Утре от същата!

Весели празници!

Скъпи приятели,
нека всички ваши мечти и желания бъдат мои пожелания!

Обичайте човека до вас и хората около вас! Раздавайте топлина и усмивки! Вярвайте в самите себеси! Бъдете добри!Бъдете здрави!

Желая ви весели празници!

Зима

Вчера София приличаше на
снежна приказка. Бяло, бяло, чисто, тихо и спокойно. Мирно време. По някои прозорци мигат разноцветни светлинки и създават празнично настроение.
Валеше и не спираше – като почна от сутринта, та до вечерта.
Боровете се покриха с бяло одеяние, на дърветата побеляха клоните, колите заспаха под дебелия сняг, градинките станаха чистички и без боклуци, като в надеждите ни.
От прозореца всичко изглеждаше чудесно. Нямаше много хора навън – някой забързан за в къщи, с торба с покупки. Някое куче, изведено от стопанина си на разходка. Дори колите бяха малко. В къщи топличко, не исках да излизам навън.
Една малка, кокетна елхичка в стаята сияе с украсата си.

Идилията свърши тази сутрин, когато трябваше да отида до спирката по заледените алеи, да чакам автобус. Добре, че слънцето се показа и освети с великолепието си снежния град. Има ли слънце, всичко е добре. Снежинките заблестяха като сребърни. Нищо, че в 8.56 часа по телевизията вървеше надпис – София -14 градуса.
В офиса една бяла мечка се разхождаше. Взех пушката зад вратата и я застрелях -:)
Сега e топло и слънцето, огряло дървото пред прозореца, ми създава настроение.

Тази Коледа ще бъде чудесна!

Топло купе

04:10 часа- Бързият влак за София...Влязох в купето и започнах да си събличам якето. Единият от спътниците ми веднага ме предупреди: "Момче, не се събличай, в купето е студено, няма парно!" Погледнах го изненадано. Сериозно ли говореше? Идвах от вън, от минусов студ, а този ми обясняваше колко било студено- при всяко положение беше по- топло в купето, отколкото навън. "Студено е!", започна да ме убеждава и другият спътник. "Аз пък ви казвам, че тук е топло!", отговорих им по- убедено от двамата взети заедно. И наистина беше топло. Нямах обяснение защо, но на мен ми беше топло, въпреки че парното наистина не духаше. Двамата ми спътници се отказаха да ме убеждават и се увиха зиморничаво в своите дебели дрехи. Аз се отпуснах и блажено затворих очи, усещайки меката топлина, изпълваща купето. Може би всичко се дължеше на влизането ми от студено на по- топло. Или- не знам! Имаше ли значение, беше ми толкова приятно топло, че се унасях в кротък сън. Виждах само киселите физиономии на премръзналите ми спътници, които отказваха да приемат, че в купето може и да е топло. Горките, те не можеха да усетят малкото топлина, която имаха- мислеха само за многото топлина, която нямаха...
...Докато се унасях в сън, се замислих- дали пък не е така и с щастието?! Човек да си седи в купето на своя живот и да си мисли, че е малко щастлив, дори направо нещастен. Докато при него не влезе някой истински нещастен, който да му каже, че може да бъде много щастлив и с малкото щастие- нещастие, което има...
...Дали?! Не ми се мислеше- аз бях един щастливо заспиващ на топло нещастник!
"Ще ме събудите ли, когато наближим София?!"

Резачка!

Аз съм романтична душа, жена ми - също. Много искаме и децата ни да бъдат романтични. И те почти са романтични - дъщеря ни така мило гушка плюшените си играчки. А пък синът ни какво писмо е написал на Дядо Коледа. Той е диктувал, майка му е писала: "Мили Дядо Коледа, през цялата година слушках и помагах на мама и тате..."

Чета и ми става мило, въпреки че нито ни е слушал, нито пък помагал, но понякога е полагал мечешки непохватно старание да слуша и да помага. И как се е сетил да напише писмо до Дядо Коледа - мисля си, че и той е една романтична душа, но заради момчешка свенливост крие нежната си същност. Вълнувам се, че се докосвам до нещо толкова съкровено и затова листът на писъмцето нежно трепери между пръстите на ръцете ми. Продължавам да чета със затаен дъх: "Ще чакам подарък под елхата."

Залива ме нова вълна на умиление - представям си го как чака. Големите му черни очи са пълни с надежда за утрешния ден, който ще му донесе подарък. Но освен надежда, в тях подмолно се прокрадва и тревога. Вечната тревога на човека, изправил се пред неизвестностите на Бъдещето. Милият ми - толкова малък, а вече екзистенциално се тревожи!

Продължавам да чета нататък - финалът на писмото: "Искам да получа за подарък резачка!"... Моля?! Първо се усмихвам, но усмивката ми застива и се превръща в озъбване. Рррррррр! Резачка, моторна, за рязане на дърва - отряза ми всички очаквания за романтичен финал на писмото. Аз очаквах да поиска едва ли не първи том от избраните съчинения на Шекспир. Или диск с музика, филм... Нещо възвишено, нетленно, вечно! Нещо, което ще предопредели неговото развитие и изграждане като духовна личност. А не като дървосекач. Нали? Но пък от друга страна си мисля - ами ако беше поискал за подарък автомат?! Тогава ще е по-добре резачка. А пък том първи от избраните съчинения на Шекспир ще почака. Поне още 20 години, когато ще порасне. До тогава ще караме някак с рррррррррррррезачката!

Писмо до Дядо Коледа

Лесно им е на днешните деца. Кореспондират си с Дядо Коледа по електронната поща.

„Скъпи Дядо Коледа,
Това са част от подаръците, които бих искала да получа: кукла Барби, увеселителен парк на Барби,Рапунзел, един телескоп, един микроскоп,Барби-балерина, Барби-готвачка,Кукла Ненуко,игра Twister, машина за сладолед на Барби и/ или всичко останало, което искаш да ми подариш. Послепис: Пиша ти от адреса на моята леля, но ти можеш да ми отговориш и на адреса на баща ми: ****@***”

„Скъпи Дядо Коледа, изпращам ти моят списък с желания. Нинтендо, паяжината, която хвърля Човекът-Паяк и джипове с гараж /имам само червен/. И също и някакъв подарък за братовчед ми Ричи. Хуан”

„Здравей, Дядо Коледа.Пиша ти от Мексико.Аз съм на 6 години.Уча в първи клас и съм послушна. Желая щастие на всички деца по Земята...След това за мен желая един касетофон на Барби, и магазинерска каса, и един момичешки компютър. Както виждаш, вече започвам да поддържам връзка чрез Интернет. И би ми се искало и ти, който пътуваш като Интернет по целия свят,да донесеш мир на хората......Поздрави: Сандра”

„Мило старче, понеже аз и моята сестричка Паула все още не знаем да пишем, ти изпращаме една рисунка с нещата, които бихме желали да ни донесеш. Аз, Вероника, съм много послушна и обещавам да бъда......Всичко това го написа тати. Аз ти изпращам рисунката.Прегръщам те...благодаря ти и те чакаме на Коледа.”

„В дейстителност не вярвам в Дядо Коледа, мисля, че той е само една приказка, защото винаги казвам на мама, че искам Дядо Коледа да ми донесе велосипед и не се случва и докато моите приятелки карат своите, аз плача, защото тати няма пари да ми купи колело – четири сестри сме, а виждам,че децата получават много коледни подаръци.Аз съм момиче на 9 години.Моля се на Господ да закриля баща ми и моето семейство.”

„Скъпи Дядо Коледа, Казвам се Клара и съм на 24 години. Обичам много Коледата.Продължавам да вярвам в теб и съм сигурна, че си на някое място от света. Коледния дух ме обзема и съм много щастлива.Само искам да ти кажа, че има хора, които все още вярват в теб... Моето желание е на тази Коледа да сме заедно цялото семейство и да има мир по цялата Земя. Клара”

„Здравей, Дядо Коледа! Имам един проблем и искам да ми помогнеш.Аз съм момиче на 10 години, която не вярва, че те има, но моята най-добра приятелка казва, че съществуваш и че те е виждала.Не й вярвам. Аз съм шведка с испански паспорт. Шведите правим следното: приготвяме къщичка от бисквити и ястие от ориз, който се приготвя само на Коледа. Събираме се цялото семейство и когато дойде Дядо Коледа, ни раздава подаръците.Майка ми му дава ориза и нещо за пиене, каквото Дядо Коледа си пожелае.Но вместо да празнуваме на 25 декември, празнуваме на 24 вечерта. Затова исках да те попитам дали на 24 декември можеш да наминеш, около 22:00 часа. Ако не можеш, моля те, от сърце ти се моля, изпрати ми снимки на джуджетата, на елените, на съпругата ти, на къщата ти, на купищата писма с детски желания и разбира се – твоя снимка. А, също и на фабриката за играчки. Живея на ул.****,Естепона,Испания. Вярвам че съществуваш, но ...не знам, донякъде...Целувки за всички там. Прегръщаме те – аз и моето кученце, най-хубавото на света. И моля те, отговори ми, по пощата или по Интернет:****@***. Ако ще ми отговориш по Интернет, моля те пиши веднага, щом прочетеш написаното.”

„Здравей, Дядо Коледа, аз съм Сара и искам да знам дали наистина ме виждаш. Няма да те моля за подарък, донеси ми каквото ти искаш. Поздрави от мен Лос Рейес Магос /Кралете-магьосници/. Също ми се иска да знам дали наистина правиш чудеса и да донесеш подарък на сестричката ми, която се казва Адриана. Целувам те.”

„От:джесика****@****
За:Дядо Коледа
Скъпи Дядо Коледа, относно ботушите – не забравяй да не са с остър връх, а нагоре – от мека кожа и прилепнали по крака.Чао.Весела Коледа.”

Какъв коледен подарък искат да получат българските деца, можете да прочетете тук.

Аз лично никога не съм писала писмо до Дядо Коледа,но винаги получавах подаръци./Сигурно съм била доста послушна./ Апропо, някой да знае и-мейла му. Реших, че е крайно време и аз да драсна няколко реда на белобрадия старец: Моето писмо до Дядо Коледа

А вие,приятели, написахте ли писмо на Дядо Коледа?

Чиба, конче, чиба!

