Утре от същата!

Весели празници!

Скъпи приятели,
нека всички ваши мечти и желания бъдат мои пожелания!

Обичайте човека до вас и хората около вас! Раздавайте топлина и усмивки! Вярвайте в самите себеси! Бъдете добри!Бъдете здрави!

Желая ви весели празници!

Зима

Вчера София приличаше на
снежна приказка. Бяло, бяло, чисто, тихо и спокойно. Мирно време. По някои прозорци мигат разноцветни светлинки и създават празнично настроение.
Валеше и не спираше – като почна от сутринта, та до вечерта.
Боровете се покриха с бяло одеяние, на дърветата побеляха клоните, колите заспаха под дебелия сняг, градинките станаха чистички и без боклуци, като в надеждите ни.
От прозореца всичко изглеждаше чудесно. Нямаше много хора навън – някой забързан за в къщи, с торба с покупки. Някое куче, изведено от стопанина си на разходка. Дори колите бяха малко. В къщи топличко, не исках да излизам навън.
Една малка, кокетна елхичка в стаята сияе с украсата си.

Идилията свърши тази сутрин, когато трябваше да отида до спирката по заледените алеи, да чакам автобус. Добре, че слънцето се показа и освети с великолепието си снежния град. Има ли слънце, всичко е добре. Снежинките заблестяха като сребърни. Нищо, че в 8.56 часа по телевизията вървеше надпис – София -14 градуса.
В офиса една бяла мечка се разхождаше. Взех пушката зад вратата и я застрелях -:)
Сега e топло и слънцето, огряло дървото пред прозореца, ми създава настроение.

Тази Коледа ще бъде чудесна!

Топло купе

04:10 часа- Бързият влак за София...Влязох в купето и започнах да си събличам якето. Единият от спътниците ми веднага ме предупреди: "Момче, не се събличай, в купето е студено, няма парно!" Погледнах го изненадано. Сериозно ли говореше? Идвах от вън, от минусов студ, а този ми обясняваше колко било студено- при всяко положение беше по- топло в купето, отколкото навън. "Студено е!", започна да ме убеждава и другият спътник. "Аз пък ви казвам, че тук е топло!", отговорих им по- убедено от двамата взети заедно. И наистина беше топло. Нямах обяснение защо, но на мен ми беше топло, въпреки че парното наистина не духаше. Двамата ми спътници се отказаха да ме убеждават и се увиха зиморничаво в своите дебели дрехи. Аз се отпуснах и блажено затворих очи, усещайки меката топлина, изпълваща купето. Може би всичко се дължеше на влизането ми от студено на по- топло. Или- не знам! Имаше ли значение, беше ми толкова приятно топло, че се унасях в кротък сън. Виждах само киселите физиономии на премръзналите ми спътници, които отказваха да приемат, че в купето може и да е топло. Горките, те не можеха да усетят малкото топлина, която имаха- мислеха само за многото топлина, която нямаха...
...Докато се унасях в сън, се замислих- дали пък не е така и с щастието?! Човек да си седи в купето на своя живот и да си мисли, че е малко щастлив, дори направо нещастен. Докато при него не влезе някой истински нещастен, който да му каже, че може да бъде много щастлив и с малкото щастие- нещастие, което има...
...Дали?! Не ми се мислеше- аз бях един щастливо заспиващ на топло нещастник!
"Ще ме събудите ли, когато наближим София?!"

Резачка!

Аз съм романтична душа, жена ми - също. Много искаме и децата ни да бъдат романтични. И те почти са романтични - дъщеря ни така мило гушка плюшените си играчки. А пък синът ни какво писмо е написал на Дядо Коледа. Той е диктувал, майка му е писала: "Мили Дядо Коледа, през цялата година слушках и помагах на мама и тате..."

