Класиците на футболната поезия

Двадесетина дни преди началото на Световното първенство по футбол, може ли да се мисли за нещо друго, освен за футбол?...
Съвременният футбол е тичане, тичане и пак тичане. 90 минути тичане, единоборства за всяка топка, за всеки метър от терена, тактическо надхитряне и пласиране на точния човек, на точното място, в точния момент, за да бъде нанесен решителният, неспасяем удар в противниковата врата. Хладно, изчислено, без емоция, без романтика, без поезия.
В съвременния футбол вече няма място за поезия. Футболните играчи, които сътворяваха истинска поезия от финтове, пасове и голове, останаха в миналото. Останаха в класиката. Понякога си спомням с носталгия за тях - класиците на футболната поезия...

1.ВАН БАСТЕН, ГУЛИТ и РИЙКАРД (Холандия): Те бяха едно неделимо цяло. Разбираха се, само с поглед. Дори и без поглед. Усещаха се почти свръхестествено, по интуиция. И си взаимодействаха с точността на часовников механизъм. Превръщаха играта наистина в игра - в нейния забавен, по детски витален смисъл. Допирът им с топката беше валсово елегантен, беше чувствен като ренесансов флирт на мъж с жена. Финтът им беше изчистен и точен, с красив рисунък. Пасовете им - дълги и къси, с едно докосване, извеждаха на чиста позиция за гол. А головете им... Това не бяха голове, а поезия! Всеки помни гола на Ван Бастен през лятото на 1988 година на финала на Европейското първенство в Германия, когато от невъзможен ъгъл, с елегантно прехвърляне, топката беше вкарана в противниковата врата.

2.Братята МИХАЕЛ и БРАЯН ЛАУДРУП (Дания): Те бяха турбо бързи и маневрени. Финтираха на скорост, с резки, неочаквани промени в посоката на водене на топката. Тялото им се накланяше надясно, но те тръгваха наляво. Спираха, тръгваха, промушваха се на зиг-заг в тесните "улички" между двама-трима противникови защитници. Играеха дръзко и красиво, предизвикателно, на ръба на ексцесията и екстремизма. Истински поети!

3.ЛОТАР МАТЕУС (Германия): "Не човек, а желязо!" Той беше на 38 години и още играеше в националния отбор на Германия. Не се предаваше и продължаваше да бъде въплъщение на несломимия немски боен дух. Не блестеше с техника, но "пишеше" поезия със своите оръдейни изстрели на топката, които достигаха до 120 километра в час скорост на летене (на Световното първенство в Италия 1990 година, при гола му във вратата на Югославия)... Да не си вратар, когато Матеус рита топката!

4.ДИЕГО МАРАДОНА (Аржентина):... Световното първенство в Мексико 1986 година. Четвъртфинален двубой между отборите на Аржентина и Англия. В един момент Марадона поема топката някъде от центъра и тръгва напред. Спринтира. Ляво - дясно - сменя главозамайващо посоките, минава като на шега през цялата английска защита и с фалцов удар вкарва гол-шедьовър... Това е Марадона! Той наистина можеше всичко и го правеше с лекотата на дете, което безгрижно се забавлява. Финтът му беше бароково изящен, с тънък усет за естетиката на детайла при докосване на топката. Тялото му притежаваше изумителна пластика на движението, което много драматично и непринудено се включваше в целия театър на финта, на лъжливото движение, симулиращо подвеждаща посока. Пасът му беше плавен и мек, с елегантен полет на топката, която винаги стигаше целта... Спирам, защото поезията не може да се разкаже с думи - тя трябва да се изживее!

5.ФРАНКО БАРЕЗИ (Италия): Почти плешив, откровено грозен, с груби черти на лицето, сякаш изсечени с длето от некадърен дърводелец, със свиреп поглед и релефно изпъкнали челюсти - Франко Барези внушаваше зловещ респект на всеки, който се изправяше срещу него на терена. Защото той играеше точно така, както изглеждаше - сурово! Беше "секирата", която "сечеше" безмилостно краката на противниковите нападатели, дръзнали да влязат в защитното поле. Въпреки това в цялата му игра имаше някаква поезия. Поезията на безкомпромисния боец, който е готов да жертва себе си и другите, но да отблъсне атаките на противника.