Седнал насред зелената полянка, съзерцавах как слънцето гали с лъчите си прасковено нежното мъхче по бузките на Невичка. Лъчите се отразяваха с игра от искрящи отблясъци в очите й, които разширени от детско очарование, наблюдаваха конят, пасящ трева на метри от нас. Тишината се разливаше заедно със сиянието на лъчите. Чуваше само тихото хрупане на тревата, която конят пасеше. Невичка гледаше лирично прехласната по коня, похапвайки от пликчето "Лото пица", а аз си сложих слушалките, за да пусна музика, която още повече да подсили идилията. В ушите ми зазвучаха нежните акорди от музиката към филма "Смело сърце"..."О, даааа!", въздъхнах и си затворих очите, откъсвайки се от действителността. Агрегатното състояние на тялото ми се променяше почти физически осезаемо- разстапях се от блаженство и се изпарявах, политайки към синьото небе, сред безкрайността на простора...Когато до мен, до широко отворените ми ноздри, дишащи свободно, достигна ухание на...КОН! А? Отворих очи и се срещнах очи в очи с коня, който преди малко пасеше на метри от нас. В очите му се четеше онова, което се опитваше да ми каже, но не можеше: "ДАЙ МАЛКО "ЛОТО ПИЦА", БЕ!" Замръзнах на място и не знаех какво да направя- главата на коня беше на сантиметри от мен. Никога не бях предполагал, че една конска глава може да бъде толкова голяма! Нито пък, че един кон може да гледа толкова умно- почти колкото умно гледах аз. Докато се гледахме по този начин умно един друг, аз се опитвах да се сетя какво се казваше на кон, за да бъде изгонен. Първото, което ми дойде на ум, беше: "Чиба!" Конят ме погледна някак въпросително, с леко подозрение, сякаш искаше да каже: "На мен ли говориш?!" Което ми беше достатъчно, за да загрея, че "чиба" е команда за куче. Майкоооо, досрамя ме чак от животинчето. Но пак по- добре, че не му казах "къш"- тогава можеше и да отнеса някой ритник с копито. През главата ми трескаво преминаха всички животински команди, които знаех- "псът", "ррррррр", тца- тца"...Обаче никоя от тях не беше предназначена за кон. Затова повторих "Чиба!". Но прибавих и "бе" за благозвучност- "Чиба бе!" Конят само как не свъси вежди, докато размишляваше върху моите думи. Опитваше се да анализира инплицитната семантика на емоционално- контекстуалният нюанс, който привнасяше употребата на "бе" във вече използвания императивен израз "чиба!" Размислите върху този литературен казус така го бяха погълнали, че той дори престана да преживя тревата в устата си и ушите му се наостриха от интелектуална превъзбуда. Използвах този момент на пълно мисловно вцепенение и леееко, леееко се измъкнах от опасната близост на коня, бутайки количката на Невичка пред себе си. Вече се бяхме отдалечили на 200- 300 метра от коня, а той продължаваше да стои в същата поза на самовглъбен размисъл. Сигурно бях объркал чувството за личностна идентификация на горкото животинче и то продължаваше да си блъска главата пред голямата екзистенциална дилема- "Аз кон ли съм или куче?!"...
...Следващият път обезателно ще му кажа "Дий!"- стига да не ме посрещне, лаейки като куче!

Когато извънземните се напият (по действителен случай)

04:13 часа. Влакът от Бургас за София. Влязох в полутъмното купе и седнах. В купето имаше двама мъже- единият спеше, другият гледаше будистки съсредоточено малка бутилка "Блек Рам", сякаш очакваше от нея да получи отговора на вечния въпрос "Ти мен уважаааш ли ме?"...Затворих очи с намерението да поспя до София. Но сънят не дойде толкова лесно, колкото ми се искаше, въпреки полумрака и топлината от парното в купето. Седях нащрек в очакване пияният ми спътник да ме заговори. Виждах с периферното си зрение как вече е насочил вниманието си от бутилката към мен и ме оглежда с прогресивно нарастващ интерес. Първо леко се изкашля, а след това се доближи до мен на почти интимно разстояние. Вече ясно можех да определя по дъха му градуса и реколтата грозде на ракията, която беше изпил. По всичко изглеждаше, че ще ме целува в изблик на пиянска сантименталност към целoкупния човешки род. Присвих очи в очакване...Но! Вместо целувка, с типичната ти- мен- уважааш- ли- ме интонация на гласа, пияният ме заговори: "Да те попитам нещо може ли?!" "Да!", предпазливо кратко отговорих. "На теб някога случвало ли ти се е например да видиш...извънземни?!" Айдееее! Дойдохме си на думата- сигурен бях, че пияният иска да сподели с мен богатият си опит от общуването с извънземни. Отговорих,че не съм виждал извънземни. И тук той ме уби. "И аз не съм виждал!" Ха, а бях сигурен, че на 3 ракии е виждал. Обаче бях подценил събеседника си- той просто правеше увод към по- философски размисли върху темата за съществуването на извънземен живот. "Интересно ми е, като се напият извънземните, какви стават- добри или лоши?!" Егати неочакваната посока на разговора! Дали някога уфолозите си бяха задавали този въпрос? Погледнах събеседника си- в очите му прочетох неговия дълбоко хуманен интерес към темата за влиянието на алкохола върху поведението на извънземните. Това бяха очи, пълни с разбиране и солидарност към тези клети същества, които познават тайните на цялата Вселена, но не и тайните на Алкохола. Очи, които събуждаха заспалата ми съвест и я караха да съпреживее цялата болка на този не просто човешки, а вече извънземен въпрос, който идваше до мен от дълбините на Вселената- "Ти мен уважаааш ли ме?!"...
Уважааам те, марсианецо! Ще те уважаам, ако изпиеш една глътка българска гроздова, без да ти се стопят лагерите на летящата чиния!

10 алтернативни форми на психотерапия

В депресия сте? В нервна криза? Умора, отчаяние и безразличие?... Оставете психотропните хапчета, психотерапевтите, санаториумите, билките, екстрасенсите, източната медицина и всичко, което сте опитвали досега. Опитайте с моите 10 алтернативни форми на психотерапия.
1. Терапия "детски сън": Да слушаш дете, което спи. Да чуваш тишината на неговия сън, която се нарушава само от някоя лека, нежна въздишка. Да усетиш този безкраен покой, тази невинност, тази чиста съвест, тази мила, спяща детска душа - това е изключителна терапия! Толкова ще се успокоите, че ще заспите и ще сънувате безкрайни зелени поляни, огласяни от звънлив детски смях и жужене на пчели...
2. Терапия "60 километра в час": 60 километра в час е "златната среда" за всеки автомобилен двигател. Това е скорост, при която двигателят "заспива" - работи тихо и леко, без напрежение. Да се кара автомобил с такава скорост на път с първокласна асфалтова настилка, какъвто е пътят Хасково - Бургас - това не е просто терапия, това е (извинявам се за думата) кеф! Колата се плъзга плавно по пътя, без да трепне. А в душата ви трепва усещането за мир със себе си и целия свят...
3. Терапия "Are you ready for a war?!": "Are you ready for a war?!" ("Готови ли сте за война?!") - това е реплика от филма "Смело сърце". Мел Гибсън със своя дрезгав мъжки глас, крещи: "Are you ready for a war?!" И неговата бунтовническа армия от яки, дългокоси шотландски мъжаги, реве еуфорично: "Йе-е-е-е!"... Войната започва!
Да гледаш и чуеш тази реплика е голяма терапия. Но още по-терапевтичен ефект ще има, ако изревете и вие с цял глас заедно с Мел Гибсън: "Are you ready for a war?!" Така ще си изкрещите цялата депресия, докато нищо не остане от нея.
4. Терапия "billy jean": Тази песен на Майкъл Джексън има толкова завладяващ ритъм, че може да вдигне на крак и човек, изпаднал в дълбока кома. Ритъмът на баса и барабаните се инжектира венозно в тялото, в кръвта и започва да пулсира в кръвоносната система, от което сърцето се събужда за живот. За танц! И точно това е терапията - да танцуваш на "billy jean". Независимо дали можеш или не, но да се счупиш от кълчене, подобно на Майкъл. Депресията ще си падне от смях, като ви види как нелепо танцувате, ще махне с ръка и ще се откаже от вас!
5. Терапия "студена вода": Хапвате нещо солено, после шоколад. И така, докато ожаднеете до умопомрачение. Тогава наливате от чешмата една стъклена чаша много студена вода. Толкова студена, че чашата да се изпоти - така, че да ви потекат лигите, като я видите. Изпивате чашата ритуално бавно, с наслада - до дъно! Завършвате с едно звучно, варварски грубо: "А-а-а-а!" Е това е терапия!
6. Терапия "Дързост и красота": Има нещо много успокояващо в гледането на сапунения сериал "Дързост и красота". Може би, защото гледаш, без да се замисляш. Гледаш като теле. А телетата са спокойни животинки - какви грижи имат?!
7. Терапия "Титаник": Морето трябва да е бурно. Или поне силно развълнувано - да има вълни и вятър. Намирате някоя висока, остра скала, вдадена навътре в морето. Изправяте се на скалата със затворени очи, с разперени като за полет ръце и... Нали знаете репликата?! "Аз съм кралят на света-а-а-а!" Може и на английски да го извикате, както Леонардо Ди Каприо. Морето ще ви разбере. И то е гледало "Титаник" - на живо при това! Извикайте и ще ви олекне. А пък може и някой Оскар да спечелите.
8. Терапия "мравки": Намирате мравуняк. Навеждате се над него и започвате да наблюдавате животът на мравките... Пет мравки носят огромен черен бръмбар. Други носят по единично семена. Трети пък не носят нищо - просто тичат насам-натам, влизат-излизат от лабиринта от дупки. Така неусетно ще се пренесете в техния свят и ще видите как ще ви олекне, защото ще разберете, че ние, хората, с нашите грижи и тревоги, сме като мравки на фона на планетата, вселената и вечността. И само си въобразяваме, че проблемите ни са толкова големи. Те са просто нищо и никакви мравешки проблеми... Затова си повтаряйте тихо и хипнотично: "Аз съм мравка, аз съм мравка..."
9. Терапия "кибритена клечка": Кибритената клечка, която гори. И мигът, в който изгасва с тънък като конец дим. Сякаш угасва животът на човек и душата му излита като дим нагоре. Това успокоява. Защото знаем, че имаме цял кибрит на разположение. Имаме още толкова много клечки... Но животът ни е само един. И трябва да го изживеем бавно и спокойно - иначе ще изгорим бързо и безследно!
10. Терапия "пазаруване": Всеизвестният "шопинг" наистина действа безотказно. Особено на жените. Освен това, скоро чух по телевизията, че от шопинга се и отслабвало... Което много не ми се вярва, защото моята жена често пазарува и го прави толкова въодушевено и с плам, че по тази логика тя би трябвало да е отслабнала до положението на руски военнопленник в немски концентрационен лагер. А то не е така. Въпреки това, определено шопингът действа психотерапевтично. Но действа и финансово разоряващо...
... И, все пак, пробвайте! Желая ви успех!

Дребните неща, които ни правят щастливи

Търпелива съм, много търпелива. Ама положението вече ставаше непоносимо. Не чувах музиката, но усещах всеки такт. Под краката си. Подът се тресеше в синхрон с вибрациите на тонколоната. Препирни на висок глас, после – неудържимо кикотене.

Не, не , край! Влизам в действие. Бутнах със замах клавиатурата, подпрях длани на бюрото и решително се изправих. После свих юмруци и със застрашително тежки стъпки изминах краткото разстояние по коридора. До детската стая. Как е възможно, големи момичета, а са се разлигавили като бебета! Бутнах с гръм и трясък вратата и едва не се спънах в захвърлената на пода възглавница.

По нищо не личеше, че са забелязали моето присъствие. Стаята приличаше на нещо средно между стадион след рок-концерт , градска библиотека, в която стадо маймунки са ходили на организирано посещение и бойно поле след битка с възглавници. Как да повярвам, че си пишели домашните?!

Взех възможно най-високият тон от гласовите ми възможности и креснах с цяло гърло: „Тишина!”. Да, ама нямаше кой да ме чуе. Стоях си там ,на вратата – незабелязана и нечута.

Наблюдавах ги. Две пораснали момичета, почти жени. Говореха едновременно, дори не се изслушваха. Боричкаха се весело, гонеха се в кръг, бутаха се... И се превиваха от смях, та чак се захласваха.