Чета и ми става мило, въпреки че нито ни е слушал, нито пък помагал, но понякога е полагал мечешки непохватно старание да слуша и да помага. И как се е сетил да напише писмо до Дядо Коледа - мисля си, че и той е една романтична душа, но заради момчешка свенливост крие нежната си същност. Вълнувам се, че се докосвам до нещо толкова съкровено и затова листът на писъмцето нежно трепери между пръстите на ръцете ми. Продължавам да чета със затаен дъх: "Ще чакам подарък под елхата."

Залива ме нова вълна на умиление - представям си го как чака. Големите му черни очи са пълни с надежда за утрешния ден, който ще му донесе подарък. Но освен надежда, в тях подмолно се прокрадва и тревога. Вечната тревога на човека, изправил се пред неизвестностите на Бъдещето. Милият ми - толкова малък, а вече екзистенциално се тревожи!

Продължавам да чета нататък - финалът на писмото: "Искам да получа за подарък резачка!"... Моля?! Първо се усмихвам, но усмивката ми застива и се превръща в озъбване. Рррррррр! Резачка, моторна, за рязане на дърва - отряза ми всички очаквания за романтичен финал на писмото. Аз очаквах да поиска едва ли не първи том от избраните съчинения на Шекспир. Или диск с музика, филм... Нещо възвишено, нетленно, вечно! Нещо, което ще предопредели неговото развитие и изграждане като духовна личност. А не като дървосекач. Нали? Но пък от друга страна си мисля - ами ако беше поискал за подарък автомат?! Тогава ще е по-добре резачка. А пък том първи от избраните съчинения на Шекспир ще почака. Поне още 20 години, когато ще порасне. До тогава ще караме някак с рррррррррррррезачката!

Писмо до Дядо Коледа

Лесно им е на днешните деца. Кореспондират си с Дядо Коледа по електронната поща.

„Скъпи Дядо Коледа,
Това са част от подаръците, които бих искала да получа: кукла Барби, увеселителен парк на Барби,Рапунзел, един телескоп, един микроскоп,Барби-балерина, Барби-готвачка,Кукла Ненуко,игра Twister, машина за сладолед на Барби и/ или всичко останало, което искаш да ми подариш. Послепис: Пиша ти от адреса на моята леля, но ти можеш да ми отговориш и на адреса на баща ми: ****@***”

„Скъпи Дядо Коледа, изпращам ти моят списък с желания. Нинтендо, паяжината, която хвърля Човекът-Паяк и джипове с гараж /имам само червен/. И също и някакъв подарък за братовчед ми Ричи. Хуан”

„Здравей, Дядо Коледа.Пиша ти от Мексико.Аз съм на 6 години.Уча в първи клас и съм послушна. Желая щастие на всички деца по Земята...След това за мен желая един касетофон на Барби, и магазинерска каса, и един момичешки компютър. Както виждаш, вече започвам да поддържам връзка чрез Интернет. И би ми се искало и ти, който пътуваш като Интернет по целия свят,да донесеш мир на хората......Поздрави: Сандра”

„Мило старче, понеже аз и моята сестричка Паула все още не знаем да пишем, ти изпращаме една рисунка с нещата, които бихме желали да ни донесеш. Аз, Вероника, съм много послушна и обещавам да бъда......Всичко това го написа тати. Аз ти изпращам рисунката.Прегръщам те...благодаря ти и те чакаме на Коледа.”

„В дейстителност не вярвам в Дядо Коледа, мисля, че той е само една приказка, защото винаги казвам на мама, че искам Дядо Коледа да ми донесе велосипед и не се случва и докато моите приятелки карат своите, аз плача, защото тати няма пари да ми купи колело – четири сестри сме, а виждам,че децата получават много коледни подаръци.Аз съм момиче на 9 години.Моля се на Господ да закриля баща ми и моето семейство.”

