Смях и сълзи под един покрив

Когато Дивият Запад беше на Изток

2011-12-23T10:32:00.000+02:00

Наближаването на Коледа винаги ми навява спомени за... клане на прасета. Някога татко гледаше прасета и винаги организираше сложния ритуал на тяхното умъртвяване точно в дните преди Коледа, за да има прясно свинско месо на празничната трапеза. Бяха славни дни! Времена, в които Дивият Запад беше на Изток. Сещам се за една истинска уестърн история от онези времена... Това е историята на Бодо Илгнер! Така се наричаше прасето на татко. Беше кръстено на западногерманския футболен вратар - Бодо Илгнер. Бодо беше 200 килограма прасе. Истински тевтонски внушителен колос, с рунтаво гъсти руси вежди. Но Бодо беше една нежна свинска душа в груба обвивка. Той кротко си грухтеше, докато се разхождаше в двора, гледайки изпод русите си вежди с влажен поглед на текезесарско теле. Който и да се доближеше до него, той веднага лягаше в краката му с умоляващ поглед да получи нежна ласка по челото. Докато получаваше погалване, Бодо тихичко скимтеше от блажено удоволствие и очите му бяха преизпълнени с дълбока благодарност и признание за човешкото разбиране. Душица! Как да я убиеш?! Как да забиеш нож в гърба на приятел?! Татко очакваше със свито сърце Коледа. А времето безмилостно отброяваше последните часове живот на Бодо. Затова татко реши да не използва нож. Реши, че ще бъде по-хуманно Бодо да бъде застрелян. Така смъртта му щеше да бъде мигновена. Имаше броени дни до Коледа - татко рече и отсече: "ЩЕ ЗАСТРЕЛЯМ ПРАСЕТО!" Гласът му прозвуча твърдо непоколебимо като в уестърн с Клинт Истуд. Всички бяхме заразени от твърдата решимост на татко и приехме неговата иновативна идея. В уречения ден дойде стрелец...
... Той се доближи до Бодо, изправен лице в лице с него, и стреля. Бум! Последва миг космическа тишина, в който се чуваше само как всички присъстващи преглъщат стаеното напрежение. Но Бодо не падаше - стоеше прав. Стрелецът погледна към татко с очи, разширени от мистичен ужас, в които беше изписано с едър шрифт "ЕГАТИ ПРАСЕТО БЕЗСМЪРТНО!" Той отстъпи назад, разколебан от чутовната морално-волева сила на животното. Не смееше и да произведе нов изстрел, защото Бодо вече напълно оправдаваше германското си име - гледаше като старши надзирател в немски концентрационен лагер. Свиреп, готов да минава през трупове! Но изстреляният куршум най-накрая задейства смъртоносния си ефект върху Бодо и когато всички очаквахме Деня на страшния съд, краката му се подгънаха и той се свлече с глухо тупване на земята. Легна по същия начин, по който лягаше, когато очакваше да получи ласка по челото си. Татко се разплака, защото Бодо го гледаше право в очите. Но го гледаше не с укор, а с мило очакване да бъде погален за последно по челцето. Татко плачеше и го галеше, докато Бодо издъхваше. Още чувам гласа му, треперещ от плач: "Боде, Боде, боли ли го момчето?!"...
... Очакванията на татко не се сбъднаха - смъртта на Бодо не беше по-лека. Но пък беше героична и поетична. Красива като в уестърн!
... Това се случи толкова отдавна. Преди много години - когато Дивият Запад беше на Изток.

Кратки диалози с Дявола

2011-11-03T19:39:00.001+02:00

- Обичал ли си някога?
- Да, обичам всеки ден.
- Какво обичаш?
- Обичам да мразя!

- Как изглеждаш?
- Погледни се в огледалото и ще видиш...

- Къде живееш?
- Само на едно изкушение разстояние от теб.

- Искаш ли да се промениш към добро?
- Да, искам да стана по- добър...в работата си на дявол!

- Вярваш ли в Господ?
- Ако не вярвах, щях ли да стана дявол!?

- Чел ли си Библията?
- Всеки ден я чета...
- Защо?
- Защото трябва да познавам добре закона, за да знам как да го нарушавам.

- Кой ти е любимият стих от Библията?
- "Обичай ближния си "...
- Защо пък точно този стих?
- Защото всеки обича ближния си, но никой- далечния си!

- Има ли поне капчица добро в теб?
- Да, добър съм в работата си!.

10 прилики между жените и колите

2011-10-13T21:58:00.001+03:00

1. Жените, както колите, при първата среща изглеждат без забележка - все едно не са карани, никой дори не е влизал в тях, не се е качвал!
2. Жените, както колите, след третата година ползване започват да показват слабостите си - бързо гаснат, трудно палят, когато е по-студено.
3. Жените, както колите, след петата година ползване започват да работят по- шумно - ръмжат, стържат, пилят, хлопат им разни неща.
4. Жените, както колите, след десетата година ползване вече имат нужда от козметични намеси по купето за прикриване на драскотините - китосване, пастиране, боядисване.
5. Жените, както колите, след петнадесетата година ползване започва да ги хваща ръждата и да изглеждат очукани.
6. Жените, както колите, след двадесетата година ползване вече искат постоянно да лежиш под тях и да ги човъркаш, за да запалят.
7. Жените, както колите, след тридесетата година ползване вече плачат за майстор - по възможност млад!
8. Жените, както колите, след четиридесетата година ползване е опасно да ги вдигнеш на крик, защото може да се разпаднат от ръждата.
9. Жените, както колите, след петдесетата година ползване престават да палят...
10. Жените, както колите, дори след цяла вечност ползване няма да им се случи всичко описано по- горе, ако бъдат истински обичани. Защото и при жените и при колите старата любов ръжда не хваща и не угасва!

10- те Божии заповеди на "Герб"

2011-10-10T09:34:00.001+03:00

1. Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от финансовата криза ...да нямаш Цветан Цветанов, освен Бойко Борисов.

2. Не си прави кумир и никакво изображение...Просто отиди в централата на "Герб"- изображенията са отпечатани и се раздават безплатно.

3. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог...Бойко, че специалните служби всичко чуват и записват.

4. Помни съботния ден, за да го светиш...и гледаш премиера по новините на всички телевизии

5. Почитай баща си и майка си, защото са цели два електорални гласа.

6. Не убивай, че от МВР ще кръстят на твойто име показна акция.

7. Не прелюбодействувай- това Държавата по- добре го може.

8. Не кради, а просто стани депутат.

9. Не лъжесвидетелствувай против ближния си- само изкарай наяве досието му .

10. Не пожелавай нищо, което е на ближния ти, след като можеше да му го вземеш под формата на данъци и такси. Не пожелавай дома на ближния си- остави го без работа и банката ще му го вземе...

250 години разстояние

2011-09-25T13:31:00.000+03:00

Разхождахме се из стария град на Созопол. За първи път бях тук и очаквах да усетя същата ренесансова атмосфера като в Несебър, но нещо ми липсваше. Може би автентичните възрожденски къщи, които тук бяха по- малко на брой и повечето от тях комерсиално реновирани. Бях на ръба на пълното разочарование, когато видях една много възрастна баба, която продаваше бурканчета с домашно сладко пред своята къща. А нейната къща изглеждаше точно като нея- библейски стара. Това беше напълно автентична възрожденска къща- малка и тихо сгушена сред новите къщи. Имаше нещо детски мило в нейните мънички прозорчета, които отразяваха със закачлив блясък синия цвят на морето. Погледнах къщата, а след това бабата- наистина си приличаха. Така, както възрастната баба беше още млада в очите си, така и старата къщата беше още нова в прозорчетата си. Бабата живееше с очите си, които се усмихваха по майчински всепрощаващо на любопитството ми. А къщата живееше с прозорчетата си, които блестяха на слънцето. Точно това ме прикова- тези очи и тези прозорчета, които бяха останали неподвластни на времето. Затова попитах: "На колко години е тази къща, бабо?" Бабата ми отговори: "На 250 години!" Каза го така, сякаш не къщата, а самата тя беше на 250 години. За миг лицето й посърна- може би от тиха носталгия по неусетно отминалия живот. Къщата сякаш също посърна заедно с бабата- премина сянка на облак по нейния кирпичен покрив. Бабата сигурно си спомняше за младостта, за любовта и за ръцете, които копнежно са я милвали. А къщата за майсторите, които с толкова любов я бяха построили. За ръцете, които с трепет бяха изваяли извивките на еркерите, които търпеливо бяха облицовали стените й отвън с тънки дървени дъсчици, които красиво бяха инкрустирали декоративни орнаменти около прозорчетата й. В този момент думите бяха излишни, затова останах безмълвен, докато бабата отново не ме погледна с усмихнати очи. Взех си довиждане с нея и продължих по улицата. Преди да завия на следващата пресечка, погледнах за последно към къщата- някой беше отворил едно от прозорчетата й. Вятърът, който идваше откъм морето, си играеше с бялото перденце на прозореца- то се вееше навън и за миг ми заприлича на ръка, която маха за раздяла. Тази "ръка" изглеждаше толкова далечна- сякаш ми махаше не от една пресечка, а от цели 250 години разстояние. Помахах и аз, но не за раздяла. Нима можех да се разделя с нещо, което 250 години не бяха успели да отделят от мен?!

Роман Дизел

2011-09-18T13:51:00.000+03:00

Малката софийска уличка беше утринно притихнала в очакване на новия работен ден. По нея вървяхме само аз и двама- трима по- ранобудни работници от наблизо строящата се жилищна кооперация, които идваха за първа смяна. Беше толкова необичайно тихо за София, че отнякъде се чуваха дори птичета да чуруликат. Но изведнъж тишината беше буквално взривена от могъщия рев на тежък товарен камион, който идваше зад гърба ми. Обърнах се и спрях на място. Онемях от приятна изненада- така, сякаш срещах стар приятел от детството, с който не сме се виждали от цяла вечност. Срещу мен идваше "Роман дизел"- един от онези стари румънски самосвали, които ги имаше само в детстките ми години. После бяха дошли модерните "Мерцедеси", "Скании" и "Дафове" и те изместиха "Романите" от строителните площадки. Затова не бях виждал "Роман дизел" от едно време на село, когато те минаваха, пълни догоре с чакъл за близкия строеж. Спомням си как всички момчета от махалата чакахме да мине "Роман", защото такова зрелище нямаше. Той се чуваше още отдалече с дрезгавия си дизелов рев. А щом наближеше, ставаше страховито- от пълният му догоре с чакъл самосвал течеше на едри капки кафява вода, двигателят му така тежко бучеше, че въздухът започваше да трепери, от ауспуха му излизаше черен пушек с пронизително съскане, всичко започваше да се тресе и да скърца заедно с амортесьорите на камиона. Истински праисторически звяр! Приветствахме го с бурни викове и се радвахме, когато някой от шофьорите успяваше да ни чуе сред целия тътен, отговаряйки на поздрава ни с натискане на клаксона. Спомням си, че всеки шофьор караше с дясната си ръка, която беше на волана, а лявата му небрежно висеше през прозореца с догаряща цигара между пръстите. Кой ти е искал тогава да става адвокат, лекар или компютърен специалист?! Всички искахме само това- да станем шофьори на "Роман дизел" и да го караме с една ръка!...Но някак неусетно строежите на село свършиха, свършиха "Романите", свърши и...детството ни. И всички станахме адвокати, лекари и компютърни специалисти. Всички станахме много костюмирани и много сериозни. Но, когато отново видях "Роман дизел"- този забравен герой от детството, разбрах едно- че всеки един от нас, колкото и да е порастнал, колкото и да е костюмиран и сериозен, би дал всичко, за да седне зад волана, държейки го с една ръка, а другата- небрежно висяща през отворения прозорец!

Един работен ден на Господ

2011-09-10T17:51:00.000+03:00

Как ли минава един работен ден на Господ? Сигурно става още преди изгрев слънце, за да провери дали слънцето ще изгрее и този ден, защото може и да не изгрее. Подобно на автомеханик Той запретва ръкави и започва профилактика на цялата вселена. Преглежда на канала всички закони на математиката, физиката, химията и биологията, от които зависи Живота. Затяга тук- там, където има хлабини. Заслушва се в земната ос- леко потропва и стърже- сменя веднага шарнир, сипва масло. На Слънцето са му изгорели аварийните светлини и мигачи- сменява ги. Запълва озоновите дупки с алфалт, за да не пропадне планетата в тях и да счупи някой носач или амортесьор. Сменя сегментите на гравитацията, че й е паднала компресията. И така вече слънцето може да изгрее. След това Господ сяда да почине, но докато седи, си преглежда мейлите- 2 милиарда! Всички искат нещо от Господ. И всички не знаят какво точно искат, но го искат на момента. Само едно дете знае какво точно иска- да дойде края на света, защото не му се тръгва на училище от 15- ти септември. Може ли Господ да откаже на едно дете?! Разбира се, че не! "Учебната 2012 година е близо, потърпи, мое дете!"- отговаря му Той. След това Господ отива на среща със Смъртта, за да обсъдят колко човешки живота ще свършат днес и защо. Отново всички, които трябва да умрат, ще умрат, защото са престанали да живеят по време на живот. Други пък въобще не са започвали да живеят, защото отлагат за утре- днес са много заети . Жалко- такива и Господ не може да ги спаси, затова Смъртта получава разрешение да действа. Но с уговорката, ако някой осъзнае, че днес е ден първи от остатъка на живота му, от остатъка на любовта му, от остатъка на нежността му, Смъртта да го отмине. Никой не го осъзнава- затова и днес Смъртта отново е неизбежна. Както и Живота. Точно с него неизбежно се среща и Господ, за да решат кой и защо ще се роди днес. Решават да се родим аз и ти...Да, точно аз и ти. Но защо? Дори само защото аз и ти, макар и въобще да не се познаваме, един ден може да се разминем на улицата, казвайки си "Добър ден!", от което денят ни да стане наистина добър. За Господ и Живота това е достатъчна причина да ни има! След срещата с Живота, Господ отива до Съда, където има милиони съдебни дела. От толкова много ангажименти, Той закъснява за обвинението на Главния обвинител по делата- Дявола, но не закъснява за оправданието. А оправданието е самият Той, даже има и веществени доказателства- един дървен кръст и две прободени длани. В края на деня, когато започва да се свечерява, Господ отива при децата, за да послуша техните молитви преди сън. Колкото и да уморен от деня, Той никога не се уморява да слуша по детски искрени молитви, затова ги изслушва всички. И си записва всяка едно желание, за да го сбъдне. Така- някъде там в края на деня, в края на бележника Му остават записани Неговите думи: "Едно дете ме помоли 15- ти септември никога да не идва. Защо пък не?! Така и на мен ще ми останат само още 6 работни дни, а на 7- мия ще си почина. Точно като при Сътворението!"...

Ало, кога ще отворите рибарския магазин?

2011-09-04T19:31:00.000+03:00

Винаги, когато ми звънне непознат номер, изпитвам лека тревога. Екзистенциална тревога от Неизвестността, криеща се зад непознатия номер. И затова сякаш за миг се изправям на ръба на зейнала бездна- целият изтръпвам! Но вече не е така, защото ми е известно какво се крие зад всеки непознат номер, който ми звъни. Не, не съм станал телепат- просто знам за какво ме търсят непознати хора...За да ме попитат кога ще отвори рибарския магазин. Веднага уточнявам, че нямам, не съм имал и никога няма да имам рибарски магазин, но явно предишният собственик на телефонния ми номер е имал и сега някак косвено вече и аз имам, защото всеки ден общувам с клиенти на магазина. Всичко започна в една съботна утрин, когато най- вероломно бях събуден от настоятелният звън на непознат номер. В полусън вдигнах телефона и чух въпроса, който вече половин година ме преследва: "Ало, кога ше отворите рибарския магазин?!" "Имате грешка!", измрънках и продължих да спя. След пет минути отново ме потърсиха: "Днес ще работи ли рибарския магазин?!" Без да осъзнавам какво говоря в полусън, мислейки, че някой от семейството ми ме пита дали ще ставам, отговорих: "Да, след малко!" Затворих телефона и продължих да бълнувам: "Само още малко, само още малко!" Така ми се спеше. Е, не! Трябваше да "отварям" рибарския магазин, защото клиентелата губеше търпение. "Алоооо, няма ли да го отваряте тоя рибарски магазин бе!?", изрева ми в ухото поредния клиент, който ми звънеше. Това вече ме събуди. Събудих се и когато видях на телефона, че наистина съм провел 3 разговора с непознати номера, разбрах, че това не е било просто сън...И наистина не беше сън- от тази сутрин аз започнах всеки ден да говоря с непознати хора...Даже вече, без да дочакам въпроса, отговарях: "Рибарският магазин днес няма да работи!" Но и това не възпираше "клиентите" ми. "Ама не може ли да го отворите, че нямам стръв!?" Или: "Ма как така, тука пише, че днес работите!?" Или: "Кога и да дойда, все не работите- каква е тая работа!?" Аз обаче бях твърд: "Съжалявам, не работим!" Казвах така, защото, ако кажех, че имат грешка, щеше да настане всеобщо брожение: "Как грешка бе, тука тоя телефон е написан- сега откъде да купя каракуда!?" А сега де! Това се превърна в истинска екзистенциална драма- човекът нямаше откъде да си купи каракуда. Аз обаче най- безсърдечно му затворих, но той продължи: "Ало, имате ли каракуда?""Нямаме каракуда!", отговарях механично като телефонен секретар. Но в един момент ми звънна шефа от непознат номер и само миг, преди да му кажа, че нямам каракуда, му познах гласа. Затова вече на непознат номер питах и сам си отговарях: "Ако сте за рибарския магазин- не работи, ако търсите каракуда- няма!" Обаче един ме изненада, като каза: "Не, не съм за рибарския магазин и не търся каракуда!" А?! За първи път непознат номер да не търси рибарския магазин и каракуда...Не можеше да бъде! "Тоя нормален ли е?!", си помислих. Веднага ми стана подозрителен. Как може да не търси каракуда!? Затова възмутено до дъното на душата си попитах: "Тогава какво търсите?!" "Вас!:", отговори ми непознатият глас. Изтръпнах- този сигурно беше някой данъчен, дошъл да направи одитна проверка на магазина. А сега де- нямах никакви счетоводнии и данъчни документи. Боже, даже нямах магазин! Какво щях да отговоря сега на човека? Затова му казах: "Имате грешка!" Обаче непознатият беше по- настоятелен дори от тоя с каракудата: "Не, нямам грешка!" Дали пък не беше от "Господари на ефира" и да иска да направи репортаж по подадено групово оплакване от измамени клиенти на рибарския магазин!? Лелиииии! Още по- зле. Прилоша ми. Ами сега!? На устата ми беше да кажа бързо нещо в мое оправдание. Например: "Веднага ще отворя магазина! Идвам! Тичам!" Или: "Днеска каракудата е на промоция- без пари я давам!" Обаче непознатият ме измъкна от ада на трескаво тревожното ми съзнание. "Нали вие сте Петър!? "Да", отговорих с глух глас. Очаквах да чуя присъдата си. Но чух спокойния глас на непознатия: "Получихме вашето CV, но разбирам, че вече сте си намерили работа!" Сега зацепих- това беше човек от фирмата, която беше пуснала обява, че търси хора за работа. Но преди да обясня, че не съм си намерил работа, човекът отсреща ми затвори. Гласът ми увисна сред космическата тишина на свободния телефонен сигнал: "Не, не съм си намерил работа!" Вече никой не ме чуваше, но въпреки това добавих: "Затова пък си намерих рибарски магазин! Заповядайте- имаме прясна каракуда!"

Здравноосигурителният дневник на една ламя

2011-08-09T15:43:00.001+03:00

Ден първи:

Днес се събудих с болки в гърлото. Отидох на лекар. Лекарят каза: "Отвори си широко устата!" Отворих я. "Гърлото ти е огън!", каза със сетни сили лекарят, преди да изгори жив. Изглежда, че говореше буквално!

Ден втори:

Гърлото продължава да ме боли. Отидох на друг лекар. Той реши да ми преслуша гърдите. "Вдишай дълбоко и издишай!"...И този лекар стана жертва на професията. Издишах!

Ден трети:

...Назначиха ми витамини за лечение на гърлото. А после- защо съм изяла тримата братя и златната ябълка!? В аптеката нямаше никакви витамини!

Ден четвърти:

Днес имах главоболия! Отидох в аптеката и казах на аптекарката: "Имам главоболия!" Тя ми каза: "Всеки си има главоболия!" Тъпачка! Не виждаше ли, че имам три глави? Толкова ли беше трудно за разбиране, че искам аналгин!?

Ден пети:

Главите продължават да ме болят, та две не виждам. Опс, сбърках аритметиката! Казва се "главата ме боли, та две не виждам". Обаче аз имам три глави, значи "главите ме болят, та три по две- шест не виждам!" Е, след тези сметки вече ще ми се пръсне главата! Къде е юнакът, който искаше да ми отреже главите!?

Ден шести:

Отидох на преглед за главоболията до окръжната болница. Върнаха ме, защото не съм била дошла по клинична пътека...Е, тия крила защо са ми!? Много по- бързо ми е да прелетя, отколкото да вървя по пътеки!

Ден седми:

Кво да правя, хванах първата пътека, и отидох до болницата пеша. Обаче пътеката, по която съм дошла, не била клинична. Ама, как да не е клинична бе!? Колко хора станах клинични случаи, като ме видяха да вървя срещу тях!

Ден осми:

Дойде юнакът, който отдавна искаше да ми отреже главите: Посрещнах го с искрена радост: "Добре си ми дошъл, режи ги!"...Обаче юнакът така се втрещи от изненада, че хвана първата клинична пътека за 4- ти километър.

Ден девети:

...Дали пък не съм и аз за 4- ти километър!? Отидох. Приеха ме веднага с диагноза "раздвояване на личността". Но аз си държех и на трите глави, затова претендирах за диагноза "разтрояване на личността". Решиха, че се натягам за пенсия по болест и ме пуснаха да си ида по живо- по здраво.

Ден десети:

Не ме убиха тримата братя, не ме уби и юнака, но май ще ме убие българското здравеопазване, което гледа на мен като на животно, вместо като на гражданин. А аз може да съм ламя, но съм българска ламя- български гражданин. Така че имам всички здравноосигурителни права. Но изглежда правата ми са само на приказки. И сигурно затова ще си умра като...приказен герой! Амин!

10- те закона на Щастието

2011-08-04T10:46:00.001+03:00

1- ви закон:

Няма нищо по- лесно и просто от Щастието.

2- ри закон:

Няма нищо по трудно и сложно от това да повярваш в 1- ви закон...

3- ти закон:

Щастието е като светлина в края на тунела- за едни то е невидимо и те виждат само тунела, за други е почти видимо и те виждат светлината в края на тунела, за трети е напълно видимо и те виждат- тунел, светлина и приближаващ влак. А най- добре знае какво е щастието машинистът, който вижда как трима нещастници седят на релсите, мислейки, че са щастливи.

4- ти закон:

Допълнение на 3- ти закон: Ако си застанал на пътя на Щастието, то е неизбежно- ще те блъсне! И ще умреш щастлив...

5- ти закон:

Щастието, колкото и да го търсиш, няма да го намериш- то само ще те намери.

6- ти закон:

Допълнение на 5- ти закон: Ако искаш да те намери Щастието, не го търси. И не се крий!

7- ми закон:

Пътят към Щастието е околовръстен- минава през другите хора, за да стигне до теб. Но винаги можеш да минеш и напряко, ако другите хора те правят нещастен.

8- ми закон:

Щастие и Нещастие- дели ги само една отрицателна частица "НЕ". Тази отрицателна частица можеш да бъдеш само ти.

9- ти закон:

Всеки е щастлив до доказване на противното.

10- ти закон:

Допълнение на 9- ти закон: Всеки е и нещастен до доказване на противното...

Дневникът на един още нероден

2011-07-27T10:03:00.002+03:00

3-та седмица от оплождането, 2-ри лунарен месец, 1-ви месец от бременността:

Остарявам бавно, неусетно дори- вчера бях яйцеклетка, днес съм зародиш! Имам си вече наченки и на централната нервна система- хващат ме нервите! И как не- живее ли се на тъмно цял месец!? А имам още 8 дълги месеца в тази дупка...Добре, че още нямам мозък- иначе щях да полудея от мисълта, че ще бъда затворен толкова дълго време!

