Не смея да я погледна, защото ще съгреша.
Но знам, че тя е там, на улицата.
Уличница!
Виждам я, без да гледам.
Усещам я с всичките си сетива, дори с кожата си, защото настръхвам.
Тих копнеж минава като вълна през цялото ми тяло- залива ме нежната топлина на талазите кръв, които сърцето ми изтласква.
Искам да я докосна копринено трепетно, с върха на пръстите си.
Да плъзна ръце по нежната линия на нейните извивки.
Да извая склупторно и най- интимния детайл от релефа на нейните форми.
Да вляза ритуално бавно в нея.
Да я хвана страстно с едната ръка, а с другата да направя контакт.
Да замълча за миг, преди да запаля "огъня" в нея.
И накрая нежно да...завъртя ключа...
А след това- да дам газ до ламарина! Първа, втора, трета, четвърта, пета- докато й скъсам скоростната кутия! Докато достигна предела на възможностите й- там, където се крие нейната съкровена различност. Която не може да се означи със сериен номер. Защото духът няма номер. Защото духът не е серийно производство. Той е изкуство. А изкуството може да бъде дори една най- обикновена кола, паркирана на улицата...
...Уличница!
26 август 2010
08 август 2010
Ти пък кой си?!
Тъкмо беше успяла да привърши лакирането на ноктите на лявата си ръка, когато очакваната атака започна. Бомбите, заредени с детски рев, съпружеско мрънкане и родителски упреци, падаха от всички страни.
ПУФ! „Мамоо, не искам тази блуза!”
ИИИУУ, ПУФ! „Скъпа, къде ми е вратовръзката?”
ПУФ,ПУФ! „Мамиии, шнолатаа... Любиматааа...Счупи сеее.”
ИИИИИУУУУ...ПУФ-ПУФ! „ Дъще, така ли ще оставиш пералнята, дрехите ще се измачкат!”
Офанзивата приключи със заповедта на старшият в къщата: „Стига си мърморила, жено! Побързайте всички!”
След пет минути цялата фамилия стоеше в разгънат строй в коридора. Всички наконтени, сресани, напарфюмирани, но .... замръзнали, с отворени уста и разширени от ужас очи. И бяха вперили погледи в нея. Осъдителни погледи! О, не, пак ще закъснеят! И пак заради нея! Никога не е готова! Все нея ли трябва да чакат?!
Тя погледна сконфузено раздърпаната си тениска, но само след миг се съвзе, разтърси рошавата си коса и присви застрашително очи ... и юмруци. Само навременното отстъпление към стълбищната площадка спаси най-милите й същества от нейния гняв. „Ще те чакаме долу!” - долетя приглушен глас от асансьорната кабинка.
„Писна ми, писна ми, писна ми! Мен чакали!”- нареждаше през зъби тя, докато се опитваше да захване косите си в елегантен кок. Фибите се изплъзваха от ръката й, докато най-накрая полетяха, захвърлени в неизвестна посока. И днес ще е със спусната коса. В момента, в който настървено разресваше гъстата си коса, забеляза ноктите на дясната си ръка. Уф, не е довършила лакирането! „Не ме оставят на мира, а пък накрая...мен чакали!” Посегна към шишенцето лак, а то се извъртя като живо и пльокна на пода, оформяйки красива цветна локвичка. „Не сега, моля те, не и това!”. Прибягна до употребата на ацетон – както за пода, така и за лявата си ръка. И днес ще е без лак на ноктите...
„Писна ми, писна ми, писна ми!”- повтаряше почти на глас, докато затръшваше последователно вратата на апартамента... и тази на асансьора... и тази на входа... Елегантните членове на нейната фамилия я чакаха на тротоара, но тя с гордо изправена глава премина като фурия покрай тях и се отправи към паркираният наблизо тъмно-син автомобил. Да , много добре си спомняше всички точки от стройната организация на вечерта – тя трябваше да пътува в колата на брат си и той вече я чакаше, седнал зад волана. Тръшна се шумно на седалката до него, като останалия си заряд от нерви изсипа при затварянето на вратата.
- Какво, и ти ли само МЕН чакаш?! ...Хайде, пали!... – нервните думи изригваха от устата й с унищожителната мощ на врящ гейзер - Уж бързаха, а пък сега... Гледай ги как са ме зяпнали! ... Мене чакали! Всеки ме дърпа... Дай ми това, дай ми онова!... – имитираше ги нервно, докато се бореше със закопчалката на колана - Какво сте ме зяпнали така!... – провикна се тя, размахвайки заканително ръце... - Писна ми, писна ми... Ама, хайде де,ти пък какво чакаш, не знаеш ли как се пали тази кола?! – тропна настоятелно по арматурното табло.
Мъжката фигура до нея не помръдваше и не издаваше ни дума, ни звук. Тя рязко се изви на ляво и отново размаха ръце.
- Братко, поне ти не ме изнервяй, че... – думите и увиснаха във въздуха, подобно на долната й челюст. Погледът й се спря върху лицето на младият мъж, отдръпнал се на безопасна дистанция, доколкото това е възможно в купето на един стандартен автомобил. Абсолютно непознат млад мъж.
- Ти пък кой си?! – учудено-назидателно изсъска тя, а мъжът предвидливо приповдигна свити в лактите ръце, приготвяйки се не за нападение, а за защита.
Бяха й необходими само три секунди, за да свери фактите. Цветът и моделът съвпадат, но това не е колата на брат й. Очевидно и зад волана не седи брат й, защото в този момент той стои отсреща и се превива от смях, заедно с всички останали роднини, които „чакаха само нея!”.
- Ммдаа!...- усмихна се тя накриво. После, възвърнала самообладание, потупа наставнически рамото на младия непознат мъж - Браво! Смело момче си ти! Точно така се постъпва с разярени жени – никакво опълчване. Юнак си ти, юнак!
Измъкна се леко от чуждия автомобил, изправи гръб, пое дълбоко въздух, изпусна го с шума на парен локомотив и с елегантната походка на Кралицата на вечерта се отправи към тъмно-синята кола на брат си. Дори не удостои с поглед „всички, които я чакаха”. Преминавайки покрай тях, само подхвърли строго през рамо: „Хайде, по колите! Докога ще ви чакам!”.
/По действителен случай/
.
ПУФ! „Мамоо, не искам тази блуза!”
ИИИУУ, ПУФ! „Скъпа, къде ми е вратовръзката?”
ПУФ,ПУФ! „Мамиии, шнолатаа... Любиматааа...Счупи сеее.”
ИИИИИУУУУ...ПУФ-ПУФ! „ Дъще, така ли ще оставиш пералнята, дрехите ще се измачкат!”
Офанзивата приключи със заповедта на старшият в къщата: „Стига си мърморила, жено! Побързайте всички!”
След пет минути цялата фамилия стоеше в разгънат строй в коридора. Всички наконтени, сресани, напарфюмирани, но .... замръзнали, с отворени уста и разширени от ужас очи. И бяха вперили погледи в нея. Осъдителни погледи! О, не, пак ще закъснеят! И пак заради нея! Никога не е готова! Все нея ли трябва да чакат?!
Тя погледна сконфузено раздърпаната си тениска, но само след миг се съвзе, разтърси рошавата си коса и присви застрашително очи ... и юмруци. Само навременното отстъпление към стълбищната площадка спаси най-милите й същества от нейния гняв. „Ще те чакаме долу!” - долетя приглушен глас от асансьорната кабинка.
„Писна ми, писна ми, писна ми! Мен чакали!”- нареждаше през зъби тя, докато се опитваше да захване косите си в елегантен кок. Фибите се изплъзваха от ръката й, докато най-накрая полетяха, захвърлени в неизвестна посока. И днес ще е със спусната коса. В момента, в който настървено разресваше гъстата си коса, забеляза ноктите на дясната си ръка. Уф, не е довършила лакирането! „Не ме оставят на мира, а пък накрая...мен чакали!” Посегна към шишенцето лак, а то се извъртя като живо и пльокна на пода, оформяйки красива цветна локвичка. „Не сега, моля те, не и това!”. Прибягна до употребата на ацетон – както за пода, така и за лявата си ръка. И днес ще е без лак на ноктите...
„Писна ми, писна ми, писна ми!”- повтаряше почти на глас, докато затръшваше последователно вратата на апартамента... и тази на асансьора... и тази на входа... Елегантните членове на нейната фамилия я чакаха на тротоара, но тя с гордо изправена глава премина като фурия покрай тях и се отправи към паркираният наблизо тъмно-син автомобил. Да , много добре си спомняше всички точки от стройната организация на вечерта – тя трябваше да пътува в колата на брат си и той вече я чакаше, седнал зад волана. Тръшна се шумно на седалката до него, като останалия си заряд от нерви изсипа при затварянето на вратата.
