Да ви се оплача, приятели...

Случи ми се. Не ден, не два – цяла седмица без Интернет. Представяте ли си какъв кошмар -сядам пред компютъра, щраквам върху синята буквичка „е” и ... о, не...! Няма Интернет! Ужас, ами сега?!

Естествено, главният виновник е компанията –доставчик. Ей сегичка ще звънна. Каква безотговорност от тяхна страна! Номерът беше... Оп-паа, ами ... не го знам. Всички справки правех по Нета. Ужас, ами сега?! Изравям всички възможни бележки и фактури /слава богу, че не се регистрирах за електронна фактура/ и откривам някъде в едно ъгълче „аварийния”номер. Бълвайки огън и жупел хващам телефонната слушалка и... о-о-о, не! Ни звук, ни вопъл, ни стон! Нямам телефонна линия. Компанията е друга. Набирам от мобилния телефон /на трета компания/.

Започвам един дълъг „диалог” с автоматичен оператор – „Ако сте клиент – натиснете 1, ако не сте -2... Ако искате да се информирате...Ако искате справка ... Ако...Ако...” Когато най-после получавам достъп до „жив” оператор, вече съм достатъчно изморена от натискане на бутони и нямам сили да споря и крещя. Строго обяснявам какъв е проблемът, а отсреща топъл, мек глас ми говори напевно, че „проблемът не е в техния телевизор”. Да съм звъннела на телефонната компания, те са само наематели на линията. Ами че мен какво ме интересува – да си се оправят те с „хазяите”. Да, ама не – аз съм „титуляр”.

Телефонният номер на „Повреди” го знам наизуст. Процедурата е същата – „Ако..натиснете 1, ако...натиснете 2...” Мек любезен глас... „Да, госпожо, записваме за техник... Оставете номер на мобилен телефон и веднага ще се свържем с Вас...”

Веднага, ама друг път! Техникът ми се обади на другия ден, за да ме осведоми, че работят по отстраняване на повредата. Остраняваха я цели 5 дена, като се налагаше всеки ден да ги подсещам, че все още нямам телефонна линия. Оправданието им за аварията беше странно, но най-сетне... Тууууут... Доживях да чуя този приятен звук в телефонната слушалка.

Щастливо и нетърпеливо сядам пред компютъра, щраквам върху синята буквичка „е” и ... о, не...! Няма Интернет! Рутерът ще е, казвам си. Трябва да се конфигурира. Да, ама пак не! Звъня отново на компанията-доставчик. Познатите реплики :„Да, госпожо, записваме за техник... Оставете номер на мобилен телефон и веднага ще се свържем с Вас...Ще Ви компенсираме с отстъпка във фактурата”. Пак проблеми – наематели, хазяи... Кризата ще да е виновна, решавам аз. Едните – монополисти, другите конкуренция... Но моята вина каква е?! Не искам отстъпка, искам връзка със света!

След два дни и 5-6 разговора с любезни оператори и техници все още нямам Интернет. Тръшкам се на стола, забивам поглед в монитора и се разплакам. От яд .

Ужас! Как сме живели преди?! Стоя си така, откъсната от света цели 8 дена.Все едно че съм затворена в стая без прозорци – не знам какво се случва навън, не мога да надникна тук-там, не мога да чувам и виждам. Компютърът ми се струва само една безполезна машина за разглеждане на снимки...Е, и да напиша тези редове, за да споделя колко ми е тежко без Интернет. И без вас, приятели!

П.С. Ако сте прочели това мое виртуално оплакване, значи всичко е наред. ВЕЧЕ ИМАМ ИНТЕРНЕЕЕЕТ! На линия съм.