6.ПЕТЕР ШМАЙХЕЛ (Дания): Той беше образ безподобен! Едър и як като мечка. Исполински висок, с изумително дълги ръце, които като ги разпереше и футболната врата се скриваше зад гърба му. Петер Шмайхел, вратарят на датския национален отбор и "Манчестер Юнайдет", не просто пазеше - той умираше, но не пускаше гол във вратата си. Хвърляше се наляво-надясно, ставаше и пак се хвърляше. Пот се лееше от него. Излизаше с топката напред като полеви играч, без да му пука, че оставя вратата празна. Смееше се идиотски. Очите му искряха, пълни с чаровна лудост. Крещеше от гняв или възторг. Ръкомахаше прилично и неприлично. Всичко това беше той - Шмайхел, вратар, боец, викинг, поет!

...И още толкова много подобни футболисти пропускам да спомена. Играчи, които са вече безвъзвратно минало. Използвам думата "играчи", защото те наистина играеха, сякаш са деца на улицата или в задния двор на училището. А днес всички са състезатели, които тичат, тичат и пак тичат. И догонват топката, но никога няма да догонят и да настигнат поезията на футболното минало!

С мъж на пазар

Приятелките ми споделят, че в приоритетно женската страст, наречена „пазаруване”, мъжът се явява необходим елемент по две причини – финансова и силова. Или иначе казано – като чекова книжка и като носач. Аз пък от опит знам, че доста често при пазаруване мъжът е „дразнещият” елемент.

Причината при поредното пазаруване да бъда придружена от моят съпруг е неговата безрезервна готовност да ми помогне при избора на радио-CD, след като дълго ме е убеждавал, че това не е просто един обикновен автоаксесоар, а предпазна мярка за безопасността на движението по пътищата. Имал впредвид моята страст към шофирането на приятен музикален фон... И непрестанното ми човъркане на пропадналият бутон... И заяждащият диск... И повредения регулатор на звука... Набързо направения баланс на семейния бюджет в краткосрочен план при променлива ситуация в условието на икономическа криза води до извода, че и с този разход, както и без него, положението е „жълто сигнално-мигащо”, в резултат на което посоката е близкият търговски център, а мъжкото присъствие е под прикритието „ консултант”.

При моето решение да паркирам на по-отдалечената, почти празна част на паркинга, той небрежно подлага на съмнение шофьорските ми умения, с единствената користна цел -да ме предизвика да се напъхам в трудно-проходимата зона, близо до входната врата, за да си спести ходенето пеша. За да опровергая несъстоятелността на неговете съмнения, хладнокръвно се строявам в предните редици, на милиметри от съседните коли. Изнизвайки се с лекота от шофьорското място, започвам миловидно да му подвиквам да побърза, докато той се бори да се измъкне през полуотворената врата - с усукване и извиване, подлагайки на изпитание гъвкавостта на тялото си. Моето сладко отмъщение за избраното от него място за паркиране!

Търговският е център е голям , с разнообразни щандове и практиката сочи, че вероятността да се загубим един друг вътре е твърде голяма. Като предпазна мярка пред входа всеки от нас проверява дали е налице мобилният му телефон, зареден и с покритие.

Основната цел на пазаруването е осигуряване на хранителните запаси на семейството за приблизително една седмица. Супермаркетът ми е до болка познат и затова направеният от мен списък за покупки е съобразен с разположението на отделните секции и щандове. Така си спестявам лутането между рафтовете. Но още на първа точка от прецизния ми план стратегията е нарушена. Обръщайки се да оставя кофичките с кисело мляко, пакета масло и буцата сирене установявам, че количката е изчезнала. Заедно със съпруга ми. Обхванала избраните продукти с две ръце и прикрепяйки ги с брадичка, се спускам в бесен слалом между дългите редици. Откривам го в сектора с инструменти, подпрял удобно лакти върху дръжката на количката, бавно и безгрижно оглеждащ различни размери гаечни ключове. Раздразнено дърпам количката, сякаш ми принадлежи по право и окончателно го зарязвам, предупреждавайки го да се вслушва в звъна на телефона си.

