Да им имаме фалита на ирландците!

Ирландия била пред фалит!?...Е, не мога да го разбера това! Ако Ирландия е пред фалит, то тогава пък какво да кажем ние...Можем само да им кажем: "Да ви имаме фалита!" Били ПРЕД фалит! Ние сме ПРЕД, та дори и ЗАД фалит, но пак си траем, а те вече горко реват. И откога са пред фалит? От вчера. Ако ние бяхме от вчера пред фалит, сигурно щяхме да тънем в блажен разкош, а тези чак помощи искат. Вчерашни ирландци! Знаят ли те какво е да си от 681- ва година във фалит?! Знаят ли те какво е от 681- ва година да ти казват само едно- "Пари нема, действайте!"?! Знаят ли те, че ако времето е пари, то ние още не сме се родили, защото нямаме никакви пари?! Знаят ли те, че ако парите са мръсни, то ние сме най- чистата нация в света, защото няма как да се изцапаме от нещо, до което не се докосваме?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече няма какво да губим, защото нямаме нищо за губене, което да ни е останало- дори и себе си?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече от това не можем да фалираме и така, макар да е криза и всички да фалират, ние- не?! Знаят ли те какво е да не знаеш как да обясниш на децата си, че си пред фалит и затова не можеш да ги заведеш на море?! А знаят ли те какво е, въпреки това да ги заведеш на море и да се чувстваш като най- щастливия фалирал човек на света?!...
...Няма как да знаят! Защото са ирландци, а не българи. Защото са вчерашни! Защото едва от вчера са пред фалит. И не знаят, че когато фалираш, тогава губиш всичко. А когато изгубиш всичко, тогава вече нямаш нищо за губене и можеш да бъдеш свободен. Можеш да бъдеш истински българин. Можеш да бъдеш истински мечтател...Мечтаейки да им имаш фалита на ирландците!

Един милион неща, които искат жените

Задължително предварително уточнение: Жените никога не знаят какво точно искат, но го искат на момента! Тик- так- тик- так- времето започва да тече. А вие имате да изчетете най- малко един милион неща, които искат жените. Затова четете бързо...

1- во нещо: Внимание

Жена лишена от достатъчно внимание е като ръчна противопехотна граната с изваден предпазен щифт- взривоопасна! Тя всеки момент ще избухне с въпроса "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", който има радиус на смъртоносно действие най- малко един дерби мач от Шампионската лига, гледан от мъжа.

2- ро нещо: И пак внимание

Мъже, нима си мислите, че ще минете само с едно леко обръщане на главата и отклоняване на взора за миг от екрана, докато Кристиано Роналдо си наглася топката за изпълнение на пряксвободния удар?! Това не е малко, а никакво внимание. Така че- очаквайте пряксвободен удар...Но изпълнен не от Кристиано Роналдо, а от жена ви. Право в десетката!

3- то нещо: И пак, и пак внимание!

...Последен съдийски сигнал. Мачът свършва, но вниманието- не! То продължава...

4- то нещо: И пак...внимание!

Стига де! Колко внимание?!

5- то нещо: Цялото внимание!

На всека един език по света, женският въпрос "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", в контекстуален превод означава винаги едно- цялото внимание. Нещо, което някога за мъжа се е наричало...автобиография. Ама някога.

6- то нещо: Пари

Ако за мъжът е "Моят дом- моята крепост!, то за Жената е- "Моите пари- моя крепост!" И колкото по- дебел е женският портфейл- толкова по- дебел е крепостният вал.

7- мо нещо: Много пари!

...Защото онова, което не се купува с пари, жените го купуват с много пари...

8- мо нещо: Магазини

Това е екзистенциалната драма на всяка Жена- "КОЛКО МНОГО МАГАЗИНИ, А КОЛКО МАЛКО ВРЕМЕ!"

9- то нещо: И още магазини!

Една Жена не би се очудила толкова , ако астрономите открият края на Вселената, колкото, ако тя открие края на магазините по главната улица. А?????

10- то нещо: Разбиране

Разбирането на Жената за Разбиране е много трудно за разбиране! Защото не изисква разбиране, а ирационално мислене.Така, ако Жената попита: "Разбираш ли ме?!" С удивителен знак след въпросителния. То тогава този въпрос трябва да се разбира като упрек- "Ти не ме разбираш!" И обратното- упрекът "Ти не ме разбираш!", е въпросът "Разбираш ли ме?!"...

