Врели- некипели

Вратата на външната тоалетна зееше отворена, сякаш ме подканваше да вляза. И аз влязох, за да освободя "напрежението" от бирата, която бях изпил в селската кръчма. Бях заел разкрачена поза, когато някъде изпод краката ми се чу зловещо скърцане, сякаш излязло от английски филм на ужасите. Тогава се загледах в подробностите на мястото- беше някаква стара външна тоалетна, построена от набързо и небрежно сковани дъски, които се намираха в напреднал стадий на процес на гниене. На много места с невъоражено око се виждаха зеещи дупки, причинени от активната храносмилателна дейност на поколения дървояди. В резултат на тази амортизация на строителния материал, постройката, като разположение спрямо земната повърхност, удивително напомняше на наклонената кула в Пиза. С тази разлика, че кулата си стои наклонена и не пада от векове, а тази тоалетна имаше всички шансове да рухне при някой по- настоятелен порив на вятъра. Ситуацията допълнително се утежняваше и от моето наднормено тегло, което идваше в повече спрямо товароемните възможности на дъсченият под, разделящ краката ми от зейналата черна паст на септичната яма. Всеки грам от анатомията ми предизвикваше гравитационните сили да работят усърдно по практическото доказване на своето съществуване и закономерно действие спрямо телата. Застинах като паметник на незнайния войн, защото усещах, че всяко мое помръдване би имало сеизмичен ефект на въздействие върху крехкия баланс, на който се крепеше архитектурната цялост на санитарния възел. Гледах с изцъклено празен поглед на глиган, чиято трофейна глава е закачена на стена в ловно- рибарско дружество. А краката ми продължаваха да бъдат разкрачени като на каубой, който е яздил 10 дена през прерията, без да слиза от коня. Едра капка пот се стече по лицето ми и полетя към бездната, която отговори с ехо, когато капката падна на дъното: "Шлюпппппппппппп!" След което настана тишина. Космически ледена тишина в очакване на Апокалипсиса. Изведнъж някъде от много далече извъня GSM. Мелодията ми беше позната. Същата като тази, с която се будех сутрин за работа. Ха?! Нима всичко това беше сън? Усмихнах се и ми олекна. Въздъхнах дълбоко от облекчение. Но въздухът, който изкарах беше достатъчно силен, за да срине тоалетната с гръм и трясък върху мен...

10 неща, които могат да изкарат една жена от равновесие!

Жените - нежната половина на човечеството! Половината, без която не можем, която ни допълва, която ни балансира, която ни изпраща и посреща, която е нашият дом - нашата крепост, нашето семейство, уют, обич и надежда в този безнадежден свят!...

Дотук добре, нали?! Като доклад на партиен секретар от едно време, написан по повод 8-ми март. Звучи гладко, поръбено, спретнато, без контекстуални уловки и драматични обрати. Удобно и комфортно като возене в Мерцедес S класа...

Жените, които са прочели първия абзац, вече са се настанили удобно и са се настроили за една приятно безметежна статия, за лек гъдел по ниското им самочувствие, за една романтична разходка из уличките на необятната и красива женска душевност...

...Но, не! Тук, ще натисна внезапно спирачките, рязко ще завъртя волана, газ и ще тръгнем в друга посока...
Статията ще започне да "друса", защото ще мине по тъмните, осеяни с дупки, улички на женската душевност. Ще мине през 10-те неща, които могат да изкарат една жена от душевно равновесие...

Дръжте се! Започваме!

Първо нещо: МЕНСТРУАЛНИЯТ ЦИКЪЛ

Добре, че е цикъл! Иначе жените щяха да бъдат не нежната, а... истеричната половина на човечеството!... Ако, въобще, оцелее нещо от човечеството, след пристъп на женска менструална истерия...

Не случайно, психолозите говорят за синдром на менструалния цикъл, който се окачествява като невинна форма на психично отклонение, от рода на циклофрениите...
А колко е невинна формата, зависи от това, дали ще успеете навреме да си наведете главата, за да избегнете летящия кухненски нож, хвърлен от менструално "полудялата" ви жена...

Второ нещо: МЪЖЪТ

Само един мъж, може да постигне най-високи показатели по количество и качество, на изкарване на една жена от душевно равновесие. Мъжът е универсалния виновник за всичко, което по някакъв пряк или косвен, или дори никакъв начин, засяга негативно душевният мир на жената. Мъжът, и нищо да не прави, пак ще е виновен!
Ще е виновен, че нищо не прави. Ако пък го направи..., тогава ще чуе до болка познатото: "Ти нищо не правиш, както трябва!"

