Любовното обяснение на един готвач

Сладка моя, 

Всеки път, когато те видя, се спичам, кръвта ми кипва, страстта ми бухва, зениците ми се разширяват подобно яйца на очи на дъното на тиган и оставам безмълвен като зейналата муцуна на печено прасе, поднесено в тава на Коледа. Но нима мога да остана суров при вида на твоите очи, по - черни от тефлонови тигани, които ме изгарят на жар с поглед и проникват като с вилица дълбоко в душата ми. Нима мога да не се задуша на фурна при вида на твоите страстни бедра, които потрепват като крехко алангле при всяко движение. Нима мога да не кипна, виждайки как устните ти пухкаво са бухнали подобно на Великденски козунак, изваден от топлия уют на ароматно дъхащата фурна. Нима мога да не пламна фламбиран при вида на косите ти, виещи се с изящната страст на италиански спагети. Нима мога да не се изпържа, чувайки как гласът ти омайва като топлия дъх на прясно изпечен домашен хляб. Нима мога да отмина с безразличието на сушена риба леката руменина по бузите ти, която подобно на керамични котлони сияе с мек ореол. Нима мога да не започна да вия като свирка на сварено мляко, когато видя, че свеждаш погледа си с невинния свян на младо агне в кланица. Не, не мога! Затова те моля - фламбирай ме, транжирай ме, накълцай ме на кротони, изпържи ме на най- безмилостно изгарящите градуси, задуши ме в микровълнова печка, но само не ме оставяй, без да си ме вкусила. Без да си дегустирала от най- сладкото и най- горчивото на душата ми. Без да си опитала от най- неподправено човешкото в мен, използвайки върха на небцето си, където са събрани най- съкровените вкусови окончания. Окончания, които могат да са началото на една Любов по- насъщна и по- голяма и от Хляба!

Гладно и жадно твой: Тиган Петров   

Писмо до баба ми от 19- ти век

"Здравей, бабо!

Пиша ти от 21- ви век,

за да те питам

има ли за самотата лек?!

За да те питам

как се води близък диалог

с хората и даже с Бог?

За да ме научиш

не как се прави прежда,

а как раздава се надежда.

За да ми покажеш начин лесен

как да живея и умирам с песен.

Пиши ми, бабо, ти си дъ бест,

ще чакам от миналото вест..."

"Здравей, бабиното!

Пиша ти от 19 - ти век,

който не беше лек.

Да, тогава нямаше Нет
и къщите бяха от плет.

Тогава нямаше го Фейсбука,

основно ядене ни беше лука.

Нямаше Вайбър, Скайп и чат,

децата умираха от глад.

Мъжете не бяха с тесни дънки обути,

а отиваха в гората и ставаха хайдути,

Жените не бяха всеки ден в МОЛ- а,

а оряха нивите с вола.

Нямаше новини и риалити формати,

но имаше градини с истински домати.

Нямаше в сряда Шампионска лига,

но се вълнувахме кога ерген намига.

Нямаше на мегдана безплатен уай фай,

но хорото се виеше от край до край.

И макар светът да беше архаичен,

диалогът беше жив и личен.

Дори и най- простият кравар

не се криеше зад аватар,

защото в този отминал и далечен век

ценеше се да си истински човек.

Ценяхме не последната парижка мода,

а вярата, традицията и рода.

И не описвахме живота си със статус,

а го живеехме с поетичен патос.

Така че, мило мое внуче, дигитално,

ако искаш да живееш,

изключи си Нета моментално.

Това е на баба ти съвета личен,

а сега ти казвам "Чао!",

че ...почва сериала романтичен!
Ало, чу ли ми съвета, баба?
Уф, връзката е слаба..."