- Какво, и ти ли само МЕН чакаш?! ...Хайде, пали!... – нервните думи изригваха от устата й с унищожителната мощ на врящ гейзер - Уж бързаха, а пък сега... Гледай ги как са ме зяпнали! ... Мене чакали! Всеки ме дърпа... Дай ми това, дай ми онова!... – имитираше ги нервно, докато се бореше със закопчалката на колана - Какво сте ме зяпнали така!... – провикна се тя, размахвайки заканително ръце... - Писна ми, писна ми... Ама, хайде де,ти пък какво чакаш, не знаеш ли как се пали тази кола?! – тропна настоятелно по арматурното табло.
Мъжката фигура до нея не помръдваше и не издаваше ни дума, ни звук. Тя рязко се изви на ляво и отново размаха ръце.
- Братко, поне ти не ме изнервяй, че... – думите и увиснаха във въздуха, подобно на долната й челюст. Погледът й се спря върху лицето на младият мъж, отдръпнал се на безопасна дистанция, доколкото това е възможно в купето на един стандартен автомобил. Абсолютно непознат млад мъж.
- Ти пък кой си?! – учудено-назидателно изсъска тя, а мъжът предвидливо приповдигна свити в лактите ръце, приготвяйки се не за нападение, а за защита.
Бяха й необходими само три секунди, за да свери фактите. Цветът и моделът съвпадат, но това не е колата на брат й. Очевидно и зад волана не седи брат й, защото в този момент той стои отсреща и се превива от смях, заедно с всички останали роднини, които „чакаха само нея!”.
- Ммдаа!...- усмихна се тя накриво. После, възвърнала самообладание, потупа наставнически рамото на младия непознат мъж - Браво! Смело момче си ти! Точно така се постъпва с разярени жени – никакво опълчване. Юнак си ти, юнак!
Измъкна се леко от чуждия автомобил, изправи гръб, пое дълбоко въздух, изпусна го с шума на парен локомотив и с елегантната походка на Кралицата на вечерта се отправи към тъмно-синята кола на брат си. Дори не удостои с поглед „всички, които я чакаха”. Преминавайки покрай тях, само подхвърли строго през рамо: „Хайде, по колите! Докога ще ви чакам!”.
/По действителен случай/
.
17 юли 2010
Опасно изпреварване
Слънцето вече беше адски напекло и затова усилих крачка, за да се добера по- бързо до колата. Представях си как се качвам в нея и пускам климатика, който ме докосва със спасително свеж полъх. Чак преглътнах стеклата се в устата ми слюнка на изкушение и натиснах по- силно крачката си- имах някакви стотина метри. Когато пред мен се изпречи една огромна лелка. Тя запъхтяно бавно и мъчително вървеше, клатейки целия излишен холестерол по себе си. Беше като Съветския съюз по времето на Сталин- "страна огромная"! Толкова огромна, че беше изпълнила целия тротоар- за изпреварване имаше една тясна ивица, през която можеше да се промъкне само човек с тежка форма на булимия. А пък и аз не съм много силен в изпреварванията. Когато карам кола и ми се наложи да изпреваря, целият се изпотявам. Та и сега ме обхвана едно такова чувство на обреченост да кретам цял час в жегата след този хипопотам пред мен. И закретах. Женището пред мене пъшкаше, а аз след нея. Приличахме на пуфтяща влакова композиция от тези с парните локомотиви от едно време. Пуф- паф, пуф- паф...По едно време в мен се надигна безмълвен ропот срещу нерадостната ми съдба на роб и се мобилизирах за атака.Леко, деликатно се изкашлях, което стратегически целеше да накара жената пред мен да се обърне назад, за да види кой кашля и така да освободи коридор за изпреварване- белким в профил да беше по- малогабаритна. Опасявах се, че така е възможно коремът й да ми се препречи, изпъквайки в профилно- релефно положение, но бях готов на всичко- дори да мина с лазене под него. Или да го прескачам с летящ плонж. Но къде ти да ме чуе жената от собственото си хриптене и пъшкане. Затова тръгнах на щурм отдясно, откъдето ми се виждаше да има повечко сантиметри място. Обаче- грешка. Отдясно имаше къща, та се набутах като в менгеме между туловището на жената и стената. Заорах в стената, повлечен от мощната тяга. Жената, докато разбере какво става, докато реши да спре, докато й свършат крачките спирачен път... Влачихме се един до друг като преследващи се коли в холивудски екшън. Само успях да кажа със сетни сили "Извинете!" и се измъкнах от менгемето. Жената ми се усмихна с добродушно разбиране- така, както само дебелите жени умеят да се усмихват. Дали въобще разбра какво стана, или просто усети лек гъдел отдясно- както кон усеща муха на гърба си. А аз пак се върнах на изходна позиция- отзад. И продължих послушно да кретам подобно на теле след крава. Даже чак ми стана някак телешки спокойно- гледах като хипнотизиран в поклащащата се походка на лелката. Тялото й се поклащаше ту наляво- ту надясно като метроном, с някаква плавно тромава, почти валсова грация, от която започна да ми се придремва. Вече ми изчезна всякакво желание да изпреварвам. Напълно доброволно и безропотно влязох в ритъма и крачката на жената. Как само и аз не започнах да се поклащам...И да си повтарям в тих транс: "Аз съм теле, аз съм теле!" Мууууууууууу!
08 юли 2010
Завръщане у дома
На Тибурон, която ще разбере най- добре написаното...
Момчетата от бригадата веднага разбраха, че са преминали границата и вече са в България. Разбраха, въпреки че беше посред нощ и всички спеха дълбоко, уморени от дългия път. Защото някак им стана родно. Необяснимо родно, макар и насън. Може би всеки усети толкова познатото друсане на осеяните с неравности и дупки български пътища, каквито не бяха тези в Испания, откъдето идваха. Може би всеки чу далечно долитащото в съня им, все по- често и по- цветисто псуване на майка от шофьора, който се възмущаваше от неправилното изпреварване на колите, каквото по целият им път през Европа нямаше. Може би всеки разбра по някакъв неведом път на интуицията си, че вече е у дома, където всичко е толкова родно и познато- и дупките, и псувните. Затова, въпреки че сънят оловно тежеше върху клепачите им- всички се събудиха, за да се убедят, че това не е просто сън и вече наистина са в България. Убедиха се и с очите си- бусът навлизаше в тяхната родна, горчиво иронично наричана СеверозападнаЛа България. Виждаха малките, обезлюдени от безработицата, унило самотни селца. Това бяха техните родни селца, от които бяха избягали далече- чак в Испания, за да търсят препитание в строителството. Сега те се завръщаха след година и шест месеца работа на строеж в Мадрид. След година и шест месеца под жаркото слънце на Испания, което превръщаше строителната площадка в нагорещена до непоносимост пещ, а дишането в мъчително търсене на глътка свеж въздух. След година и шест месеца в един толкова голям и толкова чужд град, в който никой не искаше да познава никого, дори и себе си. След година и шест месеца спане в пренаселена квартира, в която дори не можеше нощем тайно да си поплачеш от носталгия по вкъщи, защото е легло до легло и всеки ще те чуе. След година и шест месеца с единствено забавление играене до късно на карти и гледане на мачове от испанското първенство по телевизията. След година и шест месеца чуване за кратко по телефона на родните детски гласчета, които разказват за своите оценки и игри в училище. След година и шест месеца да нямаш от преумора какво да си кажеш с колегите вечерите след работа. След година и шест месеца сънуване как се завръщаш у дома, как отваряш вратата и как прекрачваш родния праг... След цялата тази година и шест месеца, броени ден по ден и ограждани с кръгче в календарчетата, както някога дните в казармата- сега беше дошъл часът на завръщането. Бусът спираше от село на село, за да завърне вкъщи толкова очакваните съпрузи, бащи, братя и синове. Макар че точно в този среднощен час никой не ги очакваше, защото бусът успя да измине разстоянието, преди да се съмне и да дойде утрото. Но дали, защото нямаше никакви посрещачи. Дали, защото часът беше среднощен. Дали, защото беше толкова тихо, че се чуваха само щурчетата в листата на дърветата. Всичко това превръщаше завръщането на момчетата от бригадата в още по- съкровено лично изживяване. Защото необезпокоявани от никого, те можеха да слязат от буса и да вдишат дълбоко от родния въздух, напоен с ухание на узрели череши и прясно окосена трева. Защото можеха спокойно да погледнат осеяното с едри,закачливо намигващи звезди небе- същото като онова небе, което мечтателно съзерцаваха някога с детските си очи. Защото можеха да усетят деликатното докосване на вятъра по загрубялата кожа на лицата си, който носеше свежа прохлада, вместо топъл лъх, както беше дори и нощем в Испания. Защото можеха да видят родните си къщи така, както никога не ги бяха виждали досега- като единственото място на света, където са добре дошли дори и посред нощ. Където са чакани дори и нечакани! Само трябваше да направят последната крачка на завръщането- да разберат, че цялото заминаване си е заслужавало не заради спечелените пари в евро зад граница, а заради това завръщане у дома.