...Не е лесно да си мъж в този неуравновесен женски свят!

Трето нещо: ПРЕКАЛЕНО МАЛКОТО ИЛИ ПРЕКАЛЕНО МНОГОТО ПАРИ В ЖЕНСКОТО ПОРТМОНЕ

Принцип: Една жена, за каквото и да ви говори, става въпрос за пари! Но, когато тези пари са прекалено малко или прекалено много, тогава жената излиза от душевно равновесие.
По причина, че и в двата случая, тя не знае какво да прави с парите... И затова ги похарчва! До последната стотинка. До тотален банкрут. Докато накрая, останала без една стотинка в портмонето, стигне до пълен покой и мир със себе си !

Четвърто нещо: КИЛОГРАМИТЕ

Когато една жена е спокойна, тя започва да яде. Толкова е спокойна, че не забелязва как продължава да яде. Ядейки, става още по-спокойна и вече не се спира да яде!... Накрая се наяжда, става от масата и се отправя към леглото да отпочине спокойно. Но случайно, се вижда в огледалото и... Край на спокойствието!
Един нищо и никакъв килограм се е лепнал на ханша й. "Ужас! Напълняла съм!" И гледай, какво става! Жената започва да гладува, за да свали въпросния килограм. Но гладната жена е по-опасна и от пилот на "Ал Кайда", който насочва самолет срещу Световния търговски център! Затова се пазете, че иначе самолетът ще се удари във вас. А после - от него ще слезе една жена и... ще ви изяде с парцалите!

Глад!

Пето нещо: АВТОМОБИЛ, КОЙТО ИЗГАСВА НАСРЕД ОЖИВЕНО КРЪСТОВИЩЕ

Това може да се случи и на мъж, разбира се.
Но случи ли се на жена!... Край на душевното й равновесие. Тогава, ако не сте гледали филмите "Писък", "Умирай трудно" и "Армагедон" - ще ги изгледате там, на кръстовището... На живо! А може и на умряло - зависи, колко бързо ще дойде Полицията, Жандармерията, Пътна помощ, Гражданска защита, Армията и... Бойко Борисов, разбира се! Може ли?!

Шесто нещо: ИТАЛИАНСКИ ФУТБОЛИСТ

Една жена да види италиански футболист и да остане равнодушна - значи, или е болна, или фригидна, или има хомосексуално съзнание, или не знам какво!
Или е станало объркване - не е жена, а някой хеви метал с дълга коса и голобрадо, женствено лице...

Внимавайте в картинката!

Седмо нещо: ЗАБРАВЕН МЪЖКИ ЧОРАП, НАСРЕД ХОЛА

Представете си следната сцена. Жена се връща от работа. Поканила е колежка на гости - на по едно кафе, да й се похвали с новия шкаф в хола. Сигурна е, че холът блести от чистота, защото вечерта два часа е търкала с парцала и е мела с прахосмукачката. Но...Шок! Вижда насред хола, забравен мъжки чорап, който драматично се откроява на фона на целия ред и чистота. А за капак - чорапът е и мръсен! По тази причина, той излъчва недвусмислен и безкомпромисно ясен сигнал за неприятна миризма, който достига до мозъчните рецептори за мирис на жената.
Оттам, този сигнал се предава по веригата от рецептори до гласните струни, където се трансформира в звук. Звукът поема щафетата и продължава през гърлото, където обира цялата налична акустика там. Влиза неудържимо в устната кухина и събира още децибели... И така, този звук, напомпан с толкова много децибели акустика, накрая излиза навън под формата не на вик, не на крясък, а на тихоокеански ураган, който помита всичко пред себе си...
Включително и чорапът!

Осмо нещо: ГЛАГОЛЪТ "ИСКАМ!"

Жената винаги иска нещо. И никога не знае, какво точно иска. Но го иска веднага! На момента! И, ако не стане на момента... Душевно равновесие ли?!... На момента се изнасяйте по-далече! Че душевното равновесие става опасно!

"Няма не Искам, няма недей! Щом се ядосам - ставам злодей!"

Девето нещо: СРЕБРО И ЗЛАТО

Гледайте внимателно...
Снимка номер едно: типична японка, с типичните японски, присвити очи.