Кучешка работа

Тази сутрин реших да закуся в градинката на театър "София". Седнах на една пейка и извадих ароматно топлия тутманик. Отворих устата си и още неотхапал залък, пред мен се спря една немска овчарка. Гледаше ме типично по кучешки- право в очите, опитвайки се да ми се усмихне с изплезен до земята език. "Мая, Мая, не притеснявай баткото!", викаше по кучето си някаква млада дама, която най- накрая реши да се намеси, когато вече Мая правеше опити да се покатери с огромните си лапи върху мен, за да дегустира тутманика ми. Имах сили само да извикам някъде изпод туловището на Мая, която всеки момент очаквах да ме изнасили: "Не, не, няма проблем, не ме притеснява!" Нали съм кавалер, запазих вежливия тон...Дамата започна да дърпа Мая, за да я откъсне от мен, но то куче ли беше като куче- цяло добиче! Наложи се да хвърля парче от тутманика, за да накарам Мая да се махне. Дамата смутено се извини, че Мая още не била закусвала тази сутрин, та затова...едва не закуси с мен! Минути след като се оттървах от Мая, пред мен се спря някакъв нисък, клепоух дакел с остра муцуна, който започна да души и ръмжи срещу моя тутманик. "Антоан, тук! Антоан, тук!", викаше господарката му. Ма къде ти да я чуе Антоан с тия клепнали до земята уши. Беше като кон с капаци- виждаше само моя тутманик и се спускаше да ми ръфа панталона. Инстинктивно го подритнах, а той, завалията, нали беше дребен, изхвърча на метри от мен, летейки с разперени уши. Приземи се с тежко тупване на земята, готов да се оплаче със скимтене на господарката си. За да купя мълчанието му, хвърлих голямо парче тутманик и всички бяха доволни. Както се казва- и Антоан сит, и аз цял. А господарката му, трогната от моята безгранична щедрост, се опита да ми направи комплимент, като обясни, че по принцип Антоан не приемал от непознати храна. Съгласих се- Антоан наистина не приемаше, а направо си вземаше от непознати храна...
...И те така половината тутманик ми отиде! Накрая към мен се запъти един стар, кривокрак булдог с тежък поглед, в който ясно се четеше безмълвното послание "Дай ми тутманика!". Вече без никаква съпротива, някак безразлично и унило, му хвърлих парче от тутманика- само да има мир, то се виждаше, че няма да закусвам тази сутрин. Но булдокът не удостои и с грам внимание моя тутманик. Отмина ме с аристократично пренебрежение. Тоя па!? Как не го беше срам!? Кучешка работа...
...Потърсих с поглед господаря му, за да се оплача!

Аре бе, бидон!

Заплатата ми закъсняваше с цели три дни. Три дни, през които на всеки час проверявах картата си на банкомата. Отговорът всеки път беше един- "Недостатъчна наличност". След което банкоматът вежливо ми благодареше, че съм му ползвал услугите, та чак ме канеше да заповядам отново, ламарината му с ламарина! Не знаех какво да правя...Стоех като бездомно куче до банкомата и гледах индиански умно. Когато един тийнейджър се доближи до мен и попита: "Ще ползвате ли банкомата?!" Погледнах го изпитателно и се наежих: "Тоя пък какво иска!?" А момчето просто искаше да ползва банкомата, но как можеше да го направи, като аз му пречех. Извиних се и се подместих. Момчето ми кимна в знак на благодарност и си сложи картата. Банкоматът пое пластината и се "замисли". Тогава тийнейджърът припряно го чукна с юмрук и подвикна:"Аре бе, бидон!" И в този момент "бидона" започна да брои парите. Тррррррррррррррр! Момчето си ги взе и си отиде. Ха! "Защо пък да не опитам и аз така?!", помислих си. Това щеше да бъде последният ми отчаян опит. Приближих се и сложих плахо картата- вече имах страхов синдром от надписа "Недостатъчна наличност". Банкоматът пак се "замисли". Сигурно в момента изписваше моята присъда- "Недостатъчна наличност"! Но аз бях отчаяно решителен на всичко, дори и на ирационални методи на въздействие. Чукнах го леко и изрекох вълшебната реплика:"Аре бе, бидон!" Дали пък на мен бидона нямаше отнякъде да ми удари обидено един клавиш по челото. Но не! Чух само заветният звук на отброяване на пари- трррррррррррррррррр! Идваше ми да разцелувам по монитора своенравния бидон...Преводът точно в този момент беше станал готов за теглене. Или пък банкоматът просто имаше проблем със личностната си самоидентификация и се възприемаше за бидон, вместо за АТМ- машина. Не знам! Истината остана някъде там, между рационалното и ирационалното обяснение. Обаче оттогава тегля ли пари на банкомат, винаги ползвам тази форма на обръщение- Бидон!...
...И? И действа! Сериозно. Но не ме издавайте на полицейските органи, че ще ме вкарат или в затвора, или, по- вероятно, в лудницата. Заради един най- обикновен бидон!