...Разбрахте ли нещо?! Не? Е, няма време да ви обяснявам, защото...Тик- так- тик- так- времето изтича. А има цели един милион неща, които искат жените. Затова направете поне едно нещо от всички един милион неща. Обърнете им поне малко внимание, вместо да ги пренебрегвате, четейки този текст.

Темпо, темпо, че окъсняхме!

Бай Радко Темпото умря по същия начин, по който цял живот зидаше- скоростно! През Социализма беше скоростник, през Демокрацията също, та оставаше и през Смъртта да не е. Беше скоростник до последно- инфаркт и край. За броени минути си отиде. Не случайно му викаха Темпото. Докато редеше тухли, постоянно подвикваше на общите работници: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Така и умря- с темпо, сякаш щеше да окъснее за Онзи свят. Всичко стана толкова бързо- момчетата от бригадата още не можеха да повярват, че се беше случило. Малкият Сашко, който цели три години забъркваше кофите с вар и подаваше тухлите на бай Радко, така беше свикнал със своя майстор, че докато го гледаше как лежи безжизнен в ковчега със скръстени ръце, очакваше всеки момент той да му подвикне обичайното: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Сашко не беше свикнал да гледа бай Радко така- да бездейства, със скръстени ръце. Как!? По- скоро Земята щеше да спре да се върти, но не и бай Радко да легне със скръстени ръце и да бездейства. В съзнанието на всички той се беше превърнал в символ на вечното, нестихващо и несломимо Движение. Символ на Живота. Затова всички бяха унили на погребението, защото ги беше напуснал не просто бай Радко, а нещо повече- тайната надежда, че нищо не може да спре Живота да продължи, дори и Смъртта. И сигурно това погребение щеше да бъде като всички други погребения- пълно с безнадеждност. Ако не се беше случило нещо, което никой след това не искаше да повярва, че беше просто сляпа случайност. В същия ден имаше още едно погребение и затова гробарят бързаше, защото наближаваше часът на следващото. По тази причина той се обърна към момчетата от бригадата, които носеха ковчега: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Чувайки тези толкова познати думи, които точно сега всички имаха неистовата нужда да чуят, момчетата спряха стъписани. Та чак се наложи гробарят да ги опомни, повтаряйки им същите думи, но още по- сприхаво настоятелно: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" След това толкова категорично подтвърждение на тези думи, се случи немислимото- всеки да се усмихне на погребение. И как да не се усмихне?! Беше си смешно, защото тези думи, сякаш излизаха не от устата на гробаря, а от устата на техния приятел, който отново бързаше и не можеше да понася каквото и да е забавяне, по каквато и да е причина. Та било и тази причина да е Смъртта. И наистина- имаше работа да се върши. Имаше още толкова вар неизмазана, още толкова тухли ненаредени, още толкова строежи. Животът продължаваше. Нямаше време за губене. В съзнанието на всички звучаха с ехо думите на бай Радко, изречени неслучайно случайно от гробаря: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Тези думи, изказани троснато от бързащия гробар, като че нахокваха момчетата защо се бавят да тъжат и да се отчайват. Всички много ясно го разбраха. Затова на другия ден, когато отидоха на работа, момчетата повече не коментираха загубата на бай Радко. Казаха си само неговите думи: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" И продължиха.

Любовта- ръководство за употреба

Уважаеми клиенти,
Благодарим искрено и Ви поздравяваме за Вашия избор да обичате. Ние сме убедени, че Любовта- този модерен, функционален и практичен уред,ще отговори най-пълно на Вашите потребности.
Моля, преди употребата на уреда за първи път, да прочетете внимателно и детайлно това ръководство за употреба, за да бъдат предотвратени фатални последствия, причинени от невежество .

Ръководство за употреба.