Усмихнах се и аз. И затворих тихичко вратата. От външната страна. Но не помръднах оттам. Продължавах да се усмихвам. След малко музиката и гласовете утихнаха. Започнах да дочувам някакви определения и граматични правила. Ядът ми беше отминал. Изтеглих се тихичко, на пръсти.

Бях щастлива.Не, не за това, че най-сетне са седнали да учат. Честно да си призная много повече ми хареса моментът, в който моите дъщери се забавляваха. Безгрижно, по детски, по сестрински.

Само крачка ги дели от онзи трудният, истински живот. И аз ще бъда най-щастливата майка, ако и тогава, оплетени в грижи и проблеми,съумеят да намерят време да се забавляват. Двете заедно.

Старата липа

Аристократично достолепна, старата липа издигаше стройният си ръст точно там, където по план се предвиждаше да бъде положена асфалтовата настилка за паркинг на бъдещия супермаркет. Досега тя все оцеляваше, защото още не идваше редът на паркинга и не пречеше на строителните работи. Работниците я обичаха- използваха нейната дебела сянка, за да се скрият от летните горещини. Тя беше като малък оазис на свежа прохлада, в който те идваха на обяд, за да хапнат и да подремнат, заслушани в омайния шепот на листата. Много често под старата липа сядаше и техническият. Той изпитваше особено чувство на близост към липата. Напомняше му за родния край. На село, в двора на бащината му къща също имаше липа, посадена някога от дядо му. Цялото му детство беше минало с тази липа- катереше се по нейните клони, представяйки си, че това са мачтите на пиратския кораб от "Островът на съкровищата", на нея си строеше къщичка от стари дъски, до която се качваше по въжена стълба. А през летните вечери, приседнал на пейката под липата, до късно слушаше старчески треперещият глас на дядо си, който за пореден път разказваше своите вероятни и невероятни истории като войник на фронта по време на Втората световна война. Затова, когато сядаше под старата липа до строежа, у него нахлуваха всички тези мили образи от черно- бялата лента на детските спомени. Но скоро дойде денят, в който трябваше да започнат подготвителните работи по асфалтирането на пространството около вече издигнатата сграда на супермаркета. Това означаваше да бъде премахната старата липа, защото за нея нямаше място на бъдещия паркинг- щеше да пречи на клиентите на магазина, докато маневрират при паркирането на колите си. А и възложителите се опасяваха, че липата е прекалено стара и при силен вятър клоните й могат да се прекършат и да паднат върху кола или човек. Една пък от интериорните дизайнерки изказа категоричното мнение, че липата изглежда прекалено архаично, за да "кореспондира с модерната стилова концепция на паркинговото пространство"...И с това си експертно становище тя реши окончателно съдбата на старата липа- до бригадата беше сведена заповед тя да бъде отрязана. Научил за тази заповед, техническият тръгна с наведена глава към липата, сякаш се боеше да я погледне. Но след като въздъхна тежко, вдигна главата си и се взря в нея. Тя изглеждаше по- красива от всеки друг път- разкошно разлистила се, нежно шумолеща, с широко разтворените си клони, приличащи на ръце готови за прегръдка. Техническият отново въздъхна и тихо напсува живота на майка. Гледаше липата и ядосано наум я питаше, сякаш говореше с жив човек:"Кажи ми какво да те правя сега?!" Работниците от бригадата мълчаливо го наблюдаваха и очакваха да видят какво ще направи- един от тях вече точеше зъбците на моторната резачка. А техническият поклати глава, обърна се и тръгна нанякъде. Работниците го изгледаха изненадано, но никой не посмя да го попита къде отива- имаше вид на камикадзе преди смъртоносен удар във вражески кораб. И той наистина беше решил да се разправя на живот и смърт с онази отракана дизайнерка, която толкова настояваше да се отреже липата. Но не се наложи- един от големите шефове, който следеше какво става на площадката, се беше трогнал от постъпката на техническия и отмени изпълнението на заповедта. А след това се обади на дизайнерката, за да й постави една малка креативна задача- проект за адекватно вграждане на липата в "модерната стилова концепция на паркинговото пространство"...Дизайнерката можеше само "въодушевено" да се съгласи с идеята на своя началник и вече си представяше прословутата липа като част от кокетен детски кът към паркинга, където децата се катерят по клоните й, представяйки си, че това са мачтите на пиратски кор

Домашен любимец

Никога не съм мечтала за домашен любимец. Може би защото имах някакъв необясним страх от животните. Не съм лош човек, милостива съм, но при вида на дори дребно невинно пуделче бях готова да се кача на масата. А съпругът ми не спираше да мечтае за немска овчарка. „Категорично не! Куче в апартамент?! Не, не – или аз, или куче!”

Била съм доста смела с този ултиматум тогава . Днес не бих го поставила, защото знам в чия полза ще е изборът .Убеждаваше ме, милият, убеждаваше... Щяла съм да преодолея страха си, а пък и за детето щяло да бъде добре...Ако имаме домашен любимец щяло да се научи на грижовност и отговорност...

Уффф, склоних. Ама не на куче- на рибки. Голяма еуфория беше. Първо – аквариум. Обиколихме цяла София, докато намерим подходящия.После – помпички, маркучета, камъни-скали, водорасли. И накрая - рибки. Красота. И колко е успокоителна гледката! Плуват си малките красиви рибки измежду бълбукащи мехурчета и поклащащи се зелени водарасли. Тихичко и спокойно. Не лаят, не мяукат...Хубаво, но до първото чистене на аквариума. Падна ми се на мен. И второто ...И третото... Преди четвъртото почистване подарих аквариума на едно момченце, а съпругът ми продължаваше да си мечтае за немска овчарка.

Искам, не искам, мечтата му се сбъдна. Подариха му кученце. Само че не беше немска овчарка, ами доберман. Само при споменаването на породата бях готова да хукна... А кученцето – една малка черна топка, с едни влажни тъжни очи... Последва дълга поредица от увещания и обещания от страна на баща и дъщеря – „Мамооо, нямай грижа, ние ще чистим, ще го разхождаме...Мамооо, моля те!”. Как да устоя на детските сълзи!

Да, ама освен с кученце, се сдобихме и с второто си дете. Куче и бебе отрастнаха заедно. Съпругът ми беше щастлив и доволен. А мен не ме питайте! Доберманът определено беше по-кротък от децата. Горкият Доби, чудеше се къде да се скрие, когато дочуеше бясното детско топуркане...А по въпросът с чистенето и разхождането – е, пак на мен ми се падна... Нищо ново под слънцето! Цели 6 години. После ...доберманът изчезна. Откраднаха го от мястото, където го бяхме оставили на отглеждане, докато сме на почивка. Беше ни много тежко. И много тъжно.

Децата плачеха, баща им не говореше с дни. Облекчението за тях дойде, когато ни подариха хамстер. Ужас! Мишка в къщи! И то голяма! Една такава пухкава, рошава топка. Осигурихме му подходящи условия – стъклен дом-аквариум, въртележка, специална епруветка за вода, храна... Светът се въртеше около хамстера. Е, чистенето – познайте на кого се падна! Както и 3-дневното издирване на същия този пухкав „сладурчо”, когато реши да опознава потайностите на панелния ни апартамент. Но след година-две пак настъпи тежък момент - Рошко се спомина. Пак ред сълзи, ред детски сополи. И аз си поплаках. Най-вече докато убеждавах децата, че трябва да го изнесем от вкъщи и че не можем да чакаме „и тати да го види", защото тати е в командировка. Когато се върна, решението на семейния съвет беше : „За сега никакви домашни любимци, защото трагичният край разбива детската психика.”

Но явно детската психика не е чак толкова крехка и в един момент се оказа, че си имаме костенурка. И за да не й е скучно, тати донесе още една. Аз категорично обявих бойкот, имах си едно наум с чистенето на аквариуми. Ограничих задълженията си само до осигуряване на храна за костенурките. Но...наложи се да заминем надалеч. Намерихме на костенурките нови, грижовни стопани с опит .

На новото място ни трябваше време да се адаптираме и улисани в грижи и задачи за момент положението беше спокойно. В моя полза. Междувременно ми бяха направени няколко психологически атаки - децата ми донасяха ту улично коте, ту куцо кученце, което стопанинът му подарявал... Устоях геройски - вече пред мен не минаваха лъжливите обещания от типа „Ние ще чистим и ще разхождаме”. А и вече би трябвало да са научили урока – отглеждането на домашен любимец е сериозна отговорност и изисква всекидневни грижи. Домашният любимец не е играчка, която да захвърлиш, защото вече ти е омръзнала. И поняга изчезва от живота, което ни натъжава.

Години наред животът си течеше монотонно. Радвахме се на всяко куче , разхождащо стопанина си в близката градинка и на бездомните котета до контейнера. Но не се и замисляхме за домашен любимец. Допреди три месеца, когато съпругът ми спонтанно си „заплю” малкото черно коте от котилото на котката на едни приятели. Мен кой ме пита! А пък и да ме пита, вече е обещал - точка и край. Омръзнало му змия да си има /разбирай-аз/, друго е коте да мърка.

Приготовленията бяха все едно, че ще имаме бебе в къщи – кошче, купички, храна, мляко... Котешки играчки, котешки дрънкулки...Пякък и котешка тоалетна, разбира се... Кой каквото и където видял за котки –купил! Ами име? Как да наречем тази малка рошава черна топка? Блеки... Не, банално. Негро...Не - родено е в Испания, но ще се отглежда в български дом. Черньо. Да, Черньо ще се казва! /Да му мисли ветеринаря как ще му изпише името в картона./ Та Черньо вече няколко месеца е глезльото вкъщи. Тича, скача, прави бели ...Всички се грижат за него. И всички чистят. Никой не го разхожда – все пак е котка.

Аз вече нямам чак такъв страх от животните... И се изненадвам сама от себе си – не съм очаквала, че домашните любимци ще ме вдъхноват дотолкова, че да изпиша всички тези редове.

Да поговориш на кравата

В болничната стая на майка ми имаше още две жени. И двете очакваха да бъдат оперирани. Разказваха си една на друга за своите болести. Едната беше много уплашена- лекарите я бяха предупредили, че операцията й ще бъде много тежка. Дори животоопасна. Гласът й трепереше от притеснение,докато говореше...Но в един момент телефонът й звънна. Тя прие обаждането, от другата страна на линията някой на висок глас обясняваше, че кравата не искала да яде. "Па тя ги яде тия трици!", зачуди се бабата. Отсреща пак започнаха да й обясняват, че отказва да ги яде. Бабата придоби по- притеснен вид, отколкото докато обясняваше преди малко, че й предстои тежка операция. Но изведнъж с грейнало лице, извика: "Първо ше й поговориш, че не те познава!" Онзи отсреща, или не чу, или не разбра, та бабата пак му обясни: "Да по- го- во- риш на кравата!" Иначе нямало да приеме храната. С това разговорът приключи. А бабата, сякаш повече го казваше на самата себе си, отколкото на нас, допълни: "Трябва да й поговори малко, та да яде!" Поклати угрижено главата си и замълча. В този момент тя беше зазбравила за операцията, за здравето си, за живота си. И се трвожеше за...КРАВАТА! На която, милата, нямаше кой да й поговори. И освен самотна, щеше да си остане и гладна, животинката клета...
...Дали пък това наистина не беше по- страшно и от смъртта!? Да няма кой да поговори на кравата, да й каже една блага, човешка дума!?