3-та седмица от оплождането, 2-ри лунарен месец, 1-ви месец от бременността, една сутрин:

Събудих се от писъка на Мама. Горката, тя чак сега разбра, че в живота нищо не е случайно, особено закъснението на менструалния цикъл!

4-та седмица от оплождането, 2-ри лунарен месец, 1-ви месец от бременността:

Все повече започвам да приличам на бобено зърно...Затова няма да се изненадам, ако Мама и Тате ме кръстят Боби. Което е по- добре от Точко, защото в началото приличах на препинателния знак- точка.

Края на 4-та седмица:

Раста буквално главоломно- на глава! Целият съм глава и опашка- като попова лъжичка. Егати урода! Идва ми да се самоубия- ще се удавя в околоплодните води...

След опита за удавяне:

Не успях да се удавя- та как с тази глава, която е голяма и празна като шамандура!?

5-та седмица от оплождането, 2-ри лунарен месец, края на 1-ви, началото на 2-ри месец от бременността :

Вече си имам очи и уши, но те още функционират некоординирано- затова "гледам и не вярвам на ушите си"!

6-та седмица от оплождането, 2-ри лунарен месец, 2-ри месец от бременността:

Вече си имам език и веднага го използвах по предназначение- изплезих се на тате, който ме гледаше тъпо, допрял нос до монитора на видеозона...

7-ма седмица от оплождането, 3-ти лунарен месец, 2-ри месец от бременността:

Днес за първи път помръднах- залутах се в тъмното и си ударих главата в корема на Мама: "Оу!" Щях да си счупя главата, а онези идиоти, родителите ми изпаднаха в екстаз, че съм помръднал. Май нещо те са мръднали!

9-та седмица от оплождането, 3-ти лунарен месец, край на 2-ри, начало на 3-ти месец от бременността:

Лицето ми започна да се моделира и да заприличва на човешко, обаче Мама продължава да ме нарича "На мама мишлето!"...Е, как да се почувствам човек!?

11-та седмица от оплождането, 4-ти лунарен месец, 3-ти месец от бременността:

Една трета от бременността мина. За една трета от бременността главата ми е една трета от тялото- както е тръгнало, накрая от майка ми ще излезе вместо бебе, футболна топка на два крака. Ще трябва да я изражда не лекар, а футболен вратар!

11-та седмица от оплождането, 4-ти лунарен месец, 4-ти месец от бременността:

Започвам да имам нокти- значи скоро ще мога да "издраскам" оттук!

19-та седмица от оплождането, 6-ти лунарен месец, 5-ти месец от бременността:

Движа се с ръце и крака- главата ми изпъква на корема на Мама. Пак не уцелих изхода! А Мама вика щастлива на Тате: "Видя ли му главата, видя ли му главата!?" Защо все ми натякват за главата!? Комплексирам се!

24-та седмица от оплождането, 7-ми лунарен месец, 6-ти месец от бременността:

Прозявам се- ще дремна, преди да напъна Мама да ме роди в седмия месец!

29-та седмица от оплождането, 8-ми лунарен месец, 7-ми месец от бременността:

Опитах се да се родя преждевременно- къде ти!? Върнаха ме обратно- само където си ожулих главата на изхода. Напред- назад- като че не лекар, а верно футболен вратар ме ловеше и връщаше обратно. Накрая се изморих и заспах, но след два месеца мамицата им ще разплача!

32-ра седмица от оплождането, 9-ти лунарен месец, 8-ми месец от бременността:

Ям калции и желязо- мамицата им ще разплача! Още един месец до УВО!

Девети месец:

Идаааааааааааааааааа!

п.п. Най- накрая се родих. Лекарите казаха на Мама: "Вие сте щастливка, толкова лесно се роди вашето бебе!" Лесно ли?! Тези хора знаят ли колко трудно се ражда и става човек?

SMS- и до Господ

2011-07-18T18:55:00.001+03:00

Първи SMS: Господи, случайно ти намерих телефонния номер. Пиша Ти СМС, защото се притеснявам каква сметка ще навъртя, ако Ти звънна- Небесното царство е далече, извън времето и пространството, ваучерът ще ми свърши само да Ти кажа едно "Здрасти!"! А аз искам толкова неща да Ти кажа...Отговори ми, когато имаш време. Ще си оставя телефона на вибрации, че сигурно Ти звъниш с гръм и трясък, а при мен е вече нощ и ще събудиш децата.

Отговор: Не ти звъннах, защото от режима на вибрациите ще стане земетресение А да разклатя цяла България само за едно "Здрасти!", ще бъде цинично...Затова ти пиша: "Здрасти! Не се притеснявай да ми звъннеш, Небесното царство е съвсем близо- само на една прошка разстояние! Затова не е страшно, че ваучерът ще ти свърши, по- страшно е, ако вярата ти свърши. Тогава дори едно "Здрасти!" няма да можеш да ми кажеш...

Втори SMS: Господи, как да бъда сигурен, че Ти ми пишеш!? Това наистина ли е Твоят номер?

Отговор: Бъди сигурен, че Аз ти пиша, защото всеки друг, ако му пратиш подобен СМС като първия, ще те прати там, където само Господ може да праща- по дяволите! Затова не ми задавай повече подобни въпроси, че животът ти, пардон- ваучерът ти ще свърши...

Трети SMS: Вярвам Ти, Господи, но това е наистина невероятно- Ти да имаш телефонен номер! Към кой оператор си?

Отговор: Не питай! Към Арахангел Михаил съм- той изпраща всичките ми съобщения до хората...

Четвърти SMS: Изтръпвам! Вече ще ме е страх при проблем да говоря с оператор.

Отговор: Защо? Моят оператор ще ти даде отговор на всички въпроси.

Пети SMS: Арахангел Михаил отговор ли е на всички въпроси?

Отговор:Не, само на два.

Шести SMS: Само на два?!

Отговор:Всички въпроси са...само два.

Седми SMS: И кои са те?

Отговор: Или? Или?

Осми SMS: Ха!...Или? Или?

Отговор: Или си в Рая. Или си в Ада.

Девети SMS: Дали?

Отговор: Нали?

Десети SMS: Свършва ми ваучера, това е последният ми СМС. Имам пари само за още един въпрос: "Ще се видим ли скоро?"

Отговор: Ако не се видим, ще си пишем...Но понеже ваучерът ти свърши, ще ти пратя съобщение по...Арахангел Михаил. Дерзай!

Дневникът на един баничкозависим

2011-07-14T18:03:00.002+03:00

Ден първи:

Един ден, откакто съм отказал баничките, а вече усещам първите симптоми на абстиненцията- накъдето и да погледна, виждам само банички! Те са навсякъде. Сякаш целият свят се обитава само от банички. Ах, как обичам света!...Но искам да го унищожа, да го схрускам. Започвам да разбирам Адолф Хитлер...

Ден втори:

Стоя пред витрината на една баничарница и ме обхващат мрачно поетични чувства. Рецитирам безмълвно Смирненски:

"Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!"...

Нощта на ден втори:

...Вия на пълна луна! А луната е кръгла като...вита баница със сирене.

Ден трети:

Вече не виждам хора, а банички на два крака- това е някаква болестно генерирана зрителна илюзия, която изглежда напълно реалистична...Затова не смея да кажа на дъщеря ми "Колко си сладка, ще те изям!", защото наистина ще я изям...Тя е една малка, сладка баничка на два крака!

Нощта на ден трети:

Сънувах кошмар- как ям дъщеря ми с боза! Събудих се целият облян в пот, но сит, сякаш наистина цяла нощ съм ял баничка с боза. Скочих като ужилен и отидох да проверя в детската- дъщеря ми си беше цяла. Въздъхнах с облекчение. Значи всичко е било просто един кошмар.

Ден четвърти:

Минах опасно близо до едно дете, което ядеше баничка. Толкова опасно близо, че детето остана с отворена уста, а аз с пълна. Детето така и не разбра как неговата баничка за миг изчезна безследно от ръката му- остана странно озадачено. Сигурно след тази случка ще започне да вярва в паранормални явления.

Ден пети:

Днес се събудих и вече не мислех за банички. Отворих широко прозореца и посрещнах току- що изгрялото слънце на новия ден- то грееше с жълтия си цвят на прясно изпечена кашкавалка! О, не, пак се започна! Ще се хвърля от прозореца!...

Ден шести:

...Хвърлих се от прозореца, но паднах на меко- на леглото ми, което имаше правоъгална форма на софийска баничка...Но този път успях да се събудя окончателно. Коремът ми къркореше от глад. Беше толкова празен, че можеше да побере всички банички на света...Ах, как обичам света!

10 мисли на един ангел- пазител

2011-07-07T12:06:00.000+03:00

Първа мисъл:

Да бъдеш ангел- пазител е все едно да бъдеш футболен вратар. С тази разлика, че футболният вратар трябва да спасява неспасяеми топки, а ангелът- пазител- неспасяеми грехове! И още една разлика: футболният вратар стои на голлинията на вратата, ангелът- пазител- на голлинията на живота...

Втора мисъл:

Няма неспасяеми грехове...

Трета мисъл:

...Но има неспасяеми хора.

Четвърта мисъл:

Трета мисъл нямаше да я има, ако всички хора разбираха втора!

Пета мисъл:

Всеки човек си мисли, че ангелът- пазител трябва да опази човека...А пък всеки ангел- пазител си мисли, че човекът трябва да опази ангела- пазител. Затова и двамата са толкова трудни за опазване!

Шеста мисъл:

Най- трудни за опазване за лесните хора! И обратно.

Седма мисъл:

Всеки ангел може да бъде пазител, но не всеки пазител може да бъде ангел...Това хората най- трудно го разбират и се опитват сами да пазят себе си.

Осма мисъл:

Само завистта и ангелите- пазители нямат почивен ден, защото и на двамата работата им доставя еднакво удоволствие!

Девета мисъл:

Ангелите- пазители работят с хора, но въпреки това не им плащат вредни...

Десета мисъл:

Е, десета мисъл да ме убиете, не мога да измисля! Аз все пак съм ангел- пазител, а не мислител. Да му мислят хората!

Как емигрирах в Афганистан

2011-07-06T14:18:00.002+03:00

Човек трябва да внимава какво си мисли вечер преди сън. Защото за каквото си мисли, това сънува...
...Тази вечер аз си мислех, че вече ми е дошло до гуша в България и искам да емигрирам. Даже споделих на глас на Мамето: "Накрая ще хвана чужбина!" Казах го като тежка закана, очаквайки Мамето да ме спре "Не, стой, какво ще правя без теб!"...Но тя в полусън ме подкани да го направя: "Ходи да изкараш някой лев!"...
...Неусетно съм заспал с тези думи, звучещи като далечно ехо "Ходи да изкараш някой лев!". И ето ме в чужбина. Сънувах, че стоя пред една табела, на която пише "Добре дошли в Афганистан"...Афганистан!? Гледах умно, премигвайки на парцали. Табелата беше цялата надупчена от куршуми с калибър 7,62 мм на автомат "Калашников". Сигурно тези куршуми бяха още от времето на съветската окупация. Даже горният десен ъгъл на табелата беше отнесен от пряко попадение на танков снаряд, и тя вместо четириъгълна, беше станала многоъгълна. Към мен се приближи брадат муджихидин, препасал два патрондаша с патрони от тежка картечница. Каза ми на развален руски, че той ще ме заведе на мястото, където ще работя. Смеех ли да му кажа, че не искам- тръгнах като послушно кученце след своя стопанин. А пък и до ушите ми продължаваше да долита с ехо повелята на Мамето- "Ходи да изкараш някой лев!" И така- ето ме на работното ми място. Теляк в баня, пълна с брадати муджихидини. Това вече беше кошмар! Не стига, че бях в Афганистан, ами и теляк! Тия хора не бяха ли прочели сивито ми?! "Ей, ама аз съм вишист!", виках насън, но никой не ме чуваше. Започнах да обяснявам на един от муджихидините, че имам отлична диплома. Говорех му на руски с надежда да ме разбере: "Мая диплома отличная!" Но това беше фатална геополитическа грешка. Всички муджихидини втренчиха страшни погледи в мен. Край! Някой лев дали щях да изкарам- не знам, но боя щях да си го изкарам със сигурност! И все пак си държех на отличната диплома, затова поясних, за да се знае: "Диплома от Софийския университет!" Чувайки за Софийския университет, муджихидините заредиха като по команда калашниците. Това вече беше краят! Обаче всички започнаха да стрелят с радостни възгласи във въздуха. Ха?! Сигурно всички бяха бивши възпитаници на Софийския университет? Или просто такъв абсурд можеше да се случи само насън...
...По- скоро беше второто. Та къде ти някой по света, дори и в Афганистан, ще възкликне радостно, чувайки за отлична диплома от Софийския университет?!

Последният човек на планетата

2011-07-05T11:12:00.000+03:00

Седяхме на терасата и съзерцавахме звездното небе над нас. Листата на черешите, докосвани от вятъра, се поклащаха с тих шепот. А далечната песен на щурче достигаше до нас със самотно ехо и подчертаваше космическия безкрай на вечерната тишина...Изведнъж Саши прошепна с тайнствен глас:"Тате, представяш ли си всички хора да си отидат от планетата и Невичка да остане сама!" Не бях подготвен за точно такава апокалиптична посока на размисли- вечерната тишина предизвикваше в мен далеч по- романтични чувства. Затова не успях да реагирам адекватно и да си представя Невичка като последния човек на планетата. Но Саши продължи да размишлява на глас. "Какво ли ще прави самичка?!", запита той и гласът му издаде лек трепет на вълнение. В следващия момент и двамата почти в един глас казахме:"Ще умре от глад милата!!!" Всички знаехме колко обича да си похапва и как иска да опита от всичко на масата. Сашко така се разчувства от тази картина на умиращата от глад Невичка, че се протегна към нея и я прегърна, за да я утеши. "Няма страшно, планетата е пълна с хора!" Невичка го гледаше недоумяващо в тъмното. Така, както по детски неразбиращо би гледала и ако наистина остане съвсем самичка на планетата. Тук вече и аз се разчувствах. Представих си земното кълбо как се върти сред ледената пустош на космоса. И върху кълбото няма никой друг, освен Невичка- стои изправена, със своите бебешки кривнати крачета, със щръкналите като антенки къдрички на главата, гледаща недоумяващо и...гладно! При тази мисъл и аз я прегърнах. Милото ми гладно, последно човече на планетата! Погледнах към звездното небе с яд и си прибрах децата да лягат. Но се размислих...Наистина, кой ли ще бъде последният човек на планетата? Всеки може да бъде. И тогава колко важно ще бъде какъв е той. Дали е надежда, или безнадеждност? Дали е вяра, или безверие? Дали е смелост, или страх? Дали е човек? Дали е дете? Дали наистина ще бъде последният, или първият?! Дали, дали, дали???...
Почти се разтревожих от тези неочаквано нахлули мисли в главата ми. Но си спомних думите на Саши към Невичка- "Няма страшно, планетата е пълна с хора!"...Дано, миличък, дано наистина е така!

Радио "Гласът на Москва"

2011-07-05T11:08:00.001+03:00

От три вечери насам малките заспиват, слушайки...радио "Гласът на Москва". Открихме го случайно. Просто една вечер, след като се уморих цял час да им разказвам приказки за лека нощ, накрая пуснах радиото. С леко пращене, жена, говореща на руски, започна да чете новините по радио "Гласът на Москва". Саши и Невичка, както се въртеха в леглата си неспокойни, изведнъж притихнаха, заслушани в този глас. Гласът беше толкова руски приказен. Така си бях представял, че звучи гласът на Василиса Прекрасна от руските вълшебни приказки. Глас, необятен като руската степ. Глас, топъл като пламъка в онези старинни руски печки, върху които зимата се спи. Глас, уютен като руските къщички от дърво с брезички в двора. Глас, който те отвежда дълбоко, дълбоко в поезията на руската душа...
...И така радиоводещата четеше новините от света- новини за икономическа криза, политика, войни, катастрофи, природни бедствия. Но ние не ги чувахме. Чувахме само "музиката" на руския език. И заспивахме в пълен мир. Толкова далече от световните новини и толкова човешки близо един до друг- аз, Саши и Невичка.
.

Свински диалози

2011-06-13T19:49:00.001+03:00

Това сега е най- новата мода на вербална комуникация у нас- грухтене. Разбира се, законодател на тази нова модна тенденция отново е Сашко. А нейн ревностен последовател е Невичка, която се скъсва да грухти. Аз я питам нещо, тя ми отговаря с тихичко погрухване: "Гррррр- гррррр!" Чак го изкарва някак носово басово- точно като прасенце. И се хили, та цвили от удоволствие, че аз стоя и гледам умно, без да разбирам нищо от свински диалекти. Кога ли ще изгрухтя и аз?! Ха, ама! Аз им казвам "Лека нощ!", те ми изгрухтяват дружно в хор: "Грррррррр- гррррррррр!" Като че не съм в детска стая, а в свиневъдна ферма! Но нищо, те щяха да ми паднат...
И скоро ми паднаха. Вчера ме попитаха: "Тате, ще ни заведеш ли у баба?!" Гледаха ме като сомалийчета, чакащи да им хвърлят чувал с хуманитарна помощ от прелитащ над тях хеликоптер на ООН. Неистово очакваха какво ще излезе като отговор от устата ми- толкова искаха да отидат на гости у баба си. А моят отговор не закъсня. Дойде със страшната сила на отдавна жадувано възмездие. "Грррррррррр- грррррррррр!", изгрухтях им звучно като шопар, намиращ се в апогея на размножителния си период. Малките ми "свинчета" изгубиха и ума, и дума от този отговор. По- точно- не изгубиха и дума, а и грухтене. Проговориха ми на чист човешки: "Стига де, татеееееееее!"

Магаренцето на Господ

2011-06-12T12:16:00.001+03:00

Спомням си как Мадона дойде в България. С кортеж от полицейски коли, возейки се в лъскаво черен джип - "Порше Кайен". Феновете я очакваха екзалтирани по пътя, всеки с тайната надежда да я зърне поне за миг отблизо. Обаче стъклата на джипа ù бяха тъмни и никой не я видя. Но поне ù видя джипа - голям, скъп и мощен. Колко ли конски сили имаше под капака му!? 150-200! Най-малко! Та това е Мадона...
Щом една Мадона дойде така, как ли ще дойде Господ в България? Сигурно с още по-голям, скъп и мощен джип. Та това е Господ! Но какво ще стане, ако Той пак реши да дойде по същия начин, както някога влезе в Йерусалим - възседнал едно малко магаренце. О, Боже! Сигурно нашите правителствени и неправителствени организации в защита на животните ще възкликнат: "Ама, как така ще язди горката животинка - това е нарушаване на нейните чест и достойнство!" Активисти на тези организации веднага ще свалят Господ от магаренцето, на което спешно ще бъде оказана хуманитарна помощ. В същото време търговците ще се възползват от повишеното търсене на цветя, нужни за посрещането на Господ, и ще вдигнат спекулативно цените им. Този акт финансово-контролните институции ще изтълкуват като процес на разрастване на сивата икономика, за което ще бъде обвинен самият Господ, защото именно Той с идването си косвено Го е инспирирал. За целта веднага ще Му бъде назначена одитна проверка, която да установи размера на финансовите щети, нанесени на държавата. Ще бъдат иззети всички цветя, които постилат пътя на Господ, за да бъдат използвани като веществен доказателствен материал в съда. Най-накрая ще се включат и баретите от НСБОП. Те ще са изтълкували покорното вървене на 12-те апостоли след Господ като поведение на хора, които са насилствено заставени да вършат това. Медиите веднага ще гръмнат с новината "Нова заложническа криза! 12 мъже са похитени!" Криминалният психолог Тошко Тодоров ще започне преговори по телефона с Господ: "Ще те наричам Иван!" Господ ще Му отговори: "Не, наричай ме Исус!" Тошко ще продължи: "Кой си ти?" Господ ще отговори така, както вече е отговорил и в Библията: "Аз съм това, което съм!" Което психолозите ще анализират като проява на сигурен симптом за изживяно тежко детство от субекта, правещо го крайно опасен и некомуникативен. Бойко Борисов съответно ще се включи с обещание, че ако се предаде, полицаите няма да Му ударят дори и един шамар, камо ли да го разпъват пак на кръст. От БТВ новините ще издирят приятели на Господ, които ще разкажат пред камерите, че в дъното на цялата криза има любовна афера - всичко това Той Го прави от несподелена любов. Президентът Първанов пък ще обвини правителството, че със своята финансова и социална политика е довело не само всички българи, но и Господ до отчаяние. Футболният коментатор Петър Василев ще се включи с коментар, че Господ наистина е българин. Така цяла България ще заври и закипи, вместо с радостни възгласи "Осанна!", с диви викове "Разпни го!" И на Бойко Борисов ще му бъде почти толкова лесно да разпъне Господ, колкото на Пилат някога, защото и за това пак няма да бъде той виновен, а социалистите. А пък и това ще стане точно преди местните избори, с което ще си гарантира спечелването на народния вот...
... Така Господ пак ще бъде разпънат. И всичко това заради едно най-обикновено магаренце. Магаренцето на Господ, с което Той реши да дойде, въпреки че можеше да Го направи като Мадона - с джип "Порше Кайен", с тъмни стъкла, без никой да Го види отблизо...

Няма страшно, държа те, гледай напред!

2011-06-09T10:00:00.000+03:00

Колелото на времето се върти. И ето ме на улицата- на същата улица от моето детство, на която се научих да карам колело. Но вече не като дете, а като баща. Там, на мястото на татко- зад колелото на дъщеря ми, държейки я за седалката. На това място някога беше той, когато ме учеше да карам. Държеше ме и ми говореше: "Няма страшно, държа те, гледай напред!"
И аз безрезервно му вярвах, въпреки че гласът му ставаше все по- далечен. Въртех педалите и чувах далечния му глас, който достигаше все по- глухо до мен- "Няма страшно, държа те, гледай напред!" Гледах напред и не бях видял как татко неусетно ме е пуснал да карам сам, без неговата помощ. Така се бях научил да карам...
...Но колелото на времето се върти. Сега аз съм този, който казва: "Няма страшно, държа те, гледай напред!" А дъщеря ми отговаря: "Тате, стах!" На нейният език, "стах" означава страх. Същият детски страх от падане, който изпитва всяко дете, когато се качва за първи път на колело. Същият страх, който изпитвах и аз някога на същата тази улица от моето детство. Затова и бащините думи са същите- "Няма страшно, държа те, гледай напред!" Макар бащата да не е същият, защото всеки баща рано или късно, неусетно пуска детето си и си отива. Но думите остават и те винаги ще бъдат същите. И винаги ще държат колелото на детето, дори бащините ръце вече да ги няма...
...Затова колелото на времето никога не спира- защото има един баща, който неизменно казва на своето любимо дете: "Няма страшно, държа те, гледай напред!" И тези думи, колкото и понякога да звучат далечно, те всъщност са толкова човешки близо до нас. Само на една нежност разстояние!

5 подробности, в които можем да открием Господ

2011-06-09T09:59:00.003+03:00

Казват, че Дяволът е в подробностите. Мисля, че същото може да се каже и за Господ. Той също е в подробностите. Но с тази разлика, че ако Дяволът е в онези подробности, които не можем да отминем, то Господ е в тези, които с лекота отминаваме всеки ден...В тези толкова лесни за отминавване подробности, в които можем да открием присъствието на Господ...
Първа подробност: СЪБУЖДАНЕТО СУТРИН ЖИВ ОТ СЪН

Всеки отминава тази подробност- че се е събудил сутрин. Че продължава да го има. Просто защото всичко си е на мястото му- животът му, домът му, светът му, планетата му, вселената му. Нищо не е мръднало на микромилиметър от точното си място- всички биологични, физични, кинетични, химични, гравитационни и всякакви закони си стоят на своето закономерно положение и функционират...А само един закон да се беше объркал с една идея от замисъла и действието си. Само една дребна подробност да се беше случила или неслучила и ...край с всички останали подробности, между които и аз, ти, той, ние, вие, те. Всички!

