За какво съжаляват хората по света, преди да умрат?

За какво ли съжаляват хората по света, преди да умрат? Може би...

Руснаците: Съжаляват колко много водка ще остане неизпита.

Французите: Съжаляват колко много жени ще останат недолюбени.

Германците: Съжаляват колко много бира ще остане неразлята.

Италианците: Съжаляват колко колко "Ферарита" ще останат некатастрофирали.

За смъртта с чувство за хумор

1- ва възможна възможност: Смърт с баничка в ръка

След работа така зверски огладнявам, че първото нещо, което правя, е да вляза в баничарница. Влизам, купувам си баничка и почвам да я ръфам още в движение, докато вървя за гарата. Така пресичам през улици и булеварди, като много често, улисан в ядене, минавам и на червено. Онзи ден замалко да ме блъсне един камион. Веднага си представих най- нелепо сюрреалистичната картина. Лежа в несвяст на асфалта, чува се далечен, тревожен вой на линейка, над мен са се скупчили случайни минувачи, шофьорът на камиона се е хванал за главата.

Една цигара свобода

Обичах да гледам как бай Кольо пуши цигара. Той пушеше така, както японките церемониално поднасят чай- бавно и плавно, с ритуално внимание към всеки детайл на жестовете при държането на цигарата и всмукването от нея. Това не беше нервното, сприхаво пушене на пушачите по улицата- това беше ренесансова поезия.

Пролетно пробуждане

Пролетта дойде и всичко на обекта се съживи- слънцето грейна, птичките се разпяха, тревата позеленя, работата тръгна с нови сили. Само старият багер стоеше до изкопа, мъртвешки застинал в последното си усилие да загребе пръст. Стоеше така, както беше спрял да работи преди три месеца.

 

Петелска история

На нашата улица петел пропя. Ха?! Не бях чувал петел да пее от детските години. Тогава във всеки двор имаше кокошки с петел. Но сега- нито кокошки, нито петли. Този пък откъде се взе!? Пееше, та се късаше с дрезгав хард рок хрип, подобен на гласа на Браян Джонсън от Ей Си Ди Си. "Кукуригуууууууууу"! Сцепваше мрака по първи петли...

Пролетта е неизбежна

Много зими сме изкарвали на открито по строежите, но никоя досега не

беше успявала да сломи смеха ни. Ние сме млада бригада- млади сме,

живи сме, смее ни се...Но леденият студ на тази зима скова всичко,

дори смеха ни. Зимата ни победи, изтощи ни- посърнахме, смълчахме се,

състарихме се сякаш, борейки се да оцелеем. Но днес за първи път изгря

слънце- топло, лазурно и омайно като младо вино.

На една спирка разстояние от Ада

Егати дилемата екзистенциална! "Да дупча ли билет, или да не дупча?"... За една спирка! Държах билета в ръката си и усещах как тя започва да се изпотява от напрежение. "Ами ако ме хванат за една спирка?" Щеше да е почти толкова нелепо, колкото смъртта на съветски войник, влязъл победоносно в Берлин, но убит минути преди обявяване края на Втората световна война. "Да бе, да - за една спирка ще дупча билет!"

Писмо до Гертруд Крафт

Здравейте, фрау Крафт!

Това писмо сигурно никога няма да стигне до вас. Няма да стигне- буквално и метафорично! Защото вие сте толкова, толкова далече от мен- някъде там в приказно красивите планини на Австрия. В малкото, кокетно курортно селце-Росбах, което сякаш не е действително. Срамежливо сгушено в мълчанието и поезията на Алпите, сред бялата тишина на снега и коледния уют на горящата камина, която весело пращи с дъх на смола… А аз съм в разкаляната от току-що стопилият се сняг България! В едно село, което тихо умира и се обезлюдява. Превръща се в призрак, в гротеска на това, което беше някога. На едно “някога”, което безвъзвратно си отиде, с отчаяно наведена глава…