Животът е розов

Не знам какво повече ме измъчваше в Испания - безмилостната горещина или безмилостната носталгия по дома. И двете бяха еднакво смазващи, изпепеляващи душата ми. А по жестока ирония, където и да отидех да работя на строеж или ремонт като бояджия, навсякъде искаха от мен да боядисвам стените в... розово. Боже, от горещина и мъка по вкъщи ми беше вече черно пред очите, а те искаха да им правя розови стените!

Една цигара свобода

Обичах да гледам как бай Кольо пуши цигара. Той пушеше така, както японките церемониално поднасят чай- бавно и плавно, с ритуално внимание към всеки детайл на жестовете при държането на цигарата и всмукването от нея. Това не беше нервното, сприхаво пушене на пушачите по улицата- това беше ренесансова поезия.

Пролетно пробуждане

Пролетта дойде и всичко на обекта се съживи- слънцето грейна, птичките се разпяха, тревата позеленя, работата тръгна с нови сили. Само старият багер стоеше до изкопа, мъртвешки застинал в последното си усилие да загребе пръст. Стоеше така, както беше спрял да работи преди три месеца.

 

Пролетта е неизбежна

Много зими сме изкарвали на открито по строежите, но никоя досега не

беше успявала да сломи смеха ни. Ние сме млада бригада- млади сме,

живи сме, смее ни се...Но леденият студ на тази зима скова всичко,

дори смеха ни. Зимата ни победи, изтощи ни- посърнахме, смълчахме се,

състарихме се сякаш, борейки се да оцелеем. Но днес за първи път изгря

слънце- топло, лазурно и омайно като младо вино.

250 години разстояние

Разхождахме се из стария град на Созопол. За първи път бях тук и очаквах да усетя същата ренесансова атмосфера като в Несебър, но нещо ми липсваше. Може би автентичните възрожденски къщи, които тук бяха по- малко на брой и повечето от тях комерсиално реновирани.

Последният човек на планетата

Седяхме на терасата и съзерцавахме звездното небе над нас. Листата на черешите, докосвани от вятъра, се поклащаха с тих шепот. А далечната песен на щурче достигаше до нас със самотно ехо и подчертаваше космическия безкрай на вечерната тишина...Изведнъж Саши прошепна с тайнствен глас:"Тате, представяш ли си всички хора да си отидат от планетата и Невичка да остане сама!" Не бях подготвен за точно такава апокалиптична посока на размисли- вечерната тишина предизвикваше в мен далеч по- романтични чувства.

Радио "Гласът на Москва"

От три вечери насам малките заспиват, слушайки...радио "Гласът на Москва". Открихме го случайно. Просто една вечер, след като се уморих цял час да им разказвам приказки за лека нощ, накрая пуснах радиото. С леко пращене, жена, говореща на руски, започна да чете новините по радио "Гласът на Москва". Саши и Невичка, както се въртеха в леглата си неспокойни, изведнъж притихнаха, заслушани в този глас. Гласът беше толкова руски приказен.

5 подробности, в които можем да открием Господ

Казват, че Дяволът е в подробностите. Мисля, че същото може да се каже и за Господ. Той също е в подробностите. Но с тази разлика, че ако Дяволът е в онези подробности, които не можем да отминем, то Господ е в тези, които с лекота отминаваме всеки ден...В тези толкова лесни за отминавване подробности, в които можем да открием присъствието на Господ...
Първа подробност: СЪБУЖДАНЕТО СУТРИН ЖИВ ОТ СЪН

Да изореш нивата тичешком

Дядо Стоил лежеше в същата болнична стая, в която и татко. Той беше голям човек - едър като вол. И много обичаше да разказва весели истории. Макар че животът му угасваше, той разказваше ли, разказваше. Сякаш това беше неговата последна съпротива срещу настъпващата смърт. Няма да забравя неговата последна история. Разказваше как се оженил още на 16 години - бил дете. Жена му и тя. Само че той бил едро дете, тя съвсем дребничко. Но, ех, любов - взели се още деца. И отишли на нивата да орат. Жена му водела коня, дядо Стоил натискал ралото.

На лов за половинки

Казват,че било трудно да намериш своята половинка в живота, но рано или късно всеки я откривал. Половинка плюс половинка прави едно цяло. Чиста математика! Да, ама не съвсем!

Дори и без половинка, ти пак си едно цяло. Друг път пък с половинката до теб се чувстваш кръгла нула. Когато ти писне, теглиш чертата на тази нула и пак се получават две половинки. Тези две половинки /от нулата!/ отново се преобразуват в самостоятелни единици. И всяка единица тръгва да търси нова половинка. Никаква, ама никаква логика!

Връзката „мъж-жена” е толкова сложно понятие, че дори и при елементарно зададени условия и многопластови познания по математика, физика, химия, биология, психология и темподобни науки, не бихме намерили точно, логично или дори що-годе нормално определение.

