...Преди много години в една далечна галактика

"...Преди много години в една далечна галактика" - така започва STAR WARS. На това изречение реагирам условно-рефлексно като експерименталното куче на академик Павлов - потичат ми лиги! Гледам втренчено в една точка и си отварям широко устата. Само където не си изплезвам езика съвсем по кучешки...
Когато ме види в това състояние, коментарът на жена ми винаги е психиатрично-диагностичен: "Ти не си добре!" Но аз не я чувам. Нито пък я виждам. Единственото нещо, което чувам и виждам, е огромният Имперски разрушител. Той прелита в брутално близък кадър на телевизионния екран, обстрелвайки с бластерните си оръдия преследвания бунтовнически кораб.

Класика! Идва ми да вия от кеф, но се съобразявам с децата, за които в тези първи минути на филма, все още не съм забравил, че съществуват - та гледам да не ги стресирам със звуковите си ефекти. Преглъщам с усилие напиращият ми екстазен вик и за да освободя напрежението, си позволявам само леко скимтене. Обаче при първата поява на Вейдър вече не издържам - ръмжа от варварско удоволствие! Като далечно ехо до мен долитат думите на жена ми, която повтаря вече категорично убедена, че наистина не съм добре. И пак се опитва да уточни бройката на всички пъти, в които съм гледал STAR WARS: "Колко пъти го гледаш това детско филмче?!" Акцентът е поставен с особено драматична сила върху финалът на въпросителното изречение - "детско филмче". Тембърът на гласа достига до най-рафинираният нюанс на женската язвителност, с цел да ми отмъсти в аванс за двата часа и половина филмово време, през което няма да забелязвам присъствието на жена си в стаята. Отминавам с джедайско самообладание тази закачка и отговарям на въпроса колко пъти съм гледал сагата: "Десетина!" Премълчавам поне още двадесет пъти, за които имам спомен и още толкова, за които нямам. Да беше мъж, да й кажа истинската бройка, защото всеки мъж ще ме разбере - "Мъжете знаят защо!" Но как ще ме разбере жена ми? Как да й обясня, че колкото и пъти да гледам STAR WARS, винаги ще го гледам така, сякаш ми е за първи път - по същия вълнуващ начин. Защото всичко, за което се разказва във филма, наистина се е случило.

Случило се е "преди много години в една далечна галактика". В далечната галактика на вече безвъзвратно отминалото детство, в сърцата и душите, в мечтите на цяло едно поколение момчета. Случило се е и продължава да се случва - вечният двубой между Вейдър и Люк, които се бият до смърт, до поезия, до прозрението, че доброто живее във всеки и още може да бъде спасено.

На пощенските служители – с благодарност!

Към средата на месец март с огорчение писах за четири писма с мартенички, тръгнали от България и не стигнали до Испания. Три от тях все още са в неизвестност, но едното- най-дебелото и най-хубавото, се появи. И то, придружено с двупосочна история.

Моята леля, която въпреки изминалите години все още не може да се примири с нашето емигриране, повече от месец се тюхкаше и вайкаше, че не сме получили нейният плик. Звънеше ми през ден и натъжено ми обясняваше как е избирала мартеничките, колко хубави били, как ги е нарекла за всеки от нас. Сигурна съм, че си е поплакала. Аз пък от своя страна я нахоках /нежно/, че не го е изпратила препоръчано.

Днес, отваряйки пощенската си кутия, леля ми с изненада открива открива същият голям пощенски плик, който е изпратила в края на февруари. Изпратила го е обаче на старият ни адрес. Адрес, на който живеехме преди повече от пет години.

Писмото пристига в Испания. На посочения адрес. Предполагам, че някой от живеещите там си е направил труда да отиде до пощенската станция и да върне писмото. А можеше и да не го направи, защо да се притеснява заради някакви си непознати чужденци. Но за втори път през емигрантския ми живот намирам повод да се възхитя от отношението на испанците към чуждата кореспонденция. Или просто от човешкото им отношение. Благодаря им от сърце!

Испанските пощенски служители връщат писмото в България. Благодаря им от сърце!
Българските пощенски служители връщат писмото в пощенската кутия на подателя. Благодаря им от сърце!

И въпреки, че три писма с верен адрес все пак не пристигнаха, съжалявам за съмненията си. Едно обикновено писмо, изпратено с толкова любов и надежда, не се е изгубило.