„Скъпи Дядо Коледа, Казвам се Клара и съм на 24 години. Обичам много Коледата.Продължавам да вярвам в теб и съм сигурна, че си на някое място от света. Коледния дух ме обзема и съм много щастлива.Само искам да ти кажа, че има хора, които все още вярват в теб... Моето желание е на тази Коледа да сме заедно цялото семейство и да има мир по цялата Земя. Клара”

„Здравей, Дядо Коледа! Имам един проблем и искам да ми помогнеш.Аз съм момиче на 10 години, която не вярва, че те има, но моята най-добра приятелка казва, че съществуваш и че те е виждала.Не й вярвам. Аз съм шведка с испански паспорт. Шведите правим следното: приготвяме къщичка от бисквити и ястие от ориз, който се приготвя само на Коледа. Събираме се цялото семейство и когато дойде Дядо Коледа, ни раздава подаръците.Майка ми му дава ориза и нещо за пиене, каквото Дядо Коледа си пожелае.Но вместо да празнуваме на 25 декември, празнуваме на 24 вечерта. Затова исках да те попитам дали на 24 декември можеш да наминеш, около 22:00 часа. Ако не можеш, моля те, от сърце ти се моля, изпрати ми снимки на джуджетата, на елените, на съпругата ти, на къщата ти, на купищата писма с детски желания и разбира се – твоя снимка. А, също и на фабриката за играчки. Живея на ул.****,Естепона,Испания. Вярвам че съществуваш, но ...не знам, донякъде...Целувки за всички там. Прегръщаме те – аз и моето кученце, най-хубавото на света. И моля те, отговори ми, по пощата или по Интернет:****@***. Ако ще ми отговориш по Интернет, моля те пиши веднага, щом прочетеш написаното.”

„Здравей, Дядо Коледа, аз съм Сара и искам да знам дали наистина ме виждаш. Няма да те моля за подарък, донеси ми каквото ти искаш. Поздрави от мен Лос Рейес Магос /Кралете-магьосници/. Също ми се иска да знам дали наистина правиш чудеса и да донесеш подарък на сестричката ми, която се казва Адриана. Целувам те.”

„От:джесика****@****
За:Дядо Коледа
Скъпи Дядо Коледа, относно ботушите – не забравяй да не са с остър връх, а нагоре – от мека кожа и прилепнали по крака.Чао.Весела Коледа.”

Какъв коледен подарък искат да получат българските деца, можете да прочетете тук.

Аз лично никога не съм писала писмо до Дядо Коледа,но винаги получавах подаръци./Сигурно съм била доста послушна./ Апропо, някой да знае и-мейла му. Реших, че е крайно време и аз да драсна няколко реда на белобрадия старец: Моето писмо до Дядо Коледа

А вие,приятели, написахте ли писмо на Дядо Коледа?

Чиба, конче, чиба!