През последните години живота ме сблъска с много нови познати, повечето около моята /улегнала/ възраст – 40-50. Чисто и просто човешки отношения, да не ви минават някакви „половинки” през главата! С някои от тях се сприятелихме, с други само се поздравявахме. Семейният им статус / като в една известна социална мрежа/ варираше от „семейни”, „пред развод”, „разведени”, „обвързани”, „необвързани” до „сложно е”. Без да искам, с времето станах свидетел на промяната в някои от тези статуси.

Семейните - скучна работа. Особено тези, дето са едно цяло - дом, прехрана, деца, училище, някоя и друга биричка и... пак същото. При тези, дето клоняха към нулата, имаше малко разнообразие откъм интриги, защото все пак им предстоеше развод.

Мъжкарите или печените женски със „сложното положение” си усложняваха сами живота – съпруг/а в България, любовник/ца в чужбина. Обикновено се държаха наперено и самоуверено, а всъщност, заровили главите си като щрауси, се оплитаха в лъжи и облекчаваха вината си с парични преводи към своите „законни половинки”. Страхливци!

Някои от разведените все още си ближеха душевните рани, но други гледаха трезво на живота, чувстайки се самостостоятелна силна единица. При тях преминаването от „обвързани” към „необвързани” и обратно беше най-безболезнено и най-често на принципа „проба-грешка”. Все пак /ще се повторя/ не е лесно да намериш своята половинка, а пък и след като веднъж си зачеркнал една нула, ставаш по-взискателен и мним към новата половинка, с която евентуално би могъл да си едно цяло.

От женска гледна точка донякъде дори се възхищавах на дамската част от разведените заради борбеността и смелостта им. Любовта няма възраст, всеки има право на щастие и на нов шанс. Радвах се, когато бяха лудо влюбени, критикувах ги, когато се държаха пубертетски глупаво, бях добър слушател. На чашка кафе.

Но...в един момент нещата се промениха. Дали кризата, дали прагматизмът - нещо накара тези уж силни и самостоятелни жени да се впуснат в лов за половинки. Вече не се говореше за любов, харесване, привличане, характер, ценности, а се правеха сметки. Промяната ме изненада и споделих каквото чувствах и мислех.

Според мен, взети самостоятелно, мъжът и жената не са блуждаещи половин човеци, лутащи се в търсене на липсващата си половина. Всеки един от тях е пълноценна личност с характер, интереси, ценности и слабости. Непрекъснато се срещат и разминават. Съвсем случайно, в неопределен момент от времето и пространството, срещат човека, който им харесва. Човекът, който ги допълва. Човекът, с когото се чувстват още по-пълноценни. И ако са съсредоточени в лов на половинки, насочили мерника си в целите числа и нулите на банковите им сметки, ще пропуснат истинския човек.

Тогава се промени и моят статус. Вече не бях добрият и разумен „слушател”, а наивна „глупачка” без проблеми. Омъжена, направо за завиждане! Лесно ми било – спокойна и осигурена!

Знам, че на определена възраст не е лесно да си сам. Нямаше никакъв смисъл да ги убеждавам, че на същата възраст не е лесно и да не си сам. Докато сме по-млади понасяме по-леко както самотата, така и капризите на човека до нас. И ако в един момент сме успели да остареем заедно, това означава, че зад гърба си сме оставили не само весели и приятни моменти, а и много компромиси, тежки моменти и неуспехи. Нямаше смисъл да ги убеждавам, че „моята половинка” е с празна банкова сметка и въпреки това сме едно цяло.

***
А казват също, че когато свършат парите, свършвала и любовта. Уфффф...какво да правя, като ми е крив мерника!

Наслука!

.

Технически данни: „220 V, 1460 W, СЕКСИ”

“Убедете ни, че Вашата майка, Вашата половинка или най-добрата ви приятелка заслужава най-секси кафе-машината на света и ние ще им я подарим.”
(Реклама)

В тези забързани дни, когато общуваме все по-рядко, идеята да накараш някого да напише мили думи за любим човек е прекрасна. Та дори и крайната цел да е чисто материална – нов домакински уред. Всяка майка заслужава най-доброто, всяка „половинка” е най-обичаната, а с всяка най-добра приятелка се споделят тайни на чашка кафе.

Определението „най-секси” е ключовата дума за високата функционалност на дадения домакински уред и ни предоставя широка възможност за развинтване на въображението. Представете си как тази машина би променила тотално нашето ежедневие!

С приятелките ни ще има да се чудим , ще оглеждаме тази “секси”кафе-машина, забравили всички злободневни неволи, и като застаряващи капризни и злобни лелки ще се питаме възмутено: “Е, какво пък й е сексито на тази?!”

А какво мислите че биха обсъждали нашите майки-пенсионерки, събрани на сутрешната чашка кафе. Може би поредната мистериозна завръзка на иначе правилно построения любовен n-ъгълник или оплетената развръзка на реципрочно повтарящата се, но недоказуема житейска формула на страданието в името на любовта, което задължително довежда до дългоочокваният „неочаквано-щастлив” край в в текущия сериал. Неее!
Нашите майки ще сърбат с наслада от чашките димящо кафе, коментирайки качествата на новата кафе машина. С опитно око ще оглеждат, ще преценяват и благодарение на богатия си житейски опит ще отсъдят: „Да, определено има нещо ...Нещо различно...Тя е...закръглена, с румени бузи. Определено е секси! Не като дебелото пробито джезве или бледата кафеварка с болнав вид! Да, да! Опредлено е секси!”.

