Не просто дърводелец

Бай Христо спря буса пред каменната ограда на църквата и свали сандъка си с дърводелски инструменти. Беше дошъл точно в уречения час, но никой не го посрещаше, освен веселото чуруликане на птичките, които се радваха на утринните лъчи, огрели над малкото родопско селце. Бай Христо се усмихна непринудено при вида на идилията, която се разкриваше пред очите му. Малката църква беше ниска, сякаш старчески приведена под тежестта на достолепната си 150- годишна история, заобиколена от стари лозници, оплели лабиринта си от филизи по нейните стени и стрехи. Под дебелата сянка на висок и строен бор, засаден от стари времена, течеше чистата вода на чешмичка от объл камък с плоча, на която беше гравиран Архангел Михаил, държащ копие в ръка, как тъпче дявола с крака. Монотонното шуртене на водата, която падаше с ехо в каменното корито, очертаваше с фин щрих тишината на пасторалната картина. Бай Христо не беше свикнал с такава тишина и с такова спокойствие. Той идваше от шума и хаоса големия град и големите строителни обекти, на които работеше с неговата бригада. Затова сега, когато беше попаднал тук, сред тихата самовглъбеност на това отдалечено родопско селце и неговата малка, стара църква, той се чувстваше някак неловко. Но славата му на майстор- дърводелец беше стигнала и до тук, затова точно него го бяха извикали да поправи вратата на църквата. Как точно дядо поп се беше свързал с шефа на строителната фирма, в която работеше бай Христо, така и не беше станало ясно- това селце изглеждаше откъснато от всякакви комуникации. Но май наистина бяха неведоми пътищата божии, които бяха свързали дядо поп с шефа. Една сутрин той просто каза на бай Христо, че за него има специална задача- да поправи вратата на тази църква. По време на великденските празници, от многото отваряне- затваряне на вратата, пантите се били разхлабили и вратата спаднала до земята- триела пода със скърцане и как само още не била паднала. А била стара врата, оцеляла още от предишната църква на селото, която била разрушена при настъплението на османците в този край. Затова било срамота тази врата да оцелее под огъня на нашествието, та да падне днес, в мирно време, защото няма кой да я ремонтира. Дядо поп не можел, защото бил стар. И наистина беше така- бай Христо се убеди в това още като видя как белобрадия старец бавно, с усилие, подпирайки се на бастуна си, го посрещна в двора на църквата. Дядо поп изглеждаше точно така, както и самата църква- библейски стар и свят. Посрещна го с онази блага усмивка, с която бащата от библейската притча сигурно е посрещнал своя завърнал се у дома блуден син. В известен смисъл това наистина беше така- бай Христо отдавна не беше влизал в християнски храм. Дори на Великден не отиде на църква, защото не беше вярващ. Не вярваше, че един обикновен дърводелец, какъвто е бил Исус, е Бог. Но, когато се изправи пред вратата на тази малка църква, нещо трепна в него. Вратата беше направена от масивно дърво, потъмняло от времето. Ръката на майстор- дърводелец беше гравирала образа на Разпятието. Дълбока резка разсичаше лицето на Исус. Дядо поп поясни със старчески треперещ глас, че според легендата това е следа от удар с ятаган, който се е счупил и е накарал османците да избягат, изплашени от светотатството, което са извършили. Изплашени били, колкото от счупването на ятагана, толкова и от лицето на Исус, което се изкривило от болката на удара. Бай Христо щеше да си помисли, че това е просто легенда, ако наистина не беше видял това лице. Лице, изкривено от жестока болка и очи, които крещят: "Отче, прости им, те не знаят какво вършат!" Сега тези очи сякаш се взираха дълбоко в него, който стоеше пред вратата. А тя беше все така здрава и на мястото си, само пантите й се бяха разхлабили. Трябваше да се повдигне и да се стегнат винтовете- работа за 10 минути. Но докато вдигаше вратата, бай Христо почувства сякаш тежестта не на вратата, а на самия кръст на разпятието, гравиран върху нея. И затова на тръгване, когато си свърши работата, той вече знаеше, че тази врата е оцеляла до днес, защото Исус от Назарет не е бил просто дърводелец...

Счупи гипса!

Бях много малък, но го запомних. Играехме футболен мач на улицата, когато някакъв чичко от публиката се провикна гневно по мой адрес: "Ей, гипс!" Поводът беше моята отчайващо слаба игра. Бях малък и наивно доверчив - лесно повярвах, че освен плът, кръв и кости, в организма ми има и субстанция от този строителен материал. В момента, в който повярвах - гипсът започна да действа, сякаш съм го смесил с вода. Втвърди се бързо и безвъзвратно. Скова ме целия. И всичко ми стана гипсово - мислите, чувствата, думите, жестовете, мечтите, надеждите. Целият ми живот! Пълен гипс!