Момчетата от бригадата веднага разбраха, че са преминали границата и вече са в България. Разбраха, въпреки че беше посред нощ и всички спеха дълбоко, уморени от дългия път. Защото някак им стана родно. Необяснимо родно, макар и насън. Може би всеки усети толкова познатото друсане на осеяните с неравности и дупки български пътища, каквито не бяха тези в Испания, откъдето идваха. Може би всеки чу далечно долитащото в съня им, все по- често и по- цветисто псуване на майка от шофьора, който се възмущаваше от неправилното изпреварване на колите, каквото по целият им път през Европа нямаше. Може би всеки разбра по някакъв неведом път на интуицията си, че вече е у дома, където всичко е толкова родно и познато- и дупките, и псувните. Затова, въпреки че сънят оловно тежеше върху клепачите им- всички се събудиха, за да се убедят, че това не е просто сън и вече наистина са в България. Убедиха се и с очите си- бусът навлизаше в тяхната родна, горчиво иронично наричана СеверозападнаЛа България. Виждаха малките, обезлюдени от безработицата, унило самотни селца. Това бяха техните родни селца, от които бяха избягали далече- чак в Испания, за да търсят препитание в строителството. Сега те се завръщаха след година и шест месеца работа на строеж в Мадрид. След година и шест месеца под жаркото слънце на Испания, което превръщаше строителната площадка в нагорещена до непоносимост пещ, а дишането в мъчително търсене на глътка свеж въздух. След година и шест месеца в един толкова голям и толкова чужд град, в който никой не искаше да познава никого, дори и себе си. След година и шест месеца спане в пренаселена квартира, в която дори не можеше нощем тайно да си поплачеш от носталгия по вкъщи, защото е легло до легло и всеки ще те чуе. След година и шест месеца с единствено забавление играене до късно на карти и гледане на мачове от испанското първенство по телевизията. След година и шест месеца чуване за кратко по телефона на родните детски гласчета, които разказват за своите оценки и игри в училище. След година и шест месеца да нямаш от преумора какво да си кажеш с колегите вечерите след работа. След година и шест месеца сънуване как се завръщаш у дома, как отваряш вратата и как прекрачваш родния праг... След цялата тази година и шест месеца, броени ден по ден и ограждани с кръгче в календарчетата, както някога дните в казармата- сега беше дошъл часът на завръщането. Бусът спираше от село на село, за да завърне вкъщи толкова очакваните съпрузи, бащи, братя и синове. Макар че точно в този среднощен час никой не ги очакваше, защото бусът успя да измине разстоянието, преди да се съмне и да дойде утрото. Но дали, защото нямаше никакви посрещачи. Дали, защото часът беше среднощен. Дали, защото беше толкова тихо, че се чуваха само щурчетата в листата на дърветата. Всичко това превръщаше завръщането на момчетата от бригадата в още по- съкровено лично изживяване. Защото необезпокоявани от никого, те можеха да слязат от буса и да вдишат дълбоко от родния въздух, напоен с ухание на узрели череши и прясно окосена трева. Защото можеха спокойно да погледнат осеяното с едри,закачливо намигващи звезди небе- същото като онова небе, което мечтателно съзерцаваха някога с детските си очи. Защото можеха да усетят деликатното докосване на вятъра по загрубялата кожа на лицата си, който носеше свежа прохлада, вместо топъл лъх, както беше дори и нощем в Испания. Защото можеха да видят родните си къщи така, както никога не ги бяха виждали досега- като единственото място на света, където са добре дошли дори и посред нощ. Където са чакани дори и нечакани! Само трябваше да направят последната крачка на завръщането- да разберат, че цялото заминаване си е заслужавало не заради спечелените пари в евро зад граница, а заради това завръщане у дома.
02 юли 2010
10 неща, които изкарват мъжете от душевно равновесие
Теоретично мъжете са силният пол. Но на практика те отдавна не са толкова силен пол, колкото са били или им се иска да бъдат. Иначе нямаше да ги има тези най- малко 10 неща, които могат да изкарат един мъж от душевно равновесие...
Първо нещо: БЕРБАТОВ ИЗПУСКА ДУЗПА, НО ПРОДЪЛЖАВА ДА ГЛЕДА ВСЕ ТАКА МЕЛАНХОЛИЧНО РАВНОДУШНО В ЕДНА ТОЧКА
Бирата е извадена вече от хладилника, капките конденз сладострастно се стичат по изпотените бутилки, от гърлата им излиза онзи звук подобен на тиха въздишка на облекчение при отварянето на капачките, чашите са сложени на масата, устните са отворени, за да освободят събиращият децибели в гърлото победен вик...Само Бербатов трябва да вкара дузпата. Но..."Какъв пропуск, какъв пропуск на Бербатов!!!", крещи коментаторът. А Бербатов продължава да гледа все така меланхолично равнодушно в една точка. Да беше напсувал на "мамата", както правеше Стоичков. Да беше се изплюл с гняв върху тревата. Да беше направил някакъв неприличен жест с ръцете. Да беше реагирал по някакъв начин, какъвто и да е. А той стои така, сякаш ако го боднеш с игла по задника, няма да каже и едно "Ох!"...Е, това може да изкара всеки мъж от душевно равновесие.
Второ нещо: ДОСАДНО ХРОНИЧНИЯТ ЖЕНСКИ ВЪПРОС "А НИЕ С ТЕБ КОГА ЩЕ СЕ ВИДИМ?!"
Отборите вече са излезли на терена и са се построили, за да изслушат националните химни. Трибуните реват. Камерата показва в драматично близък план лицата на главните герои в тази "истинска футболна драма". Емоциите са нажежени до парещо червено, когато се излива кофата студена вода на досадно хроничния женски въпрос: "А ние с теб кога ще се видим?!"...
Трето нещо:НОВАТА КОЛА НА КОМШИЯТА
Вълшебна утрин! Слънцето грее като детска усмивка. Вятърът нежно довява омайно ухание на събуждаща се природа. Как да не отвориш широко прозореца, за да вдишаш и попиеш с всичките си сетива и пори от това утринно вълшебство!? Как!? Кккккк- ка- ка- как!? Не можете да си изкашляте въпроса, защото в гърлото ви засяда облака мръсна газ от новата кола на комшията. Но майната му и на облака, друго засяда, което не може да се преглътне лесно- тия проклети четири кръга от емблемата на Ауди А 8, облещили ли се най- безсрамно и безмилостно на лъскаво черния заден капак!
Четвърто нещо: КОЛА, КАРАНА ОТ ЖЕНА НА ОЖИВЕНО КРЪСТОВИЩЕ
Що е то?! Дава ляв мигач, а свива надясно. Дава десен мигач, а свива наляво. Забива спирачки на зелен светофар. Дава предимство, когато има предимство на пътя. И отнема предимство, когато няма предимство. Не, не е самоубиец. Нито холивудски каскадьор Това е Жената, на която няма да й стигнат всички майки, лели и стринки до девето коляно, за да се попълни дългия списък от вербално декларирани сексуално- възмездни закани на мъжете- шофьори.
Пето нещо: НЕВИННИЯТ,НО ИЗНЕНАДВАЩ ДЕТСКИ ВЪПРОС "ТАТЕ, МОГА ЛИ ДА СПЯ ПРИ ВАС С МАМА, ЧЕ МЕ Е СТРАХ САМ?!", ЗАДАДЕН В ИНТИМНО МНОГО ДЕЛИКАТНА СИТУАЦИЯ
На това в армията, когато има стрелби с автомат по статична или подвижна цел, му казват "засечка". А във въпросната интимно деликатна ситуация- шок и ужас!