Втора подробност:ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО БИОЛОГИЧНО СМЕ

... Има около 100 000 мили кръвоносни съдове в мозъка. Ако те се разпънат, биха обиколили земята повече от четири пъти.
Човешката ДHК съдържа около 80 000 гени.
Човешкият мозък за 1 ден генерира повече електрически импулси от всички телефони по света, взети заедно.
В главния мозък на човека за 1 секунда протичат около 100 000 химически реакции.
В човешкия мозък има около 100 000 000 000 (100 млрд.) неврони.
Човешкото око различава около 10 000 000 нюанса на цветовете.
Когато човек се усмихва, "работят" 17 мускула.
36 800 000 - толкова са ударите на сърцето на човек за 1 година.
Нервните импулси в човешкото тяло се движат със скорост около 90 метра в секунда.
В тялото на възрастен човек има около 75 километра нерви...

...И всичко това просто го отминаваме. А то е в нас- само на един епидермис разстояние!

Трета подробност: УСМИВКАТА НА НОВОРОДЕНО ДЕТЕ

Няма толкова трогателна усмивка като усмивката на новородено дете. Толкова безкористна, толкова мила, толкова крехко мимолетна...Може да е просто спазъм на лицевите мускули. Напълно неосъзнат...Но, кажете ми, може ли да има такава усмивка и да няма Господ?! И най- гениалните архитекти, инженери, програмисти, склуптори, художници, писатели не могат да проектират, изчислят, програмират, нарисуват и измислят тази усмивка!

Четвърта подробност: СЛИЗАНЕТО ОТ КОЛАТА ЖИВ СЛЕД ПЪТ

Понякога, когато човек кара кола, животът му най- нелепо тривиално се държи само на един шарнирен болт, който не се е разхлабил. Или само на един спирачен маркуч, който не се е скъсал. Или само на една кормилна рейка,на един лагер...Как да не възкликнеш само при мисълта какво може да се случи: "Боже, Господи!"...

Пета подробност: МРАВКАТА, НОСЕЩА СЕМЕНЦЕ НА ГЪРБА СИ

Колко ли микроскопично малка е една мравешка глава?! Но в нея има някаква форма на сетивност, която кара мравката да събира семенца за прехрана през зимата, които донася на гръб до специални "складове", изкопании под земята...Боже, и ако този микроскопичен разум е плод на еволюцията, така от само себе си здраве му кажи!...Някак неусетно пак споменах Господ, докато възкликвах. Защо ли?...

...Защото и в тази дребна мравешка подробност, която ние толкова лесно отминаваме, че даже и често настъпваме по невнимание, присъства Господ,. Същият Господ, който само след броени дни ще има Рожден ден и всички ще се сетят за Него. Ще се сетят и ще го потърсят на празничните литургии, на празничните маси, на празничния ден...А той е в подробностите. Точно там, където най- малко Го търсим- във всяка една от нашите дочакани утрини, във всяка една от 100- те хиляди химически реакции за секунда, протичащи в мозъка ни, във всяка една усмивка на децата ни, във всяко едно наше завръщане от дълъг път с колата, във всяка една мравешка стъпчица, понесла на гърба си непосилен товар...Във всяка една подробност, която отминаваме!

Как детски чистата вяра лекува

2011-06-09T09:59:00.001+03:00

Невичка винаги, когато я заболи нещо- идва първо при мен. Ако е паднала и се е ударила, ми показва къде я боли, за да целуна мястото. "Е тука боли!", казва тя и подава главица, ако си е паднала на главата, или ръчичка, ако си е паднала на ръката. Аз я целувам. И...О, чудо! Веднага й минава.
Понякога я боли коремчето. Тогава лечението отново е простичко- само си вкарвам показалецът в пъпчето й, като го завъртам по посока на часовниковата стрелка. Веднъж- два пъти...И, хоп! Готови сме- болката изчезва безследно! А аз съм един най- обикновен татко. Нямам никакви свръхестествени сили, с които да лекувам. Имам само едната простичка бащина обич, а Невичка пък има само едната простичка детска вяра. И това е всичко. И това е достатъчно, за да се случват тези малки- големи чудеса. А те са си чудеса, защото съм виждал как Невичка претърпява сериозни удари, от които със сигурност много я боли. Но една моя целувка винаги побеждава болката. И не знам какво точно е това. Може да се нарече самовнушение. Но аз го наричам Вяра. Това е онази детски чиста вяра, за която Господ в Библията казва, че ако я имаме, ще можем да вършим чудеса...И може би тази вяра я имат вече само децата. Защото само те продължават да вярват, че за техния татко няма невъзможни неща. Само те продължават да вярват, че една целувка лекува всичко. И тази вяра е толкова силна, толкова детски чиста, че ме кара и аз да вярвам. Заразява ме. И когато целувам Невичка по ударената главица или ръчица- аз знам, че това е достатъчно. Защото, когато вярваш и обичаш- една най- обикновена бащинска целувка е по- силна от всичко. От цялата болка на света! И може би това е така, защото цялата болка на света е,...когато няма никой до теб, за да те целуне.

Чувам гласовете им...

2011-06-09T09:27:00.000+03:00

Тест за психологическа пригодност... "Ехеее, колко съм ги решавал такива тестове!", мисля си, вземайки теста от "Човешки ресурси". Ноооо...
Първи въпрос: Сутрин, когато станете от сън, чувате ли гласове?
Ако напиша, че чувам, ще ме вземат за луд и ще си изгубя работата. А аз чувам. Даже не гласове, а викове: "Татееееее, па бате ми слага легена на главата и чука по него!" Но отговарям "Не!"
Втори въпрос: Какво точно ви казват гласовете?
Егати! Как да напиша "Татееееее, па бате ми слага легена на главата и чука по него!"?! Да не съм луд! Затова написвам "Не!"
Трети въпрос: Вярвате ли в това, което ви казват гласовете?
Е, не! Оставаше да не вярвам! Нали виждам, че дъщеря ми вика с леген на главата - даже чак ехо има: "Татееееееееееееее!" Но пак отговарям "Не!"
Четвърти въпрос: Когато отидете на работа, продължавате ли да чувате гласовете?
Продължавам! Обаждат ми се по телефона: "Татееееее, па бате..." Но, разбира се, отговарям "Не!"
Пети въпрос: Разговаряте ли с гласовете?
Не, направо ги бия наред! Обаче отново отговарям с "Не!" Иначе ще ме изкарат и агресивен.
Шести въпрос: Пиете ли алкохол, след като чуете и разговаряте с гласовете?
Не, пия успокоителни! Но отговарям с твърдо "Не!" Че веднага ще ме пишат наркозависим.
Седми въпрос: Вечер, когато се върнете от работа, чувате ли отново гласовете?
Тогава най- много ги чувам - цялата къща огласят... Обаче, стискайки зъби да не надраскам на целия лист едно огромно "ДА!", пиша мъничко и кротко "Не!"
Осми въпрос: Значи, все пак, чувате гласове?...
Ще се разплача... Но пиша "Не!"
Това е последният въпрос. Предавам теста на психолога от "Човешки ресурси". Въздъхвам с облекчение и се обръщам да си тръгна. Но преди да изляза от кабинета, питам: "Кой е авторът на този тест?" "Аз!" - отговаря ми с нотка на гордост психологът... Поглеждам го със странен, паранормален блясък в очите. Защото точно в този момент наистина чувам ГЛАСОВЕТЕ. Чувам ги как ясно ми казват: "Удари му един шамар!"

БДЖ - влакче на ужасите

2011-06-08T21:00:00.001+03:00

В първия момент се почувствах точно като северноамерикански индианец, който за първи път в живота си вижда влак - вцепенен от ужас! Очите ми се разширяваха като пържени яйца на дъното на тиган. Защото това, което виждах, беше един призрак от миналото - старата пътническа мотриса на БДЖ. От онези - целите нашарени в графити, с овехтяла от времето, напукана боя. Истински праисторически динозавър - БЕДЕЖЕЗАВЪР! Той влезе тихо в гарата и отвори вратите си със съскащият звук на настъпена кобра: "Пссссссссс!" И все едно пред мен се отвориха тежките порти на Ада - на входа ме посрещна едно приблизително подобие на жена, което трудно можеше да се идентифицира по отношение на половата си принадлежност при наличието на толкова категорично мъжки белег, каквито бяха мустаците. Такива мустаци сигурно и свирепият Чингиз хан не беше имал в най-страшната си воинска сила! Попитах плахо: "Това ли е влакът за Пловдив!" Изпод мустаците излезе драматично контрастиращ на грубия външен вид нежен женски глас: "Да, качвайте се!" Нещо в тембъра на гласа ù напомняше на милото покорство, което имаха японските гейши. А аз очаквах женището пред мен да изреве като саранска мечка... Шокирано изненадан, как не колабирах, свличайки се като прострелян на перона. Ама устисках и се качих. Влязох в пътническия салон и спрях под напора на ударната вълна от сложни човешки миризми. В предните редици от атакуващи обонянието ми миризми изпъкваше с особено безмилостното си отношение - миризмата на чорапи! Но по-страшен беше причинно-следственият първоизточник на тази миризма - група роми. Дали защото подцених ситуацията, или защото надцених съпротивителните си сили, но съвсем съзнателно, с твърдата решителност на японец, преди да си направи харакири - седнах в епицентъра на клокочещата сган. Всъщност, дълбоко се уповавах на слушалките за музика, която мислех да послушам по пътя. Щях да си пусна Metallica и да се капсулирам за всякакви шумове, идващи отвън. Да, ама - не! Ромите успяваха да надвикат и гърления хевиметъл рев на Джеймс Хетфийлд. Егати! Минах от траш на още по-траш парчета, ама не - ромите бяха по-траш! Особено един такъв малък, трипластово дебел като Джаба от "Междузвездни войни", целият плувнал в мазна пот, който през цялото време друсаше сланина в ритъма на върл кючек. Те тоя те как не ми се качи на главата, докато хвърляше гюбеци. Погледнах го на кокал, а той ми помаха за здрасти, което движение предизвикваше сеизмичен ефект върху гръдния му пласт от сланина. Гърдите му със своите почти женски форми и размери се поклащаха току пред очите ми. Преглътнах и се обърнах на другата страна - оттам някаква мургава стрина ми се блещеше с бялото на очите си, докато ми набутваше в ръцете да си купя хубави банани. Следваща ми заподнася найлонова чантичка с плувнали в собствен сос полусмачкани домати. Трети образ едва крепеше четири зелки за салата. Помежду тях като пета зелка си подаде главата и началник влака с някаква униформа сякаш на старшина от Варшавския договор. Подадох му билета между два банана, за да го перфорира. Той го проби със замаха на римски легионер - забучи върха на химикалката си право в средата, точно в цената, сякаш това беше жест на мъст, че не съм му пуснал някоя стотинка в ръката, а съм си купил добросъвестно билет. След което ми се усмихна с тънка усмивка на погребален агент и отмина нататък...
... Дали пък просто не бях заспал във влака и това да беше сън?! Не, не беше сън - цената на билета ми беше пробита, а аз разбит. Точно като северноамерикански индианец, който за първи път е видял влак... пълен с индианци.

Да изореш нивата тичешком

2011-06-08T20:54:00.001+03:00

Дядо Стоил лежеше в същата болнична стая, в която и татко. Той беше голям човек - едър като вол. И много обичаше да разказва весели истории. Макар че животът му угасваше, той разказваше ли, разказваше. Сякаш това беше неговата последна съпротива срещу настъпващата смърт. Няма да забравя неговата последна история. Разказваше как се оженил още на 16 години - бил дете. Жена му и тя. Само че той бил едро дете, тя съвсем дребничко. Но, ех, любов - взели се още деца. И отишли на нивата да орат. Жена му водела коня, дядо Стоил натискал ралото. Ама нали още дете, кога ти бил орал дотогава - редовете му излизали криви, та криви. Мъжете от съседните ниви започнали да му се смеят на кривите редове. Жена му търпяла, търпяла, пък накрая взела нещата в свои ръце. Буквално! Избутала дядо Стоил от ралото и застанала на неговото място. Изгонила го да стои и да гледа отстрани, даже не искала и да води коня. И като шибнала коня, като го пришпорила, пък като заорала! Хала! Не се удържала - орала почти тичешком. Мъжете замлъкнали. Защото редовете ù били прави като по конец. А тя била една такава мъничка, нежничка, но огън! Анастасия! Дядо Стоил изричаше с такава любов нейното име. И имаше защо - тогава тя беше спасила неговата мъжка чест...
... Тази история разсмя цялата болнична стая. За миг всеки забрави болежките и отчаянието, представяйки си как мъничката Анастасия шибнала коня и го подкарала да оре тичешком, а дядо Стоил гледал отстрани заедно с мъжете с отворена уста...
Баба Анастасия беше отдавна починала и оставила дядо Стоил вдовец. Затова всички се смеехме, както и самият дядо Стоил, но една издайническа сълза се плъзгаше по бузата му, защото точно сега в тези последни часове живот той така имаше нужда от своята мъничка, огнена Анастасия, която да му се притече на помощ, както беше направила тогава.
... На другата сутрин, когато дойдох да видя татко, в болничната стая беше някак тягостно тихо. Погледнах към леглото на дядо Стоил - то беше празно. Нямаше го. Завинаги! Беше си отишъл от Живота през нощта - някак изведнъж. Решително, със замах - точно както би направила и неговата мъничка, нежна, но огнена Анастасия!

Честита Баба Марта!

2011-03-01T00:12:00.002+02:00

Когато Животът те води с 10 на нула

2011-02-11T21:24:00.001+02:00

В. беше дете на улицата. Един истински Хъкълбери Фин. С баща пияница и майка, която беше избягала с друг мъж. В. нямаше живот- имаше оцеляване. И някъде там, между живота и оцеляването, беше неговото трудно хъкълберифинско детство. Детство, изживяно по улиците- по уличните футболни мачове...
На терена В. беше боец- играеше със сърце и душа, по- точно- той не играеше, а гореше. Докато ние, неговите съотборници, кой от кой по- голямо мамино синче, играехме вяло, без да печелим и губим нищо. Та ние си имахме всичко! Но В. си нямаше нищо- имаше само футболната игра. Имаше само един- единствен, неистов шанс- там, на улицата, във футболен двубой да победи Живота. Но как можеше да го направи, като имаше за съотборници такива лигльовци като нас?! Няма да забравя как играехме срещу отбора на една от съседните махали- бяха все яки дангалаци, от които ние всички се страхувахме. Само не и В. Но неговите кураж и усилия не бяха достатъчни- затова падахме с отчайващото 10 на НУЛА! Един от съперниците дори подхвърли отегчено: "Има ли смисъл да играеме повече!?" Ние мълчехме равнодушно, готови да се откажем. Но В. изрева с цял глас точно срещу лицето му: "Ще играеме докрай!" И взе топката...
...Този дрибъл беше нечовешки, беше неистов. В. тръгна сам срещу всички. Минаваше през трупове. Гладен, мръсен, зъл, жесток, жив, красив...Той тичаше така, сякаш нищо не можеше да го спре. Накрая стигна до вратата и преди да шутира, изрева като вараварин: "А-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а!!!!!" Вратарят избяга, а В. съвсем лекичко вкара топката в опразнената врата. 10 на 1! В. се обърна и ни погледна- очите му блестяха може би от гняв, а може би и от нещо друго. Засрамени от случилото се, ние се вдигнахме на отчаян щурм. Не можахме да вкараме повече голове, защото това не беше като на филм с щастлив край- това беше животът. Загубихме, но играхме докрай. И запазихме най- ценният резултат в живота ни- 10 на 1. Резултатът на нашето човешко достойнство...

Грип ли е, да го опишеш!

2011-02-11T21:22:00.001+02:00

Какви времена настанаха- грипни! Днеска си здрав, утре болен. Бързо, без никой да те пита- искаш ли- не искаш ли!? Имаш ли пари за антибиотик, нямаш ли?! И грипът вече не е това, което беше. И той стана капиталист- империалист- експлоататор! Хваща те и ти изтисква силиците докрай, даже и живота ти взима накрая. А пък за парите да не говорим- пари за лекари, за витамини, за един антибиотик, за втори, за трети...Докато едно време не беше така. Тогава и грипът беше човек, беше другар- комунист. Идваше, но някак другарски, с грижа и мисъл за работническо- селската класа. Предупреждаваше отдалече, че ще те разболява. Правеше го чак с някаква неохота, сякаш се извинява: "Прощавай, другарю, ама план за петилетката гоня и трябва да те разболея най- много за ден- два!" Е, как да не се разболееш с кеф така, а!? И всичко минаваше с едно, най- много две хапчета аналгин хинин. Но такава беше повелята на Партията: "Да изпълним петилетката за три години!" А грипа, вместо за три дни- за един! И грипът беше човек, комунист- спазваше повелите на Партията- вместо за три дни, за един...
А сега, какви времена настанаха- грипни! Грипът- и той капиталист, феодал, народен враг, империалист, шенгенец, взима ти здравенцето...Парите, та и живота! Точно като един същий разбойник, застава срещу лицето ти, и казва: "Парите или живота!?"...
...Отговарям: "Животът, парите ми трябват!" За погребение!

Дневникът на един немски автомобил

2011-02-11T21:19:00.000+02:00

Извинявам се за почерка, ама пиша с левия шарнир, че десният нещо ми потропва и придърпва на една страна- ако пиша с него, хептен няма да ми разчетете. А и малко недовиждам- изгоряха ми оригиналните немски крушки на фаровете, сложиха ми китайски. Сега все едно съм не с фарове, а с кандилца...
...Това е дневникът на живота ми.

Ден първи- Германия, 15.11.1988 г. :

Чувам немска реч- това е добре. Значи са ме сглобили немски инженери. Сигурно съм "BMW" или "Мерцедес". Е, айде от мен да мине- може и "Ауди". Ще си отживея като аристократ!

Ден първи- Германия, 15.11. 1988 г., в края на работния ден, в края на конвейра:

Продължавам да чувам немска реч- това е добре. Но виждам надпис "Opel" на изхода на завода- това не е добре. Значи съм "Опел"- скапах!

Ден втори- Германия, в склада на завода на "Опел":

Само на два дена съм, а ръждата вече ме яде! Няма лъжа, няма измама- "Опел" съм!

Ден трети- На ферибота за Италия:

Отчаян съм- не само че съм "Опел", но и ме карат за продажба в Италия!

Ден четвърти- Милано, Италия:

Навсякъде чувам италианска реч. Шарнирите ми треперят от ужас, акумулаторът ще ми гръмне от напрежение- италианци ще ме карат! Едно семейство вече се спря на мен...Къш- къш- къш! Господи, дано да не запаля от първия път и да ми се размине.

Ден четвърти- Милано, Италия:

Мамка му, нали все пак съм немска машина, запалих от първия път и ме купиха! Семейство Олдани- луди, млади, с две лигави жабарчета- олигофренчета, които започнаха да акат, да пикат и да се боричкат по велурените ми седалки. Ех, защо Вермахта не мина и през Италия някога!?

Ден пети- Милано, Италия:

Не е истина как кара тоя италианец! Мислех, че ще съм семейна кола, а станах състезателна- от "Формула" 1! Жална ми майка на съединителя и скоростната кутия!

Ден шести- магистралата Милано- Торино:

Започвам да се съмнявам дали съм с двигател 1.6 или 3.6!? Защото преди малко изпреварих едно "Ферари"- а скоростната ми кутия още не се е разпаднала!

Ден шести- магистралата Милано- Торино, на бензиностанция:

Видях се с един "Опел", който уж с бензинов двигател, пък тракаше, като че е с дизелов. "Защо така бе, братко!?" А той, горкият, ми изстена: "Защото не са ми сменявали маслото от 5 години!" Шарнирите ми пак стрепереха, от страх щях да изпикая целия бензин, който Олдани ми зареди...

Ден десети- на градско в Милано:

Мама мия, сеньора Олдани ме подкара! Мислех, че съм състезателна кола, оказа се, че съм каскадьорска- минавам на червено, на жълто, на стоп, на обратно движение...Само на автосервиз не минавам, а всичко вече ми тропа!

Година първа:

Карам с половин картер масло- двигателят загрява, Олдани- не!

Година втора:

Карам с по- малко от половин картер масло- двигателят загрява, та прегрява, Олдани- не!

Година трета:

Карам без масло, а се чувствам...смазан!

Година десета:

Ни жив, ни умрял съм- значи съм "Опел"!

Година петнадесета:

Умрял съм- значи отивам в България!

Година петнадесета, ноември, Горубляне:

Умрял съм, но ви убеждават, че съм жив и вие вярвате- значи сте българи!

Година двадесета:

Умрял съм и никой не вярва вече, че съм жив- значи отивам в Перник!

Година двадесета, минавайки на червен светофар в София:

Безсмъртен съм! Затова на задното ми стъкло е залепен надпис "NO FEAR!" А регистрацията ми е пернишка...

п.п. Ще се видим в Ада! Само на един червен светофар разстояние...

За мишките и хората

2011-01-05T14:37:00.002+02:00

Не, не и не! Този плъх не се лови. Какво ли не залагам в капана- сиренце, препечена коричка, саламче... Само филе от акула и черен хайвер, където още не съм му поднесъл. Даже и аналгин му сложих, защото миналата година пак ни нападна един плъх- беше влязъл в шкафа с лекарствата и изял всички аналгини. Цял блистер! Къде у това малко мише главе имаше толкова главобол, че ни беше изръфал целия аналгин, не знам! Само знам, че мен ме заболя главата от него, а нямах да пийна и един аналгин. Но явно този плъх не беше онзи- аналгетикозависимият. Не беше и онзи от по- миналата година, който излизаше от дупката си само като чуеше Моцарт. Него го изпуснах, защото нямаше как да закача GSM- а си на кукичката в капана и да пусна рингтона с мелодия на Моцарт. Така той остана жив, макар да беше готов да падне свидна жертва в името на изкуството. Обаче сега, колкото и да пускам Моцарт- не! Плъх не излиза. Даже опитах и с Бах. Ама Бах тоя плъх, не слуша класика! Налита само на Мамето. Където е тя- там и той. Тази нощ тя избяга от спалната- евакуира се в детската. Каза: "Отивам да се наспя на спокойствие!" Две нощи се гони с плъха в спалната, сега беше решила, че ще спи- при нея бяха децата и котарака. Но в полунощ изпищя- при нея беше и плъхът! Това е- обича си я! Решен е да я следва до края на света! Би я последвал и в капана- 100%. Затова сериозно се замислям дали да не закача на кукичката в капана годежния пръстен на Мамето. Сигурен съм, че капанът ще щракне и вътре ще бъде плъхът с надянат на главата като примка годежен пръстен. Как иначе?! То аз така се хванах, та плъха!...

Да умориш Дядо Коледа

2010-12-21T02:32:00.004+02:00

Ако си затрупан с тестове и изпити покрай Коледа, на кого би си изкарал яда? Естествено, че на Дядо Коледа! И най-вече когато за пореден път за домашно трябва да пишеш весела историйка в негова чест.

А пък аз междувременно очаквам обаждането на училищния психолог. Защо ли? Ами защото дъщеря ми уби Дядо Коледа. Ето част от нейната шеговита коледна приказка:

„Навън времето е страховито, но улиците са пълни с хора. Настроението е приповдигнато, а децата с нетърпение очакват коледната вечер, в която белобрадият старец ще остави подаръците под елхата.
...
В къщи е топло. Огънят в камината е чудесен за карамелизиране на гумени бонбони.
...
Дядо Коледа се спуска през комина, но ... брадата му пламва... Той умира, защото без брада вече не е Дядо Коледа. Децата са тъжни - няма кой да разнесе подаръците.”

Ако не знаех кой е писал тези редове, може би зад всяка дума щях да търся някаква депресия, разочарование, тъжно преживяване, срив в ранното детство. Обаче авторът им стоеше пред мен и ги четеше, превивайки се от смях. Моята собствена безгрижна и весела дъщеря-беля се забавляваше с факта, че е погубила Дядо Коледа.

Лекa надежда за осъзнаване на сериозността на проблема ми вдъхна острата забележка на сестра й – ако прочете това в клас, незабавно ще бъде изпратена при психолога. Но след малко и тя избухна в смях и се зае да прави критичен разбор на тъжното обстоятелство. По-реалистично би било да свърши бензинът на шейната и елените да не могат да удържат теглото на Дядо Коледа.

Слушах ги със зяпнала уста и не вярвах на ушите си - дъщерите ми в мое присъствие убиваха Дядо Коледа. Бунтарството е типична черта на младите. От всяко едно поколение. И така трябва да бъде. Примирението не е градивно, но... моля ви, не убивайте Дядо Коледа!