Татяна Сергеевна, милая моя!

Случайно я открих- Мемориалната гробница на загиналите съветски бойци. Беше ранна утрин. Едва се развиделяваше. Нямаше никой по улиците. Само вятърът влачеше с тихо стържене окапалите есенни листа по асфалта. Гъстата мъгла покриваше с призрачния си воал София. Когато неочаквано пред очите ми изплува Мемориалната плоча. Бях уморен от изкачването на наклона и се спрях да почина. Малко ме стресна пресилената патетичност на надписа върху белия мрамор- "Вечна слава на геройски загиналите за свободата съветски бойци!"...Но вместо слава, изпод мраморните плочи бяха пробили бурените на вечната забрава. Зачетох се в списъка с имената на загиналите. Дълъг списък с руски имена на мъже. Мъже, мъже и пак мъже. До предпоследното място, където се четеше името на една жена- Татяна Сергеевна. Не знам защо, но някак ми стана мило от това толкова женско руско име. Беше толкова тихо, че ясно чух мисления си задочен монолог с тази жена: "Ех, Татяна Сергеевна, милая моя! Може ли да има толкова поезия в твоето име и тя да е била пречупена точно тук, далече от вкъщи, по този жесток начин, във война?!" Опитах се да си я представя. Как може да изглежда жена на име Татяна Сергеевна!? Пред очите ми изплува образ на руса жена със съсредоточен нежно син поглед. Образ на дъщеря, очаквана да се завърне жива от родителите си. Образ на сестра, очаквана да се завърне жива от братята и сестрите си. Образ на приятелка, на любима, на съпруга, на бъдеща майка...Образ на всичко онова, което може да бъде една жена в живота. И което тя не е успяла да бъде, защото просто не се е завърнала от фронта. Защото крехката нишка на нейния анонимен живот е била скъсана от вихъра на войната. Защото е била просто една малка Татяна Сергеевна в една голяма световна война. Защото нейното място не е било там, във войната, а във мира. Нейната работа не е била да отнема , а да дава живот; не е била да мрази, а да обича. Така, както може да обича само една Татяна Сергеевна...
...Тръгнах си. И вече се развиделяваше. В светлината на изгрева виждах още по- ясно мисленият образ на тази руска жена. Тя не беше герой, беше просто Татяна Сергеевна, милая моя!

Двубой

Беше време за обяд,но бригадата не тръгваше.Всички се бяха събрали около изкопа и мълчаливо наблюдаваха.Багерът продължаваше да копае.На пътя му-там,където трябваше да бъде изкопан канал за водопроводните тръби-се беше изпречила голяма скала,която упорито не помръдваше.Цяла сутрин кофата на багера дращеше с железните си зъби по челото на скалата.Бригадирът два пъти казваше на багериста да я заобиколи,но той не се отказваше.Всички го познаваха-беше вдовец,жена му беше починала в адски мъки от рак и от тогава не се усмихваше.Мъката го беше отчуждила от колегите му и беше престанал да говори с тях.В началото те го разбираха,съчувстваха му,но после го намразиха.Защото това вече не беше техният приятел,а някакъв друг човек-студен камък!Затова всички гледаха мълчаливо двубоят му със скалата и злорадстваха,когато се счупи единият от зъбите на кофата.Очакваха бригадирът да не издържи и да го изгони от обекта,твърдоглавецът му с твърдоглавец.Но бригадирът не реагираше.Свъсил вежди,наблюдаваше как багерът се напряга с всички сили и когато скалата леко помръдна,изкрещя:"Какво гледате бе,мамка ви?!Вземайте лостовете и лопатите и помагайте!"Всички се хвърлиха в изкопа и започнаха да копаят.Бяха забравили,че са в обедна почивка,че са уморени,че мразят багериста и че тази скала може просто да бъде заобиколена,вместо да бъде извадена.Копаеха трескаво,злобно въодушевено,с някакво неистово чувство за мъст.Докато копаеха,започваха истински да разбират своя колега-багерист-неговата непреодолима тъга,заседнала като тежък камък в душата му.И разбираха,че този двубой не трябва да бъде изгубен,каквото и да им струва това.