Изгубената мистрия

Те бяха баща и син, но нямаха какво да си кажат. Затова пътуваха, мълчейки. Синът следеше съсредоточено пътя пред себе си, сякаш се страхуваше да не отмести поглед встрани към лицето на баща си. И това наистина беше така- той избягваше да гледа неговото лице. Болеше го да вижда траурно отчаяната занемареност, която придаваше гъсто наболата брада по лицето на баща му. Особено, като си спомняше какъв беше той преди смъртта на тяхната любима майка- бръснат, лъснат, като офицер на гергьовденски парад. Въпреки, че не беше офицер, а строител. Работата му на зидар беше мръсна- работеше с вар, с цимент, с тухли, с пясък- но никога не беше мръсен. И никога небръснат. Докато не почина стопанката на къщата. Тогава баща му се занемари. А след като излезе в пенсия, останал сам на село- още повече. Та затова синът го караше при себе си в града, защото вече се притесняваше.

Потънал в мисли за баща си, той се сепна от гласа му:"Спри за малко!" Спря и се огледа- пътят минаваше близо до отдавна изоставен строеж. Един от многото строежи от времето на социализма, започнат с тържествена първа копка и след това изоставен, без да е завършен поради липсата на средства след идването на демокрацията. Издигаше се унило самотен насред полето, целият обрасъл в бурени и потънал в тишина, нарушавана само от профучаването на минаващите коли по пътя. Сред тази тишина, стъпките на бащата, следван на няколко крачки от сина, отекваха със самотно ехо между високо издигнатите панелни стени на изоставения строеж. Синът не знаеше защо баща му иска да разгледа строежа, но го следваше, без да задава въпроси. Предполагаше, че е от някаква носталгия по миналото. Баща му беше работил на този строеж някога, преди да се пенсионира. Сигурно му беше мило да се срещне със собственото си минало. А едновременно с това и тъжно- на лицето му беше изписана мъчителна гримаса. Колко ли му беше тежко да вижда трудът на своята младост, обрасъл с бурените на забравата и нехайството?! Лицето му придобиваше още по- измъчен вид. Синът очакваше да потекат сълзите на носталгията. И беше готов да го прегърне, за да му каже, че го разбира, че животът продължава...Но баща му спря на място и извика въодушевено: "Мистрията!" На крачка от тях, захвърлена сред бурените, се виждаше една ръждясала мистрия. По реакцията на баща си синът разбра, че това беше неговата майсторска мистрия, която той някога беше изгубил. Сега вече разбра и за какво бяха спрели- за да потърси баща му за последно своята любима мистрия, с която беше работил цял живот. Която, странно, но беше изгубил по едно и също време заедно с любимата им майка. В денят, в който му бяха съобщили за смъртта й, баща му, шокиран, беше захвърлил мистрията, с която работеше. А после беше забравил къде точно я е захвърлил. Години наред я търсеше навсякъде. Накрая се беше отказал да я търси- така, както се беше отказал и да търси повече смисъл да продължава да живее. Просто дочакваше края на своя живот. Когато реши за последно да потърси мистрията и тук, на този крайпътен строеж, на който някога беше работил. Не очакваше да я намери, но я намери. Не очакваше и да се усмихне, но се усмихна. Синът отдавна не беше виждал баща си усмихнат. Усмихна му се и той. И се разбраха... По мъжки, като баща и син.

Когато се качиха на колата и тръгнаха, бащата се обърна назад. През задното стъкло видя как бурените на изоставения строеж, поклащани от вятъра, приличаха на ръце, махащи за сбогом. Сянка на носталгия премина през лицето му, но той се обърна напред, усмихна се на сина си и го заговори: "Да имаш нещо за замазване по апартамента?!" Отговорът не закъсня: "Имам, майсторе, имам!"...

... Те бяха баща и син. И вече имаха толкова много неща да си кажат.

Да ви се оплача, приятели...

Случи ми се. Не ден, не два – цяла седмица без Интернет. Представяте ли си какъв кошмар -сядам пред компютъра, щраквам върху синята буквичка „е” и ... о, не...! Няма Интернет! Ужас, ами сега?!

Естествено, главният виновник е компанията –доставчик. Ей сегичка ще звънна. Каква безотговорност от тяхна страна! Номерът беше... Оп-паа, ами ... не го знам. Всички справки правех по Нета. Ужас, ами сега?! Изравям всички възможни бележки и фактури /слава богу, че не се регистрирах за електронна фактура/ и откривам някъде в едно ъгълче „аварийния”номер. Бълвайки огън и жупел хващам телефонната слушалка и... о-о-о, не! Ни звук, ни вопъл, ни стон! Нямам телефонна линия. Компанията е друга. Набирам от мобилния телефон /на трета компания/.

Започвам един дълъг „диалог” с автоматичен оператор – „Ако сте клиент – натиснете 1, ако не сте -2... Ако искате да се информирате...Ако искате справка ... Ако...Ако...” Когато най-после получавам достъп до „жив” оператор, вече съм достатъчно изморена от натискане на бутони и нямам сили да споря и крещя. Строго обяснявам какъв е проблемът, а отсреща топъл, мек глас ми говори напевно, че „проблемът не е в техния телевизор”. Да съм звъннела на телефонната компания, те са само наематели на линията. Ами че мен какво ме интересува – да си се оправят те с „хазяите”. Да, ама не – аз съм „титуляр”.

Телефонният номер на „Повреди” го знам наизуст. Процедурата е същата – „Ако..натиснете 1, ако...натиснете 2...” Мек любезен глас... „Да, госпожо, записваме за техник... Оставете номер на мобилен телефон и веднага ще се свържем с Вас...”

Веднага, ама друг път! Техникът ми се обади на другия ден, за да ме осведоми, че работят по отстраняване на повредата. Остраняваха я цели 5 дена, като се налагаше всеки ден да ги подсещам, че все още нямам телефонна линия. Оправданието им за аварията беше странно, но най-сетне... Тууууут... Доживях да чуя този приятен звук в телефонната слушалка.

Щастливо и нетърпеливо сядам пред компютъра, щраквам върху синята буквичка „е” и ... о, не...! Няма Интернет! Рутерът ще е, казвам си. Трябва да се конфигурира. Да, ама пак не! Звъня отново на компанията-доставчик. Познатите реплики :„Да, госпожо, записваме за техник... Оставете номер на мобилен телефон и веднага ще се свържем с Вас...Ще Ви компенсираме с отстъпка във фактурата”. Пак проблеми – наематели, хазяи... Кризата ще да е виновна, решавам аз. Едните – монополисти, другите конкуренция... Но моята вина каква е?! Не искам отстъпка, искам връзка със света!

След два дни и 5-6 разговора с любезни оператори и техници все още нямам Интернет. Тръшкам се на стола, забивам поглед в монитора и се разплакам. От яд .

Ужас! Как сме живели преди?! Стоя си така, откъсната от света цели 8 дена.Все едно че съм затворена в стая без прозорци – не знам какво се случва навън, не мога да надникна тук-там, не мога да чувам и виждам. Компютърът ми се струва само една безполезна машина за разглеждане на снимки...Е, и да напиша тези редове, за да споделя колко ми е тежко без Интернет. И без вас, приятели!

П.С. Ако сте прочели това мое виртуално оплакване, значи всичко е наред. ВЕЧЕ ИМАМ ИНТЕРНЕЕЕЕТ! На линия съм.

Кучешка работа

Тази сутрин реших да закуся в градинката на театър "София". Седнах на една пейка и извадих ароматно топлия тутманик. Отворих устата си и още неотхапал залък, пред мен се спря една немска овчарка. Гледаше ме типично по кучешки- право в очите, опитвайки се да ми се усмихне с изплезен до земята език. "Мая, Мая, не притеснявай баткото!", викаше по кучето си някаква млада дама, която най- накрая реши да се намеси, когато вече Мая правеше опити да се покатери с огромните си лапи върху мен, за да дегустира тутманика ми. Имах сили само да извикам някъде изпод туловището на Мая, която всеки момент очаквах да ме изнасили: "Не, не, няма проблем, не ме притеснява!" Нали съм кавалер, запазих вежливия тон...Дамата започна да дърпа Мая, за да я откъсне от мен, но то куче ли беше като куче- цяло добиче! Наложи се да хвърля парче от тутманика, за да накарам Мая да се махне. Дамата смутено се извини, че Мая още не била закусвала тази сутрин, та затова...едва не закуси с мен! Минути след като се оттървах от Мая, пред мен се спря някакъв нисък, клепоух дакел с остра муцуна, който започна да души и ръмжи срещу моя тутманик. "Антоан, тук! Антоан, тук!", викаше господарката му. Ма къде ти да я чуе Антоан с тия клепнали до земята уши. Беше като кон с капаци- виждаше само моя тутманик и се спускаше да ми ръфа панталона. Инстинктивно го подритнах, а той, завалията, нали беше дребен, изхвърча на метри от мен, летейки с разперени уши. Приземи се с тежко тупване на земята, готов да се оплаче със скимтене на господарката си. За да купя мълчанието му, хвърлих голямо парче тутманик и всички бяха доволни. Както се казва- и Антоан сит, и аз цял. А господарката му, трогната от моята безгранична щедрост, се опита да ми направи комплимент, като обясни, че по принцип Антоан не приемал от непознати храна. Съгласих се- Антоан наистина не приемаше, а направо си вземаше от непознати храна...
...И те така половината тутманик ми отиде! Накрая към мен се запъти един стар, кривокрак булдог с тежък поглед, в който ясно се четеше безмълвното послание "Дай ми тутманика!". Вече без никаква съпротива, някак безразлично и унило, му хвърлих парче от тутманика- само да има мир, то се виждаше, че няма да закусвам тази сутрин. Но булдокът не удостои и с грам внимание моя тутманик. Отмина ме с аристократично пренебрежение. Тоя па!? Как не го беше срам!? Кучешка работа...
...Потърсих с поглед господаря му, за да се оплача!

Аре бе, бидон!

Заплатата ми закъсняваше с цели три дни. Три дни, през които на всеки час проверявах картата си на банкомата. Отговорът всеки път беше един- "Недостатъчна наличност". След което банкоматът вежливо ми благодареше, че съм му ползвал услугите, та чак ме канеше да заповядам отново, ламарината му с ламарина! Не знаех какво да правя...Стоех като бездомно куче до банкомата и гледах индиански умно. Когато един тийнейджър се доближи до мен и попита: "Ще ползвате ли банкомата?!" Погледнах го изпитателно и се наежих: "Тоя пък какво иска!?" А момчето просто искаше да ползва банкомата, но как можеше да го направи, като аз му пречех. Извиних се и се подместих. Момчето ми кимна в знак на благодарност и си сложи картата. Банкоматът пое пластината и се "замисли". Тогава тийнейджърът припряно го чукна с юмрук и подвикна:"Аре бе, бидон!" И в този момент "бидона" започна да брои парите. Тррррррррррррррр! Момчето си ги взе и си отиде. Ха! "Защо пък да не опитам и аз така?!", помислих си. Това щеше да бъде последният ми отчаян опит. Приближих се и сложих плахо картата- вече имах страхов синдром от надписа "Недостатъчна наличност". Банкоматът пак се "замисли". Сигурно в момента изписваше моята присъда- "Недостатъчна наличност"! Но аз бях отчаяно решителен на всичко, дори и на ирационални методи на въздействие. Чукнах го леко и изрекох вълшебната реплика:"Аре бе, бидон!" Дали пък на мен бидона нямаше отнякъде да ми удари обидено един клавиш по челото. Но не! Чух само заветният звук на отброяване на пари- трррррррррррррррррр! Идваше ми да разцелувам по монитора своенравния бидон...Преводът точно в този момент беше станал готов за теглене. Или пък банкоматът просто имаше проблем със личностната си самоидентификация и се възприемаше за бидон, вместо за АТМ- машина. Не знам! Истината остана някъде там, между рационалното и ирационалното обяснение. Обаче оттогава тегля ли пари на банкомат, винаги ползвам тази форма на обръщение- Бидон!...
...И? И действа! Сериозно. Но не ме издавайте на полицейските органи, че ще ме вкарат или в затвора, или, по- вероятно, в лудницата. Заради един най- обикновен бидон!