Шесто нещо: ЕМАНЦИПИРАНИТЕ ЖЕНИ
Жена с панталон- никаква реакция. Жена с униформа- никаква реакция. Жена с цигара в устата, докато ходи- никаква реакция. Жена с мотика в ръце- никаква реакция. Ноооо...Жена с Мерцедес, с пари, с висок пост- РЕАКЦИЯ! Душевна и не толкова душевна.
Седмо нещо: ДЕРБИТО ЛЕВСКИ- ЦСКА
Това дерби стимулира апетита- или ядеш семки, или нокти, или съдията, заедно с майка му...Или себе си. От яд!
Осмо нещо: ПО- БЪРЗА КОЛА НА МАГИСТРАЛАТА
По действителен случай...Някога през социализма. Москвич изпреварва Вартбург. Преизпълнен с гордост от този чутовен подвиг, баща се обръща към малкия си син: "Сине, изпреварихме немска машина!" Скоро обаче Мерцедес задминава Москвича. Синът, който всъщност не е толкова малък, задава своя съкрушително резонен въпрос: "Тате, а тая немска машина можеш ли да я изпревариш?!" Чува се само скърцане на зъби.
.
Девето нещо: ОТИВАНЕ НА ДЪЩЕРЯТА НА ПЪРВА СРЕЩА С МОМЧЕ
Момиченцето на татко. С розовите, пухкави бузки и крехкото гласче, което зове за помощ при всяка по- несигурна крачка след прохождането. Ех, спомен мил! Кога това момиченце неусетно порастна?!...И ето го как пак прохожда, ама вече по гаджета- с оня пъпчив ръб от съседния блок.
Десето нещо: ТЪЩАТА
Тъщата! Само думата, чисто фонетично, звучи така, както изглежда немски танк от Втората световна война в атака- свирепо! Затова всеки мъж, дори и най- коравият, може да потрепне от мистичен ужас. Пък какво остава да се изправи лице в лице срещу самата дума от плът и кръв!
Първо нещо: БЕРБАТОВ ИЗПУСКА ДУЗПА, НО ПРОДЪЛЖАВА ДА ГЛЕДА ВСЕ ТАКА МЕЛАНХОЛИЧНО РАВНОДУШНО В ЕДНА ТОЧКА
Бирата е извадена вече от хладилника, капките конденз сладострастно се стичат по изпотените бутилки, от гърлата им излиза онзи звук подобен на тиха въздишка на облекчение при отварянето на капачките, чашите са сложени на масата, устните са отворени, за да освободят събиращият децибели в гърлото победен вик...Само Бербатов трябва да вкара дузпата. Но..."Какъв пропуск, какъв пропуск на Бербатов!!!", крещи коментаторът. А Бербатов продължава да гледа все така меланхолично равнодушно в една точка. Да беше напсувал на "мамата", както правеше Стоичков. Да беше се изплюл с гняв върху тревата. Да беше направил някакъв неприличен жест с ръцете. Да беше реагирал по някакъв начин, какъвто и да е. А той стои така, сякаш ако го боднеш с игла по задника, няма да каже и едно "Ох!"...Е, това може да изкара всеки мъж от душевно равновесие.
Второ нещо: ДОСАДНО ХРОНИЧНИЯТ ЖЕНСКИ ВЪПРОС "А НИЕ С ТЕБ КОГА ЩЕ СЕ ВИДИМ?!"
Отборите вече са излезли на терена и са се построили, за да изслушат националните химни. Трибуните реват. Камерата показва в драматично близък план лицата на главните герои в тази "истинска футболна драма". Емоциите са нажежени до парещо червено, когато се излива кофата студена вода на досадно хроничния женски въпрос: "А ние с теб кога ще се видим?!"...
Трето нещо:НОВАТА КОЛА НА КОМШИЯТА
Вълшебна утрин! Слънцето грее като детска усмивка. Вятърът нежно довява омайно ухание на събуждаща се природа. Как да не отвориш широко прозореца, за да вдишаш и попиеш с всичките си сетива и пори от това утринно вълшебство!? Как!? Кккккк- ка- ка- как!? Не можете да си изкашляте въпроса, защото в гърлото ви засяда облака мръсна газ от новата кола на комшията. Но майната му и на облака, друго засяда, което не може да се преглътне лесно- тия проклети четири кръга от емблемата на Ауди А 8, облещили ли се най- безсрамно и безмилостно на лъскаво черния заден капак!
Четвърто нещо: КОЛА, КАРАНА ОТ ЖЕНА НА ОЖИВЕНО КРЪСТОВИЩЕ
Що е то?! Дава ляв мигач, а свива надясно. Дава десен мигач, а свива наляво. Забива спирачки на зелен светофар. Дава предимство, когато има предимство на пътя. И отнема предимство, когато няма предимство. Не, не е самоубиец. Нито холивудски каскадьор Това е Жената, на която няма да й стигнат всички майки, лели и стринки до девето коляно, за да се попълни дългия списък от вербално декларирани сексуално- възмездни закани на мъжете- шофьори.
Пето нещо: НЕВИННИЯТ,НО ИЗНЕНАДВАЩ ДЕТСКИ ВЪПРОС "ТАТЕ, МОГА ЛИ ДА СПЯ ПРИ ВАС С МАМА, ЧЕ МЕ Е СТРАХ САМ?!", ЗАДАДЕН В ИНТИМНО МНОГО ДЕЛИКАТНА СИТУАЦИЯ
На това в армията, когато има стрелби с автомат по статична или подвижна цел, му казват "засечка". А във въпросната интимно деликатна ситуация- шок и ужас!
Шесто нещо: ЕМАНЦИПИРАНИТЕ ЖЕНИ
Жена с панталон- никаква реакция. Жена с униформа- никаква реакция. Жена с цигара в устата, докато ходи- никаква реакция. Жена с мотика в ръце- никаква реакция. Ноооо...Жена с Мерцедес, с пари, с висок пост- РЕАКЦИЯ! Душевна и не толкова душевна.
Седмо нещо: ДЕРБИТО ЛЕВСКИ- ЦСКА
Това дерби стимулира апетита- или ядеш семки, или нокти, или съдията, заедно с майка му...Или себе си. От яд!
Осмо нещо: ПО- БЪРЗА КОЛА НА МАГИСТРАЛАТА
По действителен случай...Някога през социализма. Москвич изпреварва Вартбург. Преизпълнен с гордост от този чутовен подвиг, баща се обръща към малкия си син: "Сине, изпреварихме немска машина!" Скоро обаче Мерцедес задминава Москвича. Синът, който всъщност не е толкова малък, задава своя съкрушително резонен въпрос: "Тате, а тая немска машина можеш ли да я изпревариш?!" Чува се само скърцане на зъби.
.
Девето нещо: ОТИВАНЕ НА ДЪЩЕРЯТА НА ПЪРВА СРЕЩА С МОМЧЕ
Момиченцето на татко. С розовите, пухкави бузки и крехкото гласче, което зове за помощ при всяка по- несигурна крачка след прохождането. Ех, спомен мил! Кога това момиченце неусетно порастна?!...И ето го как пак прохожда, ама вече по гаджета- с оня пъпчив ръб от съседния блок.
Десето нещо: ТЪЩАТА
Тъщата! Само думата, чисто фонетично, звучи така, както изглежда немски танк от Втората световна война в атака- свирепо! Затова всеки мъж, дори и най- коравият, може да потрепне от мистичен ужас. Пък какво остава да се изправи лице в лице срещу самата дума от плът и кръв!
03 юни 2010
Писмо до поискване: Писмо от България
Здравей, приятелко!
Чета писмо ти и си мисля, че колкото българи има, толкова и Българии има. Ето, за теб България е последната крачка назад, на която имаш право, която можеш да си позволиш. Последната крачка назад до стената на безизходицата. Докато за мен България е самата стена на безизходицата, до която съм опрян и няма място за отстъпление. Приличаме си по това, че и двамата имаме зад гърба си България, но на различно разстояние- ти на една крачка назад, аз на нито една крачка назад. Не знам кой от двамата е по- добре. Може би ти, че имаш място за отстъпление, че имаш завръщане (а смисълът на всяко заминаване е именно завръщането). Или може би аз, че нямам никакви илюзии, никакви надежди, никакво завръщане- имам само едната България, гола и боса, но родна- роден ми е всеки камък, пък бил той и някъде на майната си по дивите чукари на Странджа планина, където никога не съм стъпвал и не искам да стъпвам. А може пък и двамата да не сме добре- ти, защото си отишла на майната си в чужбина, аз, защото съм останал на майната си в България. Остава ни да изберем как ще сме, както и къде ще сме, за да сме така или иначе. Важното е обаче, че за България винаги ще има място в багажа ни- та тя е "земя като една човешка длан"- можем да я занесем там, където отиваме, както и да я върнем там, където се завръщаме...На мястото й!