Цената на "Форд Ескорт"

Ама как ми докривя тези дни! Причинно и безпричинно, локално и глобално, галактически и вселенски. Една такава поетично- съзерцателно- меланхолична по яворовски тъга ме обхвана...И от мъка реших да си купя "Форд Ескорт"! Защото то от мъка какво друго да си купиш, освен "Форд Ескорт". Само той е толкова нещастен, колкото бях аз. Иначе нямаше да е произведен 1999 година и да струва някакви си 1500 лева по обявите в Интернет, заедно с 4 нови зимни гуми "Континентал" и напълно обслужен. Сиромашкият! "Гледаше" ме с фаровете си, пълни със същата поетично- съзерцателно- меланхолична по яворовски тъга като моята. И макар да беше кола, "гледаше" по човешки разбиращо ме без думи. От което взе, че ми олекна- причинно и безпричинно, локално и глобално, галактически и вселенски. Но така и не си купих "Форд Ескорт". И по- добре, че не го купих. Защото утре пак ще ми докривее и ще имам кола, която да искам да си купя, ей така, само за едната утеха и за единият разбиращ поглед без думи, които струват много повече от 1500 лева. И които всъщност нито се купуват, нито се продават, а просто ги има- там, където най- малко ги очакваш, дори в един нещастен "Форд Ескорт"...Напълно обслужен, с 4 нови зимни гуми!

Те са винаги около нас

Не ви ли се струва, че цял живот около вас присъстват едни и същи особени персонажи - от ученическата скамейка, през университетските аули , до колегите в работата. Различни лица, различни възрасти, но еднакви прояви на характерите и типични начини на поведение.

Амбициозният индивидуалист. Самоуверен, горд, симулиращ енергична дейност. Не е глупак, но не е и с блестящи умствени способности. Ориентира се отлично в обстановката, галантно измъква резултатите от труда на другите, представя ги като свои постижения и приема аплодисментите с просълзени от умиление очи, подобно на актьор,спечелил „Оскар” за главна роля. И подхвърляйки снизходителни благодарности към „помощния” екип. Миг по-късно , зад кулисите и пред подходящите висшестоящи, обвинява същият този екип в некадърност. Скоро след това и горките висшестоящи са застигнати от същата съдба. И вече не стоят толкова високо, защото са изместени от главния герой.

Безочливият хитрец. Незабележимо закъснява или си тръгва по-рано, докато другите си блъскат главите над задачи и проблеми. Абсолютен непукист . Способен е, има умения, но не си дава зор, защото е „случайно преминаващ”, който преследва далеч по-високи цели. Целеустремено, по своя си начин, търси трамплина, който ще го изстреля по-нависоко. Ако случайно стане трън в очите на някого, винаги съумява хлъзгаво да се измъкне между капките. Благодарение на завидното си постоянство и търпение в преследване на своята единствена, макар и неразбираема за другите мечта, успява да я постигне. Намества се на тихичко, скътано и удобно местенце и си остава незабележим. Той не е е много опасен. Само от време навреме ни кара да се замислим дали пък не е било по-добре да избягаме от часа, в който са ни учили, че успехът се постига с труд. Неизвиненото ни отстъсвие би било оправдано.

Загубенякът-дървен философ. Никога на е „ в час”. Докато всички разгорещено обсъждаме устройството на космическа совалка, той с компетентно изражение пита какъв е грайферът на гумите на волската каруца. После опира показалец в бузата си и с вид на древен мислител започва да се терзае над въпроса „А имаше ли каруцата колела?”. При всички опити да му помогнем, убеждавайки го , че нещата са прости като „две и две равно четири”, той недоверчиво поглаща глава, търсейки конспирацията в това равенство. И го оборва с неопровержеми доказателства за цвета на ланшния сняг. Поради непрекъсната заангажираност на съзнанието му в търсене на нелогични определения на логичните неща, той не се социализира с другите. А и не иска. Ние, от своя страна, първоначално го съжаляваме, после /за кратко/ се забавляваме, но накрая бягаме от него като от заразна досада. Но той успява да застане до нас и потупвайки ни напористо по рамото с опакото на ръката си, да ни застави да изслушаме неопровержимата му теория за това, дали Земята се върти надясно или наляво... Или дали изобщо се върти?!