Снимка номер две: същата типична японка, но с нетипично за нея, широко отворени, изцъклени, огромни очи!

На какво се дължи разликата между двете снимки ли?... Много просто.
Между първия и втория кадър, в кратката пауза между двете снимки, на японката са й показали сребро и злато. Една сергия със сребърни и златни пръстени и синджири... И нищо, че е тиха и покорна японка, на която глас не й се чува в ежедневието. Сега ще й изпаднат очите по това сребро и злато... Все пак е жена, нали?!
Десето нещо: ТАЗИ СТАТИЯ

Тази статия, сигурно ще изкара от душевно равновесие много от жените, които ще я прочетат.Но, ще побързам да уточня, че всичко, написано дотук, е написано с най-добри чувства и симпатия към нежната половина от човечеството.
Симпатия дори към нейните малки-големи душевни неравновесия, без които жените нямаше да бъдат жени и светът щеше да бъде много скучно място за живеене...

Посвещавам тази статия на всички жени, които ще имат силата, да приемат със чувство за хумор написаното. И ще продължат да бъдат такива, каквито са - понякога неуравновесени, но все така жени!

Песента на майстора

Тази сутрин на обекта беше някак по- тихо.Не се чуваха обичайните звуци на човешкото присъствие на един строеж-викове,смях,говор.Чуваше се само бученето на багерите,на камионите,на крана-все едно машините работеха сами,без да има хора.А те бяха там-цялата бригада.Без един.От тази сутрин вече без един,който предишния ден беше починал.Той беше стар майстор-мазач.Душата на бригадата-като запееше "Кога зашумят шумите,буките" със силния си балканджийски глас,ток минаваше през всички и работата тръгваше.Голям мъж беше,едър и як като родопска мечка-удряше със замах цимента в стените и мажеше,размазваше плавно,уверено и в очите му имаше онова лирично съзерцание,което имат художниците,когато рисуват картина.Всички се заразяваха за работа от него,дори и най-мързеливите.Защото той работеше мъжки и сърцато,като че ли го прави не за пари,а за самата работа,за кеф.Та чак си и пееше.Все македонски,хайдушки песни,които са за маса,но не и за работа.Затова и колегите му,като запееше,се смееха и казваха:"Майсторе,от тези песни ни се припива!"Той се засмиваше гърлено и отговаряше:"Само за пиене мислите,ей!Трайте до довечера,аз черпавам!"И ги черпаваше.До зори пееха заедно с него-"Кога зашумят шумите,буките"...Докато тази сутрин,когато дойдоха на работа,техническият им съобщи,че майсторът внезапно е починал-инфаркт.Всички се смълчаха.Някой тихо напсува живота на майка и работният ден започна.Но работата не тръгваше,не вървеше,само я мъчеха-те нея и тя тях.И беше толкова неловко тихо-без викове,без смях,без говор и...без песен.Всички чакаха денят да свърши,за да отидат да се сбогуват с починалият им колега.Обаче един от закъснелите за работа младоци,не разбрал за смъртта на майстора,беше решил да го подсети за неговата песен,която още не запява тази сутрин:"Кога зашумят шумите плачат за войводата,капетано..."Младокът пееше и не разбираше защо майсторът не го чува от някъде по етажите на строежа,за да запее с него.А останалите от бригадата нямаха сили да му извикат да спре.

Приятелството

Аз имам три приятелки.
Познаваме се отдавна, работехме на едно и също място, преди приватизаторката да ни разпръсне в различни посоки. Едната от нас все още не е омъжена, другата е успяла да се разведе, а двете сме семейни.

Понякога се виждаме веднъж на месец, друг път – по-често. Когато се видим, става някаква магия. Образуваме някакъв чудесен кръг. Енергиите ли си допълваме - не знам, но ни е много, много хубаво и топло. Не можем да се наприказваме. Всяка иска да разкаже какво й се е случило, да вметне нещо и не ни стигат пет-шест часа обикновено. Тръгваме си с усмивка и мисълта, че утре пак ще е добре да се видим, за да продължим.

