Писмо до поискване: Писмо от България

Здравей, приятелко!

Чета писмо ти и си мисля, че колкото българи има, толкова и Българии има. Ето, за теб България е последната крачка назад, на която имаш право, която можеш да си позволиш. Последната крачка назад до стената на безизходицата. Докато за мен България е самата стена на безизходицата, до която съм опрян и няма място за отстъпление. Приличаме си по това, че и двамата имаме зад гърба си България, но на различно разстояние- ти на една крачка назад, аз на нито една крачка назад. Не знам кой от двамата е по- добре. Може би ти, че имаш място за отстъпление, че имаш завръщане (а смисълът на всяко заминаване е именно завръщането). Или може би аз, че нямам никакви илюзии, никакви надежди, никакво завръщане- имам само едната България, гола и боса, но родна- роден ми е всеки камък, пък бил той и някъде на майната си по дивите чукари на Странджа планина, където никога не съм стъпвал и не искам да стъпвам. А може пък и двамата да не сме добре- ти, защото си отишла на майната си в чужбина, аз, защото съм останал на майната си в България. Остава ни да изберем как ще сме, както и къде ще сме, за да сме така или иначе. Важното е обаче, че за България винаги ще има място в багажа ни- та тя е "земя като една човешка длан"- можем да я занесем там, където отиваме, както и да я върнем там, където се завръщаме...На мястото й!

Писмо до поискване: Писмо от Испания

Здравей, приятелю!

Дните ми отлитат толково незабележимо еднообразно, че започвам да се притеснявам за безсмислието на живота си. Напоследък имам доста свободно време и често се отбивам в един български бар.

В началото, преди години, се чувствах много странно там - много хора, голяма шумотевица. Дразнех се от непоносимото мрънкане или надменните хвалби за емигрантско благополучие и въпреки това изпитвах нужда от тези срещи. Наслаждавах се на различните български диалекти. Шарен свят, хора разни... Кимах с глава като играчка-кученце на задно стъкло на „Москвич”, докато преглъщах кафето с мляко, после плащах набързо корите за баница, бурканчето с лютеница и буцата сирене /все деликатесни стоки/ и се отправях към моята крепост – моят дом. Уморено захвърлях униформата, пропита с миризмата на испанска кухня и се впусках в кроенето на амбициозни планове за бъдещето. Необходими са постоянство и търпение, казвах си. Наивни глупости! Но това е друга тема, приятелю.

Впоследствие се сприятелихме със собственика на бара. Освен изключителният му търговски усет, който му помагаше в работата , той притежаваше едно твърде неестествено за българския емигрант качество - изпитваше чисто и неподправеното желание да обединява българите, да помага на всеки с каквото може. Не очакваше благодарност от никого, просто се явяваше като един вид координатор на добрите дела - този има нужда от помощ, онзи пък може да му помогне. Звънне на този, помоли онзи – дай да помогнем, наш човек е...Та така, приятелю, отнесох се. Друго исках да ти споделя.

Миналата седмица пак се отбих там – ей, така, да си поприказваме. Барът беше полупразен. Кризата, приятелю, нали разбираш... Покрай дългата редица от свободни маси имаше огромен куп с големи пътнически сакове и опаковани кашони. Лепенки с адреси, български телефонни номера... Адреси от цяла България – големи градове, села , за които не съм и чувала... „Връщат се – отговори ми бармана, проследил учуденият ми поглед – Хората се връщат в България. Не издържат вече тук и хващат самолета . Багажа си изпращат по товарен бус. Тръгнаха си, много си тръгнаха, цели семейства...”

Докато пиех неизменното си кафе с мляко влизаха и излизаха познати физиономии, по които нямаше и следа от предишната напереност и увереност. Умълчани, унили, угрижени... Питаха кога ще се товари буса, има ли място за още малко багаж, умножавайки килограми по евро. Нямаха сили дори да пуснат пиперливата българска фраза, поздравяваща майката на кризата и безработицата. Безизходицата им е оставила само един-единствен спасителен процеп –да се върнат там, откъдето са тръгнали преди години - с един сак багаж, със страх от неизвестното и с много, много надежди. Сега отново трябва да събират багажа си.

Тогава се запитах, приятелю, лесно ли се съберат всички прекършени мечти в една торба?! Как се пакетират любимите вещи и ненужни предмети заедно с изгубените надежди, болката, разочарованието?! Колко ли тежат пет, осем или десет години от живота ни?! Каква цена се заплаща за пренасянето на наранена душа през граница ?! Облага ли се с мито чувството за провал!?

Кръговратът на живота, казват. Колко е коварен ! Напускаш един дом, започваш отначало, създаваш сламка по сламка ново гнездо и изведнъж те връхлита стихиен ураган. Казват също, че винаги се намира обратния път към дома. Обаче има и една песен... „Не е лесно у дома да се връщаш бездомен...”

Въпроси, приятелю, глупави въпроси! Зададох си ги, без да потърся отговори. Поне за сега.

До скоро.