„О, мамо, я стига с тези илюзии! Ние го „уморяваме” в преносен смисъл . Виж, брадата му пламва, значи - той остава без брада. А Дядо Коледа без брада не е Дядо Коледа! Но от всеки проблем има изход. В този случай решението е изкуствена брада. ”

***
Училищният психолог все още не е звъннал. Дочух, че бил зает с консултирането на Дядо Коледа, който е обсебен от страхова невроза. Но няма място за притеснение! Белобрадият старец е жилав, какво ли не е видял и преживял.Ще се справи и със съвременните млади бунтари.

Дочух също, че поради ясно предчувствие за сериозна заплаха плюс алергична реакция към изкуствената брада тази година може и да пропусне комина на нашата камина.

Бъдете послушни!
.

3 в 1- рецепта за коледно настроение!

2010-12-18T11:01:00.000+02:00

Необходими продукти:

- Сняг на парцали, довят от средиземноморски циклон;

- Стар и патологично мързелив, лоено дебел котарак;

- Печка на дърва ( за предпочитане турска, или- циганска, ихтиманска изработка).

Начин на приготовление:

Печката се разпалва със сухи дъбови дървета, докато страните й румено почервенеят от развитата температура, а съчките започнат леко- меко да пукат от огъня. Взема се котарака и се полага върху гърдите. Започва да се милва по главата, докато той примижи очи от блажено разстапящо котешко удоволствие. Целта е да се накара тази мързелива лоена топка, колкото и да е мързелива, все пак да намери морално- волеви сили в себе си, за да започне да мърка: "Мрррр- мррррррр- мрррррррррр!" През това време средиземноморският циклон трябва вече да си е довлякъл задника от Средиземно море до въздушното пространство на България и да сипе щедро сняг на едри парцали.

Начин на консумация:

Задължително в легнало положение и с коледно настроение! За фон може да се пусне "Тиха нощ, свята нощ", в изпълнение на Франк Синатра. Но тихичко, че котарака ще вземе съвсем да се размекне и да откърти, забравяйки, че има задача да стои полубуден, за да мърка...

Ошубена история

2010-12-16T10:53:00.004+02:00

Зимата знае, ама и аз знам. Навън е минус 10 градуса, но за всеки градус аз съм облякъл съответно по един кат дрехи. Общо 10 ката! Непробиваем съм! С руска тежка картечница да ме стрелят, само ще усетя леко, приятно гъделичкане от куршумите. Единствено малко ми е затруднено ходенето- пристъпвам като американски космонавт на Луната. Тежат ми 10- те ката дрехи на мен. То са ризи, пуловери, фланели, шуби. Едно 20- тина кила доспехи нося на гърба си. Не е леко да се носи тежко! А не е леко и за околните...
...Днес на път за работа, влязох по диагонал през вратата на купето, питайки пътуващите: "Едно свободно място?" Те ме погледнаха слисано, защото извънгабаритните ми размери очевидно изискваха не едно, а две места. Жална им майка на съседите ми по място! Ама какво да правят нещастните хорица, показаха ми кротко примирени със съдбата си единственото свободно място в купето. Отидох и седнах. Шубата ми скърцаше тежко като амортесьорите на руски самосвал, който е пълен догоре с мокър чакъл. Скръъъъъъц- скръъъъъъц! Някак се паркирах на мястото си, изтласквайки околните съгласно закона на Архимед, според който- "на всяко тяло, потопено във течност (напълно или частично) действа вертикална сила с посока отдолу нагоре и големина, равна на големината на теглото на обема на изместената от него течност. Тази сила се нарича сила на Архимед или Архимедова сила"...В моя случай течността бяха съседите ми по място, а силата ми не знам как се наричаше, но беше смазваща. Нещастната женица до мен се залепи на прозореца, притисната от менгемето на мойта шуба. А аз й се усмихвах плахо, чак мило извинително за създаденото неудобство. Обаче по едно време ми стана топло- парното в купето работеше сериозно. И започнах да се разсъбличам. Шуба, шапка, ръкавици, горен пуловер...Половин час се събличах, произвеждайки богата гама от сложно- абстрактни звуци, сякаш излезли от психедиличен албум на Пинк Флойд. Къде, каквото имаше заспал човек в купето се пробуди да види какво става. А аз им се усмихвах плахо, чак мило извинително за неудобството. Докато се събличах- половината път кажи- речи мина, настана време да се обличам, че гарата ми наближаваше. Хорицата бяха току, леко- меко пак позадремали, когато аз отново започнах да шумоля с шубата. Скръъъъъц- скръъъъъц! Егати, чак на мен ми стана жал за тезии клети същества! Ама, какво да се прави- усмихвах им се плахо, чак мило извинително. А на излизане им пожелах лек ден. Не чух никой да ми отговаря..Шубата беше много шумна. Но може и да са ми отговорили ...по някакъв мил начин.

Апокалипсисът на българското коледно чревоугодие

2010-12-08T15:01:00.002+02:00

Коледната трапеза - каква богата и сложна, чудна география има тя! На длъж и на шир щедро са се разгърнали необятни равнини от тави с вита баница. Равнини, равнини, равнини - до линията на хоризонта, където гордо се издигат планини от кюфтета, пържоли и пуешки кълки. Искрящо оросени от собствен сос, те отразяват слънчевите лъчи с ласкаво мек блясък. Най-високо в планините се вдига благоуханна пара, която загръща с нежен воал от мъгла очертанията на върховете. А някъде там в тъмните дълбини на планинските клисури текат с тих, напоителен ромон реки от меко топла ракия. Тя тече ли, тече - вие се между гънките на стръмните урви от оглозгани кокали. И накрая се влива със смирено покорство в безкрайната тъмна шир на морето от бира и вино. Там морските вълни я поемат с валсова грация и я отвеждат до далечните тучно зелени брегове на салатата от краставици. Те идват като утеха след дълго, изморително пътуване - със спокойствието на зеления си цвят, който сякаш е събрал в себе си целият мир на Вселената...

Каква богата и сложна, чудна география, нали?!Сътворена с такава любов и търпение. Красива като обещанието за Вечността. Но толкова болезнено мимолетна. Днес я има, утре я няма - изправена пред зиналата паст на българският чревоугоднически Апокалипсис, седнал като за последно на празничната трапеза. Мазно потен, с хищнически блясък в очите - той е отворил широко устата си, за да излапа цялата география, целият прекрасен свят на коледната трапеза - равнините от баница, планините от кюфтета, пържоли и пуешки кълки, реките от ракия и морето от бира и вино. За да остави след себе си развалини от коледен дух и естетика, развалини от здравословен живот-пустиня! Сред тишината, на която изгрява утрото на новият ден - ден първи от остатъка на Апокалипсиса ни...

На голлинията на Живота

2010-12-01T20:29:00.000+02:00

Превключвах безцелно телевизионните канали, без да знам какво точно искам да гледам. Спрях се на мач от испанското първенство. Играеха Реал Мадрид. Загледах ей така, защото вече не ми се търсеше друг канал. От скука! Толкова ми беше скучно, че започнах да наблюдавам единствено играта на вратаря- Икер Касиас. Колко ли трябва да му е скучно на човек, че да гледа играта на един вратар?! Вместо да гледам играта на халфовете и нападателите, головете, изпуснатите положения, аз бях като кон с капаци- гледах само вратаря на Реал. Той следеше топката с напрегнат поглед, крещеше нещо на защитниците пред себе си, ръкомахаше, заставаше ту в средата на голлинията, ту вдясно или вляво. Опитаваше се да предположи посоката на удара, да покрие най- уязвимите места на своята врата... А топката оставаше далече от него. Но той дерзаеше, бдеше, целият превърнал се в обтегната до скъсване пружина, която всеки един момент е готова да се изстреля напред, настрани или нагоре. На няколко пъти топката профучаваше към вратата. Икер задържаше до последния миг експлозията на инстинкта си, импулса на реакцията си. Сякаш беше стрелец, който е сложил пръста си на хладния спусък, изчаквайки точния момент, в който да го натисне. Но една топка беше неспасяема. Летеше със страшна скорост. Наближаваше вратата- ставаше все по- голяма и по- голяма. Икер се хвърли, протегна неистово ръка. Очите му бяха конпресирали в себе си целият безмълвен крясък на предусещането за неспасяем гол. И наистина- топката мина на някакви си милиметри от пръстите на Икер. Само на един жесток малшанс разстояние! Мрежата се опъна до скъсване зад гърба на още летящият в плонж вратар. Край! Миг празнина. Пустиня в мъртвите очи на вратаря, гледащи в безмислието на Нищото. Безпомощно отпуснати ръце, с тъжно големи ръкавици...
...Камерите показаха лудата радост на голмайстора, а след това за миг самосъжалението на вратаря. Камерите бяха цинично хищни, жадни за болка- показаха в безмилостно близък план лицето на Икер. Очите му, блестящи като след сълзи. Вгледах се в тях и сякаш видях не телевизионен, а огледален образ на себе си. Това не бяха просто очите на Икер- бяха и моите очи. Бяха очите на всеки, който някога в живота си е фатално закъснявал, непростимо пропускал, жестоко разминавал се с шанса си. Защото всеки понякога играе на този скучен пост в Живота- вратарският. Когато трябва да опази вратата на своята душа, на своята нежност и невинност, любов и вяра. Когато трябва да се хвърля с плонж за тях, за да ги спаси, за да ги улови точно на голлинията. Но ги е изпускал за някакви си милиметри. Гол след гол! Грешка след грешка...
...Изгасих телевизора. И заспах. А на сутринта отново бях там, където и Икер. На голлинията на Живота!

Да им имаме фалита на ирландците!

2010-11-24T17:17:00.000+02:00

Ирландия била пред фалит!?...Е, не мога да го разбера това! Ако Ирландия е пред фалит, то тогава пък какво да кажем ние...Можем само да им кажем: "Да ви имаме фалита!" Били ПРЕД фалит! Ние сме ПРЕД, та дори и ЗАД фалит, но пак си траем, а те вече горко реват. И откога са пред фалит? От вчера. Ако ние бяхме от вчера пред фалит, сигурно щяхме да тънем в блажен разкош, а тези чак помощи искат. Вчерашни ирландци! Знаят ли те какво е да си от 681- ва година във фалит?! Знаят ли те какво е от 681- ва година да ти казват само едно- "Пари нема, действайте!"?! Знаят ли те, че ако времето е пари, то ние още не сме се родили, защото нямаме никакви пари?! Знаят ли те, че ако парите са мръсни, то ние сме най- чистата нация в света, защото няма как да се изцапаме от нещо, до което не се докосваме?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече няма какво да губим, защото нямаме нищо за губене, което да ни е останало- дори и себе си?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече от това не можем да фалираме и така, макар да е криза и всички да фалират, ние- не?! Знаят ли те какво е да не знаеш как да обясниш на децата си, че си пред фалит и затова не можеш да ги заведеш на море?! А знаят ли те какво е, въпреки това да ги заведеш на море и да се чувстваш като най- щастливия фалирал човек на света?!...
...Няма как да знаят! Защото са ирландци, а не българи. Защото са вчерашни! Защото едва от вчера са пред фалит. И не знаят, че когато фалираш, тогава губиш всичко. А когато изгубиш всичко, тогава вече нямаш нищо за губене и можеш да бъдеш свободен. Можеш да бъдеш истински българин. Можеш да бъдеш истински мечтател...Мечтаейки да им имаш фалита на ирландците!

Един милион неща, които искат жените

2010-11-22T19:30:00.001+02:00

Задължително предварително уточнение: Жените никога не знаят какво точно искат, но го искат на момента! Тик- так- тик- так- времето започва да тече. А вие имате да изчетете най- малко един милион неща, които искат жените. Затова четете бързо...

1- во нещо: Внимание

Жена лишена от достатъчно внимание е като ръчна противопехотна граната с изваден предпазен щифт- взривоопасна! Тя всеки момент ще избухне с въпроса "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", който има радиус на смъртоносно действие най- малко един дерби мач от Шампионската лига, гледан от мъжа.

2- ро нещо: И пак внимание

Мъже, нима си мислите, че ще минете само с едно леко обръщане на главата и отклоняване на взора за миг от екрана, докато Кристиано Роналдо си наглася топката за изпълнение на пряксвободния удар?! Това не е малко, а никакво внимание. Така че- очаквайте пряксвободен удар...Но изпълнен не от Кристиано Роналдо, а от жена ви. Право в десетката!

3- то нещо: И пак, и пак внимание!

...Последен съдийски сигнал. Мачът свършва, но вниманието- не! То продължава...

4- то нещо: И пак...внимание!

Стига де! Колко внимание?!

5- то нещо: Цялото внимание!

На всека един език по света, женският въпрос "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", в контекстуален превод означава винаги едно- цялото внимание. Нещо, което някога за мъжа се е наричало...автобиография. Ама някога.

6- то нещо: Пари

Ако за мъжът е "Моят дом- моята крепост!, то за Жената е- "Моите пари- моя крепост!" И колкото по- дебел е женският портфейл- толкова по- дебел е крепостният вал.

7- мо нещо: Много пари!

...Защото онова, което не се купува с пари, жените го купуват с много пари...

8- мо нещо: Магазини

Това е екзистенциалната драма на всяка Жена- "КОЛКО МНОГО МАГАЗИНИ, А КОЛКО МАЛКО ВРЕМЕ!"

9- то нещо: И още магазини!

Една Жена не би се очудила толкова , ако астрономите открият края на Вселената, колкото, ако тя открие края на магазините по главната улица. А?????

10- то нещо: Разбиране

Разбирането на Жената за Разбиране е много трудно за разбиране! Защото не изисква разбиране, а ирационално мислене.Така, ако Жената попита: "Разбираш ли ме?!" С удивителен знак след въпросителния. То тогава този въпрос трябва да се разбира като упрек- "Ти не ме разбираш!" И обратното- упрекът "Ти не ме разбираш!", е въпросът "Разбираш ли ме?!"...

...Разбрахте ли нещо?! Не? Е, няма време да ви обяснявам, защото...Тик- так- тик- так- времето изтича. А има цели един милион неща, които искат жените. Затова направете поне едно нещо от всички един милион неща. Обърнете им поне малко внимание, вместо да ги пренебрегвате, четейки този текст.

Темпо, темпо, че окъсняхме!

2010-11-19T20:51:00.000+02:00

Бай Радко Темпото умря по същия начин, по който цял живот зидаше- скоростно! През Социализма беше скоростник, през Демокрацията също, та оставаше и през Смъртта да не е. Беше скоростник до последно- инфаркт и край. За броени минути си отиде. Не случайно му викаха Темпото. Докато редеше тухли, постоянно подвикваше на общите работници: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Така и умря- с темпо, сякаш щеше да окъснее за Онзи свят. Всичко стана толкова бързо- момчетата от бригадата още не можеха да повярват, че се беше случило. Малкият Сашко, който цели три години забъркваше кофите с вар и подаваше тухлите на бай Радко, така беше свикнал със своя майстор, че докато го гледаше как лежи безжизнен в ковчега със скръстени ръце, очакваше всеки момент той да му подвикне обичайното: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Сашко не беше свикнал да гледа бай Радко така- да бездейства, със скръстени ръце. Как!? По- скоро Земята щеше да спре да се върти, но не и бай Радко да легне със скръстени ръце и да бездейства. В съзнанието на всички той се беше превърнал в символ на вечното, нестихващо и несломимо Движение. Символ на Живота. Затова всички бяха унили на погребението, защото ги беше напуснал не просто бай Радко, а нещо повече- тайната надежда, че нищо не може да спре Живота да продължи, дори и Смъртта. И сигурно това погребение щеше да бъде като всички други погребения- пълно с безнадеждност. Ако не се беше случило нещо, което никой след това не искаше да повярва, че беше просто сляпа случайност. В същия ден имаше още едно погребение и затова гробарят бързаше, защото наближаваше часът на следващото. По тази причина той се обърна към момчетата от бригадата, които носеха ковчега: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Чувайки тези толкова познати думи, които точно сега всички имаха неистовата нужда да чуят, момчетата спряха стъписани. Та чак се наложи гробарят да ги опомни, повтаряйки им същите думи, но още по- сприхаво настоятелно: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" След това толкова категорично подтвърждение на тези думи, се случи немислимото- всеки да се усмихне на погребение. И как да не се усмихне?! Беше си смешно, защото тези думи, сякаш излизаха не от устата на гробаря, а от устата на техния приятел, който отново бързаше и не можеше да понася каквото и да е забавяне, по каквато и да е причина. Та било и тази причина да е Смъртта. И наистина- имаше работа да се върши. Имаше още толкова вар неизмазана, още толкова тухли ненаредени, още толкова строежи. Животът продължаваше. Нямаше време за губене. В съзнанието на всички звучаха с ехо думите на бай Радко, изречени неслучайно случайно от гробаря: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Тези думи, изказани троснато от бързащия гробар, като че нахокваха момчетата защо се бавят да тъжат и да се отчайват. Всички много ясно го разбраха. Затова на другия ден, когато отидоха на работа, момчетата повече не коментираха загубата на бай Радко. Казаха си само неговите думи: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" И продължиха.

Любовта- ръководство за употреба

2010-10-25T19:09:00.001+03:00

Уважаеми клиенти,
Благодарим искрено и Ви поздравяваме за Вашия избор да обичате. Ние сме убедени, че Любовта- този модерен, функционален и практичен уред,ще отговори най-пълно на Вашите потребности.
Моля, преди употребата на уреда за първи път, да прочетете внимателно и детайлно това ръководство за употреба, за да бъдат предотвратени фатални последствия, причинени от невежество .

Ръководство за употреба.

- Любовта е уред, съдържащ изцяло фина механика, която не издържа на силни удари и сътресения.
- Не се препоръчва прекалено дългото държане на уреда в условията на температури под нулата. За оптималното му функциониране е необходимо поддържане на постоянна средна работна температура, без резки амплитуди.
- От съображения за експлоатационна и противопожарна сигурност, уредът не бива да се оставя да работи без наблюдение. Внимание: Уредът е силно запалим и взривоопасен!
- Не се препоръчва докосването на ОСТРИТЕ режещи ръбове на приставките, особено когато уредът е включен в контакта.
- Забранено използването аксесоари или части от други производители, освен ако не са специално оторизирани. Гаранцията на уреда става невалидна, ако такива аксесоари или части са били използвани по нерегламентиран начин, в нерегламентирано време и на нерегламентирано място.
- За избягване на преждевременната и необратима амортизация на елементите на уреда, се изисква тяхното своевременно почиствне и сервизна поддръжка.
- Уредът има изключително сложна конструкция, в чийто състав влизат голям брой невидими с просто око елементи, които остават скрити почти докрая на експлоатационния му живот. Тези елементи могат да бъдат видени само при разглобяване на съставните части, което е силно непрепоръчително, предвид невъзможността след това да бъдат върнати в първоначалните им места на сглобка.
- Елементите на уреда имат високо ниво на антикорозионна защита. Но на места, където емайловата покривка на елементите е наранена от нанесени удари, е възможно възникването на огнища на необратими корозионни процеси.
- Продължителността на експлоатационния живот на уреда зависи изцяло от субективните фактори на неговата употреба.Или злоупотреба.
- Рекламации по отношение на качеството на уреда- само на касата!
- Взет уред може да бъде върнат обратно, но доставката е възможно да се забави поради фактора на ограничена наличност за сметка на неограничено потребителско търсене...

Предварително Ви молим да ни извините за което!

На лов за половинки

2010-10-08T00:12:00.002+03:00

Казват,че било трудно да намериш своята половинка в живота, но рано или късно всеки я откривал. Половинка плюс половинка прави едно цяло. Чиста математика! Да, ама не съвсем!

Дори и без половинка, ти пак си едно цяло. Друг път пък с половинката до теб се чувстваш кръгла нула. Когато ти писне, теглиш чертата на тази нула и пак се получават две половинки. Тези две половинки /от нулата!/ отново се преобразуват в самостоятелни единици. И всяка единица тръгва да търси нова половинка. Никаква, ама никаква логика!

Връзката „мъж-жена” е толкова сложно понятие, че дори и при елементарно зададени условия и многопластови познания по математика, физика, химия, биология, психология и темподобни науки, не бихме намерили точно, логично или дори що-годе нормално определение.

През последните години живота ме сблъска с много нови познати, повечето около моята /улегнала/ възраст – 40-50. Чисто и просто човешки отношения, да не ви минават някакви „половинки” през главата! С някои от тях се сприятелихме, с други само се поздравявахме. Семейният им статус / като в една известна социална мрежа/ варираше от „семейни”, „пред развод”, „разведени”, „обвързани”, „необвързани” до „сложно е”. Без да искам, с времето станах свидетел на промяната в някои от тези статуси.

Семейните - скучна работа. Особено тези, дето са едно цяло - дом, прехрана, деца, училище, някоя и друга биричка и... пак същото. При тези, дето клоняха към нулата, имаше малко разнообразие откъм интриги, защото все пак им предстоеше развод.

Мъжкарите или печените женски със „сложното положение” си усложняваха сами живота – съпруг/а в България, любовник/ца в чужбина. Обикновено се държаха наперено и самоуверено, а всъщност, заровили главите си като щрауси, се оплитаха в лъжи и облекчаваха вината си с парични преводи към своите „законни половинки”. Страхливци!

Някои от разведените все още си ближеха душевните рани, но други гледаха трезво на живота, чувстайки се самостостоятелна силна единица. При тях преминаването от „обвързани” към „необвързани” и обратно беше най-безболезнено и най-често на принципа „проба-грешка”. Все пак /ще се повторя/ не е лесно да намериш своята половинка, а пък и след като веднъж си зачеркнал една нула, ставаш по-взискателен и мним към новата половинка, с която евентуално би могъл да си едно цяло.

От женска гледна точка донякъде дори се възхищавах на дамската част от разведените заради борбеността и смелостта им. Любовта няма възраст, всеки има право на щастие и на нов шанс. Радвах се, когато бяха лудо влюбени, критикувах ги, когато се държаха пубертетски глупаво, бях добър слушател. На чашка кафе.

Но...в един момент нещата се промениха. Дали кризата, дали прагматизмът - нещо накара тези уж силни и самостоятелни жени да се впуснат в лов за половинки. Вече не се говореше за любов, харесване, привличане, характер, ценности, а се правеха сметки. Промяната ме изненада и споделих каквото чувствах и мислех.

Според мен, взети самостоятелно, мъжът и жената не са блуждаещи половин човеци, лутащи се в търсене на липсващата си половина. Всеки един от тях е пълноценна личност с характер, интереси, ценности и слабости. Непрекъснато се срещат и разминават. Съвсем случайно, в неопределен момент от времето и пространството, срещат човека, който им харесва. Човекът, който ги допълва. Човекът, с когото се чувстват още по-пълноценни. И ако са съсредоточени в лов на половинки, насочили мерника си в целите числа и нулите на банковите им сметки, ще пропуснат истинския човек.

Тогава се промени и моят статус. Вече не бях добрият и разумен „слушател”, а наивна „глупачка” без проблеми. Омъжена, направо за завиждане! Лесно ми било – спокойна и осигурена!

Знам, че на определена възраст не е лесно да си сам. Нямаше никакъв смисъл да ги убеждавам, че на същата възраст не е лесно и да не си сам. Докато сме по-млади понасяме по-леко както самотата, така и капризите на човека до нас. И ако в един момент сме успели да остареем заедно, това означава, че зад гърба си сме оставили не само весели и приятни моменти, а и много компромиси, тежки моменти и неуспехи. Нямаше смисъл да ги убеждавам, че „моята половинка” е с празна банкова сметка и въпреки това сме едно цяло.

***
А казват също, че когато свършат парите, свършвала и любовта. Уфффф...какво да правя, като ми е крив мерника!

Наслука!

.

Уличница!