След половин час си уговаряме среща пред „тексилната” секция, близо до касите. Пръв на уговореното място е пристигнал съпруга ми . Доволен и ухилен до ушите, пуска няколко дребни пакетчета в количката и проследява любопитно погледа ми . Бански костюми! Изведнъж започва въодушевено да ме убеждава - да, време е за плаж, тези са с добро качество, на поносима цена... Зная си аз, че всичко това е тактика с цел да отвлече вниманието ми от неговите покупки, но той упорито продължава...Заслужава си, трябва да ги пробвам. Не, не този размер, а следващият, една мярка по-голям. Е, това вече не съм го очаквала! Нима иска да намекне, че съм напълняла?! Вземам и двата комплекта и се насочвам към пробната. Сега ще му докажа, че ... е прав.

Мълчаливо, но с високо вдигната глава, се отправям към близката каса. Започвам да нареждам покупките върху гумената лента и нито убийственият ми поглед, нито гневните ми въздишки подсещат съпруга ми, че е желателно и той да влезе в действие. Гледайки го в позната поза – подпрян удобно върху дръжката на количката, в главата ми настойчиво нахлуват идеи за рационализация и подобряване дизайна на тази дръжка. Например гумената изолация може да се покрие с малки еластични топчета, които да масажират дланите, но при по голям натиск - от мъжки лакти примерно, отвътре се появяват малки иглички...Ох!

Връщам се към действителността и плащам сметката, защото на мен е поверено управлението на семейния бюджет. Подканвам сърдито съпруга си да се включи в прибирането на покупките в торбите, минута след което горчиво съжалявам – в първата торбичка поставя пакета яйца и върху тях картофите...

Поемаме краткия преход към паркинга. В името на добрия семеен тон, стискам зъби и се опитвам да не мисля за предстоящето подреждане на покупките в багажника на колата. Твърдо съм решена да не допусна мъжка намеса в тази деликатна операция, за да не ми се налага по-късно да изваждам обезформени рула тоалетна хартия изпод чувалчето с пясък за котката.

П.С. Купихме и радио-СD + ... хидравличен крик с товароподемност 3 тона – на оферта! Следващият път, когато съпругът ми настоява да ме придружи при пазаруване, ще преглеждам внимателно офертите от рекламните листовки на търговския център, за да си спестя изненадите - при плащане и при товарене.

...Преди много години в една далечна галактика

"...Преди много години в една далечна галактика" - така започва STAR WARS. На това изречение реагирам условно-рефлексно като експерименталното куче на академик Павлов - потичат ми лиги! Гледам втренчено в една точка и си отварям широко устата. Само където не си изплезвам езика съвсем по кучешки...
Когато ме види в това състояние, коментарът на жена ми винаги е психиатрично-диагностичен: "Ти не си добре!" Но аз не я чувам. Нито пък я виждам. Единственото нещо, което чувам и виждам, е огромният Имперски разрушител. Той прелита в брутално близък кадър на телевизионния екран, обстрелвайки с бластерните си оръдия преследвания бунтовнически кораб.

Класика! Идва ми да вия от кеф, но се съобразявам с децата, за които в тези първи минути на филма, все още не съм забравил, че съществуват - та гледам да не ги стресирам със звуковите си ефекти. Преглъщам с усилие напиращият ми екстазен вик и за да освободя напрежението, си позволявам само леко скимтене. Обаче при първата поява на Вейдър вече не издържам - ръмжа от варварско удоволствие! Като далечно ехо до мен долитат думите на жена ми, която повтаря вече категорично убедена, че наистина не съм добре. И пак се опитва да уточни бройката на всички пъти, в които съм гледал STAR WARS: "Колко пъти го гледаш това детско филмче?!" Акцентът е поставен с особено драматична сила върху финалът на въпросителното изречение - "детско филмче". Тембърът на гласа достига до най-рафинираният нюанс на женската язвителност, с цел да ми отмъсти в аванс за двата часа и половина филмово време, през което няма да забелязвам присъствието на жена си в стаята. Отминавам с джедайско самообладание тази закачка и отговарям на въпроса колко пъти съм гледал сагата: "Десетина!" Премълчавам поне още двадесет пъти, за които имам спомен и още толкова, за които нямам. Да беше мъж, да й кажа истинската бройка, защото всеки мъж ще ме разбере - "Мъжете знаят защо!" Но как ще ме разбере жена ми? Как да й обясня, че колкото и пъти да гледам STAR WARS, винаги ще го гледам така, сякаш ми е за първи път - по същия вълнуващ начин. Защото всичко, за което се разказва във филма, наистина се е случило.