- Любовта е уред, съдържащ изцяло фина механика, която не издържа на силни удари и сътресения.
- Не се препоръчва прекалено дългото държане на уреда в условията на температури под нулата. За оптималното му функциониране е необходимо поддържане на постоянна средна работна температура, без резки амплитуди.
- От съображения за експлоатационна и противопожарна сигурност, уредът не бива да се оставя да работи без наблюдение. Внимание: Уредът е силно запалим и взривоопасен!
- Не се препоръчва докосването на ОСТРИТЕ режещи ръбове на приставките, особено когато уредът е включен в контакта.
- Забранено използването аксесоари или части от други производители, освен ако не са специално оторизирани. Гаранцията на уреда става невалидна, ако такива аксесоари или части са били използвани по нерегламентиран начин, в нерегламентирано време и на нерегламентирано място.
- За избягване на преждевременната и необратима амортизация на елементите на уреда, се изисква тяхното своевременно почиствне и сервизна поддръжка.
- Уредът има изключително сложна конструкция, в чийто състав влизат голям брой невидими с просто око елементи, които остават скрити почти докрая на експлоатационния му живот. Тези елементи могат да бъдат видени само при разглобяване на съставните части, което е силно непрепоръчително, предвид невъзможността след това да бъдат върнати в първоначалните им места на сглобка.
- Елементите на уреда имат високо ниво на антикорозионна защита. Но на места, където емайловата покривка на елементите е наранена от нанесени удари, е възможно възникването на огнища на необратими корозионни процеси.
- Продължителността на експлоатационния живот на уреда зависи изцяло от субективните фактори на неговата употреба.Или злоупотреба.
- Рекламации по отношение на качеството на уреда- само на касата!
- Взет уред може да бъде върнат обратно, но доставката е възможно да се забави поради фактора на ограничена наличност за сметка на неограничено потребителско търсене...

Предварително Ви молим да ни извините за което!

На лов за половинки

Казват,че било трудно да намериш своята половинка в живота, но рано или късно всеки я откривал. Половинка плюс половинка прави едно цяло. Чиста математика! Да, ама не съвсем!

Дори и без половинка, ти пак си едно цяло. Друг път пък с половинката до теб се чувстваш кръгла нула. Когато ти писне, теглиш чертата на тази нула и пак се получават две половинки. Тези две половинки /от нулата!/ отново се преобразуват в самостоятелни единици. И всяка единица тръгва да търси нова половинка. Никаква, ама никаква логика!

Връзката „мъж-жена” е толкова сложно понятие, че дори и при елементарно зададени условия и многопластови познания по математика, физика, химия, биология, психология и темподобни науки, не бихме намерили точно, логично или дори що-годе нормално определение.

През последните години живота ме сблъска с много нови познати, повечето около моята /улегнала/ възраст – 40-50. Чисто и просто човешки отношения, да не ви минават някакви „половинки” през главата! С някои от тях се сприятелихме, с други само се поздравявахме. Семейният им статус / като в една известна социална мрежа/ варираше от „семейни”, „пред развод”, „разведени”, „обвързани”, „необвързани” до „сложно е”. Без да искам, с времето станах свидетел на промяната в някои от тези статуси.

Семейните - скучна работа. Особено тези, дето са едно цяло - дом, прехрана, деца, училище, някоя и друга биричка и... пак същото. При тези, дето клоняха към нулата, имаше малко разнообразие откъм интриги, защото все пак им предстоеше развод.

Мъжкарите или печените женски със „сложното положение” си усложняваха сами живота – съпруг/а в България, любовник/ца в чужбина. Обикновено се държаха наперено и самоуверено, а всъщност, заровили главите си като щрауси, се оплитаха в лъжи и облекчаваха вината си с парични преводи към своите „законни половинки”. Страхливци!

Някои от разведените все още си ближеха душевните рани, но други гледаха трезво на живота, чувстайки се самостостоятелна силна единица. При тях преминаването от „обвързани” към „необвързани” и обратно беше най-безболезнено и най-често на принципа „проба-грешка”. Все пак /ще се повторя/ не е лесно да намериш своята половинка, а пък и след като веднъж си зачеркнал една нула, ставаш по-взискателен и мним към новата половинка, с която евентуално би могъл да си едно цяло.

От женска гледна точка донякъде дори се възхищавах на дамската част от разведените заради борбеността и смелостта им. Любовта няма възраст, всеки има право на щастие и на нов шанс. Радвах се, когато бяха лудо влюбени, критикувах ги, когато се държаха пубертетски глупаво, бях добър слушател. На чашка кафе.