2010-08-26T08:52:00.005+03:00

Не смея да я погледна, защото ще съгреша.
Но знам, че тя е там, на улицата.
Уличница!
Виждам я, без да гледам.
Усещам я с всичките си сетива, дори с кожата си, защото настръхвам.
Тих копнеж минава като вълна през цялото ми тяло- залива ме нежната топлина на талазите кръв, които сърцето ми изтласква.
Искам да я докосна копринено трепетно, с върха на пръстите си.
Да плъзна ръце по нежната линия на нейните извивки.
Да извая склупторно и най- интимния детайл от релефа на нейните форми.
Да вляза ритуално бавно в нея.
Да я хвана страстно с едната ръка, а с другата да направя контакт.
Да замълча за миг, преди да запаля "огъня" в нея.
И накрая нежно да...завъртя ключа...
А след това- да дам газ до ламарина! Първа, втора, трета, четвърта, пета- докато й скъсам скоростната кутия! Докато достигна предела на възможностите й- там, където се крие нейната съкровена различност. Която не може да се означи със сериен номер. Защото духът няма номер. Защото духът не е серийно производство. Той е изкуство. А изкуството може да бъде дори една най- обикновена кола, паркирана на улицата...
...Уличница!

Ти пък кой си?!

2010-08-08T23:40:00.006+03:00

Тъкмо беше успяла да привърши лакирането на ноктите на лявата си ръка, когато очакваната атака започна. Бомбите, заредени с детски рев, съпружеско мрънкане и родителски упреци, падаха от всички страни.
ПУФ! „Мамоо, не искам тази блуза!”
ИИИУУ, ПУФ! „Скъпа, къде ми е вратовръзката?”
ПУФ,ПУФ! „Мамиии, шнолатаа... Любиматааа...Счупи сеее.”
ИИИИИУУУУ...ПУФ-ПУФ! „ Дъще, така ли ще оставиш пералнята, дрехите ще се измачкат!”
Офанзивата приключи със заповедта на старшият в къщата: „Стига си мърморила, жено! Побързайте всички!”

След пет минути цялата фамилия стоеше в разгънат строй в коридора. Всички наконтени, сресани, напарфюмирани, но .... замръзнали, с отворени уста и разширени от ужас очи. И бяха вперили погледи в нея. Осъдителни погледи! О, не, пак ще закъснеят! И пак заради нея! Никога не е готова! Все нея ли трябва да чакат?!

Тя погледна сконфузено раздърпаната си тениска, но само след миг се съвзе, разтърси рошавата си коса и присви застрашително очи ... и юмруци. Само навременното отстъпление към стълбищната площадка спаси най-милите й същества от нейния гняв. „Ще те чакаме долу!” - долетя приглушен глас от асансьорната кабинка.

„Писна ми, писна ми, писна ми! Мен чакали!”- нареждаше през зъби тя, докато се опитваше да захване косите си в елегантен кок. Фибите се изплъзваха от ръката й, докато най-накрая полетяха, захвърлени в неизвестна посока. И днес ще е със спусната коса. В момента, в който настървено разресваше гъстата си коса, забеляза ноктите на дясната си ръка. Уф, не е довършила лакирането! „Не ме оставят на мира, а пък накрая...мен чакали!” Посегна към шишенцето лак, а то се извъртя като живо и пльокна на пода, оформяйки красива цветна локвичка. „Не сега, моля те, не и това!”. Прибягна до употребата на ацетон – както за пода, така и за лявата си ръка. И днес ще е без лак на ноктите...

„Писна ми, писна ми, писна ми!”- повтаряше почти на глас, докато затръшваше последователно вратата на апартамента... и тази на асансьора... и тази на входа... Елегантните членове на нейната фамилия я чакаха на тротоара, но тя с гордо изправена глава премина като фурия покрай тях и се отправи към паркираният наблизо тъмно-син автомобил. Да , много добре си спомняше всички точки от стройната организация на вечерта – тя трябваше да пътува в колата на брат си и той вече я чакаше, седнал зад волана. Тръшна се шумно на седалката до него, като останалия си заряд от нерви изсипа при затварянето на вратата.

- Какво, и ти ли само МЕН чакаш?! ...Хайде, пали!... – нервните думи изригваха от устата й с унищожителната мощ на врящ гейзер - Уж бързаха, а пък сега... Гледай ги как са ме зяпнали! ... Мене чакали! Всеки ме дърпа... Дай ми това, дай ми онова!... – имитираше ги нервно, докато се бореше със закопчалката на колана - Какво сте ме зяпнали така!... – провикна се тя, размахвайки заканително ръце... - Писна ми, писна ми... Ама, хайде де,ти пък какво чакаш, не знаеш ли как се пали тази кола?! – тропна настоятелно по арматурното табло.

Мъжката фигура до нея не помръдваше и не издаваше ни дума, ни звук. Тя рязко се изви на ляво и отново размаха ръце.

- Братко, поне ти не ме изнервяй, че... – думите и увиснаха във въздуха, подобно на долната й челюст. Погледът й се спря върху лицето на младият мъж, отдръпнал се на безопасна дистанция, доколкото това е възможно в купето на един стандартен автомобил. Абсолютно непознат млад мъж.

- Ти пък кой си?! – учудено-назидателно изсъска тя, а мъжът предвидливо приповдигна свити в лактите ръце, приготвяйки се не за нападение, а за защита.

Бяха й необходими само три секунди, за да свери фактите. Цветът и моделът съвпадат, но това не е колата на брат й. Очевидно и зад волана не седи брат й, защото в този момент той стои отсреща и се превива от смях, заедно с всички останали роднини, които „чакаха само нея!”.

- Ммдаа!...- усмихна се тя накриво. После, възвърнала самообладание, потупа наставнически рамото на младия непознат мъж - Браво! Смело момче си ти! Точно така се постъпва с разярени жени – никакво опълчване. Юнак си ти, юнак!

Измъкна се леко от чуждия автомобил, изправи гръб, пое дълбоко въздух, изпусна го с шума на парен локомотив и с елегантната походка на Кралицата на вечерта се отправи към тъмно-синята кола на брат си. Дори не удостои с поглед „всички, които я чакаха”. Преминавайки покрай тях, само подхвърли строго през рамо: „Хайде, по колите! Докога ще ви чакам!”.

/По действителен случай/
.

Опасно изпреварване

2010-07-17T16:57:00.001+03:00

Слънцето вече беше адски напекло и затова усилих крачка, за да се добера по- бързо до колата. Представях си как се качвам в нея и пускам климатика, който ме докосва със спасително свеж полъх. Чак преглътнах стеклата се в устата ми слюнка на изкушение и натиснах по- силно крачката си- имах някакви стотина метри. Когато пред мен се изпречи една огромна лелка. Тя запъхтяно бавно и мъчително вървеше, клатейки целия излишен холестерол по себе си. Беше като Съветския съюз по времето на Сталин- "страна огромная"! Толкова огромна, че беше изпълнила целия тротоар- за изпреварване имаше една тясна ивица, през която можеше да се промъкне само човек с тежка форма на булимия. А пък и аз не съм много силен в изпреварванията. Когато карам кола и ми се наложи да изпреваря, целият се изпотявам. Та и сега ме обхвана едно такова чувство на обреченост да кретам цял час в жегата след този хипопотам пред мен. И закретах. Женището пред мене пъшкаше, а аз след нея. Приличахме на пуфтяща влакова композиция от тези с парните локомотиви от едно време. Пуф- паф, пуф- паф...По едно време в мен се надигна безмълвен ропот срещу нерадостната ми съдба на роб и се мобилизирах за атака.Леко, деликатно се изкашлях, което стратегически целеше да накара жената пред мен да се обърне назад, за да види кой кашля и така да освободи коридор за изпреварване- белким в профил да беше по- малогабаритна. Опасявах се, че така е възможно коремът й да ми се препречи, изпъквайки в профилно- релефно положение, но бях готов на всичко- дори да мина с лазене под него. Или да го прескачам с летящ плонж. Но къде ти да ме чуе жената от собственото си хриптене и пъшкане. Затова тръгнах на щурм отдясно, откъдето ми се виждаше да има повечко сантиметри място. Обаче- грешка. Отдясно имаше къща, та се набутах като в менгеме между туловището на жената и стената. Заорах в стената, повлечен от мощната тяга. Жената, докато разбере какво става, докато реши да спре, докато й свършат крачките спирачен път... Влачихме се един до друг като преследващи се коли в холивудски екшън. Само успях да кажа със сетни сили "Извинете!" и се измъкнах от менгемето. Жената ми се усмихна с добродушно разбиране- така, както само дебелите жени умеят да се усмихват. Дали въобще разбра какво стана, или просто усети лек гъдел отдясно- както кон усеща муха на гърба си. А аз пак се върнах на изходна позиция- отзад. И продължих послушно да кретам подобно на теле след крава. Даже чак ми стана някак телешки спокойно- гледах като хипнотизиран в поклащащата се походка на лелката. Тялото й се поклащаше ту наляво- ту надясно като метроном, с някаква плавно тромава, почти валсова грация, от която започна да ми се придремва. Вече ми изчезна всякакво желание да изпреварвам. Напълно доброволно и безропотно влязох в ритъма и крачката на жената. Как само и аз не започнах да се поклащам...И да си повтарям в тих транс: "Аз съм теле, аз съм теле!" Мууууууууууу!

Завръщане у дома

2010-07-08T14:42:00.002+03:00

На Тибурон, която ще разбере най- добре написаното...

Момчетата от бригадата веднага разбраха, че са преминали границата и вече са в България. Разбраха, въпреки че беше посред нощ и всички спеха дълбоко, уморени от дългия път. Защото някак им стана родно. Необяснимо родно, макар и насън. Може би всеки усети толкова познатото друсане на осеяните с неравности и дупки български пътища, каквито не бяха тези в Испания, откъдето идваха. Може би всеки чу далечно долитащото в съня им, все по- често и по- цветисто псуване на майка от шофьора, който се възмущаваше от неправилното изпреварване на колите, каквото по целият им път през Европа нямаше. Може би всеки разбра по някакъв неведом път на интуицията си, че вече е у дома, където всичко е толкова родно и познато- и дупките, и псувните. Затова, въпреки че сънят оловно тежеше върху клепачите им- всички се събудиха, за да се убедят, че това не е просто сън и вече наистина са в България. Убедиха се и с очите си- бусът навлизаше в тяхната родна, горчиво иронично наричана СеверозападнаЛа България. Виждаха малките, обезлюдени от безработицата, унило самотни селца. Това бяха техните родни селца, от които бяха избягали далече- чак в Испания, за да търсят препитание в строителството. Сега те се завръщаха след година и шест месеца работа на строеж в Мадрид. След година и шест месеца под жаркото слънце на Испания, което превръщаше строителната площадка в нагорещена до непоносимост пещ, а дишането в мъчително търсене на глътка свеж въздух. След година и шест месеца в един толкова голям и толкова чужд град, в който никой не искаше да познава никого, дори и себе си. След година и шест месеца спане в пренаселена квартира, в която дори не можеше нощем тайно да си поплачеш от носталгия по вкъщи, защото е легло до легло и всеки ще те чуе. След година и шест месеца с единствено забавление играене до късно на карти и гледане на мачове от испанското първенство по телевизията. След година и шест месеца чуване за кратко по телефона на родните детски гласчета, които разказват за своите оценки и игри в училище. След година и шест месеца да нямаш от преумора какво да си кажеш с колегите вечерите след работа. След година и шест месеца сънуване как се завръщаш у дома, как отваряш вратата и как прекрачваш родния праг... След цялата тази година и шест месеца, броени ден по ден и ограждани с кръгче в календарчетата, както някога дните в казармата- сега беше дошъл часът на завръщането. Бусът спираше от село на село, за да завърне вкъщи толкова очакваните съпрузи, бащи, братя и синове. Макар че точно в този среднощен час никой не ги очакваше, защото бусът успя да измине разстоянието, преди да се съмне и да дойде утрото. Но дали, защото нямаше никакви посрещачи. Дали, защото часът беше среднощен. Дали, защото беше толкова тихо, че се чуваха само щурчетата в листата на дърветата. Всичко това превръщаше завръщането на момчетата от бригадата в още по- съкровено лично изживяване. Защото необезпокоявани от никого, те можеха да слязат от буса и да вдишат дълбоко от родния въздух, напоен с ухание на узрели череши и прясно окосена трева. Защото можеха спокойно да погледнат осеяното с едри,закачливо намигващи звезди небе- същото като онова небе, което мечтателно съзерцаваха някога с детските си очи. Защото можеха да усетят деликатното докосване на вятъра по загрубялата кожа на лицата си, който носеше свежа прохлада, вместо топъл лъх, както беше дори и нощем в Испания. Защото можеха да видят родните си къщи така, както никога не ги бяха виждали досега- като единственото място на света, където са добре дошли дори и посред нощ. Където са чакани дори и нечакани! Само трябваше да направят последната крачка на завръщането- да разберат, че цялото заминаване си е заслужавало не заради спечелените пари в евро зад граница, а заради това завръщане у дома.

10 неща, които изкарват мъжете от душевно равновесие

2010-07-02T18:00:00.001+03:00

Теоретично мъжете са силният пол. Но на практика те отдавна не са толкова силен пол, колкото са били или им се иска да бъдат. Иначе нямаше да ги има тези най- малко 10 неща, които могат да изкарат един мъж от душевно равновесие...

Първо нещо: БЕРБАТОВ ИЗПУСКА ДУЗПА, НО ПРОДЪЛЖАВА ДА ГЛЕДА ВСЕ ТАКА МЕЛАНХОЛИЧНО РАВНОДУШНО В ЕДНА ТОЧКА
Бирата е извадена вече от хладилника, капките конденз сладострастно се стичат по изпотените бутилки, от гърлата им излиза онзи звук подобен на тиха въздишка на облекчение при отварянето на капачките, чашите са сложени на масата, устните са отворени, за да освободят събиращият децибели в гърлото победен вик...Само Бербатов трябва да вкара дузпата. Но..."Какъв пропуск, какъв пропуск на Бербатов!!!", крещи коментаторът. А Бербатов продължава да гледа все така меланхолично равнодушно в една точка. Да беше напсувал на "мамата", както правеше Стоичков. Да беше се изплюл с гняв върху тревата. Да беше направил някакъв неприличен жест с ръцете. Да беше реагирал по някакъв начин, какъвто и да е. А той стои така, сякаш ако го боднеш с игла по задника, няма да каже и едно "Ох!"...Е, това може да изкара всеки мъж от душевно равновесие.

Второ нещо: ДОСАДНО ХРОНИЧНИЯТ ЖЕНСКИ ВЪПРОС "А НИЕ С ТЕБ КОГА ЩЕ СЕ ВИДИМ?!"
Отборите вече са излезли на терена и са се построили, за да изслушат националните химни. Трибуните реват. Камерата показва в драматично близък план лицата на главните герои в тази "истинска футболна драма". Емоциите са нажежени до парещо червено, когато се излива кофата студена вода на досадно хроничния женски въпрос: "А ние с теб кога ще се видим?!"...

Трето нещо:НОВАТА КОЛА НА КОМШИЯТА
Вълшебна утрин! Слънцето грее като детска усмивка. Вятърът нежно довява омайно ухание на събуждаща се природа. Как да не отвориш широко прозореца, за да вдишаш и попиеш с всичките си сетива и пори от това утринно вълшебство!? Как!? Кккккк- ка- ка- как!? Не можете да си изкашляте въпроса, защото в гърлото ви засяда облака мръсна газ от новата кола на комшията. Но майната му и на облака, друго засяда, което не може да се преглътне лесно- тия проклети четири кръга от емблемата на Ауди А 8, облещили ли се най- безсрамно и безмилостно на лъскаво черния заден капак!

Четвърто нещо: КОЛА, КАРАНА ОТ ЖЕНА НА ОЖИВЕНО КРЪСТОВИЩЕ
Що е то?! Дава ляв мигач, а свива надясно. Дава десен мигач, а свива наляво. Забива спирачки на зелен светофар. Дава предимство, когато има предимство на пътя. И отнема предимство, когато няма предимство. Не, не е самоубиец. Нито холивудски каскадьор Това е Жената, на която няма да й стигнат всички майки, лели и стринки до девето коляно, за да се попълни дългия списък от вербално декларирани сексуално- възмездни закани на мъжете- шофьори.

Пето нещо: НЕВИННИЯТ,НО ИЗНЕНАДВАЩ ДЕТСКИ ВЪПРОС "ТАТЕ, МОГА ЛИ ДА СПЯ ПРИ ВАС С МАМА, ЧЕ МЕ Е СТРАХ САМ?!", ЗАДАДЕН В ИНТИМНО МНОГО ДЕЛИКАТНА СИТУАЦИЯ
На това в армията, когато има стрелби с автомат по статична или подвижна цел, му казват "засечка". А във въпросната интимно деликатна ситуация- шок и ужас!

Шесто нещо: ЕМАНЦИПИРАНИТЕ ЖЕНИ
Жена с панталон- никаква реакция. Жена с униформа- никаква реакция. Жена с цигара в устата, докато ходи- никаква реакция. Жена с мотика в ръце- никаква реакция. Ноооо...Жена с Мерцедес, с пари, с висок пост- РЕАКЦИЯ! Душевна и не толкова душевна.

Седмо нещо: ДЕРБИТО ЛЕВСКИ- ЦСКА
Това дерби стимулира апетита- или ядеш семки, или нокти, или съдията, заедно с майка му...Или себе си. От яд!

Осмо нещо: ПО- БЪРЗА КОЛА НА МАГИСТРАЛАТА
По действителен случай...Някога през социализма. Москвич изпреварва Вартбург. Преизпълнен с гордост от този чутовен подвиг, баща се обръща към малкия си син: "Сине, изпреварихме немска машина!" Скоро обаче Мерцедес задминава Москвича. Синът, който всъщност не е толкова малък, задава своя съкрушително резонен въпрос: "Тате, а тая немска машина можеш ли да я изпревариш?!" Чува се само скърцане на зъби.
.
Девето нещо: ОТИВАНЕ НА ДЪЩЕРЯТА НА ПЪРВА СРЕЩА С МОМЧЕ
Момиченцето на татко. С розовите, пухкави бузки и крехкото гласче, което зове за помощ при всяка по- несигурна крачка след прохождането. Ех, спомен мил! Кога това момиченце неусетно порастна?!...И ето го как пак прохожда, ама вече по гаджета- с оня пъпчив ръб от съседния блок.

Десето нещо: ТЪЩАТА

Тъщата! Само думата, чисто фонетично, звучи така, както изглежда немски танк от Втората световна война в атака- свирепо! Затова всеки мъж, дори и най- коравият, може да потрепне от мистичен ужас. Пък какво остава да се изправи лице в лице срещу самата дума от плът и кръв!

Писмо до поискване: Писмо от България

2010-06-03T16:00:00.003+03:00

Здравей, приятелко!

Чета писмо ти и си мисля, че колкото българи има, толкова и Българии има. Ето, за теб България е последната крачка назад, на която имаш право, която можеш да си позволиш. Последната крачка назад до стената на безизходицата. Докато за мен България е самата стена на безизходицата, до която съм опрян и няма място за отстъпление. Приличаме си по това, че и двамата имаме зад гърба си България, но на различно разстояние- ти на една крачка назад, аз на нито една крачка назад. Не знам кой от двамата е по- добре. Може би ти, че имаш място за отстъпление, че имаш завръщане (а смисълът на всяко заминаване е именно завръщането). Или може би аз, че нямам никакви илюзии, никакви надежди, никакво завръщане- имам само едната България, гола и боса, но родна- роден ми е всеки камък, пък бил той и някъде на майната си по дивите чукари на Странджа планина, където никога не съм стъпвал и не искам да стъпвам. А може пък и двамата да не сме добре- ти, защото си отишла на майната си в чужбина, аз, защото съм останал на майната си в България. Остава ни да изберем как ще сме, както и къде ще сме, за да сме така или иначе. Важното е обаче, че за България винаги ще има място в багажа ни- та тя е "земя като една човешка длан"- можем да я занесем там, където отиваме, както и да я върнем там, където се завръщаме...На мястото й!

Писмо до поискване: Писмо от Испания

2010-06-01T23:28:00.002+03:00

Здравей, приятелю!

Дните ми отлитат толково незабележимо еднообразно, че започвам да се притеснявам за безсмислието на живота си. Напоследък имам доста свободно време и често се отбивам в един български бар.

В началото, преди години, се чувствах много странно там - много хора, голяма шумотевица. Дразнех се от непоносимото мрънкане или надменните хвалби за емигрантско благополучие и въпреки това изпитвах нужда от тези срещи. Наслаждавах се на различните български диалекти. Шарен свят, хора разни... Кимах с глава като играчка-кученце на задно стъкло на „Москвич”, докато преглъщах кафето с мляко, после плащах набързо корите за баница, бурканчето с лютеница и буцата сирене /все деликатесни стоки/ и се отправях към моята крепост – моят дом. Уморено захвърлях униформата, пропита с миризмата на испанска кухня и се впусках в кроенето на амбициозни планове за бъдещето. Необходими са постоянство и търпение, казвах си. Наивни глупости! Но това е друга тема, приятелю.

Впоследствие се сприятелихме със собственика на бара. Освен изключителният му търговски усет, който му помагаше в работата , той притежаваше едно твърде неестествено за българския емигрант качество - изпитваше чисто и неподправеното желание да обединява българите, да помага на всеки с каквото може. Не очакваше благодарност от никого, просто се явяваше като един вид координатор на добрите дела - този има нужда от помощ, онзи пък може да му помогне. Звънне на този, помоли онзи – дай да помогнем, наш човек е...Та така, приятелю, отнесох се. Друго исках да ти споделя.

Миналата седмица пак се отбих там – ей, така, да си поприказваме. Барът беше полупразен. Кризата, приятелю, нали разбираш... Покрай дългата редица от свободни маси имаше огромен куп с големи пътнически сакове и опаковани кашони. Лепенки с адреси, български телефонни номера... Адреси от цяла България – големи градове, села , за които не съм и чувала... „Връщат се – отговори ми бармана, проследил учуденият ми поглед – Хората се връщат в България. Не издържат вече тук и хващат самолета . Багажа си изпращат по товарен бус. Тръгнаха си, много си тръгнаха, цели семейства...”

Докато пиех неизменното си кафе с мляко влизаха и излизаха познати физиономии, по които нямаше и следа от предишната напереност и увереност. Умълчани, унили, угрижени... Питаха кога ще се товари буса, има ли място за още малко багаж, умножавайки килограми по евро. Нямаха сили дори да пуснат пиперливата българска фраза, поздравяваща майката на кризата и безработицата. Безизходицата им е оставила само един-единствен спасителен процеп –да се върнат там, откъдето са тръгнали преди години - с един сак багаж, със страх от неизвестното и с много, много надежди. Сега отново трябва да събират багажа си.

Тогава се запитах, приятелю, лесно ли се съберат всички прекършени мечти в една торба?! Как се пакетират любимите вещи и ненужни предмети заедно с изгубените надежди, болката, разочарованието?! Колко ли тежат пет, осем или десет години от живота ни?! Каква цена се заплаща за пренасянето на наранена душа през граница ?! Облага ли се с мито чувството за провал!?

Кръговратът на живота, казват. Колко е коварен ! Напускаш един дом, започваш отначало, създаваш сламка по сламка ново гнездо и изведнъж те връхлита стихиен ураган. Казват също, че винаги се намира обратния път към дома. Обаче има и една песен... „Не е лесно у дома да се връщаш бездомен...”

Въпроси, приятелю, глупави въпроси! Зададох си ги, без да потърся отговори. Поне за сега.

До скоро.

Класиците на футболната поезия

2010-05-21T13:55:00.001+03:00

Двадесетина дни преди началото на Световното първенство по футбол, може ли да се мисли за нещо друго, освен за футбол?...
Съвременният футбол е тичане, тичане и пак тичане. 90 минути тичане, единоборства за всяка топка, за всеки метър от терена, тактическо надхитряне и пласиране на точния човек, на точното място, в точния момент, за да бъде нанесен решителният, неспасяем удар в противниковата врата. Хладно, изчислено, без емоция, без романтика, без поезия.
В съвременния футбол вече няма място за поезия. Футболните играчи, които сътворяваха истинска поезия от финтове, пасове и голове, останаха в миналото. Останаха в класиката. Понякога си спомням с носталгия за тях - класиците на футболната поезия...

1.ВАН БАСТЕН, ГУЛИТ и РИЙКАРД (Холандия): Те бяха едно неделимо цяло. Разбираха се, само с поглед. Дори и без поглед. Усещаха се почти свръхестествено, по интуиция. И си взаимодействаха с точността на часовников механизъм. Превръщаха играта наистина в игра - в нейния забавен, по детски витален смисъл. Допирът им с топката беше валсово елегантен, беше чувствен като ренесансов флирт на мъж с жена. Финтът им беше изчистен и точен, с красив рисунък. Пасовете им - дълги и къси, с едно докосване, извеждаха на чиста позиция за гол. А головете им... Това не бяха голове, а поезия! Всеки помни гола на Ван Бастен през лятото на 1988 година на финала на Европейското първенство в Германия, когато от невъзможен ъгъл, с елегантно прехвърляне, топката беше вкарана в противниковата врата.