Може би ще си кажете, че придавам голямо значение на едно нищо и никакво писмо.
Не, не отдавам значение на самото писмо, а на хората, които създадоха неговата история. Тези хора затвърдиха вярата ми в човещината.

Коремчето като мъжка забележителност

Неусетно станах забележителен. До вчера- я ме забелязал някой, я не Но сега всеки ме забелязва. По- точно- не мен, а...коремчето ми. Което по форма и размери прилича на класическо бирено коремче. Ама държа веднага да уточня, че то не е такова, защото аз бира почти не вкусвам. Моето коремче има друг, още недоказан исторически произход. По който въпрос мненията са диаметрално противоположни. Според жена ми- коремчето ми, както и всичко останало в моя живот, е резултат от солта. Защото съм бил ял много солено, та от солта се задържало вода в организма ми и това едва ли не било по- скоро воден мехур, отколкото корем. Но жена ми просто прекалено задълбочено и убедено чете вестник "Доктор", та ако слушам нея, досега десет пъти да съм умрял от десет различни болести- коя от коя по- тежки. А според синът ми- щом имам корем, значи съм...бременен! Завалията, той пък на бебе се надява- на братче или ново сестриче! Детски му акъл- бременен! Обаче, като се погледнах в профил на голямото огледало, видях, че вярно съм някъде в деветия месец...И то- с близнаци! Леле, майко! Добре, че майка си е майка- само тя ме утеши, че на мъжете в нашия род такава им била стойката. Просто коремът изпъквал напред от стойката, не от друго. Демек- коремът ми е зрителна илюзия. Иначе съм си втален като фиданка. "Ще вървиш по- изпънат и коремът ще се скрие!", посъветва ме тя. И аз веднага пробвах- тръгнах изпънат като струна. Май вярно беше от стойката- коремът се глътна, та изчезна безследно. Зрителна илюзия! Обаче илюзия, илюзия, ама ме видя един познат и направо ми разби всичките илюзии..."Как си?, попита ме. "Добре съм!", отговорих му. "Личи ти!", закопа ме той. Веднага разбрах по какво ми личи- гледаше ме в корема. Как само не родих преждевремено...близнаците! Обаче после се замислих върху тези думи- "Личи ти!" Коремчето всъщност беше моя отличителен белег за добруване и щастие. Така де, щом не беше мехур с вода, близнаци или зрителна илюзия, значи тогава оставаше да е щастие. И наистина беше щастие. Щастие, че не ми пука дали съм с корем, или без корем, защото и в двата случая има кой да ме обича! Останалото е зрителна илюзия...

Технически данни: „220 V, 1460 W, СЕКСИ”

“Убедете ни, че Вашата майка, Вашата половинка или най-добрата ви приятелка заслужава най-секси кафе-машината на света и ние ще им я подарим.”
(Реклама)

В тези забързани дни, когато общуваме все по-рядко, идеята да накараш някого да напише мили думи за любим човек е прекрасна. Та дори и крайната цел да е чисто материална – нов домакински уред. Всяка майка заслужава най-доброто, всяка „половинка” е най-обичаната, а с всяка най-добра приятелка се споделят тайни на чашка кафе.

Определението „най-секси” е ключовата дума за високата функционалност на дадения домакински уред и ни предоставя широка възможност за развинтване на въображението. Представете си как тази машина би променила тотално нашето ежедневие!

С приятелките ни ще има да се чудим , ще оглеждаме тази “секси”кафе-машина, забравили всички злободневни неволи, и като застаряващи капризни и злобни лелки ще се питаме възмутено: “Е, какво пък й е сексито на тази?!”

А какво мислите че биха обсъждали нашите майки-пенсионерки, събрани на сутрешната чашка кафе. Може би поредната мистериозна завръзка на иначе правилно построения любовен n-ъгълник или оплетената развръзка на реципрочно повтарящата се, но недоказуема житейска формула на страданието в името на любовта, което задължително довежда до дългоочокваният „неочаквано-щастлив” край в в текущия сериал. Неее!
Нашите майки ще сърбат с наслада от чашките димящо кафе, коментирайки качествата на новата кафе машина. С опитно око ще оглеждат, ще преценяват и благодарение на богатия си житейски опит ще отсъдят: „Да, определено има нещо ...Нещо различно...Тя е...закръглена, с румени бузи. Определено е секси! Не като дебелото пробито джезве или бледата кафеварка с болнав вид! Да, да! Опредлено е секси!”.