Чета писмо ти и си мисля, че колкото българи има, толкова и Българии има. Ето, за теб България е последната крачка назад, на която имаш право, която можеш да си позволиш. Последната крачка назад до стената на безизходицата. Докато за мен България е самата стена на безизходицата, до която съм опрян и няма място за отстъпление. Приличаме си по това, че и двамата имаме зад гърба си България, но на различно разстояние- ти на една крачка назад, аз на нито една крачка назад. Не знам кой от двамата е по- добре. Може би ти, че имаш място за отстъпление, че имаш завръщане (а смисълът на всяко заминаване е именно завръщането). Или може би аз, че нямам никакви илюзии, никакви надежди, никакво завръщане- имам само едната България, гола и боса, но родна- роден ми е всеки камък, пък бил той и някъде на майната си по дивите чукари на Странджа планина, където никога не съм стъпвал и не искам да стъпвам. А може пък и двамата да не сме добре- ти, защото си отишла на майната си в чужбина, аз, защото съм останал на майната си в България. Остава ни да изберем как ще сме, както и къде ще сме, за да сме така или иначе. Важното е обаче, че за България винаги ще има място в багажа ни- та тя е "земя като една човешка длан"- можем да я занесем там, където отиваме, както и да я върнем там, където се завръщаме...На мястото й!
01 юни 2010
Писмо до поискване: Писмо от Испания
Здравей, приятелю!
Дните ми отлитат толково незабележимо еднообразно, че започвам да се притеснявам за безсмислието на живота си. Напоследък имам доста свободно време и често се отбивам в един български бар.
В началото, преди години, се чувствах много странно там - много хора, голяма шумотевица. Дразнех се от непоносимото мрънкане или надменните хвалби за емигрантско благополучие и въпреки това изпитвах нужда от тези срещи. Наслаждавах се на различните български диалекти. Шарен свят, хора разни... Кимах с глава като играчка-кученце на задно стъкло на „Москвич”, докато преглъщах кафето с мляко, после плащах набързо корите за баница, бурканчето с лютеница и буцата сирене /все деликатесни стоки/ и се отправях към моята крепост – моят дом. Уморено захвърлях униформата, пропита с миризмата на испанска кухня и се впусках в кроенето на амбициозни планове за бъдещето. Необходими са постоянство и търпение, казвах си. Наивни глупости! Но това е друга тема, приятелю.
Впоследствие се сприятелихме със собственика на бара. Освен изключителният му търговски усет, който му помагаше в работата , той притежаваше едно твърде неестествено за българския емигрант качество - изпитваше чисто и неподправеното желание да обединява българите, да помага на всеки с каквото може. Не очакваше благодарност от никого, просто се явяваше като един вид координатор на добрите дела - този има нужда от помощ, онзи пък може да му помогне. Звънне на този, помоли онзи – дай да помогнем, наш човек е...Та така, приятелю, отнесох се. Друго исках да ти споделя.
Миналата седмица пак се отбих там – ей, така, да си поприказваме. Барът беше полупразен. Кризата, приятелю, нали разбираш... Покрай дългата редица от свободни маси имаше огромен куп с големи пътнически сакове и опаковани кашони. Лепенки с адреси, български телефонни номера... Адреси от цяла България – големи градове, села , за които не съм и чувала... „Връщат се – отговори ми бармана, проследил учуденият ми поглед – Хората се връщат в България. Не издържат вече тук и хващат самолета . Багажа си изпращат по товарен бус. Тръгнаха си, много си тръгнаха, цели семейства...”
Докато пиех неизменното си кафе с мляко влизаха и излизаха познати физиономии, по които нямаше и следа от предишната напереност и увереност. Умълчани, унили, угрижени... Питаха кога ще се товари буса, има ли място за още малко багаж, умножавайки килограми по евро. Нямаха сили дори да пуснат пиперливата българска фраза, поздравяваща майката на кризата и безработицата. Безизходицата им е оставила само един-единствен спасителен процеп –да се върнат там, откъдето са тръгнали преди години - с един сак багаж, със страх от неизвестното и с много, много надежди. Сега отново трябва да събират багажа си.
Тогава се запитах, приятелю, лесно ли се съберат всички прекършени мечти в една торба?! Как се пакетират любимите вещи и ненужни предмети заедно с изгубените надежди, болката, разочарованието?! Колко ли тежат пет, осем или десет години от живота ни?! Каква цена се заплаща за пренасянето на наранена душа през граница ?! Облага ли се с мито чувството за провал!?
Кръговратът на живота, казват. Колко е коварен ! Напускаш един дом, започваш отначало, създаваш сламка по сламка ново гнездо и изведнъж те връхлита стихиен ураган. Казват също, че винаги се намира обратния път към дома. Обаче има и една песен... „Не е лесно у дома да се връщаш бездомен...”
Въпроси, приятелю, глупави въпроси! Зададох си ги, без да потърся отговори. Поне за сега.
До скоро.
Дните ми отлитат толково незабележимо еднообразно, че започвам да се притеснявам за безсмислието на живота си. Напоследък имам доста свободно време и често се отбивам в един български бар.
В началото, преди години, се чувствах много странно там - много хора, голяма шумотевица. Дразнех се от непоносимото мрънкане или надменните хвалби за емигрантско благополучие и въпреки това изпитвах нужда от тези срещи. Наслаждавах се на различните български диалекти. Шарен свят, хора разни... Кимах с глава като играчка-кученце на задно стъкло на „Москвич”, докато преглъщах кафето с мляко, после плащах набързо корите за баница, бурканчето с лютеница и буцата сирене /все деликатесни стоки/ и се отправях към моята крепост – моят дом. Уморено захвърлях униформата, пропита с миризмата на испанска кухня и се впусках в кроенето на амбициозни планове за бъдещето. Необходими са постоянство и търпение, казвах си. Наивни глупости! Но това е друга тема, приятелю.
Впоследствие се сприятелихме със собственика на бара. Освен изключителният му търговски усет, който му помагаше в работата , той притежаваше едно твърде неестествено за българския емигрант качество - изпитваше чисто и неподправеното желание да обединява българите, да помага на всеки с каквото може. Не очакваше благодарност от никого, просто се явяваше като един вид координатор на добрите дела - този има нужда от помощ, онзи пък може да му помогне. Звънне на този, помоли онзи – дай да помогнем, наш човек е...Та така, приятелю, отнесох се. Друго исках да ти споделя.
Миналата седмица пак се отбих там – ей, така, да си поприказваме. Барът беше полупразен. Кризата, приятелю, нали разбираш... Покрай дългата редица от свободни маси имаше огромен куп с големи пътнически сакове и опаковани кашони. Лепенки с адреси, български телефонни номера... Адреси от цяла България – големи градове, села , за които не съм и чувала... „Връщат се – отговори ми бармана, проследил учуденият ми поглед – Хората се връщат в България. Не издържат вече тук и хващат самолета . Багажа си изпращат по товарен бус. Тръгнаха си, много си тръгнаха, цели семейства...”
Докато пиех неизменното си кафе с мляко влизаха и излизаха познати физиономии, по които нямаше и следа от предишната напереност и увереност. Умълчани, унили, угрижени... Питаха кога ще се товари буса, има ли място за още малко багаж, умножавайки килограми по евро. Нямаха сили дори да пуснат пиперливата българска фраза, поздравяваща майката на кризата и безработицата. Безизходицата им е оставила само един-единствен спасителен процеп –да се върнат там, откъдето са тръгнали преди години - с един сак багаж, със страх от неизвестното и с много, много надежди. Сега отново трябва да събират багажа си.
Тогава се запитах, приятелю, лесно ли се съберат всички прекършени мечти в една торба?! Как се пакетират любимите вещи и ненужни предмети заедно с изгубените надежди, болката, разочарованието?! Колко ли тежат пет, осем или десет години от живота ни?! Каква цена се заплаща за пренасянето на наранена душа през граница ?! Облага ли се с мито чувството за провал!?
Кръговратът на живота, казват. Колко е коварен ! Напускаш един дом, започваш отначало, създаваш сламка по сламка ново гнездо и изведнъж те връхлита стихиен ураган. Казват също, че винаги се намира обратния път към дома. Обаче има и една песен... „Не е лесно у дома да се връщаш бездомен...”
Въпроси, приятелю, глупави въпроси! Зададох си ги, без да потърся отговори. Поне за сега.