2.Братята МИХАЕЛ и БРАЯН ЛАУДРУП (Дания): Те бяха турбо бързи и маневрени. Финтираха на скорост, с резки, неочаквани промени в посоката на водене на топката. Тялото им се накланяше надясно, но те тръгваха наляво. Спираха, тръгваха, промушваха се на зиг-заг в тесните "улички" между двама-трима противникови защитници. Играеха дръзко и красиво, предизвикателно, на ръба на ексцесията и екстремизма. Истински поети!

3.ЛОТАР МАТЕУС (Германия): "Не човек, а желязо!" Той беше на 38 години и още играеше в националния отбор на Германия. Не се предаваше и продължаваше да бъде въплъщение на несломимия немски боен дух. Не блестеше с техника, но "пишеше" поезия със своите оръдейни изстрели на топката, които достигаха до 120 километра в час скорост на летене (на Световното първенство в Италия 1990 година, при гола му във вратата на Югославия)... Да не си вратар, когато Матеус рита топката!

4.ДИЕГО МАРАДОНА (Аржентина):... Световното първенство в Мексико 1986 година. Четвъртфинален двубой между отборите на Аржентина и Англия. В един момент Марадона поема топката някъде от центъра и тръгва напред. Спринтира. Ляво - дясно - сменя главозамайващо посоките, минава като на шега през цялата английска защита и с фалцов удар вкарва гол-шедьовър... Това е Марадона! Той наистина можеше всичко и го правеше с лекотата на дете, което безгрижно се забавлява. Финтът му беше бароково изящен, с тънък усет за естетиката на детайла при докосване на топката. Тялото му притежаваше изумителна пластика на движението, което много драматично и непринудено се включваше в целия театър на финта, на лъжливото движение, симулиращо подвеждаща посока. Пасът му беше плавен и мек, с елегантен полет на топката, която винаги стигаше целта... Спирам, защото поезията не може да се разкаже с думи - тя трябва да се изживее!

5.ФРАНКО БАРЕЗИ (Италия): Почти плешив, откровено грозен, с груби черти на лицето, сякаш изсечени с длето от некадърен дърводелец, със свиреп поглед и релефно изпъкнали челюсти - Франко Барези внушаваше зловещ респект на всеки, който се изправяше срещу него на терена. Защото той играеше точно така, както изглеждаше - сурово! Беше "секирата", която "сечеше" безмилостно краката на противниковите нападатели, дръзнали да влязат в защитното поле. Въпреки това в цялата му игра имаше някаква поезия. Поезията на безкомпромисния боец, който е готов да жертва себе си и другите, но да отблъсне атаките на противника.

6.ПЕТЕР ШМАЙХЕЛ (Дания): Той беше образ безподобен! Едър и як като мечка. Исполински висок, с изумително дълги ръце, които като ги разпереше и футболната врата се скриваше зад гърба му. Петер Шмайхел, вратарят на датския национален отбор и "Манчестер Юнайдет", не просто пазеше - той умираше, но не пускаше гол във вратата си. Хвърляше се наляво-надясно, ставаше и пак се хвърляше. Пот се лееше от него. Излизаше с топката напред като полеви играч, без да му пука, че оставя вратата празна. Смееше се идиотски. Очите му искряха, пълни с чаровна лудост. Крещеше от гняв или възторг. Ръкомахаше прилично и неприлично. Всичко това беше той - Шмайхел, вратар, боец, викинг, поет!

...И още толкова много подобни футболисти пропускам да спомена. Играчи, които са вече безвъзвратно минало. Използвам думата "играчи", защото те наистина играеха, сякаш са деца на улицата или в задния двор на училището. А днес всички са състезатели, които тичат, тичат и пак тичат. И догонват топката, но никога няма да догонят и да настигнат поезията на футболното минало!

С мъж на пазар

2010-05-04T22:58:00.002+03:00

Приятелките ми споделят, че в приоритетно женската страст, наречена „пазаруване”, мъжът се явява необходим елемент по две причини – финансова и силова. Или иначе казано – като чекова книжка и като носач. Аз пък от опит знам, че доста често при пазаруване мъжът е „дразнещият” елемент.

Причината при поредното пазаруване да бъда придружена от моят съпруг е неговата безрезервна готовност да ми помогне при избора на радио-CD, след като дълго ме е убеждавал, че това не е просто един обикновен автоаксесоар, а предпазна мярка за безопасността на движението по пътищата. Имал впредвид моята страст към шофирането на приятен музикален фон... И непрестанното ми човъркане на пропадналият бутон... И заяждащият диск... И повредения регулатор на звука... Набързо направения баланс на семейния бюджет в краткосрочен план при променлива ситуация в условието на икономическа криза води до извода, че и с този разход, както и без него, положението е „жълто сигнално-мигащо”, в резултат на което посоката е близкият търговски център, а мъжкото присъствие е под прикритието „ консултант”.

При моето решение да паркирам на по-отдалечената, почти празна част на паркинга, той небрежно подлага на съмнение шофьорските ми умения, с единствената користна цел -да ме предизвика да се напъхам в трудно-проходимата зона, близо до входната врата, за да си спести ходенето пеша. За да опровергая несъстоятелността на неговете съмнения, хладнокръвно се строявам в предните редици, на милиметри от съседните коли. Изнизвайки се с лекота от шофьорското място, започвам миловидно да му подвиквам да побърза, докато той се бори да се измъкне през полуотворената врата - с усукване и извиване, подлагайки на изпитание гъвкавостта на тялото си. Моето сладко отмъщение за избраното от него място за паркиране!

Търговският е център е голям , с разнообразни щандове и практиката сочи, че вероятността да се загубим един друг вътре е твърде голяма. Като предпазна мярка пред входа всеки от нас проверява дали е налице мобилният му телефон, зареден и с покритие.

Основната цел на пазаруването е осигуряване на хранителните запаси на семейството за приблизително една седмица. Супермаркетът ми е до болка познат и затова направеният от мен списък за покупки е съобразен с разположението на отделните секции и щандове. Така си спестявам лутането между рафтовете. Но още на първа точка от прецизния ми план стратегията е нарушена. Обръщайки се да оставя кофичките с кисело мляко, пакета масло и буцата сирене установявам, че количката е изчезнала. Заедно със съпруга ми. Обхванала избраните продукти с две ръце и прикрепяйки ги с брадичка, се спускам в бесен слалом между дългите редици. Откривам го в сектора с инструменти, подпрял удобно лакти върху дръжката на количката, бавно и безгрижно оглеждащ различни размери гаечни ключове. Раздразнено дърпам количката, сякаш ми принадлежи по право и окончателно го зарязвам, предупреждавайки го да се вслушва в звъна на телефона си.

След половин час си уговаряме среща пред „тексилната” секция, близо до касите. Пръв на уговореното място е пристигнал съпруга ми . Доволен и ухилен до ушите, пуска няколко дребни пакетчета в количката и проследява любопитно погледа ми . Бански костюми! Изведнъж започва въодушевено да ме убеждава - да, време е за плаж, тези са с добро качество, на поносима цена... Зная си аз, че всичко това е тактика с цел да отвлече вниманието ми от неговите покупки, но той упорито продължава...Заслужава си, трябва да ги пробвам. Не, не този размер, а следващият, една мярка по-голям. Е, това вече не съм го очаквала! Нима иска да намекне, че съм напълняла?! Вземам и двата комплекта и се насочвам към пробната. Сега ще му докажа, че ... е прав.

Мълчаливо, но с високо вдигната глава, се отправям към близката каса. Започвам да нареждам покупките върху гумената лента и нито убийственият ми поглед, нито гневните ми въздишки подсещат съпруга ми, че е желателно и той да влезе в действие. Гледайки го в позната поза – подпрян удобно върху дръжката на количката, в главата ми настойчиво нахлуват идеи за рационализация и подобряване дизайна на тази дръжка. Например гумената изолация може да се покрие с малки еластични топчета, които да масажират дланите, но при по голям натиск - от мъжки лакти примерно, отвътре се появяват малки иглички...Ох!

Връщам се към действителността и плащам сметката, защото на мен е поверено управлението на семейния бюджет. Подканвам сърдито съпруга си да се включи в прибирането на покупките в торбите, минута след което горчиво съжалявам – в първата торбичка поставя пакета яйца и върху тях картофите...

Поемаме краткия преход към паркинга. В името на добрия семеен тон, стискам зъби и се опитвам да не мисля за предстоящето подреждане на покупките в багажника на колата. Твърдо съм решена да не допусна мъжка намеса в тази деликатна операция, за да не ми се налага по-късно да изваждам обезформени рула тоалетна хартия изпод чувалчето с пясък за котката.

П.С. Купихме и радио-СD + ... хидравличен крик с товароподемност 3 тона – на оферта! Следващият път, когато съпругът ми настоява да ме придружи при пазаруване, ще преглеждам внимателно офертите от рекламните листовки на търговския център, за да си спестя изненадите - при плащане и при товарене.

...Преди много години в една далечна галактика

2010-04-30T14:16:00.000+03:00

"...Преди много години в една далечна галактика" - така започва STAR WARS. На това изречение реагирам условно-рефлексно като експерименталното куче на академик Павлов - потичат ми лиги! Гледам втренчено в една точка и си отварям широко устата. Само където не си изплезвам езика съвсем по кучешки...
Когато ме види в това състояние, коментарът на жена ми винаги е психиатрично-диагностичен: "Ти не си добре!" Но аз не я чувам. Нито пък я виждам. Единственото нещо, което чувам и виждам, е огромният Имперски разрушител. Той прелита в брутално близък кадър на телевизионния екран, обстрелвайки с бластерните си оръдия преследвания бунтовнически кораб.

Класика! Идва ми да вия от кеф, но се съобразявам с децата, за които в тези първи минути на филма, все още не съм забравил, че съществуват - та гледам да не ги стресирам със звуковите си ефекти. Преглъщам с усилие напиращият ми екстазен вик и за да освободя напрежението, си позволявам само леко скимтене. Обаче при първата поява на Вейдър вече не издържам - ръмжа от варварско удоволствие! Като далечно ехо до мен долитат думите на жена ми, която повтаря вече категорично убедена, че наистина не съм добре. И пак се опитва да уточни бройката на всички пъти, в които съм гледал STAR WARS: "Колко пъти го гледаш това детско филмче?!" Акцентът е поставен с особено драматична сила върху финалът на въпросителното изречение - "детско филмче". Тембърът на гласа достига до най-рафинираният нюанс на женската язвителност, с цел да ми отмъсти в аванс за двата часа и половина филмово време, през което няма да забелязвам присъствието на жена си в стаята. Отминавам с джедайско самообладание тази закачка и отговарям на въпроса колко пъти съм гледал сагата: "Десетина!" Премълчавам поне още двадесет пъти, за които имам спомен и още толкова, за които нямам. Да беше мъж, да й кажа истинската бройка, защото всеки мъж ще ме разбере - "Мъжете знаят защо!" Но как ще ме разбере жена ми? Как да й обясня, че колкото и пъти да гледам STAR WARS, винаги ще го гледам така, сякаш ми е за първи път - по същия вълнуващ начин. Защото всичко, за което се разказва във филма, наистина се е случило.

Случило се е "преди много години в една далечна галактика". В далечната галактика на вече безвъзвратно отминалото детство, в сърцата и душите, в мечтите на цяло едно поколение момчета. Случило се е и продължава да се случва - вечният двубой между Вейдър и Люк, които се бият до смърт, до поезия, до прозрението, че доброто живее във всеки и още може да бъде спасено.

На пощенските служители – с благодарност!

2010-04-21T00:20:00.002+03:00

Към средата на месец март с огорчение писах за четири писма с мартенички, тръгнали от България и не стигнали до Испания. Три от тях все още са в неизвестност, но едното- най-дебелото и най-хубавото, се появи. И то, придружено с двупосочна история.

Моята леля, която въпреки изминалите години все още не може да се примири с нашето емигриране, повече от месец се тюхкаше и вайкаше, че не сме получили нейният плик. Звънеше ми през ден и натъжено ми обясняваше как е избирала мартеничките, колко хубави били, как ги е нарекла за всеки от нас. Сигурна съм, че си е поплакала. Аз пък от своя страна я нахоках /нежно/, че не го е изпратила препоръчано.

Днес, отваряйки пощенската си кутия, леля ми с изненада открива открива същият голям пощенски плик, който е изпратила в края на февруари. Изпратила го е обаче на старият ни адрес. Адрес, на който живеехме преди повече от пет години.

Писмото пристига в Испания. На посочения адрес. Предполагам, че някой от живеещите там си е направил труда да отиде до пощенската станция и да върне писмото. А можеше и да не го направи, защо да се притеснява заради някакви си непознати чужденци. Но за втори път през емигрантския ми живот намирам повод да се възхитя от отношението на испанците към чуждата кореспонденция. Или просто от човешкото им отношение. Благодаря им от сърце!

Испанските пощенски служители връщат писмото в България. Благодаря им от сърце!
Българските пощенски служители връщат писмото в пощенската кутия на подателя. Благодаря им от сърце!

И въпреки, че три писма с верен адрес все пак не пристигнаха, съжалявам за съмненията си. Едно обикновено писмо, изпратено с толкова любов и надежда, не се е изгубило.

Може би ще си кажете, че придавам голямо значение на едно нищо и никакво писмо.
Не, не отдавам значение на самото писмо, а на хората, които създадоха неговата история. Тези хора затвърдиха вярата ми в човещината.

Коремчето като мъжка забележителност

2010-04-15T00:46:00.006+03:00

Неусетно станах забележителен. До вчера- я ме забелязал някой, я не Но сега всеки ме забелязва. По- точно- не мен, а...коремчето ми. Което по форма и размери прилича на класическо бирено коремче. Ама държа веднага да уточня, че то не е такова, защото аз бира почти не вкусвам. Моето коремче има друг, още недоказан исторически произход. По който въпрос мненията са диаметрално противоположни. Според жена ми- коремчето ми, както и всичко останало в моя живот, е резултат от солта. Защото съм бил ял много солено, та от солта се задържало вода в организма ми и това едва ли не било по- скоро воден мехур, отколкото корем. Но жена ми просто прекалено задълбочено и убедено чете вестник "Доктор", та ако слушам нея, досега десет пъти да съм умрял от десет различни болести- коя от коя по- тежки. А според синът ми- щом имам корем, значи съм...бременен! Завалията, той пък на бебе се надява- на братче или ново сестриче! Детски му акъл- бременен! Обаче, като се погледнах в профил на голямото огледало, видях, че вярно съм някъде в деветия месец...И то- с близнаци! Леле, майко! Добре, че майка си е майка- само тя ме утеши, че на мъжете в нашия род такава им била стойката. Просто коремът изпъквал напред от стойката, не от друго. Демек- коремът ми е зрителна илюзия. Иначе съм си втален като фиданка. "Ще вървиш по- изпънат и коремът ще се скрие!", посъветва ме тя. И аз веднага пробвах- тръгнах изпънат като струна. Май вярно беше от стойката- коремът се глътна, та изчезна безследно. Зрителна илюзия! Обаче илюзия, илюзия, ама ме видя един познат и направо ми разби всичките илюзии..."Как си?, попита ме. "Добре съм!", отговорих му. "Личи ти!", закопа ме той. Веднага разбрах по какво ми личи- гледаше ме в корема. Как само не родих преждевремено...близнаците! Обаче после се замислих върху тези думи- "Личи ти!" Коремчето всъщност беше моя отличителен белег за добруване и щастие. Така де, щом не беше мехур с вода, близнаци или зрителна илюзия, значи тогава оставаше да е щастие. И наистина беше щастие. Щастие, че не ми пука дали съм с корем, или без корем, защото и в двата случая има кой да ме обича! Останалото е зрителна илюзия...

Технически данни: „220 V, 1460 W, СЕКСИ”

2010-04-08T02:47:00.005+03:00

“Убедете ни, че Вашата майка, Вашата половинка или най-добрата ви приятелка заслужава най-секси кафе-машината на света и ние ще им я подарим.”
(Реклама)

В тези забързани дни, когато общуваме все по-рядко, идеята да накараш някого да напише мили думи за любим човек е прекрасна. Та дори и крайната цел да е чисто материална – нов домакински уред. Всяка майка заслужава най-доброто, всяка „половинка” е най-обичаната, а с всяка най-добра приятелка се споделят тайни на чашка кафе.

Определението „най-секси” е ключовата дума за високата функционалност на дадения домакински уред и ни предоставя широка възможност за развинтване на въображението. Представете си как тази машина би променила тотално нашето ежедневие!

С приятелките ни ще има да се чудим , ще оглеждаме тази “секси”кафе-машина, забравили всички злободневни неволи, и като застаряващи капризни и злобни лелки ще се питаме възмутено: “Е, какво пък й е сексито на тази?!”

А какво мислите че биха обсъждали нашите майки-пенсионерки, събрани на сутрешната чашка кафе. Може би поредната мистериозна завръзка на иначе правилно построения любовен n-ъгълник или оплетената развръзка на реципрочно повтарящата се, но недоказуема житейска формула на страданието в името на любовта, което задължително довежда до дългоочокваният „неочаквано-щастлив” край в в текущия сериал. Неее!
Нашите майки ще сърбат с наслада от чашките димящо кафе, коментирайки качествата на новата кафе машина. С опитно око ще оглеждат, ще преценяват и благодарение на богатия си житейски опит ще отсъдят: „Да, определено има нещо ...Нещо различно...Тя е...закръглена, с румени бузи. Определено е секси! Не като дебелото пробито джезве или бледата кафеварка с болнав вид! Да, да! Опредлено е секси!”.

Но от друга страна при по-младите представителки на женския пол това определение би довело до известни неприятни асоциации и крие известен риск за сътресение на семейното щастие. Представете си, че мъжът ви, който е голям почитател на хубавото кафе,иска да улесни живота ви и донася в къщи подарък. Кафе машина. Но не просто модерна, удобна и функционална, ами „най-секси кафе-машината на света”. Фатална грешка, граничеща с егоистична проява на наглост от негова страна!Това е недопустимо! Във вашата собствена кухня да се мъдри нещо, което било „най-секси ”.Че вие „по” ли сте! Я като е „най-секси”, тя да му сервира кафето!

Скъпи жени, бъдете нащрек! Днес секси кафе-машина, а утре ... Както е тръгнало, в скоро време ще бъдем толкова секси, колкото е магнитната лепенка, която придържа бележката върху вратата на хладилника: „Секси-пералнята отиде при секси-ютията. Секси-печката изтича до съседката за сол, а секси-миялната счупи любимата ти чаша. А пък аз цял ден си мислех дали съм секси. Лека нощ, скъпи! Не си и помисляй... Боли ме главата!”

Не просто дърводелец

2010-03-30T09:07:00.000+03:00

Бай Христо спря буса пред каменната ограда на църквата и свали сандъка си с дърводелски инструменти. Беше дошъл точно в уречения час, но никой не го посрещаше, освен веселото чуруликане на птичките, които се радваха на утринните лъчи, огрели над малкото родопско селце. Бай Христо се усмихна непринудено при вида на идилията, която се разкриваше пред очите му. Малката църква беше ниска, сякаш старчески приведена под тежестта на достолепната си 150- годишна история, заобиколена от стари лозници, оплели лабиринта си от филизи по нейните стени и стрехи. Под дебелата сянка на висок и строен бор, засаден от стари времена, течеше чистата вода на чешмичка от объл камък с плоча, на която беше гравиран Архангел Михаил, държащ копие в ръка, как тъпче дявола с крака. Монотонното шуртене на водата, която падаше с ехо в каменното корито, очертаваше с фин щрих тишината на пасторалната картина. Бай Христо не беше свикнал с такава тишина и с такова спокойствие. Той идваше от шума и хаоса големия град и големите строителни обекти, на които работеше с неговата бригада. Затова сега, когато беше попаднал тук, сред тихата самовглъбеност на това отдалечено родопско селце и неговата малка, стара църква, той се чувстваше някак неловко. Но славата му на майстор- дърводелец беше стигнала и до тук, затова точно него го бяха извикали да поправи вратата на църквата. Как точно дядо поп се беше свързал с шефа на строителната фирма, в която работеше бай Христо, така и не беше станало ясно- това селце изглеждаше откъснато от всякакви комуникации. Но май наистина бяха неведоми пътищата божии, които бяха свързали дядо поп с шефа. Една сутрин той просто каза на бай Христо, че за него има специална задача- да поправи вратата на тази църква. По време на великденските празници, от многото отваряне- затваряне на вратата, пантите се били разхлабили и вратата спаднала до земята- триела пода със скърцане и как само още не била паднала. А била стара врата, оцеляла още от предишната църква на селото, която била разрушена при настъплението на османците в този край. Затова било срамота тази врата да оцелее под огъня на нашествието, та да падне днес, в мирно време, защото няма кой да я ремонтира. Дядо поп не можел, защото бил стар. И наистина беше така- бай Христо се убеди в това още като видя как белобрадия старец бавно, с усилие, подпирайки се на бастуна си, го посрещна в двора на църквата. Дядо поп изглеждаше точно така, както и самата църква- библейски стар и свят. Посрещна го с онази блага усмивка, с която бащата от библейската притча сигурно е посрещнал своя завърнал се у дома блуден син. В известен смисъл това наистина беше така- бай Христо отдавна не беше влизал в християнски храм. Дори на Великден не отиде на църква, защото не беше вярващ. Не вярваше, че един обикновен дърводелец, какъвто е бил Исус, е Бог. Но, когато се изправи пред вратата на тази малка църква, нещо трепна в него. Вратата беше направена от масивно дърво, потъмняло от времето. Ръката на майстор- дърводелец беше гравирала образа на Разпятието. Дълбока резка разсичаше лицето на Исус. Дядо поп поясни със старчески треперещ глас, че според легендата това е следа от удар с ятаган, който се е счупил и е накарал османците да избягат, изплашени от светотатството, което са извършили. Изплашени били, колкото от счупването на ятагана, толкова и от лицето на Исус, което се изкривило от болката на удара. Бай Христо щеше да си помисли, че това е просто легенда, ако наистина не беше видял това лице. Лице, изкривено от жестока болка и очи, които крещят: "Отче, прости им, те не знаят какво вършат!" Сега тези очи сякаш се взираха дълбоко в него, който стоеше пред вратата. А тя беше все така здрава и на мястото си, само пантите й се бяха разхлабили. Трябваше да се повдигне и да се стегнат винтовете- работа за 10 минути. Но докато вдигаше вратата, бай Христо почувства сякаш тежестта не на вратата, а на самия кръст на разпятието, гравиран върху нея. И затова на тръгване, когато си свърши работата, той вече знаеше, че тази врата е оцеляла до днес, защото Исус от Назарет не е бил просто дърводелец...

Счупи гипса!

2010-03-21T15:10:00.000+02:00

Бях много малък, но го запомних. Играехме футболен мач на улицата, когато някакъв чичко от публиката се провикна гневно по мой адрес: "Ей, гипс!" Поводът беше моята отчайващо слаба игра. Бях малък и наивно доверчив - лесно повярвах, че освен плът, кръв и кости, в организма ми има и субстанция от този строителен материал. В момента, в който повярвах - гипсът започна да действа, сякаш съм го смесил с вода. Втвърди се бързо и безвъзвратно. Скова ме целия. И всичко ми стана гипсово - мислите, чувствата, думите, жестовете, мечтите, надеждите. Целият ми живот! Пълен гипс!