А гипсът си е гипс - строителен материал. Затова и много хора започнаха да ме използват по предназначение - като строителен материал. Вземат ме, такъв, какъвто съм - гипс, и ме замазват някъде по грапавините на характера си, за да си го изгладят, да го запълнят. За пълнеж ме ползваха - тук гипс - там гипс. Обаче, ето ти чудо! Какво стана? Този ме вземе за гипс, онзи ме вземе за гипс - от много вземане накрая ме счупиха.Ама не мен, а гипса. Счупиха ми гипса, грубияните му с грубияни! Някой ме натисна малко по силно и го счупиха. Оказа се, че гипсът е лесно трошлив при по-груб натиск. В началото ме заболя, защото бях свикнал с гипса като с жива плът. Но после се почувствах приятно освободен и дишащ. Без гипс!... Той си беше свършил работата - нали е строителен материал, построи ми характера. Без него характерът ми въобще нямаше да го има. Защото, ако го нямаше добрият стар гипс, вместо той, при външният натиск щяха да се счупят останалите съставни части от мен - плътта, кръвта и костите ми. Животът ми... Тук ще спра, че вече прекалено разводних онова просто нещо, което исках да ви кажа и което побързах да ви кажа още в заглавието: "Счупи гипса!" Не се бойте - чупете го или нека ви го счупят. Това, което ще остане, е животът ви - непречупен...

Емигрантска мартеничка

Чаках мартенички тази година, чаках, но те така и не пристигнаха. Проверявах по няколко пъти пощенската кутия, но с всеки изминал ден надеждата ми намаляваше. И то не защото никой не се е сетил за нас, напротив , близките ми непрекъснато звъняха – пристигнаха ли, получихте ли ги...? Да, ама не.

Днес ми се обади една приятелка, която живее на другия край на Испания. Оказа се, че тя също очаква... мартенички от България. Дори една обща позната е изпратила писма и на двете ни. Да предположим, че единият адрес е объркан, ама пък двата – почти невероятно. Тя поне беше получила мартеничките, изпратени й от моите родители. Аз пък – не.

Тюхкахме се, вайкахме се и определено се ядосахме. Лесно е да хвърлим обвинения, но все пак не можем да сме сигурни какво се е случило.

С испанските пощи досега никога не сме имали проблеми. Дори и с дебелите “мартенски” пликове. Пощальоните вече знаят какво съдържат те. За тях тези мартенички не означавят нищо, но със сигурност знаят колко очаквани са от получателите си.

Българските пощи, е, и те са наясно какво има в тези дебели пликове. Може би и техните служители се отнасят достатъчно отговорно, за да могат тези писма да достигнат до техните сънародници навсякъде по света.

Какво се е случило с тазгодишните ни мартенички, можем само да гадаем. И да се съмняваме. От пет писма, пуснати в две различни софийски пощенски станции, от двама различни податели за два различни испански адреси, пристига само едно ... Дали някой е объркал адреса, дали писмото просто някъде се е изгубило... Малко вероятно –да беше само едно, а то цели четири.

Другото съмнение, което ни обхваща, ни води до неприятното дори за нас заключение –някъде някой пощенски служител ... ги е взел. Не ни се иска да е така. Това съмнение ни разяжда отвътре, от него ни заболява много.

Защото за нас, емигрантите, мартеничката няма нищо общо с търговската си цена. За нас мартеничката е безценна. Очакваме този български символ с трепет и с радост, независимо от възрастта ни. Тези български мартенички са поставени в пощенските пликове с много любов, с много чувство и дори с мъка от нашите най-близки хора в България. Те са пуснали дебелите пликове в пощенските кутии с надпис „Чужбина”, мислейки за децата, внуците или приятелите, които са надалеч. Това не са просто обикновени писма –те пренасят през хиляди километри пожелания за здраве, за радост, родителска любов, приятелски поздрав. Те пренасят частичка от България.

Ако причината тези писма да не достигнат до своите получатели е една глупава, недомислена кражба на дребно..., то извършителят й е жалък нещастник, който не осъзнава, какво ни е причинил.Какво пък толкова ?!
Тази година нашите мартенички са усукани от съмнение и разочарование.

Честит 8 Март!