Но от друга страна при по-младите представителки на женския пол това определение би довело до известни неприятни асоциации и крие известен риск за сътресение на семейното щастие. Представете си, че мъжът ви, който е голям почитател на хубавото кафе,иска да улесни живота ви и донася в къщи подарък. Кафе машина. Но не просто модерна, удобна и функционална, ами „най-секси кафе-машината на света”. Фатална грешка, граничеща с егоистична проява на наглост от негова страна!Това е недопустимо! Във вашата собствена кухня да се мъдри нещо, което било „най-секси ”.Че вие „по” ли сте! Я като е „най-секси”, тя да му сервира кафето!

Скъпи жени, бъдете нащрек! Днес секси кафе-машина, а утре ... Както е тръгнало, в скоро време ще бъдем толкова секси, колкото е магнитната лепенка, която придържа бележката върху вратата на хладилника: „Секси-пералнята отиде при секси-ютията. Секси-печката изтича до съседката за сол, а секси-миялната счупи любимата ти чаша. А пък аз цял ден си мислех дали съм секси. Лека нощ, скъпи! Не си и помисляй... Боли ме главата!”

Дребните неща, които ни правят щастливи

Търпелива съм, много търпелива. Ама положението вече ставаше непоносимо. Не чувах музиката, но усещах всеки такт. Под краката си. Подът се тресеше в синхрон с вибрациите на тонколоната. Препирни на висок глас, после – неудържимо кикотене.

Не, не , край! Влизам в действие. Бутнах със замах клавиатурата, подпрях длани на бюрото и решително се изправих. После свих юмруци и със застрашително тежки стъпки изминах краткото разстояние по коридора. До детската стая. Как е възможно, големи момичета, а са се разлигавили като бебета! Бутнах с гръм и трясък вратата и едва не се спънах в захвърлената на пода възглавница.

По нищо не личеше, че са забелязали моето присъствие. Стаята приличаше на нещо средно между стадион след рок-концерт , градска библиотека, в която стадо маймунки са ходили на организирано посещение и бойно поле след битка с възглавници. Как да повярвам, че си пишели домашните?!

Взех възможно най-високият тон от гласовите ми възможности и креснах с цяло гърло: „Тишина!”. Да, ама нямаше кой да ме чуе. Стоях си там ,на вратата – незабелязана и нечута.

Наблюдавах ги. Две пораснали момичета, почти жени. Говореха едновременно, дори не се изслушваха. Боричкаха се весело, гонеха се в кръг, бутаха се... И се превиваха от смях, та чак се захласваха.

Усмихнах се и аз. И затворих тихичко вратата. От външната страна. Но не помръднах оттам. Продължавах да се усмихвам. След малко музиката и гласовете утихнаха. Започнах да дочувам някакви определения и граматични правила. Ядът ми беше отминал. Изтеглих се тихичко, на пръсти.

Бях щастлива.Не, не за това, че най-сетне са седнали да учат. Честно да си призная много повече ми хареса моментът, в който моите дъщери се забавляваха. Безгрижно, по детски, по сестрински.

Само крачка ги дели от онзи трудният, истински живот. И аз ще бъда най-щастливата майка, ако и тогава, оплетени в грижи и проблеми,съумеят да намерят време да се забавляват. Двете заедно.

Да поговориш на кравата

В болничната стая на майка ми имаше още две жени. И двете очакваха да бъдат оперирани. Разказваха си една на друга за своите болести. Едната беше много уплашена- лекарите я бяха предупредили, че операцията й ще бъде много тежка. Дори животоопасна. Гласът й трепереше от притеснение,докато говореше...Но в един момент телефонът й звънна. Тя прие обаждането, от другата страна на линията някой на висок глас обясняваше, че кравата не искала да яде. "Па тя ги яде тия трици!", зачуди се бабата. Отсреща пак започнаха да й обясняват, че отказва да ги яде. Бабата придоби по- притеснен вид, отколкото докато обясняваше преди малко, че й предстои тежка операция. Но изведнъж с грейнало лице, извика: "Първо ше й поговориш, че не те познава!" Онзи отсреща, или не чу, или не разбра, та бабата пак му обясни: "Да по- го- во- риш на кравата!" Иначе нямало да приеме храната. С това разговорът приключи. А бабата, сякаш повече го казваше на самата себе си, отколкото на нас, допълни: "Трябва да й поговори малко, та да яде!" Поклати угрижено главата си и замълча. В този момент тя беше зазбравила за операцията, за здравето си, за живота си. И се трвожеше за...КРАВАТА! На която, милата, нямаше кой да й поговори. И освен самотна, щеше да си остане и гладна, животинката клета...
...Дали пък това наистина не беше по- страшно и от смъртта!? Да няма кой да поговори на кравата, да й каже една блага, човешка дума!?