3. Социалната мрежа през Възраждането: СЕДЯНКАТА

Социалната мрежа в България става за първи път истински директна и непосредствена по време на възрожденските седенки. На тях юзърите си комуникират активно, като споделят мисли и песни онлайн, на живо, без да използват виртуални стени за целта. Макар че по това време стените, наречени дувари, се използват за първи път, за да се прикрие личния живот на едни юзъри от други юзъри, ползващи се със статута на системни администратори в мрежата. Тези администратори имат всички права, образно казано - те колят, те бесят в мрежата, затова през този период тя е, колкото открита, толкова и прикрита. На много от юзърите им се налага да комуникират в мрежата под най- различни никнейми, прикриващи истинската самоличност на профила. Пословично известен със своите многобройни никнейми е Васил Левски, който навсякъде се регистрира с различно юзърско име и профилна снимка за заблуда на администраторите. Този период е уникален с това, че стените служат не за споделяне, а за прикриване на женската хубост, защото по това време мисълта "много хубаво не е на хубаво" се превръща в неизли(е)чим профилен статус на цяла една социална мрежа...

4. Социалната мрежа през Комунизма: СБИРКИТЕ НА Е.Ж.К. (Една жена каза)

През комунистическата епоха функциите на социална мрежа се поемат от повсеместните квартално - махленските сбирки, представляващи нов тип седенки, но изцяло женски, на по едно кафе и цигара, на които активно се споделят статуси, започващи с крилатата заклинателна фраза "Една жена каза..." Тези женски форумни сбирки на по кафе и цигара се превръщат в протообраз на Фейсбук, изпълнявайки неговата съвременна функция на битово - квартален клюкарник, в който всичко, без политическата власт, е обект на жълт показ и интерес. По това време социалната мрежа започва да развива качеството си на комуникационна среда, в която  данните се разпространяват от уста на уста (както и от крака на крака) със скорост много по- висока от съвременните мегабити в секунда на Интернет. Така в Е. Ж. К. двама млади може току- що да са се срещнали, но вече за тях се коментира, че са женени с дете... 

5. Социалната мрежа в началото на демократичния преход: ПРОТЕСТНИТЕ МИТИНГИ НА СДС

"...45 години стигат, времето е наше!" - това е един от крилатите статуси, около който идеологически се обединяват хиляди юзъри на новата форма на социална мрежа, каквито стават протестните митинги на СДС в началото на демократичния преход. На тях за първи път се оформя стадният модел на функциониране на една социална мрежа. Вкарани в този модел, юзърите постепенно губят своята профилна индивидуалност за сметка на тълпата и стадния инстинкт. Споделянето на статуси става все по- плакатно клиширано и кресливо. По това време профилите не се трият, а политически "отлюспват". Появяват се първите хейтъри, докарани до това състояние от безработицата и финансовата криза. Появяват се юзъри с малко налична рам памет в главата и софтуер в душата, но затова пък със здрав хардуер на ръцете и вратовете. Те започват да комуникират с останалите юзъри в мрежата, използвайки вместо думи, юмруци и мускули..

...Така, когато се появи Фейсбук като поредна форма на социална мрежа в България, проблемът е не в какво ни превърна той, а в какво го превърнахме ние. Защото някак неизбежно, водени от инерцията на цялата тази кратка история на социалните мрежи в България, ние превърнахме Фейсбук в място, в което вместо юзъри, примитивни кроманьонци споделят снимки на стените си, без да използват никакви човешки думи. Превърнахме Фейсбук в място, в което вместо юзъри, средновековни варвари използват латиницата, сякаш тя е официална писменост. Превърнахме Фейсбук в място, в което вместо юзъри с истински имена, зад дебели стени от никнейми се крият роби. Превърнахме Фейсбук в място, в което вместо юзъри, се срещат само клюкарки и вместо индивидуалности, има само тълпи от пъчещи мускулите си комплексари.

Ако Животът и Смъртта се изправят във футболен двубой

Ако Животът и Смъртта се изправят във футболен двубой, как ли щеше да протече мачът?! Как ли щеше да бъде коментиран!? Може би така...