Но...в един момент нещата се промениха. Дали кризата, дали прагматизмът - нещо накара тези уж силни и самостоятелни жени да се впуснат в лов за половинки. Вече не се говореше за любов, харесване, привличане, характер, ценности, а се правеха сметки. Промяната ме изненада и споделих каквото чувствах и мислех.

Според мен, взети самостоятелно, мъжът и жената не са блуждаещи половин човеци, лутащи се в търсене на липсващата си половина. Всеки един от тях е пълноценна личност с характер, интереси, ценности и слабости. Непрекъснато се срещат и разминават. Съвсем случайно, в неопределен момент от времето и пространството, срещат човека, който им харесва. Човекът, който ги допълва. Човекът, с когото се чувстват още по-пълноценни. И ако са съсредоточени в лов на половинки, насочили мерника си в целите числа и нулите на банковите им сметки, ще пропуснат истинския човек.

Тогава се промени и моят статус. Вече не бях добрият и разумен „слушател”, а наивна „глупачка” без проблеми. Омъжена, направо за завиждане! Лесно ми било – спокойна и осигурена!

Знам, че на определена възраст не е лесно да си сам. Нямаше никакъв смисъл да ги убеждавам, че на същата възраст не е лесно и да не си сам. Докато сме по-млади понасяме по-леко както самотата, така и капризите на човека до нас. И ако в един момент сме успели да остареем заедно, това означава, че зад гърба си сме оставили не само весели и приятни моменти, а и много компромиси, тежки моменти и неуспехи. Нямаше смисъл да ги убеждавам, че „моята половинка” е с празна банкова сметка и въпреки това сме едно цяло.

***
А казват също, че когато свършат парите, свършвала и любовта. Уфффф...какво да правя, като ми е крив мерника!

Наслука!

.

Уличница!

Не смея да я погледна, защото ще съгреша.
Но знам, че тя е там, на улицата.
Уличница!
Виждам я, без да гледам.
Усещам я с всичките си сетива, дори с кожата си, защото настръхвам.
Тих копнеж минава като вълна през цялото ми тяло- залива ме нежната топлина на талазите кръв, които сърцето ми изтласква.
Искам да я докосна копринено трепетно, с върха на пръстите си.
Да плъзна ръце по нежната линия на нейните извивки.
Да извая склупторно и най- интимния детайл от релефа на нейните форми.
Да вляза ритуално бавно в нея.
Да я хвана страстно с едната ръка, а с другата да направя контакт.
Да замълча за миг, преди да запаля "огъня" в нея.
И накрая нежно да...завъртя ключа...
А след това- да дам газ до ламарина! Първа, втора, трета, четвърта, пета- докато й скъсам скоростната кутия! Докато достигна предела на възможностите й- там, където се крие нейната съкровена различност. Която не може да се означи със сериен номер. Защото духът няма номер. Защото духът не е серийно производство. Той е изкуство. А изкуството може да бъде дори една най- обикновена кола, паркирана на улицата...
...Уличница!

Ти пък кой си?!

Тъкмо беше успяла да привърши лакирането на ноктите на лявата си ръка, когато очакваната атака започна. Бомбите, заредени с детски рев, съпружеско мрънкане и родителски упреци, падаха от всички страни.
ПУФ! „Мамоо, не искам тази блуза!”
ИИИУУ, ПУФ! „Скъпа, къде ми е вратовръзката?”
ПУФ,ПУФ! „Мамиии, шнолатаа... Любиматааа...Счупи сеее.”
ИИИИИУУУУ...ПУФ-ПУФ! „ Дъще, така ли ще оставиш пералнята, дрехите ще се измачкат!”
Офанзивата приключи със заповедта на старшият в къщата: „Стига си мърморила, жено! Побързайте всички!”

След пет минути цялата фамилия стоеше в разгънат строй в коридора. Всички наконтени, сресани, напарфюмирани, но .... замръзнали, с отворени уста и разширени от ужас очи. И бяха вперили погледи в нея. Осъдителни погледи! О, не, пак ще закъснеят! И пак заради нея! Никога не е готова! Все нея ли трябва да чакат?!