Сядаме в някое заведение на открито, под дървета, ако е топло или в нашия любим китайски ресторант, ако е студено. Ресторантът е само фон, сервитьорките ни познават вече и ни се радват. И се почва...Не е имало случай хората от съседните маси да не са надавали ухо за интересните ни разговори, все едно нямат какво да си кажат. А ние говорим за всичко – за история, за семействата си, за гаджета, за козметика, за парфюми, за живота и смъртта, за книги и автори, за политика, за чужди държави и пътешествията, които е направила някоя от нас, за служебни проблеми, за кредити, за децата, за майките си, за всичко. Няма тайни между нас, дори споделяме неща, които в къщи не знаят близките ни. Пълно отваряне на душите и мислите, пълно отпускане!
А как се заливаме от смях!
Ние сме толкова различни и като физика, и като светоусещане. И четирите сме хубави и умни жени, но по различен начин. Едната вярва, че животът свършва със смъртта, две мислим, че има прераждане, а четвъртата e още млада. Едната е пълничка и с пищни форми, другите сме слаби; едната се облича само с маркови дрехи, втората – класически, неизменно с висок ток, третата – спортно, четвъртата – младежки свежо и красиво.
Дори не гласуваме еднакво на изборите, дори не сме еднакви по финансов статус. Понякога спорим разгорещено.
Всички ние обичаме красотата, обичаме природата, обичаме България, искаме София да е една модерна, красива и чиста столица, искаме младите да пишат грамотно, искаме отговорни и честни министри и съдии, искаме да тръгне напред страната ни, искаме толкова неща.
И обичаме да пишем, всяка твори по своему.
Готови сме да си помогнем една на друга. Знам, че ще звънна и ще получа разбиране, помощ, съвет и съчувствие при нужда. Всички го знаем. И никога, никоя не е предала другите. И никоя не мисли лошо на останалите. Ние сме опора, късмет, самочувствие една за друга.
Понякога си подаряваме малки подаръчета, друг път – не. Винаги празнуваме рождените си дни заедно, това просто е традиция.
Можем да не се видим цяло лято, защото всяка нанякъде е тръгнала, но щом се видим – все едно сме се разделили преди пет минути.
Много неща са изписани за приятелството, всички сме ги чели.
Ние искаме да сме приятелки.
Променяме се с годините и пак сме заедно. Щом една от нас се погледне в очите на другите три, се вижда млада, хубава и желана.
Обичам ги!

Какво чудесно нещо е приятелството! Дано винаги да го има!

Защо пък да бъда невероятен?!

Невероятен ли?! Е, как да бъда невероятен?! Откакто Бог създаде
Жената, математиците измислиха Теорията на вероятностите, а накрая се появи и Google.com - грънци да си невероятен! Колкото и да се напъвам да съм невероятен, жена ми винаги казва:"Ясен си ми!" Което, в контекста на темата, означава: "Вероятен си ми!" За математиците пък сигурно ще съм още по-лесно вероятен. Ще ме вкарат в някое уравнение с едно неизвестно, ще въртят, ще сучат, докато накрая им стана напълно известно неизвестно! Ще ми изчислят всички вероятни невероятности, на които съм способен. Даже ще измислят теорема на мое име, с която всеки да може да ми изчислява вероятните невероятности, без да се бави и да си блъска главата излишно. Ще бъде математически бързо и лесно - хикс плюс игрек е
равно на Донкин! А, ако пък на някой не му се занимава с
математика - тогава има Google.com! В http://google.com има всичко - от вероятно до най-невероятно. Достатъчно е да наберете
ключова дума, например "Донкин" и може да научите всичко за мен, дори неща, които аз самият не знам за себе си...

Та затова пак питам. Е, как да бъда невероятен в този толкова вероятен свят?! В този свят, който има готов отговор на всеки въпрос, готово обяснение на необяснимото и изчислена вероятност на невероятното... Как?!

Ще се направя на невероятен и точно накрая на статията ще сменя въпроса. Вместо "как?", ще задам въпроса "защо?". Защо пък да бъда невероятен? Жена ми си ме харесва и такъв - банално, тривиално вероятен! Даже точно по тази причина ме обича и
ми вярва безрезервно. Защото да си вероятен - това означава да стоиш на мястото си. И всеки да знае, че съществува 100 процентова вероятност да те намери там и да разчита на теб и твоята непоклатима вероятност в случай на нужда!

Затова в заключение бих казал на онези, на които им липсва някой постоянно да им казва: "Ти си невероятен!" Или, които никога не са чували подобно нещо за себе си. На тях бих им казал: "Ти си вероятен! И на твоята вероятност се крепи крехката сигурност и доверие в този свят!"

Да бъда или да не бъда еколог?!