Коментатор: "Добър вечер, драги зрители, пряко от арената на собствения ви живот ще проследим вечното дерби между Живота и Смъртта! Това ще бъде един мач на живот и смърт, никой от противниците няма право на загуба, залогът е еднакво голям и за двете страни. Начален сигнал, мачът започва!...В тези начални минути Животът се опитва да финтира Смъртта с лъжливи движения, играе комбинативно, напористо, търси свободни пространства в отбраната на противника. На моменти Смъртта влиза грубо, покосява Живота на тревата, но Съдията мълчи, дава авантаж. Животът става на крака, играта продължава. С всяка изминала минута мачът загрубява. Ето още едно опасно влизане на Смъртта! Животът финтира и се измъква, напредва по тъч линията, комбинира със Здравната каса. Но тя реагира много бавно, мудно, не се ориентира и топката излиза в болнични.Какъв пропуск, какъв пропуск на Здравната каса! Смъртта поема топката и контраатакува по една от болничните пътеки, поваля две - три джипита, изправили й се на пътя, навлиза дълбоко в наказателното поле. Следва силен удар или както му казват лекарите - инсулт, който лети фалцово към вратата на Живота, но се разминава инфарктно близо с дясната греда на сърдечната камера. Животът в последния момент успява да отклони удара, опазва вратата си суха, но не и гащите. Атаките на Смъртта продължават - Животът е вкаран в собственото си наказателно поле и вече цяло полувреме не може да излезе оттам. Истинска футболна, пардон - житейска драма, драги зрители! Смъртта обстрелва вратата на Живота с коварни удари от всички посоки - от вкъщи, от работата, от медиите, от политиците и най- вече- от приятелите. Все пак Животът успява да организира една контра. Тръгва на отчаян щурм. Комбинира с крилата - Вяра, Надежда и Любов, които бързо изнасят топката до вратата на Смъртта. Животът подава на Любовта, тя се озовава сама пред опразнената врата на Смъртта, но...Любовта не умее да нанася удари, на всеки прощава и пропуска да накаже противника. Какъв пропуск, какъв пропуск на Любовта! Нежността също беше наблизо, можеше да протегне крак и да отклони топката в мрежата на съперника, но както винаги, тя фатално закъсня! Смъртта отговаря със светкавична контра по фланга, опразнен от Любовта, изправя се лице в лице с Живота, напредва към него със страшна сила. Но пада! Смъртта е фаулирана и пада за дузпа. Дали наистина имаше нарушение срещу нея или това беше театрално падане в наказателното поле?! Не можем да видим на повторението, защото в този мач няма повторения. Съдията свири дузпа. И това може би е краят! Точно последната минута на мача - наказателен удар! Наистина нелепо и нечестно, но факт - точно в последната минута на Животът ще му бият дузпа. Топката е поставена на бялата точка за наказателен удар. Смъртта се изправя с цялото си хладнокръвие срещу Живота. Животът е съвсем сам в този последен двубой - застанал е точно на голлинията. Голлинията на Живота! А топката е на бялата точка. Но тази точка не е препинателният знак, който поставя край на изречението, край на мисълта, край на творбата. Не! Това е просто една точка, от която може да последва многозначително многоточие...и мачът да свърши с реми."   

Душа на кредит

Работа, работа и пак работа. И на работата, и вкъщи - все работа. Извадиха ми душата от работа. И така останах без душа! Пък без душа живее ли се!? То вече с душа не се живее, без душа пък хептен. Затова потърсих душа на заем. Но къде ти? Всеки гледа да ти извади душата, ама да ти даде - никой...Освен Небесното царство. Оказа се, че това е единствената обществена институция, която отпуска души на кредит. И така - изпратих гореща молба за отпускане на душевен кредит. Отговориха ми веднага - дойде самият Архангел Михаил. А? Аз го мислех за душевадец, а той се оказа, че бил старши инспектор по събирания на просрочени душевни вземания и...давания. Архангелът седна до мен и извади кредитен формуляр за попълване. Започна да ми задава въпроси. "Какъв размер душа искаш на заем - малка, средна или голяма!?" Замислих се. Само голяма щеше да ми свърши работа. С малка щях да съм малодушен, а със средна - душевно посредствен. Затова отговорих твърдо и решително: "Искам голяма душа!" Архангелът въздъхна тежко и каза: "Значи кредитът ще е ипотечен! Ще трябва да ти ипотекираме душата срещу един поръчител и застраховка вечен живот!" Поръчител?! Откъде можех да намеря поръчител?! Никой нямаше да се навие да ми плаща за душата, ако пак фалирам душевно! Затова се отказах. Обясних, че не мога да намеря поръчител. Архангелът ме погледна право в очите и каза: "Можеш!"  Айдеее, сега щеше да ми извади душата, докато не намеря поръчител! Досущ като всички други банки. Но той ми обясни: "Можеш да помолиш Исус Христос да ти стане поръчител, няма да ти откаже!" Позачесах се, където не ме сърбеше и се усъмних на глас: "А, ако ми откаже!?" Архангелът ми отговори: "Той на разбойника на кръста не отказа, та на теб ли!" Да бе, вярно, разбойникът беше взел много бърз душевен кредит, още там, на кръста, без да има възможност да плати и една вноска по него. Всичко му плати Поръчителя - и главницата, и лихвите. Особено лихвите! Това ме окуражи. Ами вноските? Попитах за погасителния план на кредита. Архангелът ме погледна толкова строго, че тръпки ме побиха: "Какъв погасителен план бе, човек!? Душата не се погасява, а се разпалва!" Обърках се, започнах да заеквам: "Ама, не, нали, разбираш ли, така е думата, въпросът ми е как ще си изплащам душата!?" Архангелът погледна формуляра и отсече: "С фиксирани месечни вноски от вяра, надежда и любов! Вноските се правят всеки ден, плащането им се осъществява по молитвен път, по сметка на Небесното царство!" След тази почти гневна тирада едва посмях да попитам с треперещ глас за размера на лихвата. Архангелът извади меча си от ножницата - това беше размерът на лихвата! По- точно - на наказателната лихва. "А такса обслужване на кредит има ли?!", попитах със сетни сили. "Има, но тя е платена...На Голгота!" Това ме накара да замлъкна. Сетих се колко е висока тази такса и че аз нямаше да мога да я платя никога. Затова се засрамих - уж си взех голяма душа, пък съвсем малодушно питах само за такси и лихви. Толкова трудно ми беше да разбера, че душата се измерва не в такси и лихви, а в саможертви!..