Но от друга страна при по-младите представителки на женския пол това определение би довело до известни неприятни асоциации и крие известен риск за сътресение на семейното щастие. Представете си, че мъжът ви, който е голям почитател на хубавото кафе,иска да улесни живота ви и донася в къщи подарък. Кафе машина. Но не просто модерна, удобна и функционална, ами „най-секси кафе-машината на света”. Фатална грешка, граничеща с егоистична проява на наглост от негова страна!Това е недопустимо! Във вашата собствена кухня да се мъдри нещо, което било „най-секси ”.Че вие „по” ли сте! Я като е „най-секси”, тя да му сервира кафето!

Скъпи жени, бъдете нащрек! Днес секси кафе-машина, а утре ... Както е тръгнало, в скоро време ще бъдем толкова секси, колкото е магнитната лепенка, която придържа бележката върху вратата на хладилника: „Секси-пералнята отиде при секси-ютията. Секси-печката изтича до съседката за сол, а секси-миялната счупи любимата ти чаша. А пък аз цял ден си мислех дали съм секси. Лека нощ, скъпи! Не си и помисляй... Боли ме главата!”

Не просто дърводелец

Бай Христо спря буса пред каменната ограда на църквата и свали сандъка си с дърводелски инструменти. Беше дошъл точно в уречения час, но никой не го посрещаше, освен веселото чуруликане на птичките, които се радваха на утринните лъчи, огрели над малкото родопско селце. Бай Христо се усмихна непринудено при вида на идилията, която се разкриваше пред очите му. Малката църква беше ниска, сякаш старчески приведена под тежестта на достолепната си 150- годишна история, заобиколена от стари лозници, оплели лабиринта си от филизи по нейните стени и стрехи. Под дебелата сянка на висок и строен бор, засаден от стари времена, течеше чистата вода на чешмичка от объл камък с плоча, на която беше гравиран Архангел Михаил, държащ копие в ръка, как тъпче дявола с крака. Монотонното шуртене на водата, която падаше с ехо в каменното корито, очертаваше с фин щрих тишината на пасторалната картина. Бай Христо не беше свикнал с такава тишина и с такова спокойствие. Той идваше от шума и хаоса големия град и големите строителни обекти, на които работеше с неговата бригада. Затова сега, когато беше попаднал тук, сред тихата самовглъбеност на това отдалечено родопско селце и неговата малка, стара църква, той се чувстваше някак неловко. Но славата му на майстор- дърводелец беше стигнала и до тук, затова точно него го бяха извикали да поправи вратата на църквата. Как точно дядо поп се беше свързал с шефа на строителната фирма, в която работеше бай Христо, така и не беше станало ясно- това селце изглеждаше откъснато от всякакви комуникации. Но май наистина бяха неведоми пътищата божии, които бяха свързали дядо поп с шефа. Една сутрин той просто каза на бай Христо, че за него има специална задача- да поправи вратата на тази църква. По време на великденските празници, от многото отваряне- затваряне на вратата, пантите се били разхлабили и вратата спаднала до земята- триела пода със скърцане и как само още не била паднала. А била стара врата, оцеляла още от предишната църква на селото, която била разрушена при настъплението на османците в този край. Затова било срамота тази врата да оцелее под огъня на нашествието, та да падне днес, в мирно време, защото няма кой да я ремонтира. Дядо поп не можел, защото бил стар. И наистина беше така- бай Христо се убеди в това още като видя как белобрадия старец бавно, с усилие, подпирайки се на бастуна си, го посрещна в двора на църквата. Дядо поп изглеждаше точно така, както и самата църква- библейски стар и свят. Посрещна го с онази блага усмивка, с която бащата от библейската притча сигурно е посрещнал своя завърнал се у дома блуден син. В известен смисъл това наистина беше така- бай Христо отдавна не беше влизал в християнски храм. Дори на Великден не отиде на църква, защото не беше вярващ. Не вярваше, че един обикновен дърводелец, какъвто е бил Исус, е Бог. Но, когато се изправи пред вратата на тази малка църква, нещо трепна в него. Вратата беше направена от масивно дърво, потъмняло от времето. Ръката на майстор- дърводелец беше гравирала образа на Разпятието. Дълбока резка разсичаше лицето на Исус. Дядо поп поясни със старчески треперещ глас, че според легендата това е следа от удар с ятаган, който се е счупил и е накарал османците да избягат, изплашени от светотатството, което са извършили. Изплашени били, колкото от счупването на ятагана, толкова и от лицето на Исус, което се изкривило от болката на удара. Бай Христо щеше да си помисли, че това е просто легенда, ако наистина не беше видял това лице. Лице, изкривено от жестока болка и очи, които крещят: "Отче, прости им, те не знаят какво вършат!" Сега тези очи сякаш се взираха дълбоко в него, който стоеше пред вратата. А тя беше все така здрава и на мястото си, само пантите й се бяха разхлабили. Трябваше да се повдигне и да се стегнат винтовете- работа за 10 минути. Но докато вдигаше вратата, бай Христо почувства сякаш тежестта не на вратата, а на самия кръст на разпятието, гравиран върху нея. И затова на тръгване, когато си свърши работата, той вече знаеше, че тази врата е оцеляла до днес, защото Исус от Назарет не е бил просто дърводелец...