Татяна Сергеевна, милая моя!

Случайно я открих- Мемориалната гробница на загиналите съветски бойци. Беше ранна утрин. Едва се развиделяваше. Нямаше никой по улиците. Само вятърът влачеше с тихо стържене окапалите есенни листа по асфалта. Гъстата мъгла покриваше с призрачния си воал София. Когато неочаквано пред очите ми изплува Мемориалната плоча. Бях уморен от изкачването на наклона и се спрях да почина. Малко ме стресна пресилената патетичност на надписа върху белия мрамор- "Вечна слава на геройски загиналите за свободата съветски бойци!"...Но вместо слава, изпод мраморните плочи бяха пробили бурените на вечната забрава. Зачетох се в списъка с имената на загиналите. Дълъг списък с руски имена на мъже. Мъже, мъже и пак мъже. До предпоследното място, където се четеше името на една жена- Татяна Сергеевна. Не знам защо, но някак ми стана мило от това толкова женско руско име. Беше толкова тихо, че ясно чух мисления си задочен монолог с тази жена: "Ех, Татяна Сергеевна, милая моя! Може ли да има толкова поезия в твоето име и тя да е била пречупена точно тук, далече от вкъщи, по този жесток начин, във война?!" Опитах се да си я представя. Как може да изглежда жена на име Татяна Сергеевна!? Пред очите ми изплува образ на руса жена със съсредоточен нежно син поглед. Образ на дъщеря, очаквана да се завърне жива от родителите си. Образ на сестра, очаквана да се завърне жива от братята и сестрите си. Образ на приятелка, на любима, на съпруга, на бъдеща майка...Образ на всичко онова, което може да бъде една жена в живота. И което тя не е успяла да бъде, защото просто не се е завърнала от фронта. Защото крехката нишка на нейния анонимен живот е била скъсана от вихъра на войната. Защото е била просто една малка Татяна Сергеевна в една голяма световна война. Защото нейното място не е било там, във войната, а във мира. Нейната работа не е била да отнема , а да дава живот; не е била да мрази, а да обича. Така, както може да обича само една Татяна Сергеевна...
...Тръгнах си. И вече се развиделяваше. В светлината на изгрева виждах още по- ясно мисленият образ на тази руска жена. Тя не беше герой, беше просто Татяна Сергеевна, милая моя!

Двубой

Беше време за обяд,но бригадата не тръгваше.Всички се бяха събрали около изкопа и мълчаливо наблюдаваха.Багерът продължаваше да копае.На пътя му-там,където трябваше да бъде изкопан канал за водопроводните тръби-се беше изпречила голяма скала,която упорито не помръдваше.Цяла сутрин кофата на багера дращеше с железните си зъби по челото на скалата.Бригадирът два пъти казваше на багериста да я заобиколи,но той не се отказваше.Всички го познаваха-беше вдовец,жена му беше починала в адски мъки от рак и от тогава не се усмихваше.Мъката го беше отчуждила от колегите му и беше престанал да говори с тях.В началото те го разбираха,съчувстваха му,но после го намразиха.Защото това вече не беше техният приятел,а някакъв друг човек-студен камък!Затова всички гледаха мълчаливо двубоят му със скалата и злорадстваха,когато се счупи единият от зъбите на кофата.Очакваха бригадирът да не издържи и да го изгони от обекта,твърдоглавецът му с твърдоглавец.Но бригадирът не реагираше.Свъсил вежди,наблюдаваше как багерът се напряга с всички сили и когато скалата леко помръдна,изкрещя:"Какво гледате бе,мамка ви?!Вземайте лостовете и лопатите и помагайте!"Всички се хвърлиха в изкопа и започнаха да копаят.Бяха забравили,че са в обедна почивка,че са уморени,че мразят багериста и че тази скала може просто да бъде заобиколена,вместо да бъде извадена.Копаеха трескаво,злобно въодушевено,с някакво неистово чувство за мъст.Докато копаеха,започваха истински да разбират своя колега-багерист-неговата непреодолима тъга,заседнала като тежък камък в душата му.И разбираха,че този двубой не трябва да бъде изгубен,каквото и да им струва това.

Цената на "Форд Ескорт"

Ама как ми докривя тези дни! Причинно и безпричинно, локално и глобално, галактически и вселенски. Една такава поетично- съзерцателно- меланхолична по яворовски тъга ме обхвана...И от мъка реших да си купя "Форд Ескорт"! Защото то от мъка какво друго да си купиш, освен "Форд Ескорт". Само той е толкова нещастен, колкото бях аз. Иначе нямаше да е произведен 1999 година и да струва някакви си 1500 лева по обявите в Интернет, заедно с 4 нови зимни гуми "Континентал" и напълно обслужен. Сиромашкият! "Гледаше" ме с фаровете си, пълни със същата поетично- съзерцателно- меланхолична по яворовски тъга като моята. И макар да беше кола, "гледаше" по човешки разбиращо ме без думи. От което взе, че ми олекна- причинно и безпричинно, локално и глобално, галактически и вселенски. Но така и не си купих "Форд Ескорт". И по- добре, че не го купих. Защото утре пак ще ми докривее и ще имам кола, която да искам да си купя, ей така, само за едната утеха и за единият разбиращ поглед без думи, които струват много повече от 1500 лева. И които всъщност нито се купуват, нито се продават, а просто ги има- там, където най- малко ги очакваш, дори в един нещастен "Форд Ескорт"...Напълно обслужен, с 4 нови зимни гуми!

Те са винаги около нас

Не ви ли се струва, че цял живот около вас присъстват едни и същи особени персонажи - от ученическата скамейка, през университетските аули , до колегите в работата. Различни лица, различни възрасти, но еднакви прояви на характерите и типични начини на поведение.

Амбициозният индивидуалист. Самоуверен, горд, симулиращ енергична дейност. Не е глупак, но не е и с блестящи умствени способности. Ориентира се отлично в обстановката, галантно измъква резултатите от труда на другите, представя ги като свои постижения и приема аплодисментите с просълзени от умиление очи, подобно на актьор,спечелил „Оскар” за главна роля. И подхвърляйки снизходителни благодарности към „помощния” екип. Миг по-късно , зад кулисите и пред подходящите висшестоящи, обвинява същият този екип в некадърност. Скоро след това и горките висшестоящи са застигнати от същата съдба. И вече не стоят толкова високо, защото са изместени от главния герой.

Безочливият хитрец. Незабележимо закъснява или си тръгва по-рано, докато другите си блъскат главите над задачи и проблеми. Абсолютен непукист . Способен е, има умения, но не си дава зор, защото е „случайно преминаващ”, който преследва далеч по-високи цели. Целеустремено, по своя си начин, търси трамплина, който ще го изстреля по-нависоко. Ако случайно стане трън в очите на някого, винаги съумява хлъзгаво да се измъкне между капките. Благодарение на завидното си постоянство и търпение в преследване на своята единствена, макар и неразбираема за другите мечта, успява да я постигне. Намества се на тихичко, скътано и удобно местенце и си остава незабележим. Той не е е много опасен. Само от време навреме ни кара да се замислим дали пък не е било по-добре да избягаме от часа, в който са ни учили, че успехът се постига с труд. Неизвиненото ни отстъсвие би било оправдано.

Загубенякът-дървен философ. Никога на е „ в час”. Докато всички разгорещено обсъждаме устройството на космическа совалка, той с компетентно изражение пита какъв е грайферът на гумите на волската каруца. После опира показалец в бузата си и с вид на древен мислител започва да се терзае над въпроса „А имаше ли каруцата колела?”. При всички опити да му помогнем, убеждавайки го , че нещата са прости като „две и две равно четири”, той недоверчиво поглаща глава, търсейки конспирацията в това равенство. И го оборва с неопровержеми доказателства за цвета на ланшния сняг. Поради непрекъсната заангажираност на съзнанието му в търсене на нелогични определения на логичните неща, той не се социализира с другите. А и не иска. Ние, от своя страна, първоначално го съжаляваме, после /за кратко/ се забавляваме, но накрая бягаме от него като от заразна досада. Но той успява да застане до нас и потупвайки ни напористо по рамото с опакото на ръката си, да ни застави да изслушаме неопровержимата му теория за това, дали Земята се върти надясно или наляво... Или дали изобщо се върти?!

Това е положението! Те са постоянно около нас. Тези същите персонажи и още десетина техни вариации.
Учение и труд му е майката! А пък това, че в живота не сме отличници, само доказва, че от постоянно присъствие в час, сме проспали теорията за практическото приложение на ... нещата от живота.

Врели- некипели

Вратата на външната тоалетна зееше отворена, сякаш ме подканваше да вляза. И аз влязох, за да освободя "напрежението" от бирата, която бях изпил в селската кръчма. Бях заел разкрачена поза, когато някъде изпод краката ми се чу зловещо скърцане, сякаш излязло от английски филм на ужасите. Тогава се загледах в подробностите на мястото- беше някаква стара външна тоалетна, построена от набързо и небрежно сковани дъски, които се намираха в напреднал стадий на процес на гниене. На много места с невъоражено око се виждаха зеещи дупки, причинени от активната храносмилателна дейност на поколения дървояди. В резултат на тази амортизация на строителния материал, постройката, като разположение спрямо земната повърхност, удивително напомняше на наклонената кула в Пиза. С тази разлика, че кулата си стои наклонена и не пада от векове, а тази тоалетна имаше всички шансове да рухне при някой по- настоятелен порив на вятъра. Ситуацията допълнително се утежняваше и от моето наднормено тегло, което идваше в повече спрямо товароемните възможности на дъсченият под, разделящ краката ми от зейналата черна паст на септичната яма. Всеки грам от анатомията ми предизвикваше гравитационните сили да работят усърдно по практическото доказване на своето съществуване и закономерно действие спрямо телата. Застинах като паметник на незнайния войн, защото усещах, че всяко мое помръдване би имало сеизмичен ефект на въздействие върху крехкия баланс, на който се крепеше архитектурната цялост на санитарния възел. Гледах с изцъклено празен поглед на глиган, чиято трофейна глава е закачена на стена в ловно- рибарско дружество. А краката ми продължаваха да бъдат разкрачени като на каубой, който е яздил 10 дена през прерията, без да слиза от коня. Едра капка пот се стече по лицето ми и полетя към бездната, която отговори с ехо, когато капката падна на дъното: "Шлюпппппппппппп!" След което настана тишина. Космически ледена тишина в очакване на Апокалипсиса. Изведнъж някъде от много далече извъня GSM. Мелодията ми беше позната. Същата като тази, с която се будех сутрин за работа. Ха?! Нима всичко това беше сън? Усмихнах се и ми олекна. Въздъхнах дълбоко от облекчение. Но въздухът, който изкарах беше достатъчно силен, за да срине тоалетната с гръм и трясък върху мен...