Това е положението! Те са постоянно около нас. Тези същите персонажи и още десетина техни вариации.
Учение и труд му е майката! А пък това, че в живота не сме отличници, само доказва, че от постоянно присъствие в час, сме проспали теорията за практическото приложение на ... нещата от живота.

Врели- некипели

Вратата на външната тоалетна зееше отворена, сякаш ме подканваше да вляза. И аз влязох, за да освободя "напрежението" от бирата, която бях изпил в селската кръчма. Бях заел разкрачена поза, когато някъде изпод краката ми се чу зловещо скърцане, сякаш излязло от английски филм на ужасите. Тогава се загледах в подробностите на мястото- беше някаква стара външна тоалетна, построена от набързо и небрежно сковани дъски, които се намираха в напреднал стадий на процес на гниене. На много места с невъоражено око се виждаха зеещи дупки, причинени от активната храносмилателна дейност на поколения дървояди. В резултат на тази амортизация на строителния материал, постройката, като разположение спрямо земната повърхност, удивително напомняше на наклонената кула в Пиза. С тази разлика, че кулата си стои наклонена и не пада от векове, а тази тоалетна имаше всички шансове да рухне при някой по- настоятелен порив на вятъра. Ситуацията допълнително се утежняваше и от моето наднормено тегло, което идваше в повече спрямо товароемните възможности на дъсченият под, разделящ краката ми от зейналата черна паст на септичната яма. Всеки грам от анатомията ми предизвикваше гравитационните сили да работят усърдно по практическото доказване на своето съществуване и закономерно действие спрямо телата. Застинах като паметник на незнайния войн, защото усещах, че всяко мое помръдване би имало сеизмичен ефект на въздействие върху крехкия баланс, на който се крепеше архитектурната цялост на санитарния възел. Гледах с изцъклено празен поглед на глиган, чиято трофейна глава е закачена на стена в ловно- рибарско дружество. А краката ми продължаваха да бъдат разкрачени като на каубой, който е яздил 10 дена през прерията, без да слиза от коня. Едра капка пот се стече по лицето ми и полетя към бездната, която отговори с ехо, когато капката падна на дъното: "Шлюпппппппппппп!" След което настана тишина. Космически ледена тишина в очакване на Апокалипсиса. Изведнъж някъде от много далече извъня GSM. Мелодията ми беше позната. Същата като тази, с която се будех сутрин за работа. Ха?! Нима всичко това беше сън? Усмихнах се и ми олекна. Въздъхнах дълбоко от облекчение. Но въздухът, който изкарах беше достатъчно силен, за да срине тоалетната с гръм и трясък върху мен...

10 неща, които могат да изкарат една жена от равновесие!

Жените - нежната половина на човечеството! Половината, без която не можем, която ни допълва, която ни балансира, която ни изпраща и посреща, която е нашият дом - нашата крепост, нашето семейство, уют, обич и надежда в този безнадежден свят!...

Дотук добре, нали?! Като доклад на партиен секретар от едно време, написан по повод 8-ми март. Звучи гладко, поръбено, спретнато, без контекстуални уловки и драматични обрати. Удобно и комфортно като возене в Мерцедес S класа...

Жените, които са прочели първия абзац, вече са се настанили удобно и са се настроили за една приятно безметежна статия, за лек гъдел по ниското им самочувствие, за една романтична разходка из уличките на необятната и красива женска душевност...

...Но, не! Тук, ще натисна внезапно спирачките, рязко ще завъртя волана, газ и ще тръгнем в друга посока...
Статията ще започне да "друса", защото ще мине по тъмните, осеяни с дупки, улички на женската душевност. Ще мине през 10-те неща, които могат да изкарат една жена от душевно равновесие...

Дръжте се! Започваме!

Първо нещо: МЕНСТРУАЛНИЯТ ЦИКЪЛ

Добре, че е цикъл! Иначе жените щяха да бъдат не нежната, а... истеричната половина на човечеството!... Ако, въобще, оцелее нещо от човечеството, след пристъп на женска менструална истерия...