Счупи гипса!

Бях много малък, но го запомних. Играехме футболен мач на улицата, когато някакъв чичко от публиката се провикна гневно по мой адрес: "Ей, гипс!" Поводът беше моята отчайващо слаба игра. Бях малък и наивно доверчив - лесно повярвах, че освен плът, кръв и кости, в организма ми има и субстанция от този строителен материал. В момента, в който повярвах - гипсът започна да действа, сякаш съм го смесил с вода. Втвърди се бързо и безвъзвратно. Скова ме целия. И всичко ми стана гипсово - мислите, чувствата, думите, жестовете, мечтите, надеждите. Целият ми живот! Пълен гипс!

А гипсът си е гипс - строителен материал. Затова и много хора започнаха да ме използват по предназначение - като строителен материал. Вземат ме, такъв, какъвто съм - гипс, и ме замазват някъде по грапавините на характера си, за да си го изгладят, да го запълнят. За пълнеж ме ползваха - тук гипс - там гипс. Обаче, ето ти чудо! Какво стана? Този ме вземе за гипс, онзи ме вземе за гипс - от много вземане накрая ме счупиха.Ама не мен, а гипса. Счупиха ми гипса, грубияните му с грубияни! Някой ме натисна малко по силно и го счупиха. Оказа се, че гипсът е лесно трошлив при по-груб натиск. В началото ме заболя, защото бях свикнал с гипса като с жива плът. Но после се почувствах приятно освободен и дишащ. Без гипс!... Той си беше свършил работата - нали е строителен материал, построи ми характера. Без него характерът ми въобще нямаше да го има. Защото, ако го нямаше добрият стар гипс, вместо той, при външният натиск щяха да се счупят останалите съставни части от мен - плътта, кръвта и костите ми. Животът ми... Тук ще спра, че вече прекалено разводних онова просто нещо, което исках да ви кажа и което побързах да ви кажа още в заглавието: "Счупи гипса!" Не се бойте - чупете го или нека ви го счупят. Това, което ще остане, е животът ви - непречупен...

Емигрантска мартеничка

Чаках мартенички тази година, чаках, но те така и не пристигнаха. Проверявах по няколко пъти пощенската кутия, но с всеки изминал ден надеждата ми намаляваше. И то не защото никой не се е сетил за нас, напротив , близките ми непрекъснато звъняха – пристигнаха ли, получихте ли ги...? Да, ама не.

Днес ми се обади една приятелка, която живее на другия край на Испания. Оказа се, че тя също очаква... мартенички от България. Дори една обща позната е изпратила писма и на двете ни. Да предположим, че единият адрес е объркан, ама пък двата – почти невероятно. Тя поне беше получила мартеничките, изпратени й от моите родители. Аз пък – не.

Тюхкахме се, вайкахме се и определено се ядосахме. Лесно е да хвърлим обвинения, но все пак не можем да сме сигурни какво се е случило.

С испанските пощи досега никога не сме имали проблеми. Дори и с дебелите “мартенски” пликове. Пощальоните вече знаят какво съдържат те. За тях тези мартенички не означавят нищо, но със сигурност знаят колко очаквани са от получателите си.

Българските пощи, е, и те са наясно какво има в тези дебели пликове. Може би и техните служители се отнасят достатъчно отговорно, за да могат тези писма да достигнат до техните сънародници навсякъде по света.

Какво се е случило с тазгодишните ни мартенички, можем само да гадаем. И да се съмняваме. От пет писма, пуснати в две различни софийски пощенски станции, от двама различни податели за два различни испански адреси, пристига само едно ... Дали някой е объркал адреса, дали писмото просто някъде се е изгубило... Малко вероятно –да беше само едно, а то цели четири.