10 неща, които могат да изкарат една жена от равновесие!

Жените - нежната половина на човечеството! Половината, без която не можем, която ни допълва, която ни балансира, която ни изпраща и посреща, която е нашият дом - нашата крепост, нашето семейство, уют, обич и надежда в този безнадежден свят!...

Дотук добре, нали?! Като доклад на партиен секретар от едно време, написан по повод 8-ми март. Звучи гладко, поръбено, спретнато, без контекстуални уловки и драматични обрати. Удобно и комфортно като возене в Мерцедес S класа...

Жените, които са прочели първия абзац, вече са се настанили удобно и са се настроили за една приятно безметежна статия, за лек гъдел по ниското им самочувствие, за една романтична разходка из уличките на необятната и красива женска душевност...

...Но, не! Тук, ще натисна внезапно спирачките, рязко ще завъртя волана, газ и ще тръгнем в друга посока...
Статията ще започне да "друса", защото ще мине по тъмните, осеяни с дупки, улички на женската душевност. Ще мине през 10-те неща, които могат да изкарат една жена от душевно равновесие...

Дръжте се! Започваме!

Първо нещо: МЕНСТРУАЛНИЯТ ЦИКЪЛ

Добре, че е цикъл! Иначе жените щяха да бъдат не нежната, а... истеричната половина на човечеството!... Ако, въобще, оцелее нещо от човечеството, след пристъп на женска менструална истерия...

Не случайно, психолозите говорят за синдром на менструалния цикъл, който се окачествява като невинна форма на психично отклонение, от рода на циклофрениите...
А колко е невинна формата, зависи от това, дали ще успеете навреме да си наведете главата, за да избегнете летящия кухненски нож, хвърлен от менструално "полудялата" ви жена...

Второ нещо: МЪЖЪТ

Само един мъж, може да постигне най-високи показатели по количество и качество, на изкарване на една жена от душевно равновесие. Мъжът е универсалния виновник за всичко, което по някакъв пряк или косвен, или дори никакъв начин, засяга негативно душевният мир на жената. Мъжът, и нищо да не прави, пак ще е виновен!
Ще е виновен, че нищо не прави. Ако пък го направи..., тогава ще чуе до болка познатото: "Ти нищо не правиш, както трябва!"

...Не е лесно да си мъж в този неуравновесен женски свят!

Трето нещо: ПРЕКАЛЕНО МАЛКОТО ИЛИ ПРЕКАЛЕНО МНОГОТО ПАРИ В ЖЕНСКОТО ПОРТМОНЕ

Принцип: Една жена, за каквото и да ви говори, става въпрос за пари! Но, когато тези пари са прекалено малко или прекалено много, тогава жената излиза от душевно равновесие.
По причина, че и в двата случая, тя не знае какво да прави с парите... И затова ги похарчва! До последната стотинка. До тотален банкрут. Докато накрая, останала без една стотинка в портмонето, стигне до пълен покой и мир със себе си !

Четвърто нещо: КИЛОГРАМИТЕ

Когато една жена е спокойна, тя започва да яде. Толкова е спокойна, че не забелязва как продължава да яде. Ядейки, става още по-спокойна и вече не се спира да яде!... Накрая се наяжда, става от масата и се отправя към леглото да отпочине спокойно. Но случайно, се вижда в огледалото и... Край на спокойствието!
Един нищо и никакъв килограм се е лепнал на ханша й. "Ужас! Напълняла съм!" И гледай, какво става! Жената започва да гладува, за да свали въпросния килограм. Но гладната жена е по-опасна и от пилот на "Ал Кайда", който насочва самолет срещу Световния търговски център! Затова се пазете, че иначе самолетът ще се удари във вас. А после - от него ще слезе една жена и... ще ви изяде с парцалите!

Глад!

Пето нещо: АВТОМОБИЛ, КОЙТО ИЗГАСВА НАСРЕД ОЖИВЕНО КРЪСТОВИЩЕ

Това може да се случи и на мъж, разбира се.
Но случи ли се на жена!... Край на душевното й равновесие. Тогава, ако не сте гледали филмите "Писък", "Умирай трудно" и "Армагедон" - ще ги изгледате там, на кръстовището... На живо! А може и на умряло - зависи, колко бързо ще дойде Полицията, Жандармерията, Пътна помощ, Гражданска защита, Армията и... Бойко Борисов, разбира се! Може ли?!

Шесто нещо: ИТАЛИАНСКИ ФУТБОЛИСТ

Една жена да види италиански футболист и да остане равнодушна - значи, или е болна, или фригидна, или има хомосексуално съзнание, или не знам какво!
Или е станало объркване - не е жена, а някой хеви метал с дълга коса и голобрадо, женствено лице...

Внимавайте в картинката!

Седмо нещо: ЗАБРАВЕН МЪЖКИ ЧОРАП, НАСРЕД ХОЛА

Представете си следната сцена. Жена се връща от работа. Поканила е колежка на гости - на по едно кафе, да й се похвали с новия шкаф в хола. Сигурна е, че холът блести от чистота, защото вечерта два часа е търкала с парцала и е мела с прахосмукачката. Но...Шок! Вижда насред хола, забравен мъжки чорап, който драматично се откроява на фона на целия ред и чистота. А за капак - чорапът е и мръсен! По тази причина, той излъчва недвусмислен и безкомпромисно ясен сигнал за неприятна миризма, който достига до мозъчните рецептори за мирис на жената.
Оттам, този сигнал се предава по веригата от рецептори до гласните струни, където се трансформира в звук. Звукът поема щафетата и продължава през гърлото, където обира цялата налична акустика там. Влиза неудържимо в устната кухина и събира още децибели... И така, този звук, напомпан с толкова много децибели акустика, накрая излиза навън под формата не на вик, не на крясък, а на тихоокеански ураган, който помита всичко пред себе си...
Включително и чорапът!

Осмо нещо: ГЛАГОЛЪТ "ИСКАМ!"

Жената винаги иска нещо. И никога не знае, какво точно иска. Но го иска веднага! На момента! И, ако не стане на момента... Душевно равновесие ли?!... На момента се изнасяйте по-далече! Че душевното равновесие става опасно!

"Няма не Искам, няма недей! Щом се ядосам - ставам злодей!"

Девето нещо: СРЕБРО И ЗЛАТО

Гледайте внимателно...
Снимка номер едно: типична японка, с типичните японски, присвити очи.

Снимка номер две: същата типична японка, но с нетипично за нея, широко отворени, изцъклени, огромни очи!

На какво се дължи разликата между двете снимки ли?... Много просто.
Между първия и втория кадър, в кратката пауза между двете снимки, на японката са й показали сребро и злато. Една сергия със сребърни и златни пръстени и синджири... И нищо, че е тиха и покорна японка, на която глас не й се чува в ежедневието. Сега ще й изпаднат очите по това сребро и злато... Все пак е жена, нали?!
Десето нещо: ТАЗИ СТАТИЯ

Тази статия, сигурно ще изкара от душевно равновесие много от жените, които ще я прочетат.Но, ще побързам да уточня, че всичко, написано дотук, е написано с най-добри чувства и симпатия към нежната половина от човечеството.
Симпатия дори към нейните малки-големи душевни неравновесия, без които жените нямаше да бъдат жени и светът щеше да бъде много скучно място за живеене...

Посвещавам тази статия на всички жени, които ще имат силата, да приемат със чувство за хумор написаното. И ще продължат да бъдат такива, каквито са - понякога неуравновесени, но все така жени!

Песента на майстора

Тази сутрин на обекта беше някак по- тихо.Не се чуваха обичайните звуци на човешкото присъствие на един строеж-викове,смях,говор.Чуваше се само бученето на багерите,на камионите,на крана-все едно машините работеха сами,без да има хора.А те бяха там-цялата бригада.Без един.От тази сутрин вече без един,който предишния ден беше починал.Той беше стар майстор-мазач.Душата на бригадата-като запееше "Кога зашумят шумите,буките" със силния си балканджийски глас,ток минаваше през всички и работата тръгваше.Голям мъж беше,едър и як като родопска мечка-удряше със замах цимента в стените и мажеше,размазваше плавно,уверено и в очите му имаше онова лирично съзерцание,което имат художниците,когато рисуват картина.Всички се заразяваха за работа от него,дори и най-мързеливите.Защото той работеше мъжки и сърцато,като че ли го прави не за пари,а за самата работа,за кеф.Та чак си и пееше.Все македонски,хайдушки песни,които са за маса,но не и за работа.Затова и колегите му,като запееше,се смееха и казваха:"Майсторе,от тези песни ни се припива!"Той се засмиваше гърлено и отговаряше:"Само за пиене мислите,ей!Трайте до довечера,аз черпавам!"И ги черпаваше.До зори пееха заедно с него-"Кога зашумят шумите,буките"...Докато тази сутрин,когато дойдоха на работа,техническият им съобщи,че майсторът внезапно е починал-инфаркт.Всички се смълчаха.Някой тихо напсува живота на майка и работният ден започна.Но работата не тръгваше,не вървеше,само я мъчеха-те нея и тя тях.И беше толкова неловко тихо-без викове,без смях,без говор и...без песен.Всички чакаха денят да свърши,за да отидат да се сбогуват с починалият им колега.Обаче един от закъснелите за работа младоци,не разбрал за смъртта на майстора,беше решил да го подсети за неговата песен,която още не запява тази сутрин:"Кога зашумят шумите плачат за войводата,капетано..."Младокът пееше и не разбираше защо майсторът не го чува от някъде по етажите на строежа,за да запее с него.А останалите от бригадата нямаха сили да му извикат да спре.

Приятелството

Аз имам три приятелки.
Познаваме се отдавна, работехме на едно и също място, преди приватизаторката да ни разпръсне в различни посоки. Едната от нас все още не е омъжена, другата е успяла да се разведе, а двете сме семейни.

Понякога се виждаме веднъж на месец, друг път – по-често. Когато се видим, става някаква магия. Образуваме някакъв чудесен кръг. Енергиите ли си допълваме - не знам, но ни е много, много хубаво и топло. Не можем да се наприказваме. Всяка иска да разкаже какво й се е случило, да вметне нещо и не ни стигат пет-шест часа обикновено. Тръгваме си с усмивка и мисълта, че утре пак ще е добре да се видим, за да продължим.