Случило се е "преди много години в една далечна галактика". В далечната галактика на вече безвъзвратно отминалото детство, в сърцата и душите, в мечтите на цяло едно поколение момчета. Случило се е и продължава да се случва - вечният двубой между Вейдър и Люк, които се бият до смърт, до поезия, до прозрението, че доброто живее във всеки и още може да бъде спасено.

На пощенските служители – с благодарност!

Към средата на месец март с огорчение писах за четири писма с мартенички, тръгнали от България и не стигнали до Испания. Три от тях все още са в неизвестност, но едното- най-дебелото и най-хубавото, се появи. И то, придружено с двупосочна история.

Моята леля, която въпреки изминалите години все още не може да се примири с нашето емигриране, повече от месец се тюхкаше и вайкаше, че не сме получили нейният плик. Звънеше ми през ден и натъжено ми обясняваше как е избирала мартеничките, колко хубави били, как ги е нарекла за всеки от нас. Сигурна съм, че си е поплакала. Аз пък от своя страна я нахоках /нежно/, че не го е изпратила препоръчано.

Днес, отваряйки пощенската си кутия, леля ми с изненада открива открива същият голям пощенски плик, който е изпратила в края на февруари. Изпратила го е обаче на старият ни адрес. Адрес, на който живеехме преди повече от пет години.

Писмото пристига в Испания. На посочения адрес. Предполагам, че някой от живеещите там си е направил труда да отиде до пощенската станция и да върне писмото. А можеше и да не го направи, защо да се притеснява заради някакви си непознати чужденци. Но за втори път през емигрантския ми живот намирам повод да се възхитя от отношението на испанците към чуждата кореспонденция. Или просто от човешкото им отношение. Благодаря им от сърце!

Испанските пощенски служители връщат писмото в България. Благодаря им от сърце!
Българските пощенски служители връщат писмото в пощенската кутия на подателя. Благодаря им от сърце!

И въпреки, че три писма с верен адрес все пак не пристигнаха, съжалявам за съмненията си. Едно обикновено писмо, изпратено с толкова любов и надежда, не се е изгубило.

Може би ще си кажете, че придавам голямо значение на едно нищо и никакво писмо.
Не, не отдавам значение на самото писмо, а на хората, които създадоха неговата история. Тези хора затвърдиха вярата ми в човещината.

Коремчето като мъжка забележителност

Неусетно станах забележителен. До вчера- я ме забелязал някой, я не Но сега всеки ме забелязва. По- точно- не мен, а...коремчето ми. Което по форма и размери прилича на класическо бирено коремче. Ама държа веднага да уточня, че то не е такова, защото аз бира почти не вкусвам. Моето коремче има друг, още недоказан исторически произход. По който въпрос мненията са диаметрално противоположни. Според жена ми- коремчето ми, както и всичко останало в моя живот, е резултат от солта. Защото съм бил ял много солено, та от солта се задържало вода в организма ми и това едва ли не било по- скоро воден мехур, отколкото корем. Но жена ми просто прекалено задълбочено и убедено чете вестник "Доктор", та ако слушам нея, досега десет пъти да съм умрял от десет различни болести- коя от коя по- тежки. А според синът ми- щом имам корем, значи съм...бременен! Завалията, той пък на бебе се надява- на братче или ново сестриче! Детски му акъл- бременен! Обаче, като се погледнах в профил на голямото огледало, видях, че вярно съм някъде в деветия месец...И то- с близнаци! Леле, майко! Добре, че майка си е майка- само тя ме утеши, че на мъжете в нашия род такава им била стойката. Просто коремът изпъквал напред от стойката, не от друго. Демек- коремът ми е зрителна илюзия. Иначе съм си втален като фиданка. "Ще вървиш по- изпънат и коремът ще се скрие!", посъветва ме тя. И аз веднага пробвах- тръгнах изпънат като струна. Май вярно беше от стойката- коремът се глътна, та изчезна безследно. Зрителна илюзия! Обаче илюзия, илюзия, ама ме видя един познат и направо ми разби всичките илюзии..."Как си?, попита ме. "Добре съм!", отговорих му. "Личи ти!", закопа ме той. Веднага разбрах по какво ми личи- гледаше ме в корема. Как само не родих преждевремено...близнаците! Обаче после се замислих върху тези думи- "Личи ти!" Коремчето всъщност беше моя отличителен белег за добруване и щастие. Така де, щом не беше мехур с вода, близнаци или зрителна илюзия, значи тогава оставаше да е щастие. И наистина беше щастие. Щастие, че не ми пука дали съм с корем, или без корем, защото и в двата случая има кой да ме обича! Останалото е зрителна илюзия...