Не случайно, психолозите говорят за синдром на менструалния цикъл, който се окачествява като невинна форма на психично отклонение, от рода на циклофрениите...
А колко е невинна формата, зависи от това, дали ще успеете навреме да си наведете главата, за да избегнете летящия кухненски нож, хвърлен от менструално "полудялата" ви жена...

Второ нещо: МЪЖЪТ

Само един мъж, може да постигне най-високи показатели по количество и качество, на изкарване на една жена от душевно равновесие. Мъжът е универсалния виновник за всичко, което по някакъв пряк или косвен, или дори никакъв начин, засяга негативно душевният мир на жената. Мъжът, и нищо да не прави, пак ще е виновен!
Ще е виновен, че нищо не прави. Ако пък го направи..., тогава ще чуе до болка познатото: "Ти нищо не правиш, както трябва!"

...Не е лесно да си мъж в този неуравновесен женски свят!

Трето нещо: ПРЕКАЛЕНО МАЛКОТО ИЛИ ПРЕКАЛЕНО МНОГОТО ПАРИ В ЖЕНСКОТО ПОРТМОНЕ

Принцип: Една жена, за каквото и да ви говори, става въпрос за пари! Но, когато тези пари са прекалено малко или прекалено много, тогава жената излиза от душевно равновесие.
По причина, че и в двата случая, тя не знае какво да прави с парите... И затова ги похарчва! До последната стотинка. До тотален банкрут. Докато накрая, останала без една стотинка в портмонето, стигне до пълен покой и мир със себе си !

Четвърто нещо: КИЛОГРАМИТЕ

Когато една жена е спокойна, тя започва да яде. Толкова е спокойна, че не забелязва как продължава да яде. Ядейки, става още по-спокойна и вече не се спира да яде!... Накрая се наяжда, става от масата и се отправя към леглото да отпочине спокойно. Но случайно, се вижда в огледалото и... Край на спокойствието!
Един нищо и никакъв килограм се е лепнал на ханша й. "Ужас! Напълняла съм!" И гледай, какво става! Жената започва да гладува, за да свали въпросния килограм. Но гладната жена е по-опасна и от пилот на "Ал Кайда", който насочва самолет срещу Световния търговски център! Затова се пазете, че иначе самолетът ще се удари във вас. А после - от него ще слезе една жена и... ще ви изяде с парцалите!

Глад!

Пето нещо: АВТОМОБИЛ, КОЙТО ИЗГАСВА НАСРЕД ОЖИВЕНО КРЪСТОВИЩЕ

Това може да се случи и на мъж, разбира се.
Но случи ли се на жена!... Край на душевното й равновесие. Тогава, ако не сте гледали филмите "Писък", "Умирай трудно" и "Армагедон" - ще ги изгледате там, на кръстовището... На живо! А може и на умряло - зависи, колко бързо ще дойде Полицията, Жандармерията, Пътна помощ, Гражданска защита, Армията и... Бойко Борисов, разбира се! Може ли?!

Шесто нещо: ИТАЛИАНСКИ ФУТБОЛИСТ

Една жена да види италиански футболист и да остане равнодушна - значи, или е болна, или фригидна, или има хомосексуално съзнание, или не знам какво!
Или е станало объркване - не е жена, а някой хеви метал с дълга коса и голобрадо, женствено лице...

Внимавайте в картинката!

Седмо нещо: ЗАБРАВЕН МЪЖКИ ЧОРАП, НАСРЕД ХОЛА

Представете си следната сцена. Жена се връща от работа. Поканила е колежка на гости - на по едно кафе, да й се похвали с новия шкаф в хола. Сигурна е, че холът блести от чистота, защото вечерта два часа е търкала с парцала и е мела с прахосмукачката. Но...Шок! Вижда насред хола, забравен мъжки чорап, който драматично се откроява на фона на целия ред и чистота. А за капак - чорапът е и мръсен! По тази причина, той излъчва недвусмислен и безкомпромисно ясен сигнал за неприятна миризма, който достига до мозъчните рецептори за мирис на жената.
Оттам, този сигнал се предава по веригата от рецептори до гласните струни, където се трансформира в звук. Звукът поема щафетата и продължава през гърлото, където обира цялата налична акустика там. Влиза неудържимо в устната кухина и събира още децибели... И така, този звук, напомпан с толкова много децибели акустика, накрая излиза навън под формата не на вик, не на крясък, а на тихоокеански ураган, който помита всичко пред себе си...
Включително и чорапът!