Какви времена настанаха! Една обелка от бонбон да няма къде да изхвърлиш. Не, то има де, ама... кофа за пластмаса, кофа за хартия, кофа за стъкло. И трите в различен цвят, със стилен дизайн - да ти е жал да хвърлиш боклук в тях! А пък и тази обелка от бонбон - нито е от хартия, нито от пластмаса, нито от стъкло. Разглеждам я внимателно, изучавам я, но не мога да преценя къде точно да я хвърля. Силно се колебая между кофата за хартия и кофата за пластмаса. Ако бях инженер-химик, щях да знам какво е естеството на материята, от която е направена бонбонената обелка. И нямаше да имам никакви колебания. А сега стоя пред двете кофи и се разкъсвам от хамлетовската дилема - да бъда или да не бъда... еколог?! Изкушавам се да не бъда и да изхвърля досадната бонбонена обелка на улицата. Какво пък, от "Чистота"-та ще пометат. Нали за това им плащат?!

Но във въображението ми се появява образът на едни огромни везни. Везните на световното екологично равновесие, които са се закрепили в крехък баланс. Двете теглилки са застанали на една линия и не трепват. Перфектният баланс! Но една обелка от бонбон лети във въздуха с валсова грация и приближава везните на световното екологично равновесие. Приближава ги със страшна сила! И накрая пада върху тях... Следва миг на тягостна тишина. Везните в първия момент остават балансирани, но се чува тежко, зловещо скърцане. Боклуците натежават и накланят везните. Направо ги късат. Всичко се срива с трясък и цялата планета се покрива с дебел слой от боклуци, на върха на който стои моята малка, най-обикновена и невзрачна обелка от бонбон!...

Ей, какви времена настанаха! Да не смееш да хвърлиш обелка от бонбон на улицата. Веднага се нарушава световното екологично равновесие, засилва се глобалното затопляне, разширява се озоновата дупка, зелени активисти от цял свят протестират, антиглобалистите се обявяват в тяхна подкрепа, крайните квартали на Париж се вдигат на бунт, "Ал Кайда" нанася нов терористичен удар, САЩ отговарят с военен контраудар, пиян руски майор, без да иска, падайки от стола, натиска ядреното копче в дежурната стая в Москва и стотина ядрени ракети земя-въздух политат към различни точки на света, синът ми става послушен и не ми дрънчи през 5 минути пари за сладолед... Настава Апокалипсис!

Затова, майната му къде ще хвърля обелката - дали в кофата за хартия или в кофата за пластмаса. Само да не е на улицата, че не ми се занимава с апокалипсиси! Вдигам ръцете и се предавам - ще бъда еколог!

Живеейки пеейки

Понякога съм сърдита. Много сърдита. Тогава изговарям хиляди думи, за които после /може би/ съжалявам.. Иска ми се да замълча, да си прехапя езика, но... не мога. А колко много неща мога да кажа мълчейки. Или ... пеейки. Пея фалшиво, затова при поредното ми сърдито настроение просто пуснах песента, съдържаща думите, които бих искала да кажа... Оставаше само другите да се вслушат в тях. Ефектът беше поразителен.

За всяко настроение си имам мелодия или песен. Музиката ме успокоява, вдъхновява, дава ми сили...И винаги се вслушвам в текста... Дойде ми наум, че мога да опиша дните си чрез песните, които слушам. Ето например вчера...

Сутринта „осъмваш безпътен и търсещ, обосял от заключени пътища.И няма къде да се върнеш. И изобщо няма връщане...Като сцена от някакъв странен спектакъл... и дори не можеш да плачеш...”
Той: „Толкова си твърдоглава...Започват да се промъкват съмнения дали те обичам... Студена си като водата, която се спуска свободно от планината...И си различна и същата - като буря, отнесла живота ми..
Аз: „В чудо се видях с теб, човече! Какво да правя вече аз не знам. Не знам, не знам! Бялото е черно и обратно-повтаряш многокротно с опак нрав...И все си прав...”
Той: „Може би ще ти е трудно...Повтаряй ми, че ме обичаш. Този свят така ме плаши и навява ужас в мен... Думи много, хора малко... Повтаряй ми, че ме обичаш ...През реки от хорска злоба, повтаряй ми, че ме обичаш...”
Аз: „Мога да чувствам лека вина... Мога да пазя до теб тишина, мога да те променя...Мога да убивам с поглед... Мога да летя, мога и да спра на ръба. Мога да не спя и да се науча да плача... Мога хиляди неща.. мога да спра дотук.. .И без тебе мога, само че... искам с теб.!”