До скоро.
21 май 2010
Класиците на футболната поезия
Двадесетина дни преди началото на Световното първенство по футбол, може ли да се мисли за нещо друго, освен за футбол?...
Съвременният футбол е тичане, тичане и пак тичане. 90 минути тичане, единоборства за всяка топка, за всеки метър от терена, тактическо надхитряне и пласиране на точния човек, на точното място, в точния момент, за да бъде нанесен решителният, неспасяем удар в противниковата врата. Хладно, изчислено, без емоция, без романтика, без поезия.
В съвременния футбол вече няма място за поезия. Футболните играчи, които сътворяваха истинска поезия от финтове, пасове и голове, останаха в миналото. Останаха в класиката. Понякога си спомням с носталгия за тях - класиците на футболната поезия...
1.ВАН БАСТЕН, ГУЛИТ и РИЙКАРД (Холандия): Те бяха едно неделимо цяло. Разбираха се, само с поглед. Дори и без поглед. Усещаха се почти свръхестествено, по интуиция. И си взаимодействаха с точността на часовников механизъм. Превръщаха играта наистина в игра - в нейния забавен, по детски витален смисъл. Допирът им с топката беше валсово елегантен, беше чувствен като ренесансов флирт на мъж с жена. Финтът им беше изчистен и точен, с красив рисунък. Пасовете им - дълги и къси, с едно докосване, извеждаха на чиста позиция за гол. А головете им... Това не бяха голове, а поезия! Всеки помни гола на Ван Бастен през лятото на 1988 година на финала на Европейското първенство в Германия, когато от невъзможен ъгъл, с елегантно прехвърляне, топката беше вкарана в противниковата врата.
2.Братята МИХАЕЛ и БРАЯН ЛАУДРУП (Дания): Те бяха турбо бързи и маневрени. Финтираха на скорост, с резки, неочаквани промени в посоката на водене на топката. Тялото им се накланяше надясно, но те тръгваха наляво. Спираха, тръгваха, промушваха се на зиг-заг в тесните "улички" между двама-трима противникови защитници. Играеха дръзко и красиво, предизвикателно, на ръба на ексцесията и екстремизма. Истински поети!
3.ЛОТАР МАТЕУС (Германия): "Не човек, а желязо!" Той беше на 38 години и още играеше в националния отбор на Германия. Не се предаваше и продължаваше да бъде въплъщение на несломимия немски боен дух. Не блестеше с техника, но "пишеше" поезия със своите оръдейни изстрели на топката, които достигаха до 120 километра в час скорост на летене (на Световното първенство в Италия 1990 година, при гола му във вратата на Югославия)... Да не си вратар, когато Матеус рита топката!
4.ДИЕГО МАРАДОНА (Аржентина):... Световното първенство в Мексико 1986 година. Четвъртфинален двубой между отборите на Аржентина и Англия. В един момент Марадона поема топката някъде от центъра и тръгва напред. Спринтира. Ляво - дясно - сменя главозамайващо посоките, минава като на шега през цялата английска защита и с фалцов удар вкарва гол-шедьовър... Това е Марадона! Той наистина можеше всичко и го правеше с лекотата на дете, което безгрижно се забавлява. Финтът му беше бароково изящен, с тънък усет за естетиката на детайла при докосване на топката. Тялото му притежаваше изумителна пластика на движението, което много драматично и непринудено се включваше в целия театър на финта, на лъжливото движение, симулиращо подвеждаща посока. Пасът му беше плавен и мек, с елегантен полет на топката, която винаги стигаше целта... Спирам, защото поезията не може да се разкаже с думи - тя трябва да се изживее!
5.ФРАНКО БАРЕЗИ (Италия): Почти плешив, откровено грозен, с груби черти на лицето, сякаш изсечени с длето от некадърен дърводелец, със свиреп поглед и релефно изпъкнали челюсти - Франко Барези внушаваше зловещ респект на всеки, който се изправяше срещу него на терена. Защото той играеше точно така, както изглеждаше - сурово! Беше "секирата", която "сечеше" безмилостно краката на противниковите нападатели, дръзнали да влязат в защитното поле. Въпреки това в цялата му игра имаше някаква поезия. Поезията на безкомпромисния боец, който е готов да жертва себе си и другите, но да отблъсне атаките на противника.
6.ПЕТЕР ШМАЙХЕЛ (Дания): Той беше образ безподобен! Едър и як като мечка. Исполински висок, с изумително дълги ръце, които като ги разпереше и футболната врата се скриваше зад гърба му. Петер Шмайхел, вратарят на датския национален отбор и "Манчестер Юнайдет", не просто пазеше - той умираше, но не пускаше гол във вратата си. Хвърляше се наляво-надясно, ставаше и пак се хвърляше. Пот се лееше от него. Излизаше с топката напред като полеви играч, без да му пука, че оставя вратата празна. Смееше се идиотски. Очите му искряха, пълни с чаровна лудост. Крещеше от гняв или възторг. Ръкомахаше прилично и неприлично. Всичко това беше той - Шмайхел, вратар, боец, викинг, поет!
...И още толкова много подобни футболисти пропускам да спомена. Играчи, които са вече безвъзвратно минало. Използвам думата "играчи", защото те наистина играеха, сякаш са деца на улицата или в задния двор на училището. А днес всички са състезатели, които тичат, тичат и пак тичат. И догонват топката, но никога няма да догонят и да настигнат поезията на футболното минало!
Съвременният футбол е тичане, тичане и пак тичане. 90 минути тичане, единоборства за всяка топка, за всеки метър от терена, тактическо надхитряне и пласиране на точния човек, на точното място, в точния момент, за да бъде нанесен решителният, неспасяем удар в противниковата врата. Хладно, изчислено, без емоция, без романтика, без поезия.
В съвременния футбол вече няма място за поезия. Футболните играчи, които сътворяваха истинска поезия от финтове, пасове и голове, останаха в миналото. Останаха в класиката. Понякога си спомням с носталгия за тях - класиците на футболната поезия...
1.ВАН БАСТЕН, ГУЛИТ и РИЙКАРД (Холандия): Те бяха едно неделимо цяло. Разбираха се, само с поглед. Дори и без поглед. Усещаха се почти свръхестествено, по интуиция. И си взаимодействаха с точността на часовников механизъм. Превръщаха играта наистина в игра - в нейния забавен, по детски витален смисъл. Допирът им с топката беше валсово елегантен, беше чувствен като ренесансов флирт на мъж с жена. Финтът им беше изчистен и точен, с красив рисунък. Пасовете им - дълги и къси, с едно докосване, извеждаха на чиста позиция за гол. А головете им... Това не бяха голове, а поезия! Всеки помни гола на Ван Бастен през лятото на 1988 година на финала на Европейското първенство в Германия, когато от невъзможен ъгъл, с елегантно прехвърляне, топката беше вкарана в противниковата врата.
2.Братята МИХАЕЛ и БРАЯН ЛАУДРУП (Дания): Те бяха турбо бързи и маневрени. Финтираха на скорост, с резки, неочаквани промени в посоката на водене на топката. Тялото им се накланяше надясно, но те тръгваха наляво. Спираха, тръгваха, промушваха се на зиг-заг в тесните "улички" между двама-трима противникови защитници. Играеха дръзко и красиво, предизвикателно, на ръба на ексцесията и екстремизма. Истински поети!
3.ЛОТАР МАТЕУС (Германия): "Не човек, а желязо!" Той беше на 38 години и още играеше в националния отбор на Германия. Не се предаваше и продължаваше да бъде въплъщение на несломимия немски боен дух. Не блестеше с техника, но "пишеше" поезия със своите оръдейни изстрели на топката, които достигаха до 120 километра в час скорост на летене (на Световното първенство в Италия 1990 година, при гола му във вратата на Югославия)... Да не си вратар, когато Матеус рита топката!
4.ДИЕГО МАРАДОНА (Аржентина):... Световното първенство в Мексико 1986 година. Четвъртфинален двубой между отборите на Аржентина и Англия. В един момент Марадона поема топката някъде от центъра и тръгва напред. Спринтира. Ляво - дясно - сменя главозамайващо посоките, минава като на шега през цялата английска защита и с фалцов удар вкарва гол-шедьовър... Това е Марадона! Той наистина можеше всичко и го правеше с лекотата на дете, което безгрижно се забавлява. Финтът му беше бароково изящен, с тънък усет за естетиката на детайла при докосване на топката. Тялото му притежаваше изумителна пластика на движението, което много драматично и непринудено се включваше в целия театър на финта, на лъжливото движение, симулиращо подвеждаща посока. Пасът му беше плавен и мек, с елегантен полет на топката, която винаги стигаше целта... Спирам, защото поезията не може да се разкаже с думи - тя трябва да се изживее!