Осмо нещо: ГЛАГОЛЪТ "ИСКАМ!"

Жената винаги иска нещо. И никога не знае, какво точно иска. Но го иска веднага! На момента! И, ако не стане на момента... Душевно равновесие ли?!... На момента се изнасяйте по-далече! Че душевното равновесие става опасно!

"Няма не Искам, няма недей! Щом се ядосам - ставам злодей!"

Девето нещо: СРЕБРО И ЗЛАТО

Гледайте внимателно...
Снимка номер едно: типична японка, с типичните японски, присвити очи.

Снимка номер две: същата типична японка, но с нетипично за нея, широко отворени, изцъклени, огромни очи!

На какво се дължи разликата между двете снимки ли?... Много просто.
Между първия и втория кадър, в кратката пауза между двете снимки, на японката са й показали сребро и злато. Една сергия със сребърни и златни пръстени и синджири... И нищо, че е тиха и покорна японка, на която глас не й се чува в ежедневието. Сега ще й изпаднат очите по това сребро и злато... Все пак е жена, нали?!
Десето нещо: ТАЗИ СТАТИЯ

Тази статия, сигурно ще изкара от душевно равновесие много от жените, които ще я прочетат.Но, ще побързам да уточня, че всичко, написано дотук, е написано с най-добри чувства и симпатия към нежната половина от човечеството.
Симпатия дори към нейните малки-големи душевни неравновесия, без които жените нямаше да бъдат жени и светът щеше да бъде много скучно място за живеене...

Посвещавам тази статия на всички жени, които ще имат силата, да приемат със чувство за хумор написаното. И ще продължат да бъдат такива, каквито са - понякога неуравновесени, но все така жени!

Песента на майстора

Тази сутрин на обекта беше някак по- тихо.Не се чуваха обичайните звуци на човешкото присъствие на един строеж-викове,смях,говор.Чуваше се само бученето на багерите,на камионите,на крана-все едно машините работеха сами,без да има хора.А те бяха там-цялата бригада.Без един.От тази сутрин вече без един,който предишния ден беше починал.Той беше стар майстор-мазач.Душата на бригадата-като запееше "Кога зашумят шумите,буките" със силния си балканджийски глас,ток минаваше през всички и работата тръгваше.Голям мъж беше,едър и як като родопска мечка-удряше със замах цимента в стените и мажеше,размазваше плавно,уверено и в очите му имаше онова лирично съзерцание,което имат художниците,когато рисуват картина.Всички се заразяваха за работа от него,дори и най-мързеливите.Защото той работеше мъжки и сърцато,като че ли го прави не за пари,а за самата работа,за кеф.Та чак си и пееше.Все македонски,хайдушки песни,които са за маса,но не и за работа.Затова и колегите му,като запееше,се смееха и казваха:"Майсторе,от тези песни ни се припива!"Той се засмиваше гърлено и отговаряше:"Само за пиене мислите,ей!Трайте до довечера,аз черпавам!"И ги черпаваше.До зори пееха заедно с него-"Кога зашумят шумите,буките"...Докато тази сутрин,когато дойдоха на работа,техническият им съобщи,че майсторът внезапно е починал-инфаркт.Всички се смълчаха.Някой тихо напсува живота на майка и работният ден започна.Но работата не тръгваше,не вървеше,само я мъчеха-те нея и тя тях.И беше толкова неловко тихо-без викове,без смях,без говор и...без песен.Всички чакаха денят да свърши,за да отидат да се сбогуват с починалият им колега.Обаче един от закъснелите за работа младоци,не разбрал за смъртта на майстора,беше решил да го подсети за неговата песен,която още не запява тази сутрин:"Кога зашумят шумите плачат за войводата,капетано..."Младокът пееше и не разбираше защо майсторът не го чува от някъде по етажите на строежа,за да запее с него.А останалите от бригадата нямаха сили да му извикат да спре.