Сядаме в някое заведение на открито, под дървета, ако е топло или в нашия любим китайски ресторант, ако е студено. Ресторантът е само фон, сервитьорките ни познават вече и ни се радват. И се почва...Не е имало случай хората от съседните маси да не са надавали ухо за интересните ни разговори, все едно нямат какво да си кажат. А ние говорим за всичко – за история, за семействата си, за гаджета, за козметика, за парфюми, за живота и смъртта, за книги и автори, за политика, за чужди държави и пътешествията, които е направила някоя от нас, за служебни проблеми, за кредити, за децата, за майките си, за всичко. Няма тайни между нас, дори споделяме неща, които в къщи не знаят близките ни. Пълно отваряне на душите и мислите, пълно отпускане!
А как се заливаме от смях!
Ние сме толкова различни и като физика, и като светоусещане. И четирите сме хубави и умни жени, но по различен начин. Едната вярва, че животът свършва със смъртта, две мислим, че има прераждане, а четвъртата e още млада. Едната е пълничка и с пищни форми, другите сме слаби; едната се облича само с маркови дрехи, втората – класически, неизменно с висок ток, третата – спортно, четвъртата – младежки свежо и красиво.
Дори не гласуваме еднакво на изборите, дори не сме еднакви по финансов статус. Понякога спорим разгорещено.
Всички ние обичаме красотата, обичаме природата, обичаме България, искаме София да е една модерна, красива и чиста столица, искаме младите да пишат грамотно, искаме отговорни и честни министри и съдии, искаме да тръгне напред страната ни, искаме толкова неща.
И обичаме да пишем, всяка твори по своему.
Готови сме да си помогнем една на друга. Знам, че ще звънна и ще получа разбиране, помощ, съвет и съчувствие при нужда. Всички го знаем. И никога, никоя не е предала другите. И никоя не мисли лошо на останалите. Ние сме опора, късмет, самочувствие една за друга.
Понякога си подаряваме малки подаръчета, друг път – не. Винаги празнуваме рождените си дни заедно, това просто е традиция.
Можем да не се видим цяло лято, защото всяка нанякъде е тръгнала, но щом се видим – все едно сме се разделили преди пет минути.
Много неща са изписани за приятелството, всички сме ги чели.
Ние искаме да сме приятелки.
Променяме се с годините и пак сме заедно. Щом една от нас се погледне в очите на другите три, се вижда млада, хубава и желана.
Обичам ги!

Какво чудесно нещо е приятелството! Дано винаги да го има!

Защо пък да бъда невероятен?!

Невероятен ли?! Е, как да бъда невероятен?! Откакто Бог създаде
Жената, математиците измислиха Теорията на вероятностите, а накрая се появи и Google.com - грънци да си невероятен! Колкото и да се напъвам да съм невероятен, жена ми винаги казва:"Ясен си ми!" Което, в контекста на темата, означава: "Вероятен си ми!" За математиците пък сигурно ще съм още по-лесно вероятен. Ще ме вкарат в някое уравнение с едно неизвестно, ще въртят, ще сучат, докато накрая им стана напълно известно неизвестно! Ще ми изчислят всички вероятни невероятности, на които съм способен. Даже ще измислят теорема на мое име, с която всеки да може да ми изчислява вероятните невероятности, без да се бави и да си блъска главата излишно. Ще бъде математически бързо и лесно - хикс плюс игрек е
равно на Донкин! А, ако пък на някой не му се занимава с
математика - тогава има Google.com! В http://google.com има всичко - от вероятно до най-невероятно. Достатъчно е да наберете
ключова дума, например "Донкин" и може да научите всичко за мен, дори неща, които аз самият не знам за себе си...

Та затова пак питам. Е, как да бъда невероятен в този толкова вероятен свят?! В този свят, който има готов отговор на всеки въпрос, готово обяснение на необяснимото и изчислена вероятност на невероятното... Как?!

Ще се направя на невероятен и точно накрая на статията ще сменя въпроса. Вместо "как?", ще задам въпроса "защо?". Защо пък да бъда невероятен? Жена ми си ме харесва и такъв - банално, тривиално вероятен! Даже точно по тази причина ме обича и
ми вярва безрезервно. Защото да си вероятен - това означава да стоиш на мястото си. И всеки да знае, че съществува 100 процентова вероятност да те намери там и да разчита на теб и твоята непоклатима вероятност в случай на нужда!

Затова в заключение бих казал на онези, на които им липсва някой постоянно да им казва: "Ти си невероятен!" Или, които никога не са чували подобно нещо за себе си. На тях бих им казал: "Ти си вероятен! И на твоята вероятност се крепи крехката сигурност и доверие в този свят!"

Да бъда или да не бъда еколог?!

Какви времена настанаха! Една обелка от бонбон да няма къде да изхвърлиш. Не, то има де, ама... кофа за пластмаса, кофа за хартия, кофа за стъкло. И трите в различен цвят, със стилен дизайн - да ти е жал да хвърлиш боклук в тях! А пък и тази обелка от бонбон - нито е от хартия, нито от пластмаса, нито от стъкло. Разглеждам я внимателно, изучавам я, но не мога да преценя къде точно да я хвърля. Силно се колебая между кофата за хартия и кофата за пластмаса. Ако бях инженер-химик, щях да знам какво е естеството на материята, от която е направена бонбонената обелка. И нямаше да имам никакви колебания. А сега стоя пред двете кофи и се разкъсвам от хамлетовската дилема - да бъда или да не бъда... еколог?! Изкушавам се да не бъда и да изхвърля досадната бонбонена обелка на улицата. Какво пък, от "Чистота"-та ще пометат. Нали за това им плащат?!

Но във въображението ми се появява образът на едни огромни везни. Везните на световното екологично равновесие, които са се закрепили в крехък баланс. Двете теглилки са застанали на една линия и не трепват. Перфектният баланс! Но една обелка от бонбон лети във въздуха с валсова грация и приближава везните на световното екологично равновесие. Приближава ги със страшна сила! И накрая пада върху тях... Следва миг на тягостна тишина. Везните в първия момент остават балансирани, но се чува тежко, зловещо скърцане. Боклуците натежават и накланят везните. Направо ги късат. Всичко се срива с трясък и цялата планета се покрива с дебел слой от боклуци, на върха на който стои моята малка, най-обикновена и невзрачна обелка от бонбон!...

Ей, какви времена настанаха! Да не смееш да хвърлиш обелка от бонбон на улицата. Веднага се нарушава световното екологично равновесие, засилва се глобалното затопляне, разширява се озоновата дупка, зелени активисти от цял свят протестират, антиглобалистите се обявяват в тяхна подкрепа, крайните квартали на Париж се вдигат на бунт, "Ал Кайда" нанася нов терористичен удар, САЩ отговарят с военен контраудар, пиян руски майор, без да иска, падайки от стола, натиска ядреното копче в дежурната стая в Москва и стотина ядрени ракети земя-въздух политат към различни точки на света, синът ми става послушен и не ми дрънчи през 5 минути пари за сладолед... Настава Апокалипсис!

Затова, майната му къде ще хвърля обелката - дали в кофата за хартия или в кофата за пластмаса. Само да не е на улицата, че не ми се занимава с апокалипсиси! Вдигам ръцете и се предавам - ще бъда еколог!

Живеейки пеейки

Понякога съм сърдита. Много сърдита. Тогава изговарям хиляди думи, за които после /може би/ съжалявам.. Иска ми се да замълча, да си прехапя езика, но... не мога. А колко много неща мога да кажа мълчейки. Или ... пеейки. Пея фалшиво, затова при поредното ми сърдито настроение просто пуснах песента, съдържаща думите, които бих искала да кажа... Оставаше само другите да се вслушат в тях. Ефектът беше поразителен.

За всяко настроение си имам мелодия или песен. Музиката ме успокоява, вдъхновява, дава ми сили...И винаги се вслушвам в текста... Дойде ми наум, че мога да опиша дните си чрез песните, които слушам. Ето например вчера...

Сутринта „осъмваш безпътен и търсещ, обосял от заключени пътища.И няма къде да се върнеш. И изобщо няма връщане...Като сцена от някакъв странен спектакъл... и дори не можеш да плачеш...”
Той: „Толкова си твърдоглава...Започват да се промъкват съмнения дали те обичам... Студена си като водата, която се спуска свободно от планината...И си различна и същата - като буря, отнесла живота ми..
Аз: „В чудо се видях с теб, човече! Какво да правя вече аз не знам. Не знам, не знам! Бялото е черно и обратно-повтаряш многокротно с опак нрав...И все си прав...”
Той: „Може би ще ти е трудно...Повтаряй ми, че ме обичаш. Този свят така ме плаши и навява ужас в мен... Думи много, хора малко... Повтаряй ми, че ме обичаш ...През реки от хорска злоба, повтаряй ми, че ме обичаш...”
Аз: „Мога да чувствам лека вина... Мога да пазя до теб тишина, мога да те променя...Мога да убивам с поглед... Мога да летя, мога и да спра на ръба. Мога да не спя и да се науча да плача... Мога хиляди неща.. мога да спра дотук.. .И без тебе мога, само че... искам с теб.!”

В колата съм сама. Само аз, слънчевите ми очила и ...радиото. Започвам да се самоанализирам.
„Не искам, не искам, не мога да се променя...А трябва ли да съм такава?...Мисля си да ли съм силна...Моля се...Да бъда себе си избрах!”
„ Искам да живея, искам да крещя, искам да чувствам Космоса над мен,искам да тичам на свобода, искам да плача от щастие...Искам да открия своето място...Искам само да открия своето място...”
„ Знам какво искам, знам коя съм, знам какво продавам и какво подарявам.Знам, че има такива, които са нещастни с това, което имат.Има такива, които имат каквото могат. И такива, които мечтаят и търсят това, което искат. Ще мечтая, ще мечтая!”

Припомням си, че трябва да проведа телефонен разговор с мама. „Всяка есен се заричам да се върна там...Мама чака... Дълго, дълго тя се взира в пътната врата. Чака стъпките ми леки в есента... Някой ден ще я целуна, но кога - не знам... Мама тихо се прибира в есента...”

В такива моменти, „когато нещата вървят наобратно, когато наистина чувстваш се зле...” знам , че насреща са старите приятели:
- „Здравей, как си , приятелко? Как, добре ли я караш?”
- „Добре съм , карам я някакси...Даже добре си я карам...Пресичам чужди площади и търся вас, търся вас...” „ Болка внезапна гърдите раздира, спира сърцето да бие дори. Очите ми въглени, в душата ми рана...”
- „Аз знам как боли. ..”
- „Тогава, приятел, вземи телефона. Номерът стар е, до болка познат. Надеждата наша последна умира - така е отдавна, така е добре."
- "Няколко думи и всичко е точно. Кажи ми сега, по-добре ли си брат. Дните ни дълги, животът ни кратък...Налей и на мен едно питие.”

Вечерта дъщерята „ се завръща по лунно време в къщи, понесла във ръцете си обувки и мечти. Промъква се на пръсти, баща й да не чуе, но тази нощ нарочно той я чака и не спи...Мърмори сърдито.. Колко крив му е света!...”
„Татенце, няма как , приеми това, друг обича тя , твойта малка дъщеря! Ах нима, нима си забравил, как под същото небе изпращал си момиче с обувки във ръце...!”