Технически данни: „220 V, 1460 W, СЕКСИ”

“Убедете ни, че Вашата майка, Вашата половинка или най-добрата ви приятелка заслужава най-секси кафе-машината на света и ние ще им я подарим.”
(Реклама)

В тези забързани дни, когато общуваме все по-рядко, идеята да накараш някого да напише мили думи за любим човек е прекрасна. Та дори и крайната цел да е чисто материална – нов домакински уред. Всяка майка заслужава най-доброто, всяка „половинка” е най-обичаната, а с всяка най-добра приятелка се споделят тайни на чашка кафе.

Определението „най-секси” е ключовата дума за високата функционалност на дадения домакински уред и ни предоставя широка възможност за развинтване на въображението. Представете си как тази машина би променила тотално нашето ежедневие!

С приятелките ни ще има да се чудим , ще оглеждаме тази “секси”кафе-машина, забравили всички злободневни неволи, и като застаряващи капризни и злобни лелки ще се питаме възмутено: “Е, какво пък й е сексито на тази?!”

А какво мислите че биха обсъждали нашите майки-пенсионерки, събрани на сутрешната чашка кафе. Може би поредната мистериозна завръзка на иначе правилно построения любовен n-ъгълник или оплетената развръзка на реципрочно повтарящата се, но недоказуема житейска формула на страданието в името на любовта, което задължително довежда до дългоочокваният „неочаквано-щастлив” край в в текущия сериал. Неее!
Нашите майки ще сърбат с наслада от чашките димящо кафе, коментирайки качествата на новата кафе машина. С опитно око ще оглеждат, ще преценяват и благодарение на богатия си житейски опит ще отсъдят: „Да, определено има нещо ...Нещо различно...Тя е...закръглена, с румени бузи. Определено е секси! Не като дебелото пробито джезве или бледата кафеварка с болнав вид! Да, да! Опредлено е секси!”.

Но от друга страна при по-младите представителки на женския пол това определение би довело до известни неприятни асоциации и крие известен риск за сътресение на семейното щастие. Представете си, че мъжът ви, който е голям почитател на хубавото кафе,иска да улесни живота ви и донася в къщи подарък. Кафе машина. Но не просто модерна, удобна и функционална, ами „най-секси кафе-машината на света”. Фатална грешка, граничеща с егоистична проява на наглост от негова страна!Това е недопустимо! Във вашата собствена кухня да се мъдри нещо, което било „най-секси ”.Че вие „по” ли сте! Я като е „най-секси”, тя да му сервира кафето!

Скъпи жени, бъдете нащрек! Днес секси кафе-машина, а утре ... Както е тръгнало, в скоро време ще бъдем толкова секси, колкото е магнитната лепенка, която придържа бележката върху вратата на хладилника: „Секси-пералнята отиде при секси-ютията. Секси-печката изтича до съседката за сол, а секси-миялната счупи любимата ти чаша. А пък аз цял ден си мислех дали съм секси. Лека нощ, скъпи! Не си и помисляй... Боли ме главата!”