Тя погледна сконфузено раздърпаната си тениска, но само след миг се съвзе, разтърси рошавата си коса и присви застрашително очи ... и юмруци. Само навременното отстъпление към стълбищната площадка спаси най-милите й същества от нейния гняв. „Ще те чакаме долу!” - долетя приглушен глас от асансьорната кабинка.

„Писна ми, писна ми, писна ми! Мен чакали!”- нареждаше през зъби тя, докато се опитваше да захване косите си в елегантен кок. Фибите се изплъзваха от ръката й, докато най-накрая полетяха, захвърлени в неизвестна посока. И днес ще е със спусната коса. В момента, в който настървено разресваше гъстата си коса, забеляза ноктите на дясната си ръка. Уф, не е довършила лакирането! „Не ме оставят на мира, а пък накрая...мен чакали!” Посегна към шишенцето лак, а то се извъртя като живо и пльокна на пода, оформяйки красива цветна локвичка. „Не сега, моля те, не и това!”. Прибягна до употребата на ацетон – както за пода, така и за лявата си ръка. И днес ще е без лак на ноктите...

„Писна ми, писна ми, писна ми!”- повтаряше почти на глас, докато затръшваше последователно вратата на апартамента... и тази на асансьора... и тази на входа... Елегантните членове на нейната фамилия я чакаха на тротоара, но тя с гордо изправена глава премина като фурия покрай тях и се отправи към паркираният наблизо тъмно-син автомобил. Да , много добре си спомняше всички точки от стройната организация на вечерта – тя трябваше да пътува в колата на брат си и той вече я чакаше, седнал зад волана. Тръшна се шумно на седалката до него, като останалия си заряд от нерви изсипа при затварянето на вратата.

- Какво, и ти ли само МЕН чакаш?! ...Хайде, пали!... – нервните думи изригваха от устата й с унищожителната мощ на врящ гейзер - Уж бързаха, а пък сега... Гледай ги как са ме зяпнали! ... Мене чакали! Всеки ме дърпа... Дай ми това, дай ми онова!... – имитираше ги нервно, докато се бореше със закопчалката на колана - Какво сте ме зяпнали така!... – провикна се тя, размахвайки заканително ръце... - Писна ми, писна ми... Ама, хайде де,ти пък какво чакаш, не знаеш ли как се пали тази кола?! – тропна настоятелно по арматурното табло.

Мъжката фигура до нея не помръдваше и не издаваше ни дума, ни звук. Тя рязко се изви на ляво и отново размаха ръце.

- Братко, поне ти не ме изнервяй, че... – думите и увиснаха във въздуха, подобно на долната й челюст. Погледът й се спря върху лицето на младият мъж, отдръпнал се на безопасна дистанция, доколкото това е възможно в купето на един стандартен автомобил. Абсолютно непознат млад мъж.

- Ти пък кой си?! – учудено-назидателно изсъска тя, а мъжът предвидливо приповдигна свити в лактите ръце, приготвяйки се не за нападение, а за защита.

Бяха й необходими само три секунди, за да свери фактите. Цветът и моделът съвпадат, но това не е колата на брат й. Очевидно и зад волана не седи брат й, защото в този момент той стои отсреща и се превива от смях, заедно с всички останали роднини, които „чакаха само нея!”.

- Ммдаа!...- усмихна се тя накриво. После, възвърнала самообладание, потупа наставнически рамото на младия непознат мъж - Браво! Смело момче си ти! Точно така се постъпва с разярени жени – никакво опълчване. Юнак си ти, юнак!

Измъкна се леко от чуждия автомобил, изправи гръб, пое дълбоко въздух, изпусна го с шума на парен локомотив и с елегантната походка на Кралицата на вечерта се отправи към тъмно-синята кола на брат си. Дори не удостои с поглед „всички, които я чакаха”. Преминавайки покрай тях, само подхвърли строго през рамо: „Хайде, по колите! Докога ще ви чакам!”.

/По действителен случай/
.