Седнал насред зелената полянка, съзерцавах как слънцето гали с лъчите си прасковено нежното мъхче по бузките на Невичка. Лъчите се отразяваха с игра от искрящи отблясъци в очите й, които разширени от детско очарование, наблюдаваха конят, пасящ трева на метри от нас. Тишината се разливаше заедно със сиянието на лъчите. Чуваше само тихото хрупане на тревата, която конят пасеше. Невичка гледаше лирично прехласната по коня, похапвайки от пликчето "Лото пица", а аз си сложих слушалките, за да пусна музика, която още повече да подсили идилията. В ушите ми зазвучаха нежните акорди от музиката към филма "Смело сърце"..."О, даааа!", въздъхнах и си затворих очите, откъсвайки се от действителността. Агрегатното състояние на тялото ми се променяше почти физически осезаемо- разстапях се от блаженство и се изпарявах, политайки към синьото небе, сред безкрайността на простора...Когато до мен, до широко отворените ми ноздри, дишащи свободно, достигна ухание на...КОН! А? Отворих очи и се срещнах очи в очи с коня, който преди малко пасеше на метри от нас. В очите му се четеше онова, което се опитваше да ми каже, но не можеше: "ДАЙ МАЛКО "ЛОТО ПИЦА", БЕ!" Замръзнах на място и не знаех какво да направя- главата на коня беше на сантиметри от мен. Никога не бях предполагал, че една конска глава може да бъде толкова голяма! Нито пък, че един кон може да гледа толкова умно- почти колкото умно гледах аз. Докато се гледахме по този начин умно един друг, аз се опитвах да се сетя какво се казваше на кон, за да бъде изгонен. Първото, което ми дойде на ум, беше: "Чиба!" Конят ме погледна някак въпросително, с леко подозрение, сякаш искаше да каже: "На мен ли говориш?!" Което ми беше достатъчно, за да загрея, че "чиба" е команда за куче. Майкоооо, досрамя ме чак от животинчето. Но пак по- добре, че не му казах "къш"- тогава можеше и да отнеса някой ритник с копито. През главата ми трескаво преминаха всички животински команди, които знаех- "псът", "ррррррр", тца- тца"...Обаче никоя от тях не беше предназначена за кон. Затова повторих "Чиба!". Но прибавих и "бе" за благозвучност- "Чиба бе!" Конят само как не свъси вежди, докато размишляваше върху моите думи. Опитваше се да анализира инплицитната семантика на емоционално- контекстуалният нюанс, който привнасяше употребата на "бе" във вече използвания императивен израз "чиба!" Размислите върху този литературен казус така го бяха погълнали, че той дори престана да преживя тревата в устата си и ушите му се наостриха от интелектуална превъзбуда. Използвах този момент на пълно мисловно вцепенение и леееко, леееко се измъкнах от опасната близост на коня, бутайки количката на Невичка пред себе си. Вече се бяхме отдалечили на 200- 300 метра от коня, а той продължаваше да стои в същата поза на самовглъбен размисъл. Сигурно бях объркал чувството за личностна идентификация на горкото животинче и то продължаваше да си блъска главата пред голямата екзистенциална дилема- "Аз кон ли съм или куче?!"...
...Следващият път обезателно ще му кажа "Дий!"- стига да не ме посрещне, лаейки като куче!

Когато извънземните се напият (по действителен случай)

04:13 часа. Влакът от Бургас за София. Влязох в полутъмното купе и седнах. В купето имаше двама мъже- единият спеше, другият гледаше будистки съсредоточено малка бутилка "Блек Рам", сякаш очакваше от нея да получи отговора на вечния въпрос "Ти мен уважаааш ли ме?"...Затворих очи с намерението да поспя до София. Но сънят не дойде толкова лесно, колкото ми се искаше, въпреки полумрака и топлината от парното в купето. Седях нащрек в очакване пияният ми спътник да ме заговори. Виждах с периферното си зрение как вече е насочил вниманието си от бутилката към мен и ме оглежда с прогресивно нарастващ интерес. Първо леко се изкашля, а след това се доближи до мен на почти интимно разстояние. Вече ясно можех да определя по дъха му градуса и реколтата грозде на ракията, която беше изпил. По всичко изглеждаше, че ще ме целува в изблик на пиянска сантименталност към целoкупния човешки род. Присвих очи в очакване...Но! Вместо целувка, с типичната ти- мен- уважааш- ли- ме интонация на гласа, пияният ме заговори: "Да те попитам нещо може ли?!" "Да!", предпазливо кратко отговорих. "На теб някога случвало ли ти се е например да видиш...извънземни?!" Айдееее! Дойдохме си на думата- сигурен бях, че пияният иска да сподели с мен богатият си опит от общуването с извънземни. Отговорих,че не съм виждал извънземни. И тук той ме уби. "И аз не съм виждал!" Ха, а бях сигурен, че на 3 ракии е виждал. Обаче бях подценил събеседника си- той просто правеше увод към по- философски размисли върху темата за съществуването на извънземен живот. "Интересно ми е, като се напият извънземните, какви стават- добри или лоши?!" Егати неочакваната посока на разговора! Дали някога уфолозите си бяха задавали този въпрос? Погледнах събеседника си- в очите му прочетох неговия дълбоко хуманен интерес към темата за влиянието на алкохола върху поведението на извънземните. Това бяха очи, пълни с разбиране и солидарност към тези клети същества, които познават тайните на цялата Вселена, но не и тайните на Алкохола. Очи, които събуждаха заспалата ми съвест и я караха да съпреживее цялата болка на този не просто човешки, а вече извънземен въпрос, който идваше до мен от дълбините на Вселената- "Ти мен уважаааш ли ме?!"...
Уважааам те, марсианецо! Ще те уважаам, ако изпиеш една глътка българска гроздова, без да ти се стопят лагерите на летящата чиния!