5.ФРАНКО БАРЕЗИ (Италия): Почти плешив, откровено грозен, с груби черти на лицето, сякаш изсечени с длето от некадърен дърводелец, със свиреп поглед и релефно изпъкнали челюсти - Франко Барези внушаваше зловещ респект на всеки, който се изправяше срещу него на терена. Защото той играеше точно така, както изглеждаше - сурово! Беше "секирата", която "сечеше" безмилостно краката на противниковите нападатели, дръзнали да влязат в защитното поле. Въпреки това в цялата му игра имаше някаква поезия. Поезията на безкомпромисния боец, който е готов да жертва себе си и другите, но да отблъсне атаките на противника.
6.ПЕТЕР ШМАЙХЕЛ (Дания): Той беше образ безподобен! Едър и як като мечка. Исполински висок, с изумително дълги ръце, които като ги разпереше и футболната врата се скриваше зад гърба му. Петер Шмайхел, вратарят на датския национален отбор и "Манчестер Юнайдет", не просто пазеше - той умираше, но не пускаше гол във вратата си. Хвърляше се наляво-надясно, ставаше и пак се хвърляше. Пот се лееше от него. Излизаше с топката напред като полеви играч, без да му пука, че оставя вратата празна. Смееше се идиотски. Очите му искряха, пълни с чаровна лудост. Крещеше от гняв или възторг. Ръкомахаше прилично и неприлично. Всичко това беше той - Шмайхел, вратар, боец, викинг, поет!
...И още толкова много подобни футболисти пропускам да спомена. Играчи, които са вече безвъзвратно минало. Използвам думата "играчи", защото те наистина играеха, сякаш са деца на улицата или в задния двор на училището. А днес всички са състезатели, които тичат, тичат и пак тичат. И догонват топката, но никога няма да догонят и да настигнат поезията на футболното минало!
04 май 2010
С мъж на пазар
Приятелките ми споделят, че в приоритетно женската страст, наречена „пазаруване”, мъжът се явява необходим елемент по две причини – финансова и силова. Или иначе казано – като чекова книжка и като носач. Аз пък от опит знам, че доста често при пазаруване мъжът е „дразнещият” елемент.
Причината при поредното пазаруване да бъда придружена от моят съпруг е неговата безрезервна готовност да ми помогне при избора на радио-CD, след като дълго ме е убеждавал, че това не е просто един обикновен автоаксесоар, а предпазна мярка за безопасността на движението по пътищата. Имал впредвид моята страст към шофирането на приятен музикален фон... И непрестанното ми човъркане на пропадналият бутон... И заяждащият диск... И повредения регулатор на звука... Набързо направения баланс на семейния бюджет в краткосрочен план при променлива ситуация в условието на икономическа криза води до извода, че и с този разход, както и без него, положението е „жълто сигнално-мигащо”, в резултат на което посоката е близкият търговски център, а мъжкото присъствие е под прикритието „ консултант”.
При моето решение да паркирам на по-отдалечената, почти празна част на паркинга, той небрежно подлага на съмнение шофьорските ми умения, с единствената користна цел -да ме предизвика да се напъхам в трудно-проходимата зона, близо до входната врата, за да си спести ходенето пеша. За да опровергая несъстоятелността на неговете съмнения, хладнокръвно се строявам в предните редици, на милиметри от съседните коли. Изнизвайки се с лекота от шофьорското място, започвам миловидно да му подвиквам да побърза, докато той се бори да се измъкне през полуотворената врата - с усукване и извиване, подлагайки на изпитание гъвкавостта на тялото си. Моето сладко отмъщение за избраното от него място за паркиране!
Търговският е център е голям , с разнообразни щандове и практиката сочи, че вероятността да се загубим един друг вътре е твърде голяма. Като предпазна мярка пред входа всеки от нас проверява дали е налице мобилният му телефон, зареден и с покритие.
Основната цел на пазаруването е осигуряване на хранителните запаси на семейството за приблизително една седмица. Супермаркетът ми е до болка познат и затова направеният от мен списък за покупки е съобразен с разположението на отделните секции и щандове. Така си спестявам лутането между рафтовете. Но още на първа точка от прецизния ми план стратегията е нарушена. Обръщайки се да оставя кофичките с кисело мляко, пакета масло и буцата сирене установявам, че количката е изчезнала. Заедно със съпруга ми. Обхванала избраните продукти с две ръце и прикрепяйки ги с брадичка, се спускам в бесен слалом между дългите редици. Откривам го в сектора с инструменти, подпрял удобно лакти върху дръжката на количката, бавно и безгрижно оглеждащ различни размери гаечни ключове. Раздразнено дърпам количката, сякаш ми принадлежи по право и окончателно го зарязвам, предупреждавайки го да се вслушва в звъна на телефона си.
След половин час си уговаряме среща пред „тексилната” секция, близо до касите. Пръв на уговореното място е пристигнал съпруга ми . Доволен и ухилен до ушите, пуска няколко дребни пакетчета в количката и проследява любопитно погледа ми . Бански костюми! Изведнъж започва въодушевено да ме убеждава - да, време е за плаж, тези са с добро качество, на поносима цена... Зная си аз, че всичко това е тактика с цел да отвлече вниманието ми от неговите покупки, но той упорито продължава...Заслужава си, трябва да ги пробвам. Не, не този размер, а следващият, една мярка по-голям. Е, това вече не съм го очаквала! Нима иска да намекне, че съм напълняла?! Вземам и двата комплекта и се насочвам към пробната. Сега ще му докажа, че ... е прав.
Мълчаливо, но с високо вдигната глава, се отправям към близката каса. Започвам да нареждам покупките върху гумената лента и нито убийственият ми поглед, нито гневните ми въздишки подсещат съпруга ми, че е желателно и той да влезе в действие. Гледайки го в позната поза – подпрян удобно върху дръжката на количката, в главата ми настойчиво нахлуват идеи за рационализация и подобряване дизайна на тази дръжка. Например гумената изолация може да се покрие с малки еластични топчета, които да масажират дланите, но при по голям натиск - от мъжки лакти примерно, отвътре се появяват малки иглички...Ох!
Връщам се към действителността и плащам сметката, защото на мен е поверено управлението на семейния бюджет. Подканвам сърдито съпруга си да се включи в прибирането на покупките в торбите, минута след което горчиво съжалявам – в първата торбичка поставя пакета яйца и върху тях картофите...
Поемаме краткия преход към паркинга. В името на добрия семеен тон, стискам зъби и се опитвам да не мисля за предстоящето подреждане на покупките в багажника на колата. Твърдо съм решена да не допусна мъжка намеса в тази деликатна операция, за да не ми се налага по-късно да изваждам обезформени рула тоалетна хартия изпод чувалчето с пясък за котката.
П.С. Купихме и радио-СD + ... хидравличен крик с товароподемност 3 тона – на оферта! Следващият път, когато съпругът ми настоява да ме придружи при пазаруване, ще преглеждам внимателно офертите от рекламните листовки на търговския център, за да си спестя изненадите - при плащане и при товарене.
Причината при поредното пазаруване да бъда придружена от моят съпруг е неговата безрезервна готовност да ми помогне при избора на радио-CD, след като дълго ме е убеждавал, че това не е просто един обикновен автоаксесоар, а предпазна мярка за безопасността на движението по пътищата. Имал впредвид моята страст към шофирането на приятен музикален фон... И непрестанното ми човъркане на пропадналият бутон... И заяждащият диск... И повредения регулатор на звука... Набързо направения баланс на семейния бюджет в краткосрочен план при променлива ситуация в условието на икономическа криза води до извода, че и с този разход, както и без него, положението е „жълто сигнално-мигащо”, в резултат на което посоката е близкият търговски център, а мъжкото присъствие е под прикритието „ консултант”.
При моето решение да паркирам на по-отдалечената, почти празна част на паркинга, той небрежно подлага на съмнение шофьорските ми умения, с единствената користна цел -да ме предизвика да се напъхам в трудно-проходимата зона, близо до входната врата, за да си спести ходенето пеша. За да опровергая несъстоятелността на неговете съмнения, хладнокръвно се строявам в предните редици, на милиметри от съседните коли. Изнизвайки се с лекота от шофьорското място, започвам миловидно да му подвиквам да побърза, докато той се бори да се измъкне през полуотворената врата - с усукване и извиване, подлагайки на изпитание гъвкавостта на тялото си. Моето сладко отмъщение за избраното от него място за паркиране!