В колата съм сама. Само аз, слънчевите ми очила и ...радиото. Започвам да се самоанализирам.
„Не искам, не искам, не мога да се променя...А трябва ли да съм такава?...Мисля си да ли съм силна...Моля се...Да бъда себе си избрах!”
„ Искам да живея, искам да крещя, искам да чувствам Космоса над мен,искам да тичам на свобода, искам да плача от щастие...Искам да открия своето място...Искам само да открия своето място...”
„ Знам какво искам, знам коя съм, знам какво продавам и какво подарявам.Знам, че има такива, които са нещастни с това, което имат.Има такива, които имат каквото могат. И такива, които мечтаят и търсят това, което искат. Ще мечтая, ще мечтая!”

Припомням си, че трябва да проведа телефонен разговор с мама. „Всяка есен се заричам да се върна там...Мама чака... Дълго, дълго тя се взира в пътната врата. Чака стъпките ми леки в есента... Някой ден ще я целуна, но кога - не знам... Мама тихо се прибира в есента...”

В такива моменти, „когато нещата вървят наобратно, когато наистина чувстваш се зле...” знам , че насреща са старите приятели:
- „Здравей, как си , приятелко? Как, добре ли я караш?”
- „Добре съм , карам я някакси...Даже добре си я карам...Пресичам чужди площади и търся вас, търся вас...” „ Болка внезапна гърдите раздира, спира сърцето да бие дори. Очите ми въглени, в душата ми рана...”
- „Аз знам как боли. ..”
- „Тогава, приятел, вземи телефона. Номерът стар е, до болка познат. Надеждата наша последна умира - така е отдавна, така е добре."
- "Няколко думи и всичко е точно. Кажи ми сега, по-добре ли си брат. Дните ни дълги, животът ни кратък...Налей и на мен едно питие.”

Вечерта дъщерята „ се завръща по лунно време в къщи, понесла във ръцете си обувки и мечти. Промъква се на пръсти, баща й да не чуе, но тази нощ нарочно той я чака и не спи...Мърмори сърдито.. Колко крив му е света!...”
„Татенце, няма как , приеми това, друг обича тя , твойта малка дъщеря! Ах нима, нима си забравил, как под същото небе изпращал си момиче с обувки във ръце...!”

В полунощ, след тревогите и вечните грижи, пак оставаме аз и той.
Аз: „Не се сърди, не се сърди, винаги си бил дете голямо – капризен, гневен и ревнив, гледаш през сърдитото си рамо...” . „Умирам от желание да те изслушам – да кажеш нещата, които премълчаваш. ..Умирам от желание да те прегърна и ти да ме прегърнеш силно.... да знам за какво си мислиш,...да отворя всички твои врати и да овладея ураганите, които искат да ни разбият.... да съсредоточа в очите ти моя поглед, да пея с теб на зазоряване... Умирам от желание да ти обясня какво минава през главата ми ... Умирам от желание да те заинтригувам...и да продължавам да съм способна да те изненадвам... да чувствам всеки ден тръпката, че те виждам.... Да създавам, да мечтая, да оставя всичко да се случва внезапно...паркирала / някъде/ страха от страданието.
Той: „Страхувам се ,че някой ден и аз ще остарея, а ти едничка ще си с мен по тихата алея... Какво ли ще си мисля аз, какво ли ще си мислиш ти?... Далечен спомен от сега...Дано сме толкова добри, че просто се усмихнем, преди зелените искри да ни засипят тихо...”
Аз: „Невъзможно е, невъзможно .. да сме чужди, взаимност познали... Не останаха думи неказани, непосрещнати погледи няма. Между нас няма тайни запазени ...Аз и ти сме едно, а не двама.. Колко малко ни трябва понякога , за да можем да се обичаме- кратка сълза неочаквано от очите без глас да наднича...Твоето близко дихание в най-студения сън да ме стопли... И да слушаме свойто мълчание, пълно с нашите думи за обич...”
Той: „Още преди да те срещна в живота си теб аз обичах...Шумни площади и празни понятия ... Колко години без шум са сближавали двата маршрута, колко причини в света са създавали тази минута... Нежния сблъсък на влюбени атоми, вик на вселени .. Още преди да започне съдбата ми, ти си до мене. Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти ме възспираш... Моите кошмари и приказни сънища ти режисираш. Двама се лутаме в болка и истина, в гняв и сърдечност...Тази любов е миг като вечност...”
Аз: „ И всеки ден по нещо в тебе аз намирам...и всеки ден по малко аз те преоткривам...
Той: „Колко малко ни е нужно... Напук на всяка суета да замръкнем с надежда и с усмивка да посрещнем утринта..”
Аз: „Така че аз знам какво ще направя- ще мечтая! Ще натрупам богатство - от това, че много те обичам... Най-ценното в живота не се купува с пари! За да съм богата, това, че те обичам много, ми е достатъчно... Защото най-ценното в живота не се купува с пари! ”