А гипсът си е гипс - строителен материал. Затова и много хора започнаха да ме използват по предназначение - като строителен материал. Вземат ме, такъв, какъвто съм - гипс, и ме замазват някъде по грапавините на характера си, за да си го изгладят, да го запълнят. За пълнеж ме ползваха - тук гипс - там гипс. Обаче, ето ти чудо! Какво стана? Този ме вземе за гипс, онзи ме вземе за гипс - от много вземане накрая ме счупиха.Ама не мен, а гипса. Счупиха ми гипса, грубияните му с грубияни! Някой ме натисна малко по силно и го счупиха. Оказа се, че гипсът е лесно трошлив при по-груб натиск. В началото ме заболя, защото бях свикнал с гипса като с жива плът. Но после се почувствах приятно освободен и дишащ. Без гипс!... Той си беше свършил работата - нали е строителен материал, построи ми характера. Без него характерът ми въобще нямаше да го има. Защото, ако го нямаше добрият стар гипс, вместо той, при външният натиск щяха да се счупят останалите съставни части от мен - плътта, кръвта и костите ми. Животът ми... Тук ще спра, че вече прекалено разводних онова просто нещо, което исках да ви кажа и което побързах да ви кажа още в заглавието: "Счупи гипса!" Не се бойте - чупете го или нека ви го счупят. Това, което ще остане, е животът ви - непречупен...

Емигрантска мартеничка

2010-03-14T22:55:00.001+02:00

Чаках мартенички тази година, чаках, но те така и не пристигнаха. Проверявах по няколко пъти пощенската кутия, но с всеки изминал ден надеждата ми намаляваше. И то не защото никой не се е сетил за нас, напротив , близките ми непрекъснато звъняха – пристигнаха ли, получихте ли ги...? Да, ама не.

Днес ми се обади една приятелка, която живее на другия край на Испания. Оказа се, че тя също очаква... мартенички от България. Дори една обща позната е изпратила писма и на двете ни. Да предположим, че единият адрес е объркан, ама пък двата – почти невероятно. Тя поне беше получила мартеничките, изпратени й от моите родители. Аз пък – не.

Тюхкахме се, вайкахме се и определено се ядосахме. Лесно е да хвърлим обвинения, но все пак не можем да сме сигурни какво се е случило.

С испанските пощи досега никога не сме имали проблеми. Дори и с дебелите “мартенски” пликове. Пощальоните вече знаят какво съдържат те. За тях тези мартенички не означавят нищо, но със сигурност знаят колко очаквани са от получателите си.

Българските пощи, е, и те са наясно какво има в тези дебели пликове. Може би и техните служители се отнасят достатъчно отговорно, за да могат тези писма да достигнат до техните сънародници навсякъде по света.

Какво се е случило с тазгодишните ни мартенички, можем само да гадаем. И да се съмняваме. От пет писма, пуснати в две различни софийски пощенски станции, от двама различни податели за два различни испански адреси, пристига само едно ... Дали някой е объркал адреса, дали писмото просто някъде се е изгубило... Малко вероятно –да беше само едно, а то цели четири.

Другото съмнение, което ни обхваща, ни води до неприятното дори за нас заключение –някъде някой пощенски служител ... ги е взел. Не ни се иска да е така. Това съмнение ни разяжда отвътре, от него ни заболява много.

Защото за нас, емигрантите, мартеничката няма нищо общо с търговската си цена. За нас мартеничката е безценна. Очакваме този български символ с трепет и с радост, независимо от възрастта ни. Тези български мартенички са поставени в пощенските пликове с много любов, с много чувство и дори с мъка от нашите най-близки хора в България. Те са пуснали дебелите пликове в пощенските кутии с надпис „Чужбина”, мислейки за децата, внуците или приятелите, които са надалеч. Това не са просто обикновени писма –те пренасят през хиляди километри пожелания за здраве, за радост, родителска любов, приятелски поздрав. Те пренасят частичка от България.

Ако причината тези писма да не достигнат до своите получатели е една глупава, недомислена кражба на дребно..., то извършителят й е жалък нещастник, който не осъзнава, какво ни е причинил.Какво пък толкова ?!
Тази година нашите мартенички са усукани от съмнение и разочарование.

Честит 8 Март!

2010-03-08T01:28:00.002+02:00

Да изповядаш Левски

2010-02-17T10:46:00.001+02:00

София,19 февруари 1873 година...
Тъмно и студено.Стъпки.Някой чука на портите на поп Тодор Стоянов Митов-учител и свещеник.Тишината на нощта отговаря със самотно ехо-"Чук-чук-чук!"Поп Тодор отваря-пред него стои турско заптие.Изтръпва!Първата мисъл,която му минава през главата е,че го арестуват-той се е познавал добре с Левски и е бил съмишленик на комитетското дело.Но причината да го потърсят властите е друга."...Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му.Отидох заедно със заптието до мястото,гдето щеше да бъде обесен В.Левски."На мястото има много заптиета.Посреща го мютесарифинът Мазхар паша.Поп Тодор продължава да трепери и очаква най-лошото."Ами,ако Левски издаде,че ме познава?!"-с тази мисъл поглежда Мазхар паша в очите и вижда там,изписана собствената си смъртна присъда.Но на мютесарифинът достатъчно му се спи в този ранен час,за да забележи с отчегчения си поглед,че попът е пребледнял от страх.Сочи му Левски и казва:"Иди там,та според вярата ви извършете вашето."И отстъпва няколко крачки,за да ги остави насаме.Поп Тодор доближава Левски.Не смее да го погледне в очите,защото вече се срамува от собственото си малодушие.Левски с нищо не показва,че го познава."Стоеше вързан до стълба на бесилката,слаб и блед."Изповедта започва.Първо се прекръства.След това казва,че всичко,каквото е правил,е мислел,че е за народа.И моли за прошка Бога и народа.Признава,че е убил едно момче.Поп Тодор го изслушва и започва да чете молитва,но Левски го прекъсва."Той ме пресече и каза:"Споменавай ме в молитвите си,отче попе,с името "йеродякон Игнатий"-и след малко мълчание прибави:-Моли се,отче,не за мен,а за отечество България"...Докато изрича тези думи, "беше хладен,но малко заплака(очите му се напълниха със сълзи)",както отбелязва в записката си поп Тодор.Изповедта свършва.Поп Тодор си тръгва...
В паметта му остават завинаги последните изповедни думи на Левски "Споменавай ме в молитвите си,отче попе..."Вижда насълзените му очи.Чува тихият му изповеден глас.Студеният февруарски вятър докрай му напомня за ледения полъх на Смъртта,която приближава...Тя го настига на 6 декември 1891 година.Умира на 55 години.И сигурно от тази последна среща с Левски разбира,че всеки рано или късно умира,но не всеки живее.Свободно!

Прошка и любов

2010-02-14T19:21:00.006+02:00

Ден за прошка...
Прости ми, мамо - за болката , за сълзите, за егоизма ми. Прости ми, бабо, прости ми, лельо - за лъжата, че скоро ще се върна. Простете ми, близки мои, че днес съм далеч от вас. Прости ми, братко, че виждах само моите грижи. Прости ми, че все още ти си моята опора. Простете ми, приятели, за моите внезапни изчезвания. Простете ми...

Ден на любовта...
Честит празник на всички влюбени! Даже и на тези, които са влюбени само в себе си. И на тези, които все още търсят своята любов. И на тези, които се питат дали тя наистина съществува. И на тези, които си мислят, че знаят всичко за любовта.

Да влезеш в нечии чужди крачки

2010-01-30T03:08:00.002+02:00

Снегът беше натрупал към десетина сантиметра и тротоарите на София още не бяха разчистени в този ранен час. Ходех мълчаливо по своя обичаен път към работата. Гледах в краката си, когато видях нечии чужди стъпки, които бяха минали преди мен по снега. Бяха малки стъпки. Може би стъпки на жена- бяха деликатни, някак леки, сякаш само бяха докоснали повърхността на снега. Започнах да ги следвам плътно, стъпвайки върху тях, за да вървя по- лесно. Така неусетно влязох не просто в тези чужди стъпки, а и в този чужд ритъм, този чужд пулс, този чужд живот. За миг изгубих чувството, че съм себе си. Това не бяха моите крачки, моят вървеж. Правех чувствително по- малък разкрач- жената не беше бързала. Това бяха бавни, обмислени крачки. Дори някак мечтателни- на човек, който е съзерцавал красотата на снежните картини по пътя. Неусетно и аз забавих хода си, гледайки заснежените корони на дърветата.Чуждите крачки ме възпираха като с юзди да не бързам, укротяваха моя ритъм, изпълваха ме с търпение, което нямаше да имам, ако бях следвал собствения си ход. На едно пък място чуждите крачки бяха стъпили несигурно, бяха се подхлъзнали. И аз усетих неподправената изненада и трепет на сърцето, когато стъпките ми приповториха подхлъзването. Съпреживях го с жената, минала преди мен. Усетих нейния човешки страх, нейната женска уязвимост. И някак вече, накрая когато стъпките тръгваха в друга посока, различна от моята, те започнаха да ми липсват. Може би, защото вече не бяха чужди стъпки, а стъпки на човек като мен.

Спри само за 5 минути литература!

2010-01-26T13:42:00.001+02:00

Знам,че много бързаш.Чувам задъханият ти ход,който бърза за работа,за важна среща,за автобуса.Бързаш за следващия миг,за утрешния ден.Тичаш,за да ги догониш.За да догониш и изпревариш самият себе си.Надпреварваш се с времето-този алчен скъперник,който не иска да ти даде назаем дори една свободна минута.Надпреварваш се с часовниковата стрелка-тичаш редом с нея по пистата на циферблата.Но стрелката никога не спира и не се уморява,а ти вече се задъхваш и силите ти предателски те напускат.Закъсняваш за работа.Закъсняваш за среща.Закъсняваш за автобуса.Имаш поне 5 минути до следващият.Защо пък тези 5 минути да не бъдат 5 минути литература?!Ще ти засичам.Само 5 минути.Няма да ти отнемат никакво време.Обещавам!...
Първа минута:
"...Никога няма да мога да ти се отблагодаря за всичко,което внесе в живота ми.Почувствах се като истинска зряла жена и за първи път не изпитвах страх от нищо.Чувствам се по-невинна,отколкото вярвах,че е възможно.Ти си прекрасен художник и човек.Толкова съм щастлива,че бях благословена да видя картините ти.Доказателство за невинността е да виждаш "ясно",а не да бъдеш ограничаван само с онова,което е пред очите ти."Уилям Уортън,"Последна любов"
Втора минута:
"...Той видя черното отверстие на цевта.То растеше.Гребер искаше да извика високо,имаше още толкова неща да каже...Не почувства куршума.Изведнъж видя пред себе си само трева-някакво цвете близо до очите си,полусмачкано,с червеникаво венче и нежни листенца,което ставаше все по-голямо и по-голямо.Цветето трептеше,самотно изправено пред стеснилия се хоризонт на отпуснатата му глава,безмълвно,само за себе си,излъчващо последна утеха и целия мир на света,и то ставаше все по-голямо и по-голямо,докато изпълни цялото небе-и очите му се затвориха."Ерих Мария Ремарк,"Време да се живее и време да се мре"
Трета минута:
"...А забравяме,че децата са по-голяма истина от нас.Винаги ще има един Виетнам,едно дете,за да ни се противопоставя лице срещу лице.За да ни разкрива колко е слаба силата?"Блага Димитрова,"Страшния съд"
Четвърта минута:
"Татко наш,ти който си цялата природа,който си дарил с издръжливост койота,обикновения кафяв плъх,врабчето,къщната муха и молеца,ти сигурно си изпитвал силна и невъобразима любов към негодниците и към черните овци на града,към пройдохите и към Мак и момчетата,към добродетелите и милосърдието,и лентяйството,и насладите."Джон Стайнбек,"Улица Консервна"
Пета минута:
"-Васко Да Гама,как пък не!-каза гневно Фори.
-Васко Да Гама е мореплавател!-кресна му в лицето Васко.
-Не на мене тия!-отвърна Фори.-Мореплавател!А Христофор Колумб да не е кифладжия!?"
Братя Мормареви,"Васко Да Гама от село Рупча"
Стоп!Твоите безсценни 5 минути изтекоха.Тъкмо навреме,защото автобусът ти идва.Този път няма да закъснееш.Как,като спечели цели 5 минути преднина пред времето и пространството!?5 минути,в които настигна себе си и не поиска да се изпревариш-остана там,където си.В тези 5 минути подарена Вечност!

Мъж под чехъл

2010-01-12T02:10:00.004+02:00

Моят съпруг е „мъж под чехъл”.Всеки път в присъствието на негови приятели натрапчиво затвърждава картинката. Примерна ситуация - разположила съм се удобно на дивана, кръстосала крак връз крак, и умело прехвърлям телевизионните програми, а той страхливо подхвърля: „Жена, няма ли да направиш салатка?...И нещо за мезе?”. Отговорът ми е мълчалив убийствен поглед, а той , горкият, свива безпомощно рамене, поглежда свенливо приятелите си /”Нали съм си мъж под чехъл!”/ и се отправя към кухнята... подсмихвайки се.

И се започва... „Скъпа, къде са ножовете?...А дъската за рязане? ...Имаме ли лук?...Кои чинии да използвам?...Жено, солта къде е?”... Тъй като обясненията ми на висок глас явно не му помагат да се ориентира в кухнята, се налага да се надигна от дивана със сумтене на сумист...Приятелите му се споглеждат многозначително и използвайки моето отсъствие въртят глави,цъкат с език и състрадателно шушукат: „Горкият мъж! Ако мойта ми каже така...!” ... Връщайки се с чиниите, подредени с моя помощ, „неволно”вметва, че „жените трябва да се слушат”, което предизвиква масово несъгласие и гореща дискусия на тема „Непоклатимата фигура на мъжа в къщата и неговата твърда ръководна роля при изграждане авторитета на семейството пред съседите и приятелите”.

Точно в апогея на разгорещения спор започват да звънят мобилните телефони на „по-по-най”-мъжете... Следват едни тихи и кротки отговори: „Да, скъпа, тръгвам си, ей сегичка.” „Мило, не се притеснявай, да, да,ще разходя кучето..”, „Да, котенце...” След разотиването на мъжкарите моят „мъж под чехъл” се оттегля на пръсти към спалнята, без да разчисти масата...

Да, моят съпруг определено е „мъж под чехъл”. Не си позволява да закачи картина, защото без мен не смее да пробие дупка в стената. Чувства се по-сигурен, ако аз държа пирона, а той удря с чука.Оххх! А когато го поканят на гости, никога не взима едностранно решение.”Чакай да питам жената...Нали знаеш, каквото тя каже...” Захлупва слушалката с длан и разтапящо-нежно се обръща към мен „Скъпа, канят ни на гости.Е, недей така! Не казвай „не”, нуждая се от теб...Все някой трябва да шофира!”

Моят съпруг не знае кога се плащат фактурите, ипотеката, застраховките, но като истински „мъж под чехъл” не крие парите си. „Ето, жена, това е всичко. Виж какво трябва да се плаща.Ако не достигат,добави ти.Разчитам на теб.”

Веднъж на /горе-долу/ десетина години успява да ме изненада.Като тази вечер например... Тази вечер,прибирайки се в къщи, заварих съпруга си...Ау,още съм шокирана... Съпругът ми миеше чиниите! И на всичкото отгоре ми се усмихваше нежно и любвеобвилно.Спуснах се веднага към него, докоснах притеснено челото му...Не, нямаше температура. Съвзех се бързо и започнах да го наблюдавам подозрително, а той продължаваше старателно да търка с дунапренената гъбичка. Търкаше до блясък, та чак до „скърцане”. Неприятният звук ме отрезви. Днес трябваше да смени маслото на колата, а той седнал чинии да мие.Какво беше станало „с мъжът под чехъл”?!
Все още усмихвайки се, започна да ми разяснява ситуацията: „На етикета на препарата за миене на съдове пише, че съдържа балсам,който предпазва кожата на ръцете и я омекотява. Реших да проверя дали е вярно.” Вярно е, я! Ама сега с тези негови чистички ръце как да позная дали е сменил маслото на колата...

Моят съпруг е „мъж под чехъл”. Така твърди той. Ако ме питате мен, изобщо не е вярно -той сам си избра тази роля,защото така му изнася. Ама че хитрец! Но мен не може да ме заблуди...Още утре ще си купя чехли с по-дебели подметки!

"Мария се завръща"

2010-01-07T03:18:00.006+02:00

Музикален поздрав за един анонимен посетител на блога, както и за всички бащи и техните "малки" дъщери.

"Мария се завръща"- музика Иван Михайлов,текст Сашка Александрова, изпълнява Ваня Костова

Фадромата

2010-01-06T08:45:00.001+02:00

Техническият беше млад инженер, дошъл отскоро на строежа. Толкова отскоро, че още не познаваше повечето от работниците.За много от тях само чуваше и ги знаеше като имена и прякори, но не и като лица. Така беше и с Фадромата. За него техническият абсолютно нищо не знаеше, нито пък го беше виждал. Само можеше да предполага как изглежда човек, наричан от всички Фадромата. Представяше си го като едър мъжага, който е груб и як като фадрома. Нямаше начин да не е така. Защото техническият беше разбрал поне едно за работниците на този строеж- техните прякори напълно съответстваха на външния им вид. Какъвто беше случаят с Клечо, който се оказа наистина слаботелесен като клечка. Или пък Снайпера, който носеше очила с толкова голям диоптер, сякаш бяха лупи на снайперски мерник. По тази логика се очакваше и Фадромата да е човек, който дължи прякора си на своя външен вид. Но техническият си имаше достатъчно работа и задължения, за да тръгне да сверява съответствието между прякор и външен вид на всеки един от работниците. За него в момента по- важно беше да следи за точното и бързо изпълнение на поставените работни задачи, както и за безопасността на труда. Очакваше се да мине комисия, проверяваща за условията на безопасен труд по строежите в района. Затова техническият обикаляше обекта с бригадира, за да провери дали хората му работят с каски- искаше всичко да бъде изрядно. И наистина беше така- накъдето и да погледнеше, се виждаше жълтият цвят на работническите каски. Но на този жълт фон контрастно изпъкваше една глава без каска. Техническият погледна въпросително към бригадира, а той веднага го успокои: " Това е Фадромата, на него не му трябва каска, докато кара... " Бригадирът продължаваше нещо да обяснява, но техническият вече не го слушаше- стоеше и гледаше с отворена от силна изненада уста. В този момент рухваше неговата теория за пълното съответствие между прякора и външния вид на човека. Защото при Фадромата имаше драматично несъответствие между тези две неща. Той имаше фината и грациозна фигура на човек, който ей сега ще се повдигне на върха на краката си и ще започне да танцува балет по музика на Чайковски. Но вместо това, с балетно леки стъпки се качваше в кабината на огромната фадрома, на която именно дължеше своя прякор. Обезмълвен от този сблъсък между очаквано и неочаквано, между въображаем и реален образ- техническият не можеше да артикулира членоразделна реч, с която да направи забележка на Фадромата за липсата на каска. А пък и по всичко изглеждаше, че не толкова Фадромата, колкото той имаше нужда от каска, тъй като всеки момент, шокиран, щеше да..."падне от коня"!

Часовникарят

2010-01-06T08:41:00.000+02:00

На обяд бригадата се беше събрала във фургона. Всички бяха дошли да хапнат и да се стоплят около голямата чугунена печка, която гореше, разпалвана от бай Христо- пазачът на обекта. Навън камък се пукаше от студ. Вятърът свиреше със свиреп фалцет в големите водопроводни тръби, наредени на площадката до крана. А във въздуха прехвърчаха самотни снежинки. "Това е от лютеж!", коментираше снежинките бай Христо, докато хвърляше едрите букови цепеници в зейналата паст на горящата печка. Цепениците се разгаряха с пращене и заревото на огъня весело играеше със светлосенки по тавана на фургона. Тенджерата със сърми на бай Христо вече завираше- фургонът се изпълваше с аромат на зеле. Пазачът щеше да остава за нощно дежурство, а предстоеше Бъдни вечер. Предстоеше тихата и свята нощ, която старият пенсионер от армията щеше да посрещне сам на работното си място. Затова беше донесъл сърми да свари, баклава, буркан с ошаф, орехи и всичко останало, както си му е редът. Даже и Библията си беше взел, за да прочете "Отче наш"- Господната молитва, която все не можеше да научи наизуст. Гледайки го как се подготвя за вечерта, архитектът, който не вярваше в Господ, а само в точността на своята инженерна мисъл, попита с нескрита ирония: "Бай Христо, знаеш ли какво е казал френският астроном Баланд?" Старият пазач дори не беше чувал за този астроном, та оставаше пък да знае и какво е бил казал той. Архитектът очакваше, че бай Христо, неукият старшинка в пенсия, няма откъде да знае и затова с цялото си чувство за интелектуално превъзходство цитира какво е казал Баланд: "С моя телескоп аз претърсих цялата Вселена и никъде не намерих Бога". Архитектът беше от онези млади всезнайковци, които от Университета имаха готов заучен цитат за всяка тема. Докато бай Христо си използваше само своите думи, макар и най- обикновени, простички, но взети от живота. И точно с такива свои думи, без да осъзнава, че в тях ще има толкова метафоричен смисъл, той отговори на архитекта: "Оня ден и аз си отворих моя часовник, но не видях в него часовникар!" Архитектът не знаеше как да продължи теологичната си закачка, тъй като този отговор му дойде изненадващо логичен- часовникът на бай Христо наистина си имаше своя часовникар. Така, както и този бъдещ МОЛ, строящ се в полето край София си имаше своя архитект. Своя Творец...
...Архитектът леко се усмихна и излезе замислен от фургона. Беше си намерил майстора- за първи път нямаше заучена фраза, с която да отговори. За първи път нямаше готов отговор. А от небето вече се сипеха безброй снежинки, грациозно танцуващи с вятъра. Точно като в картина от коледна картичка. Дванадесетият час на Коледа приближаваше. Архитектът погледна да види колко е часа. Часовникът му работеше. А това означаваше, че Часовникарят, макар и да не го познава, си е свършил добре работата. И го има!

Утре от същата!

2009-12-28T15:42:00.000+02:00

Весели празници!

2009-12-24T16:10:00.004+02:00

Скъпи приятели,
нека всички ваши мечти и желания бъдат мои пожелания!

Обичайте човека до вас и хората около вас! Раздавайте топлина и усмивки! Вярвайте в самите себеси! Бъдете добри!Бъдете здрави!

Желая ви весели празници!

Зима

2009-12-21T12:53:00.004+02:00

Вчера София приличаше на
снежна приказка. Бяло, бяло, чисто, тихо и спокойно. Мирно време. По някои прозорци мигат разноцветни светлинки и създават празнично настроение.
Валеше и не спираше – като почна от сутринта, та до вечерта.
Боровете се покриха с бяло одеяние, на дърветата побеляха клоните, колите заспаха под дебелия сняг, градинките станаха чистички и без боклуци, като в надеждите ни.
От прозореца всичко изглеждаше чудесно. Нямаше много хора навън – някой забързан за в къщи, с торба с покупки. Някое куче, изведено от стопанина си на разходка. Дори колите бяха малко. В къщи топличко, не исках да излизам навън.
Една малка, кокетна елхичка в стаята сияе с украсата си.

Идилията свърши тази сутрин, когато трябваше да отида до спирката по заледените алеи, да чакам автобус. Добре, че слънцето се показа и освети с великолепието си снежния град. Има ли слънце, всичко е добре. Снежинките заблестяха като сребърни. Нищо, че в 8.56 часа по телевизията вървеше надпис – София -14 градуса.
В офиса една бяла мечка се разхождаше. Взех пушката зад вратата и я застрелях -:)
Сега e топло и слънцето, огряло дървото пред прозореца, ми създава настроение.

Тази Коледа ще бъде чудесна!

Топло купе

2009-12-18T20:28:00.004+02:00

04:10 часа- Бързият влак за София...Влязох в купето и започнах да си събличам якето. Единият от спътниците ми веднага ме предупреди: "Момче, не се събличай, в купето е студено, няма парно!" Погледнах го изненадано. Сериозно ли говореше? Идвах от вън, от минусов студ, а този ми обясняваше колко било студено- при всяко положение беше по- топло в купето, отколкото навън. "Студено е!", започна да ме убеждава и другият спътник. "Аз пък ви казвам, че тук е топло!", отговорих им по- убедено от двамата взети заедно. И наистина беше топло. Нямах обяснение защо, но на мен ми беше топло, въпреки че парното наистина не духаше. Двамата ми спътници се отказаха да ме убеждават и се увиха зиморничаво в своите дебели дрехи. Аз се отпуснах и блажено затворих очи, усещайки меката топлина, изпълваща купето. Може би всичко се дължеше на влизането ми от студено на по- топло. Или- не знам! Имаше ли значение, беше ми толкова приятно топло, че се унасях в кротък сън. Виждах само киселите физиономии на премръзналите ми спътници, които отказваха да приемат, че в купето може и да е топло. Горките, те не можеха да усетят малкото топлина, която имаха- мислеха само за многото топлина, която нямаха...
...Докато се унасях в сън, се замислих- дали пък не е така и с щастието?! Човек да си седи в купето на своя живот и да си мисли, че е малко щастлив, дори направо нещастен. Докато при него не влезе някой истински нещастен, който да му каже, че може да бъде много щастлив и с малкото щастие- нещастие, което има...
...Дали?! Не ми се мислеше- аз бях един щастливо заспиващ на топло нещастник!
"Ще ме събудите ли, когато наближим София?!"