Не просто дърводелец

Бай Христо спря буса пред каменната ограда на църквата и свали сандъка си с дърводелски инструменти. Беше дошъл точно в уречения час, но никой не го посрещаше, освен веселото чуруликане на птичките, които се радваха на утринните лъчи, огрели над малкото родопско селце. Бай Христо се усмихна непринудено при вида на идилията, която се разкриваше пред очите му. Малката църква беше ниска, сякаш старчески приведена под тежестта на достолепната си 150- годишна история, заобиколена от стари лозници, оплели лабиринта си от филизи по нейните стени и стрехи. Под дебелата сянка на висок и строен бор, засаден от стари времена, течеше чистата вода на чешмичка от объл камък с плоча, на която беше гравиран Архангел Михаил, държащ копие в ръка, как тъпче дявола с крака. Монотонното шуртене на водата, която падаше с ехо в каменното корито, очертаваше с фин щрих тишината на пасторалната картина. Бай Христо не беше свикнал с такава тишина и с такова спокойствие. Той идваше от шума и хаоса големия град и големите строителни обекти, на които работеше с неговата бригада. Затова сега, когато беше попаднал тук, сред тихата самовглъбеност на това отдалечено родопско селце и неговата малка, стара църква, той се чувстваше някак неловко. Но славата му на майстор- дърводелец беше стигнала и до тук, затова точно него го бяха извикали да поправи вратата на църквата. Как точно дядо поп се беше свързал с шефа на строителната фирма, в която работеше бай Христо, така и не беше станало ясно- това селце изглеждаше откъснато от всякакви комуникации. Но май наистина бяха неведоми пътищата божии, които бяха свързали дядо поп с шефа. Една сутрин той просто каза на бай Христо, че за него има специална задача- да поправи вратата на тази църква. По време на великденските празници, от многото отваряне- затваряне на вратата, пантите се били разхлабили и вратата спаднала до земята- триела пода със скърцане и как само още не била паднала. А била стара врата, оцеляла още от предишната църква на селото, която била разрушена при настъплението на османците в този край. Затова било срамота тази врата да оцелее под огъня на нашествието, та да падне днес, в мирно време, защото няма кой да я ремонтира. Дядо поп не можел, защото бил стар. И наистина беше така- бай Христо се убеди в това още като видя как белобрадия старец бавно, с усилие, подпирайки се на бастуна си, го посрещна в двора на църквата. Дядо поп изглеждаше точно така, както и самата църква- библейски стар и свят. Посрещна го с онази блага усмивка, с която бащата от библейската притча сигурно е посрещнал своя завърнал се у дома блуден син. В известен смисъл това наистина беше така- бай Христо отдавна не беше влизал в християнски храм. Дори на Великден не отиде на църква, защото не беше вярващ. Не вярваше, че един обикновен дърводелец, какъвто е бил Исус, е Бог. Но, когато се изправи пред вратата на тази малка църква, нещо трепна в него. Вратата беше направена от масивно дърво, потъмняло от времето. Ръката на майстор- дърводелец беше гравирала образа на Разпятието. Дълбока резка разсичаше лицето на Исус. Дядо поп поясни със старчески треперещ глас, че според легендата това е следа от удар с ятаган, който се е счупил и е накарал османците да избягат, изплашени от светотатството, което са извършили. Изплашени били, колкото от счупването на ятагана, толкова и от лицето на Исус, което се изкривило от болката на удара. Бай Христо щеше да си помисли, че това е просто легенда, ако наистина не беше видял това лице. Лице, изкривено от жестока болка и очи, които крещят: "Отче, прости им, те не знаят какво вършат!" Сега тези очи сякаш се взираха дълбоко в него, който стоеше пред вратата. А тя беше все така здрава и на мястото си, само пантите й се бяха разхлабили. Трябваше да се повдигне и да се стегнат винтовете- работа за 10 минути. Но докато вдигаше вратата, бай Христо почувства сякаш тежестта не на вратата, а на самия кръст на разпятието, гравиран върху нея. И затова на тръгване, когато си свърши работата, той вече знаеше, че тази врата е оцеляла до днес, защото Исус от Назарет не е бил просто дърводелец...

Счупи гипса!

Бях много малък, но го запомних. Играехме футболен мач на улицата, когато някакъв чичко от публиката се провикна гневно по мой адрес: "Ей, гипс!" Поводът беше моята отчайващо слаба игра. Бях малък и наивно доверчив - лесно повярвах, че освен плът, кръв и кости, в организма ми има и субстанция от този строителен материал. В момента, в който повярвах - гипсът започна да действа, сякаш съм го смесил с вода. Втвърди се бързо и безвъзвратно. Скова ме целия. И всичко ми стана гипсово - мислите, чувствата, думите, жестовете, мечтите, надеждите. Целият ми живот! Пълен гипс!