Другото съмнение, което ни обхваща, ни води до неприятното дори за нас заключение –някъде някой пощенски служител ... ги е взел. Не ни се иска да е така. Това съмнение ни разяжда отвътре, от него ни заболява много.

Защото за нас, емигрантите, мартеничката няма нищо общо с търговската си цена. За нас мартеничката е безценна. Очакваме този български символ с трепет и с радост, независимо от възрастта ни. Тези български мартенички са поставени в пощенските пликове с много любов, с много чувство и дори с мъка от нашите най-близки хора в България. Те са пуснали дебелите пликове в пощенските кутии с надпис „Чужбина”, мислейки за децата, внуците или приятелите, които са надалеч. Това не са просто обикновени писма –те пренасят през хиляди километри пожелания за здраве, за радост, родителска любов, приятелски поздрав. Те пренасят частичка от България.

Ако причината тези писма да не достигнат до своите получатели е една глупава, недомислена кражба на дребно..., то извършителят й е жалък нещастник, който не осъзнава, какво ни е причинил.Какво пък толкова ?!
Тази година нашите мартенички са усукани от съмнение и разочарование.

Честит 8 Март!

Да изповядаш Левски

София,19 февруари 1873 година...
Тъмно и студено.Стъпки.Някой чука на портите на поп Тодор Стоянов Митов-учител и свещеник.Тишината на нощта отговаря със самотно ехо-"Чук-чук-чук!"Поп Тодор отваря-пред него стои турско заптие.Изтръпва!Първата мисъл,която му минава през главата е,че го арестуват-той се е познавал добре с Левски и е бил съмишленик на комитетското дело.Но причината да го потърсят властите е друга."...Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му.Отидох заедно със заптието до мястото,гдето щеше да бъде обесен В.Левски."На мястото има много заптиета.Посреща го мютесарифинът Мазхар паша.Поп Тодор продължава да трепери и очаква най-лошото."Ами,ако Левски издаде,че ме познава?!"-с тази мисъл поглежда Мазхар паша в очите и вижда там,изписана собствената си смъртна присъда.Но на мютесарифинът достатъчно му се спи в този ранен час,за да забележи с отчегчения си поглед,че попът е пребледнял от страх.Сочи му Левски и казва:"Иди там,та според вярата ви извършете вашето."И отстъпва няколко крачки,за да ги остави насаме.Поп Тодор доближава Левски.Не смее да го погледне в очите,защото вече се срамува от собственото си малодушие.Левски с нищо не показва,че го познава."Стоеше вързан до стълба на бесилката,слаб и блед."Изповедта започва.Първо се прекръства.След това казва,че всичко,каквото е правил,е мислел,че е за народа.И моли за прошка Бога и народа.Признава,че е убил едно момче.Поп Тодор го изслушва и започва да чете молитва,но Левски го прекъсва."Той ме пресече и каза:"Споменавай ме в молитвите си,отче попе,с името "йеродякон Игнатий"-и след малко мълчание прибави:-Моли се,отче,не за мен,а за отечество България"...Докато изрича тези думи, "беше хладен,но малко заплака(очите му се напълниха със сълзи)",както отбелязва в записката си поп Тодор.Изповедта свършва.Поп Тодор си тръгва...
В паметта му остават завинаги последните изповедни думи на Левски "Споменавай ме в молитвите си,отче попе..."Вижда насълзените му очи.Чува тихият му изповеден глас.Студеният февруарски вятър докрай му напомня за ледения полъх на Смъртта,която приближава...Тя го настига на 6 декември 1891 година.Умира на 55 години.И сигурно от тази последна среща с Левски разбира,че всеки рано или късно умира,но не всеки живее.Свободно!

Прошка и любов

Ден за прошка...
Прости ми, мамо - за болката , за сълзите, за егоизма ми. Прости ми, бабо, прости ми, лельо - за лъжата, че скоро ще се върна. Простете ми, близки мои, че днес съм далеч от вас. Прости ми, братко, че виждах само моите грижи. Прости ми, че все още ти си моята опора. Простете ми, приятели, за моите внезапни изчезвания. Простете ми...



Ден на любовта...
Честит празник на всички влюбени! Даже и на тези, които са влюбени само в себе си. И на тези, които все още търсят своята любов. И на тези, които се питат дали тя наистина съществува. И на тези, които си мислят, че знаят всичко за любовта.