Класиците на футболната поезия

Двадесетина дни преди началото на Световното първенство по футбол, може ли да се мисли за нещо друго, освен за футбол?...
Съвременният футбол е тичане, тичане и пак тичане. 90 минути тичане, единоборства за всяка топка, за всеки метър от терена, тактическо надхитряне и пласиране на точния човек, на точното място, в точния момент, за да бъде нанесен решителният, неспасяем удар в противниковата врата. Хладно, изчислено, без емоция, без романтика, без поезия.
В съвременния футбол вече няма място за поезия. Футболните играчи, които сътворяваха истинска поезия от финтове, пасове и голове, останаха в миналото. Останаха в класиката. Понякога си спомням с носталгия за тях - класиците на футболната поезия...

1.ВАН БАСТЕН, ГУЛИТ и РИЙКАРД (Холандия): Те бяха едно неделимо цяло. Разбираха се, само с поглед. Дори и без поглед. Усещаха се почти свръхестествено, по интуиция. И си взаимодействаха с точността на часовников механизъм. Превръщаха играта наистина в игра - в нейния забавен, по детски витален смисъл. Допирът им с топката беше валсово елегантен, беше чувствен като ренесансов флирт на мъж с жена. Финтът им беше изчистен и точен, с красив рисунък. Пасовете им - дълги и къси, с едно докосване, извеждаха на чиста позиция за гол. А головете им... Това не бяха голове, а поезия! Всеки помни гола на Ван Бастен през лятото на 1988 година на финала на Европейското първенство в Германия, когато от невъзможен ъгъл, с елегантно прехвърляне, топката беше вкарана в противниковата врата.

2.Братята МИХАЕЛ и БРАЯН ЛАУДРУП (Дания): Те бяха турбо бързи и маневрени. Финтираха на скорост, с резки, неочаквани промени в посоката на водене на топката. Тялото им се накланяше надясно, но те тръгваха наляво. Спираха, тръгваха, промушваха се на зиг-заг в тесните "улички" между двама-трима противникови защитници. Играеха дръзко и красиво, предизвикателно, на ръба на ексцесията и екстремизма. Истински поети!

3.ЛОТАР МАТЕУС (Германия): "Не човек, а желязо!" Той беше на 38 години и още играеше в националния отбор на Германия. Не се предаваше и продължаваше да бъде въплъщение на несломимия немски боен дух. Не блестеше с техника, но "пишеше" поезия със своите оръдейни изстрели на топката, които достигаха до 120 километра в час скорост на летене (на Световното първенство в Италия 1990 година, при гола му във вратата на Югославия)... Да не си вратар, когато Матеус рита топката!

4.ДИЕГО МАРАДОНА (Аржентина):... Световното първенство в Мексико 1986 година. Четвъртфинален двубой между отборите на Аржентина и Англия. В един момент Марадона поема топката някъде от центъра и тръгва напред. Спринтира. Ляво - дясно - сменя главозамайващо посоките, минава като на шега през цялата английска защита и с фалцов удар вкарва гол-шедьовър... Това е Марадона! Той наистина можеше всичко и го правеше с лекотата на дете, което безгрижно се забавлява. Финтът му беше бароково изящен, с тънък усет за естетиката на детайла при докосване на топката. Тялото му притежаваше изумителна пластика на движението, което много драматично и непринудено се включваше в целия театър на финта, на лъжливото движение, симулиращо подвеждаща посока. Пасът му беше плавен и мек, с елегантен полет на топката, която винаги стигаше целта... Спирам, защото поезията не може да се разкаже с думи - тя трябва да се изживее!

5.ФРАНКО БАРЕЗИ (Италия): Почти плешив, откровено грозен, с груби черти на лицето, сякаш изсечени с длето от некадърен дърводелец, със свиреп поглед и релефно изпъкнали челюсти - Франко Барези внушаваше зловещ респект на всеки, който се изправяше срещу него на терена. Защото той играеше точно така, както изглеждаше - сурово! Беше "секирата", която "сечеше" безмилостно краката на противниковите нападатели, дръзнали да влязат в защитното поле. Въпреки това в цялата му игра имаше някаква поезия. Поезията на безкомпромисния боец, който е готов да жертва себе си и другите, но да отблъсне атаките на противника.

6.ПЕТЕР ШМАЙХЕЛ (Дания): Той беше образ безподобен! Едър и як като мечка. Исполински висок, с изумително дълги ръце, които като ги разпереше и футболната врата се скриваше зад гърба му. Петер Шмайхел, вратарят на датския национален отбор и "Манчестер Юнайдет", не просто пазеше - той умираше, но не пускаше гол във вратата си. Хвърляше се наляво-надясно, ставаше и пак се хвърляше. Пот се лееше от него. Излизаше с топката напред като полеви играч, без да му пука, че оставя вратата празна. Смееше се идиотски. Очите му искряха, пълни с чаровна лудост. Крещеше от гняв или възторг. Ръкомахаше прилично и неприлично. Всичко това беше той - Шмайхел, вратар, боец, викинг, поет!

...И още толкова много подобни футболисти пропускам да спомена. Играчи, които са вече безвъзвратно минало. Използвам думата "играчи", защото те наистина играеха, сякаш са деца на улицата или в задния двор на училището. А днес всички са състезатели, които тичат, тичат и пак тичат. И догонват топката, но никога няма да догонят и да настигнат поезията на футболното минало!