В полунощ, след тревогите и вечните грижи, пак оставаме аз и той.
Аз: „Не се сърди, не се сърди, винаги си бил дете голямо – капризен, гневен и ревнив, гледаш през сърдитото си рамо...” . „Умирам от желание да те изслушам – да кажеш нещата, които премълчаваш. ..Умирам от желание да те прегърна и ти да ме прегърнеш силно.... да знам за какво си мислиш,...да отворя всички твои врати и да овладея ураганите, които искат да ни разбият.... да съсредоточа в очите ти моя поглед, да пея с теб на зазоряване... Умирам от желание да ти обясня какво минава през главата ми ... Умирам от желание да те заинтригувам...и да продължавам да съм способна да те изненадвам... да чувствам всеки ден тръпката, че те виждам.... Да създавам, да мечтая, да оставя всичко да се случва внезапно...паркирала / някъде/ страха от страданието.
Той: „Страхувам се ,че някой ден и аз ще остарея, а ти едничка ще си с мен по тихата алея... Какво ли ще си мисля аз, какво ли ще си мислиш ти?... Далечен спомен от сега...Дано сме толкова добри, че просто се усмихнем, преди зелените искри да ни засипят тихо...”
Аз: „Невъзможно е, невъзможно .. да сме чужди, взаимност познали... Не останаха думи неказани, непосрещнати погледи няма. Между нас няма тайни запазени ...Аз и ти сме едно, а не двама.. Колко малко ни трябва понякога , за да можем да се обичаме- кратка сълза неочаквано от очите без глас да наднича...Твоето близко дихание в най-студения сън да ме стопли... И да слушаме свойто мълчание, пълно с нашите думи за обич...”
Той: „Още преди да те срещна в живота си теб аз обичах...Шумни площади и празни понятия ... Колко години без шум са сближавали двата маршрута, колко причини в света са създавали тази минута... Нежния сблъсък на влюбени атоми, вик на вселени .. Още преди да започне съдбата ми, ти си до мене. Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти ме възспираш... Моите кошмари и приказни сънища ти режисираш. Двама се лутаме в болка и истина, в гняв и сърдечност...Тази любов е миг като вечност...”
Аз: „ И всеки ден по нещо в тебе аз намирам...и всеки ден по малко аз те преоткривам...
Той: „Колко малко ни е нужно... Напук на всяка суета да замръкнем с надежда и с усмивка да посрещнем утринта..”
Аз: „Така че аз знам какво ще направя- ще мечтая! Ще натрупам богатство - от това, че много те обичам... Най-ценното в живота не се купува с пари! За да съм богата, това, че те обичам много, ми е достатъчно... Защото най-ценното в живота не се купува с пари! ”

Време е за сън. И за единствената молитва, която знам:
„Господи, който все още си в мене, дай ми кураж да остана неотмъстителна, неозлобена , както съм рана до рана. Силата дай ми последният залък с гладен на две да разчупя –само душата, щастлива от малко, никой не може да купи. Господи боже, недей ме наказва с лошият лоша да бъда...И да платя за омраза с омраза...и за обида – с непрошка... Искам безгрешна да бъда, никому зло да не сторя...”

Утре денят ще е друг, по-различен - слънчев или дъждовен, тих или ветровит. Утре ще пеем други песни, с други текстове, но в същото време ще повтарямеедин и същ припев... Животът е един рефрен.


Текстовете са извадки от песни, изпълнявани от Маргарита Хранова, Melendi, Тони Димитрова, Георги Христов и Росица Кирилова, Ирина Флорин, Антибиотика, Amaral, Rosana, Ваня Костова, Тоника, Alex Ubago, Михаил Белчев, Тодор Върбанов.

Адът- това са найлоновите торбички!

Жена ми започна да се разплаща, а на мен ми каза да слагам стоките в найлонови торбички. Взех рулото с торбичките и задърпах да откъсна една. Но още тук проклетите торбички се заинатиха. Не се късаха и не се късаха- найлонът им започна да се разтяга, да се изтънява като макарон, който се впиваше болезнено в кожата на ръцете ми. А опашката ме наблюдаваше с нарстващ интерес. Към десетина чифта очи с хищно злорадство проследяваха борбата ми с рулото найлонови торбички. Купът със закупените наши стоки стоеше непокътнат на плота до касата и блокираше конвейра на търговския процес, който кипеше в магазина. Изведнъж сякаш планетата спря да се върти, стрелките на часовниците също застинаха на едно място и целият свят се втренчи в моите ръце, които най- накрая бяха успели да откъснат една торбичка от рулото. Но сега пръстите ми се опитваха да разтворят слепеният найлон на заветната торбичка. С всяка изминала секунда движенията ми ставаха все по- тромаво непохватни и безпомощни. Придобивах натрапчиво реалното усешане, че имам не ръце, а лапи на родопска мечка. Пръстите ми се пипкаха в трескаво търсене на малка цепнатинка между плътно слепените страни на торбичката. Но бяха мечешки дебели, за да захванат тънките ръбчета на найлона. А купът с нашите продукти стоеше, настръхнал подобно на планински склон преди падането на лавина. Издигаше се и ставаше все по- голям и по- голям- планина от хранителни продукти, които само един трепет във въздуха, причинен от поемането с уста на дъх, би я сринал до основи върху мен. Очите на хората от опашката също сюрреалистично се уголемяваха и ставаха неистово широки, разкъсани до кръв от безмълвен писък. Цялата тишина се нагнетяваше до взрив с ударна вълна на атомна бомба. Беше нужна само една искра, само един миг, за да се освободи барутната енергия на гнева. Когато се чу онзи звук от разтварянето на слепения найлон- нежен като разлистване на пролетен цвят. "Цък!"- ръцете ми отвориха торбичката. Как не се разплаках от силни чувства на бащинско умиление пред вида на разтворената торбичка. Роди се! А жена ми, неразбрала за всичко изживяно от мен, някак вяло попита: "Готов ли си?"...
...Готов съм!

Последен работен ден на крана

Двамата мъже се изкачваха към върха на крана. За единият това беше последния работен ден преди пенсия. За другият- първи ден на тази работа. Старият мъж мълчеше. Младият говореше. За пари. "Аз за 800 лева няма да им се катеря по тия стълби всеки ден и да ме вее тоя, дето клати дърветата! На други обекти дават двойно повече!" Старият почти не го чуваше. Слушаше вятъра- така, както обичаше да прави това през всичките 30 години работа на крана. Духаше от север и всеки следващ порив носеше предчувствие за приближаваща есен. И това наистина беше последният му работен ден, преди да се пенсионира- есента на живота му...Младият продължаваше да хленчи за парите, псуваше, че въобще се е съгласил да започне на този "ръждясал кран". Някакъв негов приятел го бил подлъгал, като му казал, че плащат добри пари, пък то това пари ли са, където ги дават за тази работа. А старият гледаше хоризонта, пламнал в експлозия от преливащи се нюанси на червеното, останали като кървава следа от раждането на утрото. Клепачите на очите му се присвиваха срещу греещите последни летни лъчи на слънцето. И дали от слънцето, дали от силния вятър, дали от нещо друго- очите му се насълзиха. Незабележимо. Младият нямаше как да види тези сълзи, защото се изкачваше след него. А пък и беше улисан в говорене. Но вятърът духна по-силно, когато вече изкачиха върха на крана и изчисти насълзените очи. Старият видя ясно целия строеж долу, крана, слънцето,белите облаци и леко се усмихна. През цялото време беше мълчал. Обаче сега искаше нещо да каже. Преди да се пенсионира. Обърна се към младия и му каза:"Връщай се обратно, не ставаш за тази работа!" Младият го гледаше глупаво недоумяващо- не очакваше да чуе тези думи от стария кранист. Не и точно този ден- последният му на крана. Очакваше старият само да му сдаде формално работата и да си отиде в пенсия. Какво можеше да му пука вече за този стар кран, който до година- две щеше да се превърне в купчина желязо за скрап. Затова младият в първия момент не знаеше как да реагира- усмихваше се, опитвайки се да разбере странният майтап на стария. Но старият кранист му даде да се разбере, че говори съвсем сериозно, като каза сухо и отсечено:"Марш!" Направи кратка пауза и повтори, но вече с вик: "Марш!" Гласът му трепереше от вълнение и в същото време звучеше сигурно. Силно!...
...Вятърът понесе този негов вик над строежа. Слънцето, макар и предесенно, грееше още по-силно. За миг изчезна усещането за приближаваща есен.

Старото куче от строежа

Големите му кучешки очи гледаха празно в една точка,пълни с ленива меланхолия и мъдро разбиране.Събрали в себе си цялата библейска мъдрост на един 15 годишен кучешки живот,изживян по строежите.Като куче пазач-гвардейски вярно и достолепно.Всички го наричаха Макс и го уважаваха.Защото Макс беше не просто куче,той беше легенда.Легендарна беше неговата възраст-никой не знаеше на колко години е.По този въпрос бригадирът казваше:"Това куче е по-старо от Библията!"...И сигурно наистина беше така,щом бригадирът го казваше-макар че той не вярваше в Господ и Библията.Но вярваше на пълните със старозаветно страхопочитание думи на двамата възрастни майстори,които бяха довели Макс на този строеж от някакъв друг строеж,разказвайки му,че това куче било по-старо от Библията.Бригадирът винаги цитираше тези техни думи,без да уточнява това,защото искаше те да звучат така,сякаш са излезли от неговата уста.Легендарни бяха и подвизите на Макс като пазач по строежите.Бригадирът и по този въпрос имаше дежурен коментар:"Това куче е като Трифон Иванов 94-та у Щатите-пиле не дава да прехвръкне!"Този коментар още по-убедително излизаше от устата му,защото той можеше от Библия и Християнство да не разбира,но от футбол разбираше.И знаеше,че само корав футболен защитник като Трифон Иванов може да послужи за достойно сравнение със стария Макс.Старото куче слушаше думите на бригадира и от монотонността на неговия глас,примесена с приятно галещата топлина на пролетното слънце,задремваше блажено под уважителните погледи на насъбралите се работници.А те дори не подозираха,че не навъртащите се наоколо котки,които бяха прогонили сутринта с камъни,а лично той им беше измъкнал печеното агне,приготвено от тях за Гергьовден.Но кой би се усъмнил в святостта на Библията и коравата непоколебимост на Трифон Иванов?!Това Макс много добре го разбираше с мъдрия си кучешки ум и затова спокойно задремваше-сит от излапаното агнешко печено.Блажено щастлив,в мир със себе си...И по-стар от Библията,която нямаше как да прочете,защото беше куче.Старото куче от строежа!

Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака

Живеели си спокойно някога човеците. Ден след ден, нощ след нощ. Срещали се и се разминавали. Запознавали се и се забравяли. Записвали телефонни номера и след това загубвали тефтера. Пишели дълги писма на лист хартия , но без адрес на получателя – нямало на кого да ги изпратят. Светът на човеците бил малък – всички съседи, цяло село, цял квартал, половин град ... Познавали се всички,но дали това им било достатъчно... Човеците имали чувство за хумор и често казвали: „Търкулнало се гърненцето, та си намерило похлупачето”. Лесно им било да се търкалят в малкия си свят, но трудно откривали подходящото капаче. ..

Един ден изневиделица се появило едно чудо. Понеже било незабележимо, човеците първоначално не му обърнали внимание. А то тихомълком се промъквало в къщите им и се настанявало удобно и...трайно. Омайвало ги с приказки за други малки светове, разказвало им за други човеци. Чудото било много умно – намирало отговор на всяка загадка. За добро или за лошо, то разбивало малкият им свят и ги пренасяло далече, далече... Срещало ги с други човеци отдалече, отдалeче... без да мърдат от стола си. Човеците така свикнали с него, че не забелязвали как то започнало да краде от съня и времето им. Вече не записвали телефонни номера и не пишели дълго пътуващи писма, а пък и чудото вече не било чудо. Било просто Интернет.

Но чудесата не свършвали до тук. Човеците се търкулвали в необятното пространство на „просто Интернет”...часове, дни, седмици...и с лекота откривали гърненца-двойници и хиляди подходящи капачета. Гърненцата носели различни имена, но един и същ прякор – „Блогове”. ..

...Тази безсмислена приказка няма край. ..Май няма и поука...Човеците продължават да се търсят, да търсят, да си пишат и да пишат...Или иначе казано: „Търкулнал се блогът, та си намерил последователи”.