Опасно изпреварване

Слънцето вече беше адски напекло и затова усилих крачка, за да се добера по- бързо до колата. Представях си как се качвам в нея и пускам климатика, който ме докосва със спасително свеж полъх. Чак преглътнах стеклата се в устата ми слюнка на изкушение и натиснах по- силно крачката си- имах някакви стотина метри. Когато пред мен се изпречи една огромна лелка. Тя запъхтяно бавно и мъчително вървеше, клатейки целия излишен холестерол по себе си. Беше като Съветския съюз по времето на Сталин- "страна огромная"! Толкова огромна, че беше изпълнила целия тротоар- за изпреварване имаше една тясна ивица, през която можеше да се промъкне само човек с тежка форма на булимия. А пък и аз не съм много силен в изпреварванията. Когато карам кола и ми се наложи да изпреваря, целият се изпотявам. Та и сега ме обхвана едно такова чувство на обреченост да кретам цял час в жегата след този хипопотам пред мен. И закретах. Женището пред мене пъшкаше, а аз след нея. Приличахме на пуфтяща влакова композиция от тези с парните локомотиви от едно време. Пуф- паф, пуф- паф...По едно време в мен се надигна безмълвен ропот срещу нерадостната ми съдба на роб и се мобилизирах за атака.Леко, деликатно се изкашлях, което стратегически целеше да накара жената пред мен да се обърне назад, за да види кой кашля и така да освободи коридор за изпреварване- белким в профил да беше по- малогабаритна. Опасявах се, че така е възможно коремът й да ми се препречи, изпъквайки в профилно- релефно положение, но бях готов на всичко- дори да мина с лазене под него. Или да го прескачам с летящ плонж. Но къде ти да ме чуе жената от собственото си хриптене и пъшкане. Затова тръгнах на щурм отдясно, откъдето ми се виждаше да има повечко сантиметри място. Обаче- грешка. Отдясно имаше къща, та се набутах като в менгеме между туловището на жената и стената. Заорах в стената, повлечен от мощната тяга. Жената, докато разбере какво става, докато реши да спре, докато й свършат крачките спирачен път... Влачихме се един до друг като преследващи се коли в холивудски екшън. Само успях да кажа със сетни сили "Извинете!" и се измъкнах от менгемето. Жената ми се усмихна с добродушно разбиране- така, както само дебелите жени умеят да се усмихват. Дали въобще разбра какво стана, или просто усети лек гъдел отдясно- както кон усеща муха на гърба си. А аз пак се върнах на изходна позиция- отзад. И продължих послушно да кретам подобно на теле след крава. Даже чак ми стана някак телешки спокойно- гледах като хипнотизиран в поклащащата се походка на лелката. Тялото й се поклащаше ту наляво- ту надясно като метроном, с някаква плавно тромава, почти валсова грация, от която започна да ми се придремва. Вече ми изчезна всякакво желание да изпреварвам. Напълно доброволно и безропотно влязох в ритъма и крачката на жената. Как само и аз не започнах да се поклащам...И да си повтарям в тих транс: "Аз съм теле, аз съм теле!" Мууууууууууу!

Завръщане у дома

На Тибурон, която ще разбере най- добре написаното...