Дневникът на един грипен вирус

Ден първи:

...Кацнах с чартърен полет на въздушно - капковите линии. Летях около метър - два, докато не се приземих върху главата на един българин. Допреди да излетя, живеех под наем в белите дробове на един французин. Живеех си като бял човек...Добре ми беше, но трябваше да хвана първата по разписание кашлица, излитаща в ранни зори от гърлото на французина. Иначе рискувах да ме заловят специалните части на френските антибиотици, които ме търсеха под бронхиално дърво и зъбен камък. Рекох си: "Кацам, пък каквото кашлица покаже!"...И ето ме на българска земя...Пардон - глава! От ученото по история в училище знаех, че до главата на българина какво ли не е идвало - та османско владичество, та две национални катастрофи, та комунизъм, та демокрация, та Бойко Борисов, та какви ли не други вируси!...Все ще изтърпи и един грип на главата си!

Ден втори:

Егати рошавата българска глава - въобще не можех да се ориентирам накъде е пътя за гърлото. Французинът беше сресан на прав път - не път, а цяла магистрала - нямаше как да объркам посоките. А тука - гъста джунгла! Цяла седмица един гребен не мина да ме качи на стоп. Накрая се ориентирах по силното въздушно течение, което идваше от постоянно говорещата уста на българина. Стигнах до входа й, но тя се беше затворила, защото стискаше здраво зъби. Ама,че късмет  - само допреди минута постоянно се отваряше, за да каже нещо за някаква майка. 

Ден трети:

Трети ден чакам...майката, за да се отвори по нейн адрес устата. Добре, че мина някаква леля и стринка, та входните врати на българското гърло широко се отвориха пред мен. Влязох в устната кухина - бях чул, че българските пътища са целите в дупки, но същото важи и за българските зъби. На два- три пъти щях да падна в кариесни шахти. Тази устна кухина се оказа много опасна - на няколко пъти щяха да ме изплюят срещу държавата, финансовия министър, кмета, треньора на "Левски" и всеки друг, виновен за нещо на българина. Затова бързо се спуснах навътре към белия дроб...

Ден четвърти:

То пък един бял дроб - причерня ми, като го видях. В него имаше толкова катран от цигари, че издрапах обратно по бронхите, преди да съм умрял от задушаване. Този човек не беше ли чел Женевската конвенция!?

Ден пети:

Трайно се настаних в бронхите на българина и започнах да го тормозя, за да го накарам да си остане на топло вкъщи. Къде ти! Скъсах го от кашлица, но той продължи да виси на студено по спирките и по градския транспорт. Е, как можех да се почувствам като човек в този човек!? Вместо аз да го разтърсвам с кашлица, той ме тресеше с градски транспорт. Вместо аз да го горя с висока температура, той ме гореше с греяна ракия. Вместо аз да съм упорит вирус, той беше упорит българин. Вместо аз да го заразя, той ме зарази  - с българска действителност .А първият признак на заразяване с българска действителност е този, че започваш да свикваш с нея. Дотолкова, че започва да не те боли от нея, макар да трябва. Дотолкова, че започва да не ти пука за нея, макар да трябва...