Резачка!

2009-12-12T10:52:00.000+02:00

Аз съм романтична душа, жена ми - също. Много искаме и децата ни да бъдат романтични. И те почти са романтични - дъщеря ни така мило гушка плюшените си играчки. А пък синът ни какво писмо е написал на Дядо Коледа. Той е диктувал, майка му е писала: "Мили Дядо Коледа, през цялата година слушках и помагах на мама и тате..."

Чета и ми става мило, въпреки че нито ни е слушал, нито пък помагал, но понякога е полагал мечешки непохватно старание да слуша и да помага. И как се е сетил да напише писмо до Дядо Коледа - мисля си, че и той е една романтична душа, но заради момчешка свенливост крие нежната си същност. Вълнувам се, че се докосвам до нещо толкова съкровено и затова листът на писъмцето нежно трепери между пръстите на ръцете ми. Продължавам да чета със затаен дъх: "Ще чакам подарък под елхата."

Залива ме нова вълна на умиление - представям си го как чака. Големите му черни очи са пълни с надежда за утрешния ден, който ще му донесе подарък. Но освен надежда, в тях подмолно се прокрадва и тревога. Вечната тревога на човека, изправил се пред неизвестностите на Бъдещето. Милият ми - толкова малък, а вече екзистенциално се тревожи!

Продължавам да чета нататък - финалът на писмото: "Искам да получа за подарък резачка!"... Моля?! Първо се усмихвам, но усмивката ми застива и се превръща в озъбване. Рррррррр! Резачка, моторна, за рязане на дърва - отряза ми всички очаквания за романтичен финал на писмото. Аз очаквах да поиска едва ли не първи том от избраните съчинения на Шекспир. Или диск с музика, филм... Нещо възвишено, нетленно, вечно! Нещо, което ще предопредели неговото развитие и изграждане като духовна личност. А не като дървосекач. Нали? Но пък от друга страна си мисля - ами ако беше поискал за подарък автомат?! Тогава ще е по-добре резачка. А пък том първи от избраните съчинения на Шекспир ще почака. Поне още 20 години, когато ще порасне. До тогава ще караме някак с рррррррррррррезачката!

Писмо до Дядо Коледа

2009-12-12T03:15:00.005+02:00

Лесно им е на днешните деца. Кореспондират си с Дядо Коледа по електронната поща.

„Скъпи Дядо Коледа,
Това са част от подаръците, които бих искала да получа: кукла Барби, увеселителен парк на Барби,Рапунзел, един телескоп, един микроскоп,Барби-балерина, Барби-готвачка,Кукла Ненуко,игра Twister, машина за сладолед на Барби и/ или всичко останало, което искаш да ми подариш. Послепис: Пиша ти от адреса на моята леля, но ти можеш да ми отговориш и на адреса на баща ми: ****@***”

„Скъпи Дядо Коледа, изпращам ти моят списък с желания. Нинтендо, паяжината, която хвърля Човекът-Паяк и джипове с гараж /имам само червен/. И също и някакъв подарък за братовчед ми Ричи. Хуан”

„Здравей, Дядо Коледа.Пиша ти от Мексико.Аз съм на 6 години.Уча в първи клас и съм послушна. Желая щастие на всички деца по Земята...След това за мен желая един касетофон на Барби, и магазинерска каса, и един момичешки компютър. Както виждаш, вече започвам да поддържам връзка чрез Интернет. И би ми се искало и ти, който пътуваш като Интернет по целия свят,да донесеш мир на хората......Поздрави: Сандра”

„Мило старче, понеже аз и моята сестричка Паула все още не знаем да пишем, ти изпращаме една рисунка с нещата, които бихме желали да ни донесеш. Аз, Вероника, съм много послушна и обещавам да бъда......Всичко това го написа тати. Аз ти изпращам рисунката.Прегръщам те...благодаря ти и те чакаме на Коледа.”

„В дейстителност не вярвам в Дядо Коледа, мисля, че той е само една приказка, защото винаги казвам на мама, че искам Дядо Коледа да ми донесе велосипед и не се случва и докато моите приятелки карат своите, аз плача, защото тати няма пари да ми купи колело – четири сестри сме, а виждам,че децата получават много коледни подаръци.Аз съм момиче на 9 години.Моля се на Господ да закриля баща ми и моето семейство.”

„Скъпи Дядо Коледа, Казвам се Клара и съм на 24 години. Обичам много Коледата.Продължавам да вярвам в теб и съм сигурна, че си на някое място от света. Коледния дух ме обзема и съм много щастлива.Само искам да ти кажа, че има хора, които все още вярват в теб... Моето желание е на тази Коледа да сме заедно цялото семейство и да има мир по цялата Земя. Клара”

„Здравей, Дядо Коледа! Имам един проблем и искам да ми помогнеш.Аз съм момиче на 10 години, която не вярва, че те има, но моята най-добра приятелка казва, че съществуваш и че те е виждала.Не й вярвам. Аз съм шведка с испански паспорт. Шведите правим следното: приготвяме къщичка от бисквити и ястие от ориз, който се приготвя само на Коледа. Събираме се цялото семейство и когато дойде Дядо Коледа, ни раздава подаръците.Майка ми му дава ориза и нещо за пиене, каквото Дядо Коледа си пожелае.Но вместо да празнуваме на 25 декември, празнуваме на 24 вечерта. Затова исках да те попитам дали на 24 декември можеш да наминеш, около 22:00 часа. Ако не можеш, моля те, от сърце ти се моля, изпрати ми снимки на джуджетата, на елените, на съпругата ти, на къщата ти, на купищата писма с детски желания и разбира се – твоя снимка. А, също и на фабриката за играчки. Живея на ул.****,Естепона,Испания. Вярвам че съществуваш, но ...не знам, донякъде...Целувки за всички там. Прегръщаме те – аз и моето кученце, най-хубавото на света. И моля те, отговори ми, по пощата или по Интернет:****@***. Ако ще ми отговориш по Интернет, моля те пиши веднага, щом прочетеш написаното.”

„Здравей, Дядо Коледа, аз съм Сара и искам да знам дали наистина ме виждаш. Няма да те моля за подарък, донеси ми каквото ти искаш. Поздрави от мен Лос Рейес Магос /Кралете-магьосници/. Също ми се иска да знам дали наистина правиш чудеса и да донесеш подарък на сестричката ми, която се казва Адриана. Целувам те.”

„От:джесика****@****
За:Дядо Коледа
Скъпи Дядо Коледа, относно ботушите – не забравяй да не са с остър връх, а нагоре – от мека кожа и прилепнали по крака.Чао.Весела Коледа.”

Какъв коледен подарък искат да получат българските деца, можете да прочетете тук.

Аз лично никога не съм писала писмо до Дядо Коледа,но винаги получавах подаръци./Сигурно съм била доста послушна./ Апропо, някой да знае и-мейла му. Реших, че е крайно време и аз да драсна няколко реда на белобрадия старец: Моето писмо до Дядо Коледа

А вие,приятели, написахте ли писмо на Дядо Коледа?

Чиба, конче, чиба!

2009-12-07T16:54:00.002+02:00

Седнал насред зелената полянка, съзерцавах как слънцето гали с лъчите си прасковено нежното мъхче по бузките на Невичка. Лъчите се отразяваха с игра от искрящи отблясъци в очите й, които разширени от детско очарование, наблюдаваха конят, пасящ трева на метри от нас. Тишината се разливаше заедно със сиянието на лъчите. Чуваше само тихото хрупане на тревата, която конят пасеше. Невичка гледаше лирично прехласната по коня, похапвайки от пликчето "Лото пица", а аз си сложих слушалките, за да пусна музика, която още повече да подсили идилията. В ушите ми зазвучаха нежните акорди от музиката към филма "Смело сърце"..."О, даааа!", въздъхнах и си затворих очите, откъсвайки се от действителността. Агрегатното състояние на тялото ми се променяше почти физически осезаемо- разстапях се от блаженство и се изпарявах, политайки към синьото небе, сред безкрайността на простора...Когато до мен, до широко отворените ми ноздри, дишащи свободно, достигна ухание на...КОН! А? Отворих очи и се срещнах очи в очи с коня, който преди малко пасеше на метри от нас. В очите му се четеше онова, което се опитваше да ми каже, но не можеше: "ДАЙ МАЛКО "ЛОТО ПИЦА", БЕ!" Замръзнах на място и не знаех какво да направя- главата на коня беше на сантиметри от мен. Никога не бях предполагал, че една конска глава може да бъде толкова голяма! Нито пък, че един кон може да гледа толкова умно- почти колкото умно гледах аз. Докато се гледахме по този начин умно един друг, аз се опитвах да се сетя какво се казваше на кон, за да бъде изгонен. Първото, което ми дойде на ум, беше: "Чиба!" Конят ме погледна някак въпросително, с леко подозрение, сякаш искаше да каже: "На мен ли говориш?!" Което ми беше достатъчно, за да загрея, че "чиба" е команда за куче. Майкоооо, досрамя ме чак от животинчето. Но пак по- добре, че не му казах "къш"- тогава можеше и да отнеса някой ритник с копито. През главата ми трескаво преминаха всички животински команди, които знаех- "псът", "ррррррр", тца- тца"...Обаче никоя от тях не беше предназначена за кон. Затова повторих "Чиба!". Но прибавих и "бе" за благозвучност- "Чиба бе!" Конят само как не свъси вежди, докато размишляваше върху моите думи. Опитваше се да анализира инплицитната семантика на емоционално- контекстуалният нюанс, който привнасяше употребата на "бе" във вече използвания императивен израз "чиба!" Размислите върху този литературен казус така го бяха погълнали, че той дори престана да преживя тревата в устата си и ушите му се наостриха от интелектуална превъзбуда. Използвах този момент на пълно мисловно вцепенение и леееко, леееко се измъкнах от опасната близост на коня, бутайки количката на Невичка пред себе си. Вече се бяхме отдалечили на 200- 300 метра от коня, а той продължаваше да стои в същата поза на самовглъбен размисъл. Сигурно бях объркал чувството за личностна идентификация на горкото животинче и то продължаваше да си блъска главата пред голямата екзистенциална дилема- "Аз кон ли съм или куче?!"...
...Следващият път обезателно ще му кажа "Дий!"- стига да не ме посрещне, лаейки като куче!

Когато извънземните се напият (по действителен случай)

2009-12-02T22:04:00.005+02:00

04:13 часа. Влакът от Бургас за София. Влязох в полутъмното купе и седнах. В купето имаше двама мъже- единият спеше, другият гледаше будистки съсредоточено малка бутилка "Блек Рам", сякаш очакваше от нея да получи отговора на вечния въпрос "Ти мен уважаааш ли ме?"...Затворих очи с намерението да поспя до София. Но сънят не дойде толкова лесно, колкото ми се искаше, въпреки полумрака и топлината от парното в купето. Седях нащрек в очакване пияният ми спътник да ме заговори. Виждах с периферното си зрение как вече е насочил вниманието си от бутилката към мен и ме оглежда с прогресивно нарастващ интерес. Първо леко се изкашля, а след това се доближи до мен на почти интимно разстояние. Вече ясно можех да определя по дъха му градуса и реколтата грозде на ракията, която беше изпил. По всичко изглеждаше, че ще ме целува в изблик на пиянска сантименталност към целoкупния човешки род. Присвих очи в очакване...Но! Вместо целувка, с типичната ти- мен- уважааш- ли- ме интонация на гласа, пияният ме заговори: "Да те попитам нещо може ли?!" "Да!", предпазливо кратко отговорих. "На теб някога случвало ли ти се е например да видиш...извънземни?!" Айдееее! Дойдохме си на думата- сигурен бях, че пияният иска да сподели с мен богатият си опит от общуването с извънземни. Отговорих,че не съм виждал извънземни. И тук той ме уби. "И аз не съм виждал!" Ха, а бях сигурен, че на 3 ракии е виждал. Обаче бях подценил събеседника си- той просто правеше увод към по- философски размисли върху темата за съществуването на извънземен живот. "Интересно ми е, като се напият извънземните, какви стават- добри или лоши?!" Егати неочакваната посока на разговора! Дали някога уфолозите си бяха задавали този въпрос? Погледнах събеседника си- в очите му прочетох неговия дълбоко хуманен интерес към темата за влиянието на алкохола върху поведението на извънземните. Това бяха очи, пълни с разбиране и солидарност към тези клети същества, които познават тайните на цялата Вселена, но не и тайните на Алкохола. Очи, които събуждаха заспалата ми съвест и я караха да съпреживее цялата болка на този не просто човешки, а вече извънземен въпрос, който идваше до мен от дълбините на Вселената- "Ти мен уважаааш ли ме?!"...
Уважааам те, марсианецо! Ще те уважаам, ако изпиеш една глътка българска гроздова, без да ти се стопят лагерите на летящата чиния!

10 алтернативни форми на психотерапия

2009-11-25T19:11:00.000+02:00

В депресия сте? В нервна криза? Умора, отчаяние и безразличие?... Оставете психотропните хапчета, психотерапевтите, санаториумите, билките, екстрасенсите, източната медицина и всичко, което сте опитвали досега. Опитайте с моите 10 алтернативни форми на психотерапия.
1. Терапия "детски сън": Да слушаш дете, което спи. Да чуваш тишината на неговия сън, която се нарушава само от някоя лека, нежна въздишка. Да усетиш този безкраен покой, тази невинност, тази чиста съвест, тази мила, спяща детска душа - това е изключителна терапия! Толкова ще се успокоите, че ще заспите и ще сънувате безкрайни зелени поляни, огласяни от звънлив детски смях и жужене на пчели...
2. Терапия "60 километра в час": 60 километра в час е "златната среда" за всеки автомобилен двигател. Това е скорост, при която двигателят "заспива" - работи тихо и леко, без напрежение. Да се кара автомобил с такава скорост на път с първокласна асфалтова настилка, какъвто е пътят Хасково - Бургас - това не е просто терапия, това е (извинявам се за думата) кеф! Колата се плъзга плавно по пътя, без да трепне. А в душата ви трепва усещането за мир със себе си и целия свят...
3. Терапия "Are you ready for a war?!": "Are you ready for a war?!" ("Готови ли сте за война?!") - това е реплика от филма "Смело сърце". Мел Гибсън със своя дрезгав мъжки глас, крещи: "Are you ready for a war?!" И неговата бунтовническа армия от яки, дългокоси шотландски мъжаги, реве еуфорично: "Йе-е-е-е!"... Войната започва!
Да гледаш и чуеш тази реплика е голяма терапия. Но още по-терапевтичен ефект ще има, ако изревете и вие с цял глас заедно с Мел Гибсън: "Are you ready for a war?!" Така ще си изкрещите цялата депресия, докато нищо не остане от нея.
4. Терапия "billy jean": Тази песен на Майкъл Джексън има толкова завладяващ ритъм, че може да вдигне на крак и човек, изпаднал в дълбока кома. Ритъмът на баса и барабаните се инжектира венозно в тялото, в кръвта и започва да пулсира в кръвоносната система, от което сърцето се събужда за живот. За танц! И точно това е терапията - да танцуваш на "billy jean". Независимо дали можеш или не, но да се счупиш от кълчене, подобно на Майкъл. Депресията ще си падне от смях, като ви види как нелепо танцувате, ще махне с ръка и ще се откаже от вас!
5. Терапия "студена вода": Хапвате нещо солено, после шоколад. И така, докато ожаднеете до умопомрачение. Тогава наливате от чешмата една стъклена чаша много студена вода. Толкова студена, че чашата да се изпоти - така, че да ви потекат лигите, като я видите. Изпивате чашата ритуално бавно, с наслада - до дъно! Завършвате с едно звучно, варварски грубо: "А-а-а-а!" Е това е терапия!
6. Терапия "Дързост и красота": Има нещо много успокояващо в гледането на сапунения сериал "Дързост и красота". Може би, защото гледаш, без да се замисляш. Гледаш като теле. А телетата са спокойни животинки - какви грижи имат?!
7. Терапия "Титаник": Морето трябва да е бурно. Или поне силно развълнувано - да има вълни и вятър. Намирате някоя висока, остра скала, вдадена навътре в морето. Изправяте се на скалата със затворени очи, с разперени като за полет ръце и... Нали знаете репликата?! "Аз съм кралят на света-а-а-а!" Може и на английски да го извикате, както Леонардо Ди Каприо. Морето ще ви разбере. И то е гледало "Титаник" - на живо при това! Извикайте и ще ви олекне. А пък може и някой Оскар да спечелите.
8. Терапия "мравки": Намирате мравуняк. Навеждате се над него и започвате да наблюдавате животът на мравките... Пет мравки носят огромен черен бръмбар. Други носят по единично семена. Трети пък не носят нищо - просто тичат насам-натам, влизат-излизат от лабиринта от дупки. Така неусетно ще се пренесете в техния свят и ще видите как ще ви олекне, защото ще разберете, че ние, хората, с нашите грижи и тревоги, сме като мравки на фона на планетата, вселената и вечността. И само си въобразяваме, че проблемите ни са толкова големи. Те са просто нищо и никакви мравешки проблеми... Затова си повтаряйте тихо и хипнотично: "Аз съм мравка, аз съм мравка..."
9. Терапия "кибритена клечка": Кибритената клечка, която гори. И мигът, в който изгасва с тънък като конец дим. Сякаш угасва животът на човек и душата му излита като дим нагоре. Това успокоява. Защото знаем, че имаме цял кибрит на разположение. Имаме още толкова много клечки... Но животът ни е само един. И трябва да го изживеем бавно и спокойно - иначе ще изгорим бързо и безследно!
10. Терапия "пазаруване": Всеизвестният "шопинг" наистина действа безотказно. Особено на жените. Освен това, скоро чух по телевизията, че от шопинга се и отслабвало... Което много не ми се вярва, защото моята жена често пазарува и го прави толкова въодушевено и с плам, че по тази логика тя би трябвало да е отслабнала до положението на руски военнопленник в немски концентрационен лагер. А то не е така. Въпреки това, определено шопингът действа психотерапевтично. Но действа и финансово разоряващо...
... И, все пак, пробвайте! Желая ви успех!

Дребните неща, които ни правят щастливи

2009-11-19T22:44:00.003+02:00

Търпелива съм, много търпелива. Ама положението вече ставаше непоносимо. Не чувах музиката, но усещах всеки такт. Под краката си. Подът се тресеше в синхрон с вибрациите на тонколоната. Препирни на висок глас, после – неудържимо кикотене.

Не, не , край! Влизам в действие. Бутнах със замах клавиатурата, подпрях длани на бюрото и решително се изправих. После свих юмруци и със застрашително тежки стъпки изминах краткото разстояние по коридора. До детската стая. Как е възможно, големи момичета, а са се разлигавили като бебета! Бутнах с гръм и трясък вратата и едва не се спънах в захвърлената на пода възглавница.

По нищо не личеше, че са забелязали моето присъствие. Стаята приличаше на нещо средно между стадион след рок-концерт , градска библиотека, в която стадо маймунки са ходили на организирано посещение и бойно поле след битка с възглавници. Как да повярвам, че си пишели домашните?!

Взех възможно най-високият тон от гласовите ми възможности и креснах с цяло гърло: „Тишина!”. Да, ама нямаше кой да ме чуе. Стоях си там ,на вратата – незабелязана и нечута.

Наблюдавах ги. Две пораснали момичета, почти жени. Говореха едновременно, дори не се изслушваха. Боричкаха се весело, гонеха се в кръг, бутаха се... И се превиваха от смях, та чак се захласваха.

Усмихнах се и аз. И затворих тихичко вратата. От външната страна. Но не помръднах оттам. Продължавах да се усмихвам. След малко музиката и гласовете утихнаха. Започнах да дочувам някакви определения и граматични правила. Ядът ми беше отминал. Изтеглих се тихичко, на пръсти.

Бях щастлива.Не, не за това, че най-сетне са седнали да учат. Честно да си призная много повече ми хареса моментът, в който моите дъщери се забавляваха. Безгрижно, по детски, по сестрински.

Само крачка ги дели от онзи трудният, истински живот. И аз ще бъда най-щастливата майка, ако и тогава, оплетени в грижи и проблеми,съумеят да намерят време да се забавляват. Двете заедно.

Старата липа

2009-11-19T11:30:00.000+02:00

Аристократично достолепна, старата липа издигаше стройният си ръст точно там, където по план се предвиждаше да бъде положена асфалтовата настилка за паркинг на бъдещия супермаркет. Досега тя все оцеляваше, защото още не идваше редът на паркинга и не пречеше на строителните работи. Работниците я обичаха- използваха нейната дебела сянка, за да се скрият от летните горещини. Тя беше като малък оазис на свежа прохлада, в който те идваха на обяд, за да хапнат и да подремнат, заслушани в омайния шепот на листата. Много често под старата липа сядаше и техническият. Той изпитваше особено чувство на близост към липата. Напомняше му за родния край. На село, в двора на бащината му къща също имаше липа, посадена някога от дядо му. Цялото му детство беше минало с тази липа- катереше се по нейните клони, представяйки си, че това са мачтите на пиратския кораб от "Островът на съкровищата", на нея си строеше къщичка от стари дъски, до която се качваше по въжена стълба. А през летните вечери, приседнал на пейката под липата, до късно слушаше старчески треперещият глас на дядо си, който за пореден път разказваше своите вероятни и невероятни истории като войник на фронта по време на Втората световна война. Затова, когато сядаше под старата липа до строежа, у него нахлуваха всички тези мили образи от черно- бялата лента на детските спомени. Но скоро дойде денят, в който трябваше да започнат подготвителните работи по асфалтирането на пространството около вече издигнатата сграда на супермаркета. Това означаваше да бъде премахната старата липа, защото за нея нямаше място на бъдещия паркинг- щеше да пречи на клиентите на магазина, докато маневрират при паркирането на колите си. А и възложителите се опасяваха, че липата е прекалено стара и при силен вятър клоните й могат да се прекършат и да паднат върху кола или човек. Една пък от интериорните дизайнерки изказа категоричното мнение, че липата изглежда прекалено архаично, за да "кореспондира с модерната стилова концепция на паркинговото пространство"...И с това си експертно становище тя реши окончателно съдбата на старата липа- до бригадата беше сведена заповед тя да бъде отрязана. Научил за тази заповед, техническият тръгна с наведена глава към липата, сякаш се боеше да я погледне. Но след като въздъхна тежко, вдигна главата си и се взря в нея. Тя изглеждаше по- красива от всеки друг път- разкошно разлистила се, нежно шумолеща, с широко разтворените си клони, приличащи на ръце готови за прегръдка. Техническият отново въздъхна и тихо напсува живота на майка. Гледаше липата и ядосано наум я питаше, сякаш говореше с жив човек:"Кажи ми какво да те правя сега?!" Работниците от бригадата мълчаливо го наблюдаваха и очакваха да видят какво ще направи- един от тях вече точеше зъбците на моторната резачка. А техническият поклати глава, обърна се и тръгна нанякъде. Работниците го изгледаха изненадано, но никой не посмя да го попита къде отива- имаше вид на камикадзе преди смъртоносен удар във вражески кораб. И той наистина беше решил да се разправя на живот и смърт с онази отракана дизайнерка, която толкова настояваше да се отреже липата. Но не се наложи- един от големите шефове, който следеше какво става на площадката, се беше трогнал от постъпката на техническия и отмени изпълнението на заповедта. А след това се обади на дизайнерката, за да й постави една малка креативна задача- проект за адекватно вграждане на липата в "модерната стилова концепция на паркинговото пространство"...Дизайнерката можеше само "въодушевено" да се съгласи с идеята на своя началник и вече си представяше прословутата липа като част от кокетен детски кът към паркинга, където децата се катерят по клоните й, представяйки си, че това са мачтите на пиратски кор