Момчетата от бригадата веднага разбраха, че са преминали границата и вече са в България. Разбраха, въпреки че беше посред нощ и всички спеха дълбоко, уморени от дългия път. Защото някак им стана родно. Необяснимо родно, макар и насън. Може би всеки усети толкова познатото друсане на осеяните с неравности и дупки български пътища, каквито не бяха тези в Испания, откъдето идваха. Може би всеки чу далечно долитащото в съня им, все по- често и по- цветисто псуване на майка от шофьора, който се възмущаваше от неправилното изпреварване на колите, каквото по целият им път през Европа нямаше. Може би всеки разбра по някакъв неведом път на интуицията си, че вече е у дома, където всичко е толкова родно и познато- и дупките, и псувните. Затова, въпреки че сънят оловно тежеше върху клепачите им- всички се събудиха, за да се убедят, че това не е просто сън и вече наистина са в България. Убедиха се и с очите си- бусът навлизаше в тяхната родна, горчиво иронично наричана СеверозападнаЛа България. Виждаха малките, обезлюдени от безработицата, унило самотни селца. Това бяха техните родни селца, от които бяха избягали далече- чак в Испания, за да търсят препитание в строителството. Сега те се завръщаха след година и шест месеца работа на строеж в Мадрид. След година и шест месеца под жаркото слънце на Испания, което превръщаше строителната площадка в нагорещена до непоносимост пещ, а дишането в мъчително търсене на глътка свеж въздух. След година и шест месеца в един толкова голям и толкова чужд град, в който никой не искаше да познава никого, дори и себе си. След година и шест месеца спане в пренаселена квартира, в която дори не можеше нощем тайно да си поплачеш от носталгия по вкъщи, защото е легло до легло и всеки ще те чуе. След година и шест месеца с единствено забавление играене до късно на карти и гледане на мачове от испанското първенство по телевизията. След година и шест месеца чуване за кратко по телефона на родните детски гласчета, които разказват за своите оценки и игри в училище. След година и шест месеца да нямаш от преумора какво да си кажеш с колегите вечерите след работа. След година и шест месеца сънуване как се завръщаш у дома, как отваряш вратата и как прекрачваш родния праг... След цялата тази година и шест месеца, броени ден по ден и ограждани с кръгче в календарчетата, както някога дните в казармата- сега беше дошъл часът на завръщането. Бусът спираше от село на село, за да завърне вкъщи толкова очакваните съпрузи, бащи, братя и синове. Макар че точно в този среднощен час никой не ги очакваше, защото бусът успя да измине разстоянието, преди да се съмне и да дойде утрото. Но дали, защото нямаше никакви посрещачи. Дали, защото часът беше среднощен. Дали, защото беше толкова тихо, че се чуваха само щурчетата в листата на дърветата. Всичко това превръщаше завръщането на момчетата от бригадата в още по- съкровено лично изживяване. Защото необезпокоявани от никого, те можеха да слязат от буса и да вдишат дълбоко от родния въздух, напоен с ухание на узрели череши и прясно окосена трева. Защото можеха спокойно да погледнат осеяното с едри,закачливо намигващи звезди небе- същото като онова небе, което мечтателно съзерцаваха някога с детските си очи. Защото можеха да усетят деликатното докосване на вятъра по загрубялата кожа на лицата си, който носеше свежа прохлада, вместо топъл лъх, както беше дори и нощем в Испания. Защото можеха да видят родните си къщи така, както никога не ги бяха виждали досега- като единственото място на света, където са добре дошли дори и посред нощ. Където са чакани дори и нечакани! Само трябваше да направят последната крачка на завръщането- да разберат, че цялото заминаване си е заслужавало не заради спечелените пари в евро зад граница, а заради това завръщане у дома.

10 неща, които изкарват мъжете от душевно равновесие

Теоретично мъжете са силният пол. Но на практика те отдавна не са толкова силен пол, колкото са били или им се иска да бъдат. Иначе нямаше да ги има тези най- малко 10 неща, които могат да изкарат един мъж от душевно равновесие...

Първо нещо: БЕРБАТОВ ИЗПУСКА ДУЗПА, НО ПРОДЪЛЖАВА ДА ГЛЕДА ВСЕ ТАКА МЕЛАНХОЛИЧНО РАВНОДУШНО В ЕДНА ТОЧКА
Бирата е извадена вече от хладилника, капките конденз сладострастно се стичат по изпотените бутилки, от гърлата им излиза онзи звук подобен на тиха въздишка на облекчение при отварянето на капачките, чашите са сложени на масата, устните са отворени, за да освободят събиращият децибели в гърлото победен вик...Само Бербатов трябва да вкара дузпата. Но..."Какъв пропуск, какъв пропуск на Бербатов!!!", крещи коментаторът. А Бербатов продължава да гледа все така меланхолично равнодушно в една точка. Да беше напсувал на "мамата", както правеше Стоичков. Да беше се изплюл с гняв върху тревата. Да беше направил някакъв неприличен жест с ръцете. Да беше реагирал по някакъв начин, какъвто и да е. А той стои така, сякаш ако го боднеш с игла по задника, няма да каже и едно "Ох!"...Е, това може да изкара всеки мъж от душевно равновесие.