Търговският е център е голям , с разнообразни щандове и практиката сочи, че вероятността да се загубим един друг вътре е твърде голяма. Като предпазна мярка пред входа всеки от нас проверява дали е налице мобилният му телефон, зареден и с покритие.
Основната цел на пазаруването е осигуряване на хранителните запаси на семейството за приблизително една седмица. Супермаркетът ми е до болка познат и затова направеният от мен списък за покупки е съобразен с разположението на отделните секции и щандове. Така си спестявам лутането между рафтовете. Но още на първа точка от прецизния ми план стратегията е нарушена. Обръщайки се да оставя кофичките с кисело мляко, пакета масло и буцата сирене установявам, че количката е изчезнала. Заедно със съпруга ми. Обхванала избраните продукти с две ръце и прикрепяйки ги с брадичка, се спускам в бесен слалом между дългите редици. Откривам го в сектора с инструменти, подпрял удобно лакти върху дръжката на количката, бавно и безгрижно оглеждащ различни размери гаечни ключове. Раздразнено дърпам количката, сякаш ми принадлежи по право и окончателно го зарязвам, предупреждавайки го да се вслушва в звъна на телефона си.
След половин час си уговаряме среща пред „тексилната” секция, близо до касите. Пръв на уговореното място е пристигнал съпруга ми . Доволен и ухилен до ушите, пуска няколко дребни пакетчета в количката и проследява любопитно погледа ми . Бански костюми! Изведнъж започва въодушевено да ме убеждава - да, време е за плаж, тези са с добро качество, на поносима цена... Зная си аз, че всичко това е тактика с цел да отвлече вниманието ми от неговите покупки, но той упорито продължава...Заслужава си, трябва да ги пробвам. Не, не този размер, а следващият, една мярка по-голям. Е, това вече не съм го очаквала! Нима иска да намекне, че съм напълняла?! Вземам и двата комплекта и се насочвам към пробната. Сега ще му докажа, че ... е прав.
Мълчаливо, но с високо вдигната глава, се отправям към близката каса. Започвам да нареждам покупките върху гумената лента и нито убийственият ми поглед, нито гневните ми въздишки подсещат съпруга ми, че е желателно и той да влезе в действие. Гледайки го в позната поза – подпрян удобно върху дръжката на количката, в главата ми настойчиво нахлуват идеи за рационализация и подобряване дизайна на тази дръжка. Например гумената изолация може да се покрие с малки еластични топчета, които да масажират дланите, но при по голям натиск - от мъжки лакти примерно, отвътре се появяват малки иглички...Ох!
Връщам се към действителността и плащам сметката, защото на мен е поверено управлението на семейния бюджет. Подканвам сърдито съпруга си да се включи в прибирането на покупките в торбите, минута след което горчиво съжалявам – в първата торбичка поставя пакета яйца и върху тях картофите...
Поемаме краткия преход към паркинга. В името на добрия семеен тон, стискам зъби и се опитвам да не мисля за предстоящето подреждане на покупките в багажника на колата. Твърдо съм решена да не допусна мъжка намеса в тази деликатна операция, за да не ми се налага по-късно да изваждам обезформени рула тоалетна хартия изпод чувалчето с пясък за котката.
П.С. Купихме и радио-СD + ... хидравличен крик с товароподемност 3 тона – на оферта! Следващият път, когато съпругът ми настоява да ме придружи при пазаруване, ще преглеждам внимателно офертите от рекламните листовки на търговския център, за да си спестя изненадите - при плащане и при товарене.
30 април 2010
...Преди много години в една далечна галактика
"...Преди много години в една далечна галактика" - така започва STAR WARS. На това изречение реагирам условно-рефлексно като експерименталното куче на академик Павлов - потичат ми лиги! Гледам втренчено в една точка и си отварям широко устата. Само където не си изплезвам езика съвсем по кучешки...
Когато ме види в това състояние, коментарът на жена ми винаги е психиатрично-диагностичен: "Ти не си добре!" Но аз не я чувам. Нито пък я виждам. Единственото нещо, което чувам и виждам, е огромният Имперски разрушител. Той прелита в брутално близък кадър на телевизионния екран, обстрелвайки с бластерните си оръдия преследвания бунтовнически кораб.
Класика! Идва ми да вия от кеф, но се съобразявам с децата, за които в тези първи минути на филма, все още не съм забравил, че съществуват - та гледам да не ги стресирам със звуковите си ефекти. Преглъщам с усилие напиращият ми екстазен вик и за да освободя напрежението, си позволявам само леко скимтене. Обаче при първата поява на Вейдър вече не издържам - ръмжа от варварско удоволствие! Като далечно ехо до мен долитат думите на жена ми, която повтаря вече категорично убедена, че наистина не съм добре. И пак се опитва да уточни бройката на всички пъти, в които съм гледал STAR WARS: "Колко пъти го гледаш това детско филмче?!" Акцентът е поставен с особено драматична сила върху финалът на въпросителното изречение - "детско филмче". Тембърът на гласа достига до най-рафинираният нюанс на женската язвителност, с цел да ми отмъсти в аванс за двата часа и половина филмово време, през което няма да забелязвам присъствието на жена си в стаята. Отминавам с джедайско самообладание тази закачка и отговарям на въпроса колко пъти съм гледал сагата: "Десетина!" Премълчавам поне още двадесет пъти, за които имам спомен и още толкова, за които нямам. Да беше мъж, да й кажа истинската бройка, защото всеки мъж ще ме разбере - "Мъжете знаят защо!" Но как ще ме разбере жена ми? Как да й обясня, че колкото и пъти да гледам STAR WARS, винаги ще го гледам така, сякаш ми е за първи път - по същия вълнуващ начин. Защото всичко, за което се разказва във филма, наистина се е случило.
Случило се е "преди много години в една далечна галактика". В далечната галактика на вече безвъзвратно отминалото детство, в сърцата и душите, в мечтите на цяло едно поколение момчета. Случило се е и продължава да се случва - вечният двубой между Вейдър и Люк, които се бият до смърт, до поезия, до прозрението, че доброто живее във всеки и още може да бъде спасено.
Когато ме види в това състояние, коментарът на жена ми винаги е психиатрично-диагностичен: "Ти не си добре!" Но аз не я чувам. Нито пък я виждам. Единственото нещо, което чувам и виждам, е огромният Имперски разрушител. Той прелита в брутално близък кадър на телевизионния екран, обстрелвайки с бластерните си оръдия преследвания бунтовнически кораб.
Класика! Идва ми да вия от кеф, но се съобразявам с децата, за които в тези първи минути на филма, все още не съм забравил, че съществуват - та гледам да не ги стресирам със звуковите си ефекти. Преглъщам с усилие напиращият ми екстазен вик и за да освободя напрежението, си позволявам само леко скимтене. Обаче при първата поява на Вейдър вече не издържам - ръмжа от варварско удоволствие! Като далечно ехо до мен долитат думите на жена ми, която повтаря вече категорично убедена, че наистина не съм добре. И пак се опитва да уточни бройката на всички пъти, в които съм гледал STAR WARS: "Колко пъти го гледаш това детско филмче?!" Акцентът е поставен с особено драматична сила върху финалът на въпросителното изречение - "детско филмче". Тембърът на гласа достига до най-рафинираният нюанс на женската язвителност, с цел да ми отмъсти в аванс за двата часа и половина филмово време, през което няма да забелязвам присъствието на жена си в стаята. Отминавам с джедайско самообладание тази закачка и отговарям на въпроса колко пъти съм гледал сагата: "Десетина!" Премълчавам поне още двадесет пъти, за които имам спомен и още толкова, за които нямам. Да беше мъж, да й кажа истинската бройка, защото всеки мъж ще ме разбере - "Мъжете знаят защо!" Но как ще ме разбере жена ми? Как да й обясня, че колкото и пъти да гледам STAR WARS, винаги ще го гледам така, сякаш ми е за първи път - по същия вълнуващ начин. Защото всичко, за което се разказва във филма, наистина се е случило.
Случило се е "преди много години в една далечна галактика". В далечната галактика на вече безвъзвратно отминалото детство, в сърцата и душите, в мечтите на цяло едно поколение момчета. Случило се е и продължава да се случва - вечният двубой между Вейдър и Люк, които се бият до смърт, до поезия, до прозрението, че доброто живее във всеки и още може да бъде спасено.
Абонамент за:
Публикации (Atom)