Време е за сън. И за единствената молитва, която знам:
„Господи, който все още си в мене, дай ми кураж да остана неотмъстителна, неозлобена , както съм рана до рана. Силата дай ми последният залък с гладен на две да разчупя –само душата, щастлива от малко, никой не може да купи. Господи боже, недей ме наказва с лошият лоша да бъда...И да платя за омраза с омраза...и за обида – с непрошка... Искам безгрешна да бъда, никому зло да не сторя...”

Утре денят ще е друг, по-различен - слънчев или дъждовен, тих или ветровит. Утре ще пеем други песни, с други текстове, но в същото време ще повтарямеедин и същ припев... Животът е един рефрен.


Текстовете са извадки от песни, изпълнявани от Маргарита Хранова, Melendi, Тони Димитрова, Георги Христов и Росица Кирилова, Ирина Флорин, Антибиотика, Amaral, Rosana, Ваня Костова, Тоника, Alex Ubago, Михаил Белчев, Тодор Върбанов.

Адът- това са найлоновите торбички!

Жена ми започна да се разплаща, а на мен ми каза да слагам стоките в найлонови торбички. Взех рулото с торбичките и задърпах да откъсна една. Но още тук проклетите торбички се заинатиха. Не се късаха и не се късаха- найлонът им започна да се разтяга, да се изтънява като макарон, който се впиваше болезнено в кожата на ръцете ми. А опашката ме наблюдаваше с нарстващ интерес. Към десетина чифта очи с хищно злорадство проследяваха борбата ми с рулото найлонови торбички. Купът със закупените наши стоки стоеше непокътнат на плота до касата и блокираше конвейра на търговския процес, който кипеше в магазина. Изведнъж сякаш планетата спря да се върти, стрелките на часовниците също застинаха на едно място и целият свят се втренчи в моите ръце, които най- накрая бяха успели да откъснат една торбичка от рулото. Но сега пръстите ми се опитваха да разтворят слепеният найлон на заветната торбичка. С всяка изминала секунда движенията ми ставаха все по- тромаво непохватни и безпомощни. Придобивах натрапчиво реалното усешане, че имам не ръце, а лапи на родопска мечка. Пръстите ми се пипкаха в трескаво търсене на малка цепнатинка между плътно слепените страни на торбичката. Но бяха мечешки дебели, за да захванат тънките ръбчета на найлона. А купът с нашите продукти стоеше, настръхнал подобно на планински склон преди падането на лавина. Издигаше се и ставаше все по- голям и по- голям- планина от хранителни продукти, които само един трепет във въздуха, причинен от поемането с уста на дъх, би я сринал до основи върху мен. Очите на хората от опашката също сюрреалистично се уголемяваха и ставаха неистово широки, разкъсани до кръв от безмълвен писък. Цялата тишина се нагнетяваше до взрив с ударна вълна на атомна бомба. Беше нужна само една искра, само един миг, за да се освободи барутната енергия на гнева. Когато се чу онзи звук от разтварянето на слепения найлон- нежен като разлистване на пролетен цвят. "Цък!"- ръцете ми отвориха торбичката. Как не се разплаках от силни чувства на бащинско умиление пред вида на разтворената торбичка. Роди се! А жена ми, неразбрала за всичко изживяно от мен, някак вяло попита: "Готов ли си?"...
...Готов съм!