Второ нещо: ДОСАДНО ХРОНИЧНИЯТ ЖЕНСКИ ВЪПРОС "А НИЕ С ТЕБ КОГА ЩЕ СЕ ВИДИМ?!"
Отборите вече са излезли на терена и са се построили, за да изслушат националните химни. Трибуните реват. Камерата показва в драматично близък план лицата на главните герои в тази "истинска футболна драма". Емоциите са нажежени до парещо червено, когато се излива кофата студена вода на досадно хроничния женски въпрос: "А ние с теб кога ще се видим?!"...

Трето нещо:НОВАТА КОЛА НА КОМШИЯТА
Вълшебна утрин! Слънцето грее като детска усмивка. Вятърът нежно довява омайно ухание на събуждаща се природа. Как да не отвориш широко прозореца, за да вдишаш и попиеш с всичките си сетива и пори от това утринно вълшебство!? Как!? Кккккк- ка- ка- как!? Не можете да си изкашляте въпроса, защото в гърлото ви засяда облака мръсна газ от новата кола на комшията. Но майната му и на облака, друго засяда, което не може да се преглътне лесно- тия проклети четири кръга от емблемата на Ауди А 8, облещили ли се най- безсрамно и безмилостно на лъскаво черния заден капак!


Четвърто нещо: КОЛА, КАРАНА ОТ ЖЕНА НА ОЖИВЕНО КРЪСТОВИЩЕ
Що е то?! Дава ляв мигач, а свива надясно. Дава десен мигач, а свива наляво. Забива спирачки на зелен светофар. Дава предимство, когато има предимство на пътя. И отнема предимство, когато няма предимство. Не, не е самоубиец. Нито холивудски каскадьор Това е Жената, на която няма да й стигнат всички майки, лели и стринки до девето коляно, за да се попълни дългия списък от вербално декларирани сексуално- възмездни закани на мъжете- шофьори.

Пето нещо: НЕВИННИЯТ,НО ИЗНЕНАДВАЩ ДЕТСКИ ВЪПРОС "ТАТЕ, МОГА ЛИ ДА СПЯ ПРИ ВАС С МАМА, ЧЕ МЕ Е СТРАХ САМ?!", ЗАДАДЕН В ИНТИМНО МНОГО ДЕЛИКАТНА СИТУАЦИЯ
На това в армията, когато има стрелби с автомат по статична или подвижна цел, му казват "засечка". А във въпросната интимно деликатна ситуация- шок и ужас!

Шесто нещо: ЕМАНЦИПИРАНИТЕ ЖЕНИ
Жена с панталон- никаква реакция. Жена с униформа- никаква реакция. Жена с цигара в устата, докато ходи- никаква реакция. Жена с мотика в ръце- никаква реакция. Ноооо...Жена с Мерцедес, с пари, с висок пост- РЕАКЦИЯ! Душевна и не толкова душевна.

Седмо нещо: ДЕРБИТО ЛЕВСКИ- ЦСКА
Това дерби стимулира апетита- или ядеш семки, или нокти, или съдията, заедно с майка му...Или себе си. От яд!

Осмо нещо: ПО- БЪРЗА КОЛА НА МАГИСТРАЛАТА
По действителен случай...Някога през социализма. Москвич изпреварва Вартбург. Преизпълнен с гордост от този чутовен подвиг, баща се обръща към малкия си син: "Сине, изпреварихме немска машина!" Скоро обаче Мерцедес задминава Москвича. Синът, който всъщност не е толкова малък, задава своя съкрушително резонен въпрос: "Тате, а тая немска машина можеш ли да я изпревариш?!" Чува се само скърцане на зъби.
.
Девето нещо: ОТИВАНЕ НА ДЪЩЕРЯТА НА ПЪРВА СРЕЩА С МОМЧЕ
Момиченцето на татко. С розовите, пухкави бузки и крехкото гласче, което зове за помощ при всяка по- несигурна крачка след прохождането. Ех, спомен мил! Кога това момиченце неусетно порастна?!...И ето го как пак прохожда, ама вече по гаджета- с оня пъпчив ръб от съседния блок.

Десето нещо: ТЪЩАТА

Тъщата! Само думата, чисто фонетично, звучи така, както изглежда немски танк от Втората световна война в атака- свирепо! Затова всеки мъж, дори и най- коравият, може да потрепне от мистичен ужас. Пък какво остава да се изправи лице в лице срещу самата дума от плът и кръв!