Ако Животът беше ресторант

Ако Животът беше ресторант, как ли щеше да протече един обяд в него?...

 

...Може би така.

 

Клиент: Добър ден!

 

Сервитьор: Добър ден! Добре дошли в живота, заповядайте нашето меню.

 

Клиент: Какво ще ми предложите за пиене?

 

Сервитьор:...Една студена вода!

10- те закона на Щастието

1- ви закон:
Няма нищо по- лесно и просто от Щастието.

2- ри закон:
Няма нищо по трудно и сложно от това да повярваш в 1- ви закон...

3- ти закон:
Щастието е като светлина в края на тунела- за едни то е невидимо и те виждат само тунела, за други е почти видимо и те виждат светлината в края на тунела, за трети е напълно видимо и те виждат- тунел, светлина и приближаващ влак. А най- добре знае какво е щастието машинистът, който вижда как трима нещастници седят на релсите, мислейки, че са щастливи.

Чувам гласовете им...

Тест за психологическа пригодност... "Ехеее, колко съм ги решавал такива тестове!", мисля си, вземайки теста от "Човешки ресурси". Ноооо...
Първи въпрос: Сутрин, когато станете от сън, чувате ли гласове?
Ако напиша, че чувам, ще ме вземат за луд и ще си изгубя работата. А аз чувам. Даже не гласове, а викове: "Татееееее, па бате ми слага легена на главата и чука по него!" Но отговарям "Не!"
Втори въпрос: Какво точно ви казват гласовете?

Коремчето като мъжка забележителност

Неусетно станах забележителен. До вчера- я ме забелязал някой, я не Но сега всеки ме забелязва. По- точно- не мен, а...коремчето ми. Което по форма и размери прилича на класическо бирено коремче. Ама държа веднага да уточня, че то не е такова, защото аз бира почти не вкусвам. Моето коремче има друг, още недоказан исторически произход. По който въпрос мненията са диаметрално противоположни. Според жена ми- коремчето ми, както и всичко останало в моя живот, е резултат от солта. Защото съм бил ял много солено, та от солта се задържало вода в организма ми и това едва ли не било по- скоро воден мехур, отколкото корем. Но жена ми просто прекалено задълбочено и убедено чете вестник "Доктор", та ако слушам нея, досега десет пъти да съм умрял от десет различни болести- коя от коя по- тежки. А според синът ми- щом имам корем, значи съм...бременен! Завалията, той пък на бебе се надява- на братче или ново сестриче! Детски му акъл- бременен! Обаче, като се погледнах в профил на голямото огледало, видях, че вярно съм някъде в деветия месец...И то- с близнаци! Леле, майко! Добре, че майка си е майка- само тя ме утеши, че на мъжете в нашия род такава им била стойката. Просто коремът изпъквал напред от стойката, не от друго. Демек- коремът ми е зрителна илюзия. Иначе съм си втален като фиданка. "Ще вървиш по- изпънат и коремът ще се скрие!", посъветва ме тя. И аз веднага пробвах- тръгнах изпънат като струна. Май вярно беше от стойката- коремът се глътна, та изчезна безследно. Зрителна илюзия! Обаче илюзия, илюзия, ама ме видя един познат и направо ми разби всичките илюзии..."Как си?, попита ме. "Добре съм!", отговорих му. "Личи ти!", закопа ме той. Веднага разбрах по какво ми личи- гледаше ме в корема. Как само не родих преждевремено...близнаците! Обаче после се замислих върху тези думи- "Личи ти!" Коремчето всъщност беше моя отличителен белег за добруване и щастие. Така де, щом не беше мехур с вода, близнаци или зрителна илюзия, значи тогава оставаше да е щастие. И наистина беше щастие. Щастие, че не ми пука дали съм с корем, или без корем, защото и в двата случая има кой да ме обича! Останалото е зрителна илюзия...

Весели празници!

Скъпи приятели,
нека всички ваши мечти и желания бъдат мои пожелания!

Обичайте човека до вас и хората около вас! Раздавайте топлина и усмивки! Вярвайте в самите себеси! Бъдете добри!Бъдете здрави!

Желая ви весели празници!

Топло купе

04:10 часа- Бързият влак за София...Влязох в купето и започнах да си събличам якето. Единият от спътниците ми веднага ме предупреди: "Момче, не се събличай, в купето е студено, няма парно!" Погледнах го изненадано. Сериозно ли говореше? Идвах от вън, от минусов студ, а този ми обясняваше колко било студено- при всяко положение беше по- топло в купето, отколкото навън. "Студено е!", започна да ме убеждава и другият спътник. "Аз пък ви казвам, че тук е топло!", отговорих им по- убедено от двамата взети заедно. И наистина беше топло. Нямах обяснение защо, но на мен ми беше топло, въпреки че парното наистина не духаше. Двамата ми спътници се отказаха да ме убеждават и се увиха зиморничаво в своите дебели дрехи. Аз се отпуснах и блажено затворих очи, усещайки меката топлина, изпълваща купето. Може би всичко се дължеше на влизането ми от студено на по- топло. Или- не знам! Имаше ли значение, беше ми толкова приятно топло, че се унасях в кротък сън. Виждах само киселите физиономии на премръзналите ми спътници, които отказваха да приемат, че в купето може и да е топло. Горките, те не можеха да усетят малкото топлина, която имаха- мислеха само за многото топлина, която нямаха...
...Докато се унасях в сън, се замислих- дали пък не е така и с щастието?! Човек да си седи в купето на своя живот и да си мисли, че е малко щастлив, дори направо нещастен. Докато при него не влезе някой истински нещастен, който да му каже, че може да бъде много щастлив и с малкото щастие- нещастие, което има...
...Дали?! Не ми се мислеше- аз бях един щастливо заспиващ на топло нещастник!
"Ще ме събудите ли, когато наближим София?!"