Последен работен ден на крана

Двамата мъже се изкачваха към върха на крана. За единият това беше последния работен ден преди пенсия. За другият- първи ден на тази работа. Старият мъж мълчеше. Младият говореше. За пари. "Аз за 800 лева няма да им се катеря по тия стълби всеки ден и да ме вее тоя, дето клати дърветата! На други обекти дават двойно повече!" Старият почти не го чуваше. Слушаше вятъра- така, както обичаше да прави това през всичките 30 години работа на крана. Духаше от север и всеки следващ порив носеше предчувствие за приближаваща есен. И това наистина беше последният му работен ден, преди да се пенсионира- есента на живота му...Младият продължаваше да хленчи за парите, псуваше, че въобще се е съгласил да започне на този "ръждясал кран". Някакъв негов приятел го бил подлъгал, като му казал, че плащат добри пари, пък то това пари ли са, където ги дават за тази работа. А старият гледаше хоризонта, пламнал в експлозия от преливащи се нюанси на червеното, останали като кървава следа от раждането на утрото. Клепачите на очите му се присвиваха срещу греещите последни летни лъчи на слънцето. И дали от слънцето, дали от силния вятър, дали от нещо друго- очите му се насълзиха. Незабележимо. Младият нямаше как да види тези сълзи, защото се изкачваше след него. А пък и беше улисан в говорене. Но вятърът духна по-силно, когато вече изкачиха върха на крана и изчисти насълзените очи. Старият видя ясно целия строеж долу, крана, слънцето,белите облаци и леко се усмихна. През цялото време беше мълчал. Обаче сега искаше нещо да каже. Преди да се пенсионира. Обърна се към младия и му каза:"Връщай се обратно, не ставаш за тази работа!" Младият го гледаше глупаво недоумяващо- не очакваше да чуе тези думи от стария кранист. Не и точно този ден- последният му на крана. Очакваше старият само да му сдаде формално работата и да си отиде в пенсия. Какво можеше да му пука вече за този стар кран, който до година- две щеше да се превърне в купчина желязо за скрап. Затова младият в първия момент не знаеше как да реагира- усмихваше се, опитвайки се да разбере странният майтап на стария. Но старият кранист му даде да се разбере, че говори съвсем сериозно, като каза сухо и отсечено:"Марш!" Направи кратка пауза и повтори, но вече с вик: "Марш!" Гласът му трепереше от вълнение и в същото време звучеше сигурно. Силно!...
...Вятърът понесе този негов вик над строежа. Слънцето, макар и предесенно, грееше още по-силно. За миг изчезна усещането за приближаваща есен.

Старото куче от строежа

Големите му кучешки очи гледаха празно в една точка,пълни с ленива меланхолия и мъдро разбиране.Събрали в себе си цялата библейска мъдрост на един 15 годишен кучешки живот,изживян по строежите.Като куче пазач-гвардейски вярно и достолепно.Всички го наричаха Макс и го уважаваха.Защото Макс беше не просто куче,той беше легенда.Легендарна беше неговата възраст-никой не знаеше на колко години е.По този въпрос бригадирът казваше:"Това куче е по-старо от Библията!"...И сигурно наистина беше така,щом бригадирът го казваше-макар че той не вярваше в Господ и Библията.Но вярваше на пълните със старозаветно страхопочитание думи на двамата възрастни майстори,които бяха довели Макс на този строеж от някакъв друг строеж,разказвайки му,че това куче било по-старо от Библията.Бригадирът винаги цитираше тези техни думи,без да уточнява това,защото искаше те да звучат така,сякаш са излезли от неговата уста.Легендарни бяха и подвизите на Макс като пазач по строежите.Бригадирът и по този въпрос имаше дежурен коментар:"Това куче е като Трифон Иванов 94-та у Щатите-пиле не дава да прехвръкне!"Този коментар още по-убедително излизаше от устата му,защото той можеше от Библия и Християнство да не разбира,но от футбол разбираше.И знаеше,че само корав футболен защитник като Трифон Иванов може да послужи за достойно сравнение със стария Макс.Старото куче слушаше думите на бригадира и от монотонността на неговия глас,примесена с приятно галещата топлина на пролетното слънце,задремваше блажено под уважителните погледи на насъбралите се работници.А те дори не подозираха,че не навъртащите се наоколо котки,които бяха прогонили сутринта с камъни,а лично той им беше измъкнал печеното агне,приготвено от тях за Гергьовден.Но кой би се усъмнил в святостта на Библията и коравата непоколебимост на Трифон Иванов?!Това Макс много добре го разбираше с мъдрия си кучешки ум и затова спокойно задремваше-сит от излапаното агнешко печено.Блажено щастлив,в мир със себе си...И по-стар от Библията,която нямаше как да прочете,защото беше куче.Старото куче от строежа!