10 алтернативни форми на психотерапия

В депресия сте? В нервна криза? Умора, отчаяние и безразличие?... Оставете психотропните хапчета, психотерапевтите, санаториумите, билките, екстрасенсите, източната медицина и всичко, което сте опитвали досега. Опитайте с моите 10 алтернативни форми на психотерапия.
1. Терапия "детски сън": Да слушаш дете, което спи. Да чуваш тишината на неговия сън, която се нарушава само от някоя лека, нежна въздишка. Да усетиш този безкраен покой, тази невинност, тази чиста съвест, тази мила, спяща детска душа - това е изключителна терапия! Толкова ще се успокоите, че ще заспите и ще сънувате безкрайни зелени поляни, огласяни от звънлив детски смях и жужене на пчели...
2. Терапия "60 километра в час": 60 километра в час е "златната среда" за всеки автомобилен двигател. Това е скорост, при която двигателят "заспива" - работи тихо и леко, без напрежение. Да се кара автомобил с такава скорост на път с първокласна асфалтова настилка, какъвто е пътят Хасково - Бургас - това не е просто терапия, това е (извинявам се за думата) кеф! Колата се плъзга плавно по пътя, без да трепне. А в душата ви трепва усещането за мир със себе си и целия свят...
3. Терапия "Are you ready for a war?!": "Are you ready for a war?!" ("Готови ли сте за война?!") - това е реплика от филма "Смело сърце". Мел Гибсън със своя дрезгав мъжки глас, крещи: "Are you ready for a war?!" И неговата бунтовническа армия от яки, дългокоси шотландски мъжаги, реве еуфорично: "Йе-е-е-е!"... Войната започва!
Да гледаш и чуеш тази реплика е голяма терапия. Но още по-терапевтичен ефект ще има, ако изревете и вие с цял глас заедно с Мел Гибсън: "Are you ready for a war?!" Така ще си изкрещите цялата депресия, докато нищо не остане от нея.
4. Терапия "billy jean": Тази песен на Майкъл Джексън има толкова завладяващ ритъм, че може да вдигне на крак и човек, изпаднал в дълбока кома. Ритъмът на баса и барабаните се инжектира венозно в тялото, в кръвта и започва да пулсира в кръвоносната система, от което сърцето се събужда за живот. За танц! И точно това е терапията - да танцуваш на "billy jean". Независимо дали можеш или не, но да се счупиш от кълчене, подобно на Майкъл. Депресията ще си падне от смях, като ви види как нелепо танцувате, ще махне с ръка и ще се откаже от вас!
5. Терапия "студена вода": Хапвате нещо солено, после шоколад. И така, докато ожаднеете до умопомрачение. Тогава наливате от чешмата една стъклена чаша много студена вода. Толкова студена, че чашата да се изпоти - така, че да ви потекат лигите, като я видите. Изпивате чашата ритуално бавно, с наслада - до дъно! Завършвате с едно звучно, варварски грубо: "А-а-а-а!" Е това е терапия!
6. Терапия "Дързост и красота": Има нещо много успокояващо в гледането на сапунения сериал "Дързост и красота". Може би, защото гледаш, без да се замисляш. Гледаш като теле. А телетата са спокойни животинки - какви грижи имат?!
7. Терапия "Титаник": Морето трябва да е бурно. Или поне силно развълнувано - да има вълни и вятър. Намирате някоя висока, остра скала, вдадена навътре в морето. Изправяте се на скалата със затворени очи, с разперени като за полет ръце и... Нали знаете репликата?! "Аз съм кралят на света-а-а-а!" Може и на английски да го извикате, както Леонардо Ди Каприо. Морето ще ви разбере. И то е гледало "Титаник" - на живо при това! Извикайте и ще ви олекне. А пък може и някой Оскар да спечелите.
8. Терапия "мравки": Намирате мравуняк. Навеждате се над него и започвате да наблюдавате животът на мравките... Пет мравки носят огромен черен бръмбар. Други носят по единично семена. Трети пък не носят нищо - просто тичат насам-натам, влизат-излизат от лабиринта от дупки. Така неусетно ще се пренесете в техния свят и ще видите как ще ви олекне, защото ще разберете, че ние, хората, с нашите грижи и тревоги, сме като мравки на фона на планетата, вселената и вечността. И само си въобразяваме, че проблемите ни са толкова големи. Те са просто нищо и никакви мравешки проблеми... Затова си повтаряйте тихо и хипнотично: "Аз съм мравка, аз съм мравка..."
9. Терапия "кибритена клечка": Кибритената клечка, която гори. И мигът, в който изгасва с тънък като конец дим. Сякаш угасва животът на човек и душата му излита като дим нагоре. Това успокоява. Защото знаем, че имаме цял кибрит на разположение. Имаме още толкова много клечки... Но животът ни е само един. И трябва да го изживеем бавно и спокойно - иначе ще изгорим бързо и безследно!
10. Терапия "пазаруване": Всеизвестният "шопинг" наистина действа безотказно. Особено на жените. Освен това, скоро чух по телевизията, че от шопинга се и отслабвало... Което много не ми се вярва, защото моята жена често пазарува и го прави толкова въодушевено и с плам, че по тази логика тя би трябвало да е отслабнала до положението на руски военнопленник в немски концентрационен лагер. А то не е така. Въпреки това, определено шопингът действа психотерапевтично. Но действа и финансово разоряващо...
... И, все пак, пробвайте! Желая ви успех!