А гипсът си е гипс - строителен материал. Затова и много хора започнаха да ме използват по предназначение - като строителен материал. Вземат ме, такъв, какъвто съм - гипс, и ме замазват някъде по грапавините на характера си, за да си го изгладят, да го запълнят. За пълнеж ме ползваха - тук гипс - там гипс. Обаче, ето ти чудо! Какво стана? Този ме вземе за гипс, онзи ме вземе за гипс - от много вземане накрая ме счупиха.Ама не мен, а гипса. Счупиха ми гипса, грубияните му с грубияни! Някой ме натисна малко по силно и го счупиха. Оказа се, че гипсът е лесно трошлив при по-груб натиск. В началото ме заболя, защото бях свикнал с гипса като с жива плът. Но после се почувствах приятно освободен и дишащ. Без гипс!... Той си беше свършил работата - нали е строителен материал, построи ми характера. Без него характерът ми въобще нямаше да го има. Защото, ако го нямаше добрият стар гипс, вместо той, при външният натиск щяха да се счупят останалите съставни части от мен - плътта, кръвта и костите ми. Животът ми... Тук ще спра, че вече прекалено разводних онова просто нещо, което исках да ви кажа и което побързах да ви кажа още в заглавието: "Счупи гипса!" Не се бойте - чупете го или нека ви го счупят. Това, което ще остане, е животът ви - непречупен...

Емигрантска мартеничка

Чаках мартенички тази година, чаках, но те така и не пристигнаха. Проверявах по няколко пъти пощенската кутия, но с всеки изминал ден надеждата ми намаляваше. И то не защото никой не се е сетил за нас, напротив , близките ми непрекъснато звъняха – пристигнаха ли, получихте ли ги...? Да, ама не.

Днес ми се обади една приятелка, която живее на другия край на Испания. Оказа се, че тя също очаква... мартенички от България. Дори една обща позната е изпратила писма и на двете ни. Да предположим, че единият адрес е объркан, ама пък двата – почти невероятно. Тя поне беше получила мартеничките, изпратени й от моите родители. Аз пък – не.

Тюхкахме се, вайкахме се и определено се ядосахме. Лесно е да хвърлим обвинения, но все пак не можем да сме сигурни какво се е случило.

С испанските пощи досега никога не сме имали проблеми. Дори и с дебелите “мартенски” пликове. Пощальоните вече знаят какво съдържат те. За тях тези мартенички не означавят нищо, но със сигурност знаят колко очаквани са от получателите си.

Българските пощи, е, и те са наясно какво има в тези дебели пликове. Може би и техните служители се отнасят достатъчно отговорно, за да могат тези писма да достигнат до техните сънародници навсякъде по света.

Какво се е случило с тазгодишните ни мартенички, можем само да гадаем. И да се съмняваме. От пет писма, пуснати в две различни софийски пощенски станции, от двама различни податели за два различни испански адреси, пристига само едно ... Дали някой е объркал адреса, дали писмото просто някъде се е изгубило... Малко вероятно –да беше само едно, а то цели четири.

Другото съмнение, което ни обхваща, ни води до неприятното дори за нас заключение –някъде някой пощенски служител ... ги е взел. Не ни се иска да е така. Това съмнение ни разяжда отвътре, от него ни заболява много.

Защото за нас, емигрантите, мартеничката няма нищо общо с търговската си цена. За нас мартеничката е безценна. Очакваме този български символ с трепет и с радост, независимо от възрастта ни. Тези български мартенички са поставени в пощенските пликове с много любов, с много чувство и дори с мъка от нашите най-близки хора в България. Те са пуснали дебелите пликове в пощенските кутии с надпис „Чужбина”, мислейки за децата, внуците или приятелите, които са надалеч. Това не са просто обикновени писма –те пренасят през хиляди километри пожелания за здраве, за радост, родителска любов, приятелски поздрав. Те пренасят частичка от България.

Ако причината тези писма да не достигнат до своите получатели е една глупава, недомислена кражба на дребно..., то извършителят й е жалък нещастник, който не осъзнава, какво ни е причинил.Какво пък толкова ?!
Тази година нашите мартенички са усукани от съмнение и разочарование.

Честит 8 Март!