Дребните неща, които ни правят щастливи

Търпелива съм, много търпелива. Ама положението вече ставаше непоносимо. Не чувах музиката, но усещах всеки такт. Под краката си. Подът се тресеше в синхрон с вибрациите на тонколоната. Препирни на висок глас, после – неудържимо кикотене.

Не, не , край! Влизам в действие. Бутнах със замах клавиатурата, подпрях длани на бюрото и решително се изправих. После свих юмруци и със застрашително тежки стъпки изминах краткото разстояние по коридора. До детската стая. Как е възможно, големи момичета, а са се разлигавили като бебета! Бутнах с гръм и трясък вратата и едва не се спънах в захвърлената на пода възглавница.

По нищо не личеше, че са забелязали моето присъствие. Стаята приличаше на нещо средно между стадион след рок-концерт , градска библиотека, в която стадо маймунки са ходили на организирано посещение и бойно поле след битка с възглавници. Как да повярвам, че си пишели домашните?!

Взех възможно най-високият тон от гласовите ми възможности и креснах с цяло гърло: „Тишина!”. Да, ама нямаше кой да ме чуе. Стоях си там ,на вратата – незабелязана и нечута.

Наблюдавах ги. Две пораснали момичета, почти жени. Говореха едновременно, дори не се изслушваха. Боричкаха се весело, гонеха се в кръг, бутаха се... И се превиваха от смях, та чак се захласваха.

Усмихнах се и аз. И затворих тихичко вратата. От външната страна. Но не помръднах оттам. Продължавах да се усмихвам. След малко музиката и гласовете утихнаха. Започнах да дочувам някакви определения и граматични правила. Ядът ми беше отминал. Изтеглих се тихичко, на пръсти.

Бях щастлива.Не, не за това, че най-сетне са седнали да учат. Честно да си призная много повече ми хареса моментът, в който моите дъщери се забавляваха. Безгрижно, по детски, по сестрински.

Само крачка ги дели от онзи трудният, истински живот. И аз ще бъда най-щастливата майка, ако и тогава, оплетени в грижи и проблеми,съумеят да намерят време да се